№ 2004
гр. Бургас, 16.12.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети декември през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Димитър П. Стоянов
като разгледа докладваното от Димитър П. Стоянов Въззивно частно
гражданско дело № 20212100502010 по описа за 2021 година
За да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от „ТИ БИ АЙ
БАНК” ЕАД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Димитър
Хаджикоцев“ № 52-54, представлявано от юрисконсулт Стилиян Радиев.
Обжалвано е като незаконосъобразно разпореждане № 6854 от 14.10.2021г.,
постановено по ч.гр.д.№ 5199 по описа за 2021 г. на Районен съд- Бургас, с което е
отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по реда на
чл.417 ГПК и изпълнителен лист против КР. ИВ. СТ. с ЕГН **********, за сумата от 114, 63
лв., представляваща обезщетение за забавено плащане за периода от 15.02.2021 г. до
07.07.2021 г., както и за сумата от 30, 37 лв., представляваща договорна лихва за периода от
15.02.2021 г. до 15.04.2021 г.
Частният жалбоподател намира постановеното разпореждане за неправилно.
Сочи, че мотива на БРС, че уговорката за заплащане на възнаградителната лихва
нидвишава трикратния размер на законната лихва, поради което е приел, че уговорката
противоречи на добрите нрави, както и цитираната от съда съдебна практика, са релевантни
за периода преди изменението на ЗПК в сила от 23.07.2014 г. Позовава се на чл.19, ал.4 и
ал.5 от ЗПК. Преди приемане на законоустановения размер на годишния процент на
разходите по потребителски кредити не е съществувала норма, регулираща оскъпяването на
кредитите, поради което съдилищата са извеждали изводите си от общите правни принципи
и морални норми.
Излага доводи, че към датата на сключване на процесния договор – 14.04.2020 г.,
съществуват законовите разпоредби, които определят предела на оскъпяване на кредита.
Възнаградителната лихва е била само един от компонентите от ГПР и размерът подлежи на
преценка от кредитодателя и се договаря с кредитополучателя, като единственото условия е
1
същата, наред с другите общи разходи по кредита, формиращи ГПР, да не надвишават пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, което в процесния случай е
било спазено. Обосновава подробно тезата, че уговорения ГПР не надвишава
законовоустановения размер на ГПР. Поради изложеното е ненужно и необосновано да се
изследва въпроса за противоречие с добрите нрави, което би било необходимо и обосновано
само в случай, че липсва законова норма, изрично регулираща пределите на оскъпяване на
потребителския кредит.
По отношение на обезщетението за забава посочва, че клаузите в договора за
потребителски кредит, които го уреждат, са чл.9.4 и 15.1, съгласно които при просрочие
потребителят дължи лихва в размер на законната лихва за периода. Описва подробно начина
на изчисление на претендираното със заявлението обезщетение за забава.
Моли разпореждането да бъде отменено, като вместо него се постанови издаването на
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за претендираните суми,
представляващи договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 15.02.2021 г. до 15.04.2021
г. по договор №********** от 14.04.2020 г., както и обезщетение за забавено плащане за
периода от 15.02.2021 г. до 07.07.2021 г.
Частната жалба е с правно основание чл.413, ал.2 от ГПК. Същата е подадена в
законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно
упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Ето защо
съдът намира частната жалба за допустима.
Бургаският окръжен съд като взе предвид становищата на страните и събраните по
делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Частно гражданско дело № 5199 по описа за 2021г. на Районен съд- Бургас е
образувано по заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК,
подадено от „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД.
Иска се издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист
против КР. ИВ. СТ. с ЕГН ***, за сумата от 478, 73 лв., представляваща главница, дължима
по Договор за потребителски кредит №**********/14.04.2020 г., ведно със законната лихва
за забава от 20.07.2021 г. до окончателно изплащане на вземането, сумата от 114, 63 лв.,
представляваща обезщетение за забавено плащане за периода от 15.02.2020 г. – 07.07.2021 г,
както и за сумата от 30,37 лв., представляваща договорна лихва за периода от 15.02.2021 г.
до 15.04.2021 г., както и сумата от 175 лв., представляваща направените по делото
деловодни разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.
Към заявлението са приложени пълномощно, квитанция за внесена държавна такса, Договор
за потребителски кредит №**********/14.04.2020 г., извлечение от счетоводните книги на
дружеството – заявител, към дата 07.07.2021 г., списък на разноските по чл.80 от ГПК.
С разпореждане №3840 от 21.07.2021 г. заявлението е оставено без движение,
като е указано в тридневен срок от съобщението да се посочи подробно как е формирано
претендираното обезщетение за забава в размер на 114, 63 лв. за периода от 15.02.2021 г. –
07.07.2021 г., както и върху какви главници, за какви периоди и при какъв лихвен процент,
както и на какво основание е начислено същото.
2
БРС е издал заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК за сумата от 478,
73 лева, представляваща главница по договора, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението - 20.07.2021 г. до окончателното изплащане,
както и сумата от 19,19 лв., представляваща разноски в заповедното производство, и сумата
от 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение. В останалата част заявлението е отхвърлено с
обжалваното разпореждане, инкорпорирано в Заповед № 2837 от 13.10.2021 г.
БРС е изложил мотиви в насока, че съдебната практика, в която се възприема
становището, че максималният размер на лихвата следва да е ограничен, а уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва над трикратния размер на законната лихва,
противоречи на добрите нрави, не е изгубила актуалността си и след въвеждането на
законоустановен лимит на ГПР с чл. 19, ал. 4 ЗПК. В случая е налице надвишаване и на
допустимия ГПР от 50%. Отделно от това е посочено, че към настоящия момент лихвите по
банковите кредити и депозитите са много по – ниски от тези преди 10-15 години, което
предполага и значително неоснователно обогатяване чрез годишна възнаградителна лихва
над 30 до 50 %.
По отношение на сумата от 114, 63 лв., представляваща обезщетение за
забавено плащане за периода от 15.02.2021 г. – 07.07.2021 г. е посочено, че поради
неотстраняване на констатираната нередовност в указания 3 – дневен срок и на основание
чл.411, ал.2, т.1 от ГПК, не става ясно как точно е формирана сумата, а размерът на
мораторната лихва, изчислен с онлайн калкулатор, възлиза на 19, 02 лв.
Бургаският окръжен съд приема, че частната жалба е частично основателна.
В производството по чл. 417 ГПК заповедният съд има задължение да прецени
служебно дали искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на неравноправна
клауза от договор, сключен с потребител, както и за съответствие със закона и добрите
нрави, съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК.
Тъй като искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на
договор за потребителски кредит с финансова институция, по силата на който на длъжника
се предоставя финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и той има качеството
на потребител по смисъла на и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9, ал. 3 ЗПК, в съответствие със
законовите изисквания заповедният съд е извършил служебна преценка за наличието на
неравноправни клаузи в договора, както и за противоречие на клаузи от договора с добрите
нрави.
Заповедният съд е формирал извод, че клаузата, с която е договорен ГЛП в
размер надвишаващ трикратния размер на законната лихва е нищожна, като противоречаща
на добрите нрави. В тази връзка е споделил становището, застъпено в съдебната практика,
предхождащо изменението на чл. 19, ал. 4 ЗПК /ДВ бр. 35 от 22.04.2014, в сила от 23.07.2014
г. /, като е изложил съображения, че тази съдебна практика е актуална и след изменението на
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Нормата гласи, че годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
С изменението на чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е въвел императивно
3
правило относно допустимият максимален размер на ГПР, част от който са и договорните
лихви. Разпоредбата цели ограничаване на възлагането на несъразмерни тежести върху
икономически по-слабата страна, по-точно върху потребителя, от страна на търговеца, който
има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя.
За да възприеме като законов критерий ГПР, а не възнаградителната лихва, законодателят е
отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на
потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни
разходи като такси, комисионни, други разноски и те на практика да увеличат кредитната
тежест за кредитополучателя. Освен това, възприетият законов критерий дава възможност
на кредитора, предоставящ финансовата услуга в условията на конкурентна среда и пазарна
икономика за преценка дали да предложи договори с по-висока възнаградителна лихва за
сметка на по-нисък размер на другите общи разходи по кредита, в рамките на максимално
допустимия съобразно закона размер на ГПР или обратното. Ето защо, настоящият съдебен
състав намира, че след изменението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, становището в съдебната практика,
че клауза, с която е договорена възнаградителна лихва над трикратния размер на законната
лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави, вече не е актуално по договори за
потребителски кредити.
Приложението на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съобразена с Постановление №
426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени
парични задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, налага
извод, че договореният ГПР не може да надвишава 50%. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. По
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК – „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съгласно чл. 19, ал. 5
ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените размери в чл. 19, ал. 4 ЗПК, са нищожни.
След като общия размер на разходите по кредита не може да надвишава 50 %, то тогава
клауза за годишен лихвен процент /принципно включен в общия размер на разходите по
кредита/, надвишаващ тази стойност се явява в противоречие със закона и добрите нрави.
При съобразяване на размера договореното възнаграждение, изразяващо се в
уговорената възнаградителна лихва, въззивната инстанция достигна до извод, че е налице
противоречие на посочената клауза с добрите нрави, като прилагането на същата би довела
до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на потребителя. Видно е от
4
представения договор за потребителски кредит, че размерът на възнаградителната лихва,
изразяващ се в ГЛП, е 57, 22 %, при което този размер надхвърля максималния допустим
размер, като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, което обуславя
неравноправност по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, а съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна. При това положение клаузата от договора за кредит, с които е
уговорена възнаградителна лихва, се явява недействителна поради противоречие с добрите
нрави.
По изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че макар и
при други мотиви, заповедният съд е достигнал до правилен краен извод, че заявлението за
издаване на заповед за изпълнение за сумата от 30, 37 лв. - договорна лихва
/възнаграждение/ по процесния договор за потребителски кредит за периода 15.02.2021 г. -
15.04.2021 г. следва да се отхвърли, тъй като клаузите, с които е уговорен ГЛП по кредита,
се явява недействителна поради изложените съображения.
По отношение на частта, в която заявлението е отхвърлено за сумата от 114, 63
лв., представляваща обезщетение за забава за периода 15.02.2021 г. – 07.07.2021 г.,
настоящият състав намира, че БРС неправилно е отказал издаване на заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист. В производството по чл. 410 ГПК съдът издава заповед за
изпълнение, с която разпорежда на длъжника да заплати на кредитора конкретна сума, само
въз основа на твърденията на кредитора. Допълнително изискване по отношение на
производството по чл.417 от ГПК е към заявлението да е приложен документ по чл.417 от
ГПК, който да е редовен от външна страна и да удостоверява подлежащо за изпълнение
вземане срещу длъжника. /Така Определение №333 от 01.07.2010 г. по ч.гр.д.270/2010 г., III
г.о. на ВКС; Определение №39 от 09.02.2017 г. по ч.гр.д.4817/2016 г., II г.о. на ВКС;
Определение №78 от 06.03.2009 г. по в.ч.гр.д.69/2009 г., на ОС – Бургас/. В това
производство документът има обвързваща доказателствена сила. За да прояви тя своето
действие, съдът следва да провери дали документът е от категорията на посочените в чл.417
документи, дали е редовен от външна страна и дали удостоверява подлежащо на изпълнение
вземане /Така Определение №102 от 25.01.2011 г. по ч.т.д.840/2010 г., II т.о. на ВКС/.
Следва да се съобрази и мотивната част на т.4а от Тълкувателно решение 4/2013 по т.д.4 от
2013 г. на ОСГТК на ВКС, като в последното е прието, че по смисъла на чл.417 ГПК може
да се издаде заповед за незабавно изпълнение и за акцесорни вземания, каквото е
обезщетението за вреди от неточно изпълнение на главното вземане, стига основанието на
тези вземания да е предвидено в документа /уговорена неустойка или лихва/, а размерът да е
определен в самия документ или определяем по посочен в него начин /например като
процент/. Както е посочено и в частната жалба, съгласно чл. 9.4. от Общите условия към
договор за потребителски кредит, последица от неизпълнение на поетото задължение за
връщане на получената сума е заплащането на лихва за забава в размер на ОЛП +10%
годишно, изчислена върху върху размера на просроченото вземане. Както бе посочено и по
– горе, заповедният съд не следи служебно за съответствието на размера на претендираното
5
вземане с действителното фактическо положение. В случая видно от приложените към
заявлението документ по чл.417 от ГПК, от формулираното искане в заявлението, както и от
обясненията на заявителя в частната жалба, се иска обезщетение за забава за периода от
15.02.2021 г. – 07.07.2021 г. по договор за кредит №**********. Сочи се, че за периода 13.
03. -13.05.2020 г. не е начислена законна лихва съгласно чл. 6 от ЗМДВИППП. Тоест
вземането е в размер на законната лихва за забава и е установено по размер в документа по
чл.417 от ГПК.
С оглед така изложените твърдения, както и приложеното към заявлението
извлечение от счетоводните книги, обезщетението за забава следва да се присъди в
претендирания в заявлението размер,а дали в действителност се дължи лихва за забава, в
какъв размер и за какъв период са въпроси, които следва да се разрешат в исковото
производство, ако длъжникът подаде възражение.
Следователно, обжалваното разпореждане е правилно и законосъобразно в
тази му част, поради което следва да бъде потвърдено частично.
С оглед изхода на делото искането за присъждане на разноски е основателно,
съразмерно с уважената част от искането. В заповедния съд са присъдени 19, 19 лв. за
държавна такса, съразмерно с уважената част от искането, както и 50 лв. за юрисконсултско
възнаграждение. Предвид изхода по делото пред настоящия съд, следва да се присъдят още
4, 59 лв. разноски, над тези за които е издадена заповедта за незабавно изпълнение,
представляващи направените по делото разноски от заявителя за държавна такса,
съразмерно с уважената част от заявлението.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане № 6854 от 14.10.2021г., постановено по ч.гр.д.№ 5199 по
описа за 2021 г. на Районен съд- Бургас, в частта, с което е отхвърлено заявлението на
жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК и изпълнителен
лист против КР. ИВ. СТ. с ЕГН **********, за сумата от 114, 63 лв., представляваща
обезщетение за забавено плащане за периода от 15.02.2021 г. до 07.07.2021 г., като
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК в
полза на кредитора „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, представлявано от Александър
Чавдаров Димитров и Николай Георгиев Спасов, срещу длъжника КР. ИВ. СТ. с ЕГН ***, с
адрес ***, ЗА ЗАПЛАЩАНЕ на сумата от 114, 63 лв., представляваща обезщетение за
забавено плащане върху просрочената главница по Договор за потребителски кредит с
№**********/14.04.2020 г. за периода от 15.02.2021 г. до 07.07.2021 г., както и сумата от
още 4, 59 лв., представляваща част от направените по делото разноски, съразмерно на
уважената част от заявлението, които не са присъдени със заповед за изпълнение на парично
задължение №2837/13.10.2021 г.
6
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 6854 от 14.10.2021г., постановено по ч.гр.д.№
5199 по описа за 2021 г. на Районен съд- Бургас, в останалата обжалвана част.
ВРЪЩА ДЕЛОТО на Районен съд - Бургас за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 417 от ГПК.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7