Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 16 март 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав в открито заседание на 16.03.2020 г. в състав:
при участието на секретаря Абаджиева
и прокурор Тотев, като разгледа докладваното от съдия МИЛЕВ в.н.ч.д. № 818/20
г., намери за установено следното:
Софийската районна
прокуратура (СРП) е подала по реда и в срока на чл. 318, ал.2 и чл. 319 НПК
протест срещу постановеното в открито заседание на 20.01.2020 г. протоколно
определение по н.ч.д. № 19926/19 г. на СРС (НО, 104 с.), с което е било
отказано поисканото от прокурора групиране на четирите наказания на осъдения Я.Т.С.
(с ЕГН: **********) и налагането на едно общо (най-тежко) в размер на 1 г.
лишаване от свобода, с отложено изпълнение по чл. 66 НК за срок от 4 години.
Прокурорът е несъгласен с
основния довод на първата инстанция, че поисканата кумулация е не само
безпредметна (поради това, че се предлага групиране на санкции, без реалното им
изтърпяване), но и влошаваща положението на осъдения (поради неблагоприятната
възможността за него да започне да тече „новият“ изпитателен срок по чл. 66 НК).
Базовите аргументи в протеста са изведени от тълкуването, което държавното
обвинение е вложило в нормите на чл. 25, ал.4 и чл. 24 НК и които – според
развитата теза – не ограничават правомощието на съда да се произнася при всяка
последваща кумулация да прилага ли чл. 66 НК и за какъв изпитателен срок.
Протестът е не само
поддържан от прокурора при СГП, но и частично споделен от защитата на осъдения
– адв. С., според когото въззивният съд би могъл да извърши поисканата
кумулация, но без да се съобразява с петитума за по-дълъг изпитателен срок (4
години).
СГС прецени протеста за
основателен в частта му относно оплакването, че първата инстанция в
действителност е следвало да извърши поисканото групиране и е дължала
произнасяне по същество.
Районният съд е тълкувал
грешно сочената от прокурора норма на чл. 25, ал.4 НК, приемайки, че на
кумулация подлежат само тези наказания, чието групиране чрез налагане на една
обща санкция би довело до нейната реална изпълнимост („Първото условие изобщо да бъдат групирани наказанията е те да са
изпълними…“ – цитат от л.38, н.ч.д.). Искането на СРП е касаело
приложението на чл. 23, ал.1 НК спрямо четири наказания: две от тях – по
н.о.х.д. 13868/19 г. – 3 месеца ЛС и 1 година ЛС; и две по н.о.х.д. № 7082/19
г. – 1 година ЛС и 6 месеца ЛС. По всяко от отделните дела общото наказание по
чл. 23, ал.1 НК е било отложено с 3-годишен изпитателен срок по чл. 66 НК, но
прокуратурата е настояла за цялостното им групиране – отново с приложение на
чл. 66, ал.1 НК, но с по-дълъг (4-годишен) срок на изпитване. Отказът на съда в
производството по чл. 306, ал.1, т.1 НПК е бил мотивиран не само с разбирането,
че „условните“ наказания не подлежат на групиране, но и с довода, че подобен
подход би довел до влошаване положението на осъдения, за когото щял да започне
да тече нов изпитателен срок.
Изводите са незаконосъобразни.
Още при одобряването на
споразумението по н.о.х.д. № 7082/19 г. (25.11.2019 г.) съдът (СРС, НС, 104 с.)
е следвало да извърши цялостно групиране на всички наложени до този момент на
осъдения С. наказания, защото е разполагал с пълни данни за съдимостта му. Задължението
по чл. 383, ал.2 НПК не съдържа разграничение дали нормата на чл. 25 НК е
приложима само при ефективни санкции, защото санкционирането на съвкупността с
общо наказание е принципен институт на наказателното право. Пропускът да се
упражни това правомощие е можел да бъде коригиран по реда на чл. 306, ал.1, т.1 НПК, каквото предложение впоследствие СРП е направила. И именно в това
производство първата инстанция е следвало да извърши цялостна преценка на
съдебното минало на лицето, да формира нова „съвкупност“ - този път от 4
наказания, и да наложи най-тежкото, като реши и въпроса за изпълнението му „при
неговото определяне“ (чл. 25, ал.4 НК). Няма никакво значение дали отделно
налаганите до този момент санкции са били поставени под условието на чл. 66 НК,
защото в тези случаи съдът „…може да постанови
ефективно изтърпяване на общото наказание, наложено за всички присъди с условно
осъждане, като се съобрази с миналите осъждания на подсъдимия, данните за
неговата личност, с броя и степента на обществената опасност на извършените от
него престъпления.“ (вж. изричните разяснения в разд. ІІІ от Т.р.14/87-ОСНК). А
щом СРС е разполагал с възможността при произнасянето си по чл. 25, ал.4 НК да
„трансформира“ всички условни до този момент санкции в една най-тежка с
ефективно изпълнение, на още по-голямо основание не може да бъде отречено
правомощието му да „запази“ условното осъждане при налагане на общото
наказание, но да увеличи (все пак в рамките на чл. 66, ал.1 НК) продължителността
на изпитателния срок. Отказвайки да извърши поисканото групиране, Районният съд
е игнорирал института на реалната съвкупност по чл. 23, ал.1 НК.
Именно за
хипотези като процесната са в сила указанията в раздел ІІ от Т.р.3/09-ОСНК, според които „…в случаите, в които съдът е
разполагал по делото с всички данни за осъжданията на лицето, но част от тях е
игнорирал и за тях не е приложил правилата за съвкупността, въпреки че са били
налице основания за това, е допуснал съществено нарушение на закона - процесуален
и/или материален. Отстраняването му следва да бъде извършено чрез инстанционния
контрол на съдебния акт…“. Проблемът по конкретното дело е, че сезираната с
протест на СРП въззивна инстанция не може да реши въпроса по същество, като
сама извърши дължимата кумулация. Така е, защото подобен подход би довел до
необжалваемо по касационен ред решение (по арг. от чл. 346, т.3-4 НПК), с което за първи път ще
е налице произнасяне по приложението на чл. 23-25 НК. По този начин и осъденият,
и прокурорът биха били поставени в положение да не могат да оспорят по
инстанционен ред съществени въпроси, свързани с наказателната отговорност на
дееца при съвкупност от престъпления. В действителност, ако СРС беше извършил
групиране на наказанията, евентуално допуснатите в произнасянето му грешки биха
могли да бъдат поправени по същество от втората инстанция с необжалваемо
решение по гл. ХХІ НПК (вж. чл. 306, ал.3 НПК). Но когато дължимата кумулация
изобщо не е била извършена, няма как въззивният съд да изпълни ролята на
първоинстанционен, при това – с окончателен акт. В това отношение постановката в
Т.р.2/05-ОСНК, че и въззивните решения по въпросната проблематика подлежат на
касационен контрол, е загубила действие, поради приемането на действащата от
29.04.2006 г. (ДВ, бр. 86/28.10.2005 г.) разпоредба на чл. 346 НПК.
Единственият
законосъобразен изход от развилата се ситуация е оспореното с протеста
определение да бъде отменено, а делото – върнато на СРС за ново произнасяне по
чл. 306, ал.1, т.1 НПК, а с това – да се осигури и възможност да страните да
оспорят с жалба или протест същинското съдебно произнасяне. При това, няма пречка новото разглеждане да се
извърши от същия състав на СРС (НО, 104 с.), защото при постановяването на акта
си той не е засягал въпросите по същество – какво да е общото наказание, да
бъде ли то увеличено по чл. 24 НК, да се запази ли условното осъждане, да се
увеличи ли неговият изпитателен срок. По своята природа проверяваното
определение (с което на практика кумулация изобщо не е била извършена) се
доближава повече до прекратителните съдебни актове (доколкото поставеният от
прокурора за разглеждане въпрос въобще не е бил обсъден) по чл. 341, ал.1 НПК
(също подлежащи на оспорване по гл. ХХІ НПК), а за последните е характерно, че щом съдът е
сложил край на делото, без да разглежда въпроси по неговото същество, при
отмяна на постановения акт (прекратителен, или преграждащ) производството може
да продължи пред същия състав.
Изложеното дотук налага
втората инстанция да се позове на правомощието си по чл. 335, ал.2, вр. чл.
348, ал.3, т.1 НПК и на това основание - СГС, НО, ІІ въззивен състав:
ОТМЕНЯ протоколно определение от 20.01.2020
г. по н.ч.д. № 19926/19 г. на СРС (НО,
104 с. ).
ВРЪЩА делото за ново разглеждане по чл. 306, ал.2, вр. ал.1, т.1 НПК от същия
състав на СРС.
Решението е окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: