Р Е
Ш Е Н
И Е
№
град
София, 07.12.2015 година
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданска колегия, І отделение, 1 състав, в публично заседание на десети
ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : АСЕН ВОДЕНИЧАРОВ
при секретаря В.С., и с участието на прокурор Ангелова,
като разгледа докладваното от съдия Воденичаров гр. дело № 14973 по описа за 2013
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са обективно съединени искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ.
Ищецът В.Т.П.
излага в исковата молба, че на 11.06.1997 год. бил привлечен като обвиняем за
извършени престъпления по чл. 203, ал. 1 вр. чл. 202, ал. 1, т. 1 и 2 вр. чл.
26, ал. 1 и ал. 3 вр. чл. 387, ал. 3, пр. 3 вр. ал. 1, алт. 2 и 3 вр. чл. 26,
ал. 1 и т. 3, както и по чл. 316, алт. 1 вр. чл. 310, ал. 1 вр. чл. 308, ал. 1
вр. чл. 26, ал. 1 от НК, като му била взета мярка за неотклонение „задържане
под стража” в ареста на Дисциплинарния батальон в гр. *****. Поддържа, че след
една оправдателна и една осъдителна присъди на Софийски военен съд с
постановления от 08.02.2013 год. и от 26.04.2013 год. прокурор от Софийска
военно окръжна прокуратура прекратил досъдебното производство срещу мен на
основание чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК, а на 23.07.2013 год. с определение №
0015 състав на Военно - апелативния съд на РБ потвърдил постановлението на
прокурора от Военноокръжна прокуратура София от 26.04.2013 год. за прекратяване
на наказателното производство срещу него като изменил основанието за
прекратяване от такова по чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК - поради недоказаност, в
такова по чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НК - поради липса на
престъпление, т.е. че не е извършил престъпление. Твърди, че вследствие на
воденото срещу него наказателно производство в продължение на
16 години претърпял значителни морални вреди. Със
задържането било потъпкано достойнството му, тъй като от командир на поделение
бил превърнат в престъпник, развеждан между ареста и съда с белезници. От
уравновесен и спокоен човек се превърнал в затворен, потиснат, неспокоен. След
отмяната на домашния арест се чувствал унизен и угнетен, нямал самочувствие, не
контактувал с никой, а и чувствал, че всички го отбягват. Повдигнатите му три
обвинения станали достояние на обществеността на гр. *****. Твърди, че
вследствие на производството заболяванията от които страдал се засилили, живота
му коренно се променил, като до края на живота си ще бъде на инсулин и от
диабета ще бъдат увредени други органи - крайници, очи, бъбреци. Поддържа, че
по време на наказателно производство му били причинени и значителни имуществени
вреди. По време на задържането му под стража, продължило от 11.06.1997 год. до
30.11.1998 год. бил лишен от получаване на заплати за 1 г. 5м. и 19 дни, които
съставляват след деноминицията 10 439 лева. След изменянето на мярката му за
неотклонение в „домашен арест”, който продължил от 01.12.1998 год. до
10.01.2000 год. също не получавал заплата за 1 г. 1 м. и 10 дни, които твърди,
че са на стойност 8 525 лв. След това бил отстранен от длъжност от министъра на
отбраната и не получавал заплати от 11.01.2000 год. до 28.01.2002 год. - от
които претендира за период от 1 г. 2 м. и 4 дни, които са на стойност 11 256
лв. За целия период, през който не съм получавал полагаемата му се заплата за
длъжността командир на поделение - за 3 г. 9 м. и 3 дни сумата е 30220 лева.
Полагаемото се вещево доволствие за този период от 3 г. и
9 м., което не е получено от ищеца поради воденото наказателно производство
срещу него е на стойност 1 800 лева. Пропуснатите ползи от неполучени заплати за
длъжността командир на поделение и за неполученото вещево доволствие е на
стойност 32 020 лева. Законната лихва върху тази сума от 28.01.2002 г. до
приключване на наказателното производство 23.07.2013 г. е 45641,37 лв.. Претендираната
сума за лихви е 9 891,25 лв. за периода от 05.11.2010 г. до 05.11.2013 г.
отделно от това за пътни пари от гр. ***** до гр. София и обратно претендира за
сумата от 676 лева. За сключване на договори за правна защита е изразходвал
сумата от 1 210 лева. Твърди, че за времето от 11.06.1997 год. до 28.01.2002 год.
не му е признат за трудов стаж, защото не е осигуряван. На 21.10.2003 г. се
пенсионирал, като при изчисляване на пенсията му тези 4 г., 7 м. и 17 дни не било
включени в общия му трудов стаж за пенсия и поради това пенсията беше изчислена
с 50 лева по-малко. Претендира, че за периода от 10 год. е получил по-малко
пенсия в размер на 6 000 лева. Твърди, също че на 16.07.2003 год. заплатих
11 лв. за 5 дни лечение в СБАЛ по сърдечно съдови заболявания в гр. София, а на
14.03.2012 год. заплатил 54 лева за 10 дни болнично лечение. В тази връзка моли
съда да постанови съдебно решение по силата на което да осъди ответника да му
заплати обезщетение за претърпените неимуществени вреди, вследствие воденото
срещу него наказателно производство и задържането му с мярка за неотклонение в
размер на 150 000 лева, както и имуществени вреди в общ размер на 49 812.25
лева, от които: 30 220 лева - неполучена заплата за период от 3 г. 9 м. и
3 дни и 1 800 лева- неполучено вещево доволство, както и лихва за забава
върху тези две главници за периода от 05.11.2010 год. до 05.11.2013 год. в
размер на сумата от 9 891.25 лева; 676 лева – пътни разходи; 1 210
лева – заплатен адвокатски хонорар; 6 000 лева – по-малко пенсия,
вследствие непризнат трудов стаж и 65 лева – разходи за болнично лечение.
Ответникът П. на Р.Б., чрез своя
представител прокурор Ангелова оспорва иска, като твърди, че ответникът е
действал съгласно правомощията делегирани му по материалния и процесуалния
закон. Отделно от това предявената претенция за неимуществени вреди е силно
завишена, а тези за имуществени вреди не е доказана. Моли съда да постанови
съдебно решение, с което да отхвърли иска.
Съдът като прецени събраните по
делото доказателства и доводите на страните, съобразно разпоредбата на чл. 235,
ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
От
постановление за привличане на обвиняем от 11.06.1997 год. се установява, че П.
е привлякла като обвиняем В.Т.П., бивш командир на поделение 26830-гр.***** по
сл.д.I-13/97 год.за извършени престъпления
по чл. 203, ал. 1 вр. чл. 202, ал. 1, т. 1 и 2 вр. чл. 26, ал. 1 и ал. 3 вр.
чл. 387, ал. 3, пр. 3 вр. ал. 1, алт. 2 и 3 вр. чл. 26, ал. 1 и т. 3, както и
по чл. 316, алт. 1 вр. чл. 310, ал. 1 вр. чл. 308, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, като му е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Взетата мярка е заменена с определение
на ВАпС от 30.11.1998 год. с „домашен арест“, продължил до 10.01.2000 год. По
обвинителен акт на П. делото било внесено за разглеждане пред съда, като били
постановени една оправдателна и една осъдителна присъди на Софийски военен съд,
който било отменени по реда на инстанционният съдебен контрол. С постановления
от 08.02.2013 год. и от 26.04.2013 год. прокурор от Софийска военно окръжна
прокуратура е прекратил досъдебното производство срещу ищеца на основание чл.
243, ал. 1, т. 2 от НПК, а на 23.07.2013 год. с определение № 0015 състав на
Военно - апелативния съд на РБ е потвърдено постановлението на прокурора от
Военноокръжна прокуратура София от 26.04.2013 год. за прекратяване на
наказателното производство, като е изменено основанието за прекратяване - от
такова по чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК - поради недоказаност, в такова по чл.
243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НК - поради липса на престъпление,
т.е. че не е извършил престъпление.
Останалите
приети по делото медицински документи са от значение само за заключението на
вещо лице медик. Те нямат пряко доказателствено значение, тъй като
непосредствено от тях, без помощта на специални знания, съдът не може да
установи обстоятелствата, свързани с увреждането и начина на лечение.
По делото е приета
съдебно-медицинска експертиза, изготвена от вещото лице д-р Н.И. – Клиничен
психолог, която съдът кредитира като обективно дадена и неоспорена от страните,
от която се установява, че при ищеца В.П., вследствие престоя му в ареста на
под. 34000 - ***** настъпва разстройство на адаптацията - емоционално
разстройство, което болестно състояние затруднява социалната му реинтеграция до
2001 год.., клинично изразено като смесено тревожно – депресивна реакция. Дава
заключение, че това разстройство по своята същност представлява неадаптивен
отговор на тежък или продължителен стрес и е пречка на механизмите за справяне
на засегнатия индивид като нарушават неговото качество на живот и социално
функциониране. Стресова реакция е преходно разстройство със значителна тежест в
отговор на значим за индивида стрес, какъвто несъмнено е загубата на социален
статус и престиж, загубата на свобода, любов и подкрепа. Развитието и тежестта
й зависят от индивидуалната уязвимост и възможностите за справяне със стрес.
Дава заключение също така, че към днешна дата макар да няма клинично изразени
психични смущения и ищеца да е в състояние на психично здраве, при него все още
е налице известен дистимен тон на настроението, породени най - вече от влошеното
му здравословно състояние.
По делото е приета
съдебно-медицинска експертиза, изготвена от вещото лице ендокринолог д-р Е. В.,
която съдът кредитира като обективно дадена и неоспорена от страните, от която
се установява, че при ищеца В.П. е налице диагноза: остра бъбречна
недостатъчност, Захарен диабет тип И, новооткрит от март 2012 год., когато
освен високи кръвни захари и започнато инсулинолечение, болният бил и с остра
бъбречна недостатъчност, която налага лечението на новоткрития диабет да
продължи само с инсулин, тъй като креатинина е останал по-завишен при
изписването. Дава заключение, че вторият тип захарен диабет в случая е
провокиран от вирусна инфекция, но при наследствен момент и стреса участва в
проявяването на високата кръвна захар. Стресът води до повишаване на хормона
адреналин, което е физиологична реакция при стрес и при здрави, но при болни с
предразположение към захарен диабет II тип инсулиновата резистентност се
проявява с по-високи кръвни захари, поради повишените изисквания към обмяната
на организма и съпътстващата т.нар. инсулинова резистентност, т.е. кръвната захар
остава в кръвта, а не преминава за метаболизиране в клетката, който дефект при
съпътстваща и бъбречна недостатъчност се преодолява с поставянето подкожно на
инсулин, което и адекватно лечение да е направено и продължава като поведение и
лечение - видно от приложение протоколи за инсулин. Дава заключение, че осъждането
на П. през 2011 год., задържането му под стража, домашен арест и т.н. допринасят
заедно с вирозата до отключването на захарен диабет. Напрежението, стресът и
отделянето на адреналин са в пряка връзка и с установената хипертония, тъй като
водят до свиване на съдовете и съответно повишаване на артериалното налягане. Стресът
е част от причината за проява на захарен диабет, който по принцип се
унаследява, но дълго време може така да не се прояви.
От разпита на свидетеля В.П., съпруга
на ищеца се установява, че последния бил задържан на 11.06.1997 год, което му
се отразило много зле, защото все пак това бил един стрес. Престоял в дисципа
от 11.06.1997 год. до 30.11.1998 год., сам в килия и накрая не приличал на
човек, бил много отслабнал. Дава показания, че преди задържането съпругът й не
бил напълно здрав, имал проблеми, но не фрапиращи, а впоследствие те се
задълбочили. След излизането му от дисципа бил под „Домашен арест” 13 месеца,
през който период нямал възможност да ходи да се лекува, защото за всяко едно
излизане трябвало да се иска разрешение. Заявява, че в града всички разбраха за
обвинението, защото в много вестници на местната преса се публикувало. Ищеца,
тъй като живеел във военен блок, не искал да поддържа връзка с никой, затворил
се, изпитвал срам от всички тези неща. Дава показания, че почти четири години и
повече не е работил, нито бил уволнен от армията, а като военнослужещ няма
право да започне някъде работа, нито на заплата. Искал да се пенсионира, да го
уволнят – каквото и да е, само и само да започне да работи, защото нямали и
средства.
Представени са разходни документи
за медицинско обслужване на ищеца в общ размер от 65 лева, както и два договора
за правно обслужване за договорена обща сума от 1 210 лева, за които обаче
няма доказателства да е заплатена сумата.
По делото е приета съдебно-счетоводна
експертиза, изготвена от вещото лице М., която съдът кредитира като обективно
дадена и неоспорена от страните, от която се установява, че ищеца В.П. за
периода от 01.07.1997 год. до 15.02.2000 год. и за периода от 29.12.2000 год.
до 28.01.2002 год., би получавал брутно трудово възнаграждение общо в размер на
25 750,05 лева. Вещевото доволство, което би получил за процесния период е на
обща стойност 1 263 лева. Личната пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.69 от КСО на В.Т.П. би
била в размер на 323,58 лева, която е със 82,31 лева в повече от определената
му в размер на 241,27 лева. Размерът на сумата, която ищеца би получил в повече
от определеното от НОИ, за периода от момента на пенсионирането си - 21.10.2003
год. до датата на завеждане на исковата молба в съда - 05.11.2013 год., т.е. за
10 години или за 120 месеца, би бил 9 877,20 лева. Дава заключение, че за
транспортните разходи, изчислени след извършената проверка на материалите по
делото и приложените протоколи за проведени заседания по наказателното
производство са необходимите средства в размер на 572 лева.
При така установена фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
От събраните в хода на настоящето
производство доказателства се установи, а това не се оспорва и от ответната
страна, че срещу ищеца В.Т.П. през периода 11.06.1997 год. до 23.07.2013 год. е
водено наказателно производство по сл.д.I-13/97 год. по описа на ПВОП за
извършени престъпления по чл. 203, ал. 1 вр. чл. 202, ал. 1, т. 1 и 2 вр. чл.
26, ал. 1 и ал. 3 вр. чл. 387, ал. 3, пр. 3 вр. ал. 1, алт. 2 и 3 вр. чл. 26,
ал. 1 и т. 3, както и по чл. 316, алт. 1 вр. чл. 310, ал. 1 вр. чл. 308, ал. 1
вр. чл. 26, ал. 1 от НК, което производство е прекратено на основание чл. 243, ал.1, т.1, вр. чл.24, ал.1, т.1 от НПК с постановление от 23.07.2013 година. Не се
оспорва от страна на ответника, че постановлението за прекратяване е влязло в
законна сила. Не се спори също така, а това е видно от събраните доказателства,
че спрямо ищеца от страна на ответника е била наложена марка за неотклонение
„задържане под стража” за периода от 11.06.1997 год. до 30.11.1998 год.,
впоследствие променена на „домашен арест”, продължил в периода от 01.12.1998
год. до 10.01.2000 година.
С оглед изложеното в обстоятелствената част
на исковата молба съдът намира, че е сезиран с иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от Закона за
отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/,
за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. В чл. 2 ЗОДОВ са изброени
случаите на отговорност на държавата за незаконни действия на правозащитни
органи. Прокурорът е държавният орган, който съгласно чл. 242 НПК проверява
съставлява ли деянието престъпление и правилна ли е квалификацията, има ли
основание за прекратяване, спиране или разделяне на наказателното производство,
събрани ли са доказателствата по делото необходими за разкриване на обективната
истина, подкрепя ли се обвинението от доказателствата по делото и пр. Ако
намери че обвинението е доказано, прокурорът съставя обвинителен акт - чл. 246 НПК. Обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен. Съгласно чл. 14, ал. 2 НПК той се счита за невинен до завършване на наказателното производство с
влязла в сила присъда, с която се установява противното. Ако констатира, че
деянието не съставлява престъпление или че не е доказано, прокурорът прекратява
наказателното производство. В първия случай преценката е правна, а във втория
случай-фактическа и означава, че деянието не е извършено от лицето. В този
случай основанието за прекратяване е необоснованост на валидно повдигнато и
предявено обвинение, което не е подкрепено от събраните по делото
доказателства. Затова настоящият състав приема, че когато наказателното
производство е прекратено поради липса на престъпление, основанието за
обезщетяване на вреди по чл. 2, т. 3 ЗОДОВ е, че деянието не е извършено от
лицето, което прави незаконосъобразни взетите мерки за неотклонение „задържане
под стража” и „домашен арест“ спрямо ищеца. Съдът приема, че отговорността на държавата в лицето
на нейните държавни органи е предвидена с оглед репариране на вредите,
причинени при осъществяване властническите функции на държавата, в лицето на
нейните органи, които безспорно са възложени и на ответника по делото, което е и единственият критерий, изведен в
ЗОДОВ. Установиха се и двете предпоставки за ангажиране на
отговорността на ответника, образувано срещу ищеца наказателно преследване,
вследствие на което от страна на ответника да са взети мерки за неотклонения
„задържане под стража” и „домашен арест“, и прекратяване на наказателното
производство с влязъл в сила съдебен акт по силата на който наказателното
производство е прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето. Съгласно чл.4 от ЗОДОВ държавата отговоря за вредите, които се явяват пряка
и непосредствена последици от увреждането.
По размера на неимуществените вреди съдът намира следното:
Установява
се, че в резултат на воденото наказателно производство за периода 11.06.1997
год. до 23.07.2013 год., ищецът като пряка и непосредствена последица е
претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в изживян психически стрес. При
определяне на обезщетение следва да се вземе в предвид и обстоятелството, че
ищеца в продължение на година и пет месеца е бил с мярка за неотклонение „задържане
под стража”, впоследствие променена на „домашен арест” за период от година и
един месец. Тъй като съдът разглежда предявен иск по чл.2, т.3 ЗОДОВ, то т.1 на
същият член се поглъща и обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите
от незаконното задържане под стража. Следва да бъдат отчетени и
обстоятелствата, че вследствие престоя на ищеца в ареста на под. 34000 - ***** /т.н.
дисцип/ е настъпило разстройство на
адаптацията - емоционално разстройство, което болестно състояние е затруднило
социалната му реинтеграция до 2001 год. Стресовата реакция е преходно
разстройство със значителна тежест в отговор на значим за индивида стрес,
какъвто несъмнено е загубата на социален статус и престиж, загубата на свобода,
любов и подкрепа. Съдът кредитира показанията на разпитания свидетел, като
дадени вследствие лични впечатления и от които се установи, че ищеца е изпитвал
огорчение и срам от случващото се с него, още повече засилващо се от
обстановката в която живеел, т.е. сред колеги военнослужещи. Следва да бъде
съобразено също така, че при ищеца В.П. е развит диабет, провокиран от
преживения стрес. Отделно следва да бъде отчетено и обстоятелството, че ищеца е
заемал длъжността „командир на поделение“.
Съдът
като взе предвид всички тези обстоятелства, преценени съобразно принципа на
справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД във връзка с § 1 от ЗОДОВ, времето
през което срещу ищеца се е водело наказателно производство /16 години и 1
месец/ и е престоял в ареста с марка за неотклонение „задържане под стража”,
впоследствие „домашен арест“, счита че за обезщетяване на претърпените от ищеца
неимуществени вреди е необходима сумата от 80 000 лева. За тази сума
предявеният иск с правно основание чл.2, т.3 от ЗОДОВ за неимуществени вреди е
основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен, а за разликата до
пълния предявен размер от 150 000 лева, следва да се отхвърли като
неоснователен и недоказан.
По
размера на имуществените вреди съдът намира следното:
Установява
се, че в резултат на воденото наказателно производство, ищецът като пряка и
непосредствена последица е претърпял и имуществени вреди.
Установи
се по делото от съдебно-счетоводната експертиза, че ищеца е направил разходи за
път, вследствие явяването си в съдебни заседания на стойност 572 лева, не е
получавал заплата за периода от 01.07.1997 год. до 15.02.2000 год. и за периода
от 29.12.2000 год. до 28.01.2002 год., която вещото лице определи в общ размер
25 750,05 лева. Дължи му се също е заплащане на вещевото доволство, което е пропуснал
да получил за процесния период и което е на обща стойност 1 263 лева. За тези
суми искът за имуществени вреди е основателен и следва да бъде уважен и да се отхвърли
до пълните размери. В останалата част иска е неоснователен и недоказан. Досежно
заплатения адвокатски хонорар в размер на 1 210 лева се установи, че такъв
е договорен, но не е заплатен от ищеца, а разходите за лечение в размер на 65
лева не се установи да са в причинно следствена връзка с воденото срещу ищеца
производство. Не се установи и размерът на лихвата върху главниците за
посоченият период. Въз основа на което исковете в тази част следва да бъдат
отхвърлени.
На
основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца сумата от 10 лева, представляващи заплатена държавна такса и сумата от 2
665 лева разноски, съразмерно с уважената част от предявените искове.
Водим от гореизложеното съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА П. на Р.Б., със адрес: град *********** да заплати
на В.Т.П. с ЕГН **********, със
съдебен адрес: *** А, кант.267, чрез адв. И., на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ сумата от 80 000 /осемдесет
хиляди/ лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди и
сумата от 27 532.05 /двадесет и
седем хиляди петстотин тридесет и два лева и пет стотинки/ лева, имуществени
вреди от водено срещу него наказателно производство по сл.д.I-13/97 год. по
описа на ПОВП –гр.*****, за извършени престъпления по чл. 203, ал. 1 вр. чл.
202, ал. 1, т. 1 и 2 вр. чл. 26, ал. 1 и ал. 3 вр. чл. 387, ал. 3, пр. 3 вр.
ал. 1, алт. 2 и 3 вр. чл. 26, ал. 1 и т. 3, както и по чл. 316, алт. 1 вр. чл.
310, ал. 1 вр. чл. 308, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, като отхвърля исковете
за неимуществени и имуществени вреди до пълните размери, като неоснователни и
недоказани.
ОСЪЖДА П. на Р.Б., със адрес: град *********** да заплати
на В.Т.П. с ЕГН **********, на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ сумата от 2 665 /две хиляди шестстотин шестдесет
и пет/ лева, разноски по делото и сумата от 10 /десет/ лева, представляващи заплатена държавна такса.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на въззивно обжалване пред САС в двуседмичен срок от съобщението до страните,
че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: