№ 20569
гр. София, 13.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 63 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:КРИСТИНА Н. КОСТАДИНОВА
при участието на секретаря ГАЛИНА ЦВ. ГОРАНОВА ШИПОВАЦ
като разгледа докладваното от КРИСТИНА Н. КОСТАДИНОВА Гражданско
дело № 20251110120969 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С Решение № 495/24.01.2025 г. по в.гр.д. № 10840/2023 г. на СГС е
обезсилено частично Решение от 07.07.2023 г. по гр.д. № 8350/2021 г. на СРС –
в частта, с която е отхвърлен предявен от С. С. С. против „В1 Глобъл сървис“
ЕООД иск с правно основание по чл. 128, т. 2 от КТ – за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 23 875.84 лева – дължимо, но
незаплатено трудово възнаграждение за м. 09, м. 10, м. 11 и м. 12 от 2020 г.,
ведно със законната лихва от датата на исковата молба 10.02.2021 г.
Делото е върнато в тази част за разглеждане от друг състав на иск с
правно основание по чл. 213, ал. 2 от КТ.
В мотивите на решението на СГС е изложено, че искът за сумата от
23 875.84 лева бил с правно основание по чл. 213, ал. 2 от КТ, доколкото
ищецът твърди, че не бил допускан до работа след връщането си от болничен
отпуск в процесния период от страна на работодателя.
Производството е по реда на чл. 124 от ГПК.
Образувано е по искова молба на С. С. С., с ЕГН: **********, подадена
чрез пълномощника му – адв. К. И. против „В1 Глобъл сървис“ ЕООД, с
ЕИК:*********, с която се иска ответникът да бъде осъден да заплати на
ищеца сумата от общо 23 875.84 лева /4 х 5968.96 лева/ - главница,
представляваща обезщетение за недопускане на ищеца до работа от ответното
дружество в периода м. 09, м. 10, м. 11 и м. 12 от 2020 г., ведно със законна
лихва от датата на подаване на исковата молба - 10.02.2021 г. до изплащане на
вземането. Претендират се и разноски.
1
В исковата молба се твърди, че ищецът бил в трудово правоотношение с
ответника в периода от 14.04.2020 г. до 11.01.2021 г., когато трудовото
правоотношение било прекратено – със заповед от 05.01.2021 г., с която на
ищеца било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ / исковете по чл.
344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ са отхвърлени с Решение от 07.07.2023 г. по
гр.д. № 8350/2021 г. на СРС - влязло в сила в тази му част - като потвърдено от
СГС - като не е депозирана касационна жалба/. Ищецът уточнява и че заемал
длъжността „директор“ с основно месечно трудово възнаграждение от 5968,96
лева.
На следващо място се твърди, че в периода м. 09, м. 10, м. 11 и м. 12 от
2020 г. ищецът не бил допускан от страна на работодателя до работното си
място. Уточнява, че поначало такъв достъп се осъществявал с чип за достъп,
който му бил отнет на 13.08.2020 г., когато започнал ползване на отпуск
поради временна нетрудоспособност. На 07.09.2020 г. ищецът се върнал от
отпуск, но чипът не му бил върнат, съответно ищецът не могъл да осъществи
контакт с работодателя си. Ищецът направил опити в периода 07.09.2020 г. до
11.09.2020 г. да достъпи до работното си място като бил със свидетели пред
офиса на дружеството, но тези опити останали безуспешни.
С тези аргументи се иска претенцията да бъде уважена.
В срока по чл. 131 от ГПК от ответника „В1 Глобъл сървис“ ЕООД е
постъпил писмен отговор, с който предявеният иск се оспорва.
Липсва спор, че между страните съществувал трудов договор в
процесния период. Към м. август 2020 г. обаче страните постигнали договорка
същият да бъде прекратен по взаимно съгласие. Ищецът обаче действително
излезнал в болничен отпуск от 13.08.2020 г. до 06.09.2020 г. След
приключване на този отпуск ищецът не се явил на работа в продължение на
два месеца, а ответникът приготвил документи за прекратяване на
правоотношение по взаимно съгласие. Ищецът бил поканен да подпише
същите още на 15.09.2020 г., но се явил едва на 03.11.2020 г. – като заявил, че
не желае прекратяване на договора му по взаимно съгласие. Поради това на
06.11.2020 г. работодателят уведомил ищеца, че следва да се яви на работа на
09.11.2020 г., доколкото трудовият договор бил действащ и да предостави
трудовата си книжка. Въпреки това ищецът така и не се явявал на работа, като
бил поканен повторно да се яви на 10.01.2021 г.
След като ищецът така и не се явил – трудовото му правоотношение
било прекратено поради дисциплинарно уволнение със заповед, връчена на
11.01.2021 г.
С тези аргументи се иска отхвърляне на претенцията.
Софийският районен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема за
установено от фактическа страна следното:
Между страните по делото е безспорно, а и от представения по делото
трудов договор № 1/14.04.2020 г., се установява, че С. С. С. е работил по
трудово правоотношение при ответника като е заемал длъжността „директор“,
с код по НКПД ********* по трудов договор за неопределено време, с
2
основно трудово възнаграждение в размер на 5968,96 лв.
Между страните е безспорно и поради това ненуждаещо се от доказване,
че ищецът е заемал посочената длъжност в периода от 14.04.2020 г. до
11.01.2021 г., като на посочената дата на ищеца е наложено дисциплинарно
наказание „дисциплинарно уволнение“. Законосъобразността на наложеното
дисциплинарно наказание уволнение е потвърдена с Решение от 07.07.2023 г.
по гр.д. № 8350/2021 г., СРС, 55 с-в, с което е отхвърлен иска на ищеца за
признаване на уволнението за незаконосъобразно и за отмяна на Заповед №
1/05.01.2021 г. на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. С Решение №
495/24.01.2025 г. по възз. гр.д. 840/2023 г., СГС, възз. II-A състав е потвърдена
правилността на първоинстанционното решение в посочената част.
Представени като писмени доказателства по делото са копия от имейл
кореспонденция между С. С., който подава съобщения чрез имейл
************@*****.*** и ответното дружество (л.36-39 по гр.д. 8350/21 г.,
СРС), видно от която на 23.10.2020 г., на 28.10.2020 г. ищецът е изпращал до
ответното дружество съобщения, че считано от 07.09.2020 г. всеки ден се
явява на работното си място, за да изпълнява трудовите си задължения, но не е
допускан до работното си място и моли да му бъде предоставена възможност
да упражнява трудовите си задължения.
Видно от същата имейл кореспонденция, на 30.10.2020 г. ответникът
изпраща до имейл адрес на ищеца съобщение, с което ищецът е поканен, за да
получи трудовата си книжка и заповед за прекратяване на трудовия договор, в
отговор на което на 02.11.2020 г ищецът изпраща съобщение до ответното
дружество, че няма да може да се яви на посочената дата и час за получаване
на документите поради наличието на непредвидени обстоятелства и че иска
писмено потвърждение, че документите са готови, като посочва, че ще мине в
четвъртък или петък, за да си получи изготвените документи.
В открито съдебно заседание, проведено на 11.04.2023 г. по гр.д. 8350/21
г., СРС са разпитани свидетелите Я.С.С. и Г.Р.Р.. От показанията на свидетеля
С. се установява, че същият е работил в ответното дружество и с ищеца са
били колеги. Посочва, че работното им място е било на бул. „Л.“ № **, но след
началото на пандемията от Ковид-19 са минали на работили от вкъщи („хоум
офис“), като 3 месеца след приключване на пандемията служителите на
ответника са можели по свои избор да продължат да работят от вкъщи или да
посещават офиса на работодателя. Свидетелят посочва, че един ден през
септември е видял ищеца в асансьора и ищецът му е споделил, че портиерът
предишния ден и в деня на разговора не го допуска до работното му място, а
когато свидетелят е отишъл в офиса е бил инструктиран да прекрати всяка
комуникация с ищеца.
От показанията на свидетеля Р. се установява, че свидетелят не е колега, а
приятел на ищеца и през 2020 г. е живял със семейството си в гр. София.
Посочва, че ищецът му е споделял, че е имал проблеми с работодателя си и не
е допускан до работното си място, като е помолил свидетеля Р. да го
придружава до работа в офиса на бул. „Л.“. Свидетелят посочва, че е
придружавал ищеца около 10 пъти до работа, при което е станал свидетел как
ищецът не е допускан от охраната да се яви на работното си място, като
охранителят е посочил, че ищецът е външно лице и няма достъп до сградата.
Съдът кредитира свидетелските показания, намира ги за достоверни и
обективни, тъй като кореспондират с останалия доказателствен материал и не
се наблюдават вътрешни логически противоречия в тях.
Представено като писмено доказателство е и писмо по електронна поща
с подател Адвокатско дружество „Г. и Д.“ до имейл на ищеца
3
************@*****.*** с дата 6 ноември 2020 г., 16:55 ч. (л. 65-66 по гр.д.
8350/21 г., СРС), с което се посочва, че от името на ответника-работодател
ищецът е уведомен, че трудовият договор от 14.04.2020 г. не е прекратен и
ищецът е поканен да се яви на 09.11.2020 г. в 9 часа в офиса в офиса на
ответника-работодател за изпълнение на трудовите си задължения и е
посочено при явяване при работодателя си да носи служебния си лаптоп и
служебния чип за достъп до паркинга.
Представено е също така и писмо по електронна поща с подател
Адвокатско дружество „Г. и Д.“ до имейл на ищеца ************@*****.*** с
дата 10 ноември 2020 г., 12:47 ч. (л. 62 по гр.д. 8350/21 г., СРС), с което се
посочва, че ищецът с предходен имейл е поканен да се яви на работа на
09.11.2020 г. в 9 часа в офиса на „В1 Глобъл Сървис“ ЕООД за изпълнение на
трудовите си задължения, като отново се напомня, че ищецът дължи
изпълнение на задълженията си по трудовия договор от 14.04.2020 г.
Останалите писмени доказателства са неотносими към процесния спор,
поради което и съдът не ги обсъжда.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
Предявеният иск е с правно основание по чл. 213, ал. 2 от Кодекса на
труда, както е посочено и в Решение рег. № 495/24.01.2025 г. по възз. гр.д.
840/2023 г., СГС, възз. II-A състав, с което първоинстанционното решение по
гр.д. 8350/2021 г., СРС, 55 с-в в посочената част е обезсилено.
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже: наличието на валидно
трудово правоотношение с ответника през процесния период, неправомерно
недопускане на работника до работа, следващо по време началното
изпълнение на задълженията на работника и размера на обезщетението за
недопускане до работа.
В доказателствена тежест на ответника е да установи плащането на
дължимото се обезщетение респ. че работникът не е полагал труд по своя
вина.
Относно тълкуването на чл. 213, ал. 2 КТ с решение № 518 от 08.07.2010
г. по гр. д. № 374/2009 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 683 от 21.12.2010 г. по
гр. д. № 1130/2009 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 245/2010г по гр.д. №
1048/2009г на II г.о ,Решение № 145/2011г по гр.д № 1186/2010г на III г.о. на
ВКС ,Решение № 913/2009г по гр.д. № 4080/2008г на IV г.о. на ВКС, Решение
№ 105 от 12.04.2011 г. по гр. д. № 1897/2009 г. на IV г. о. на ВКС, Решение №
683 от 21.12.2010 г. по гр. д. № 1130/2009 г., на IV г. о. на ВКС, е изяснено, че
за да се ангажира отговорността на работодателя за недопускане до работа,
напълно достатъчно е работникът или служителят дори и един-единствен път
да е посетил предприятието и да е изявил готовност да престира труд по
трудовото правоотношение. По този начин последният е изпълнил
задължението си за явяване на работа, на което съответства задължението на
работодателя да го допусне да изпълнява трудовите си функции (в посочения
смисъл – решение № 246 от 28.12.2018 г. по гр. д. № 4719/2017 г. на ВКС, IV
г.о.). Съгласно чл.213, ал. 2, изр. 2 КТ това обезщетение е в размер на
брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за времето на
незаконното недопускане на работа. По делото е отделен като безспорен
размера на претендираната сума от 23 875,84 лева за процесния период, но се
оспорва основателността на претенцията по чл. 213, ал. 2 КТ.
Установи се по делото от представените писмени доказателства и от
свидетелските показания на свидетелите Я. С. и Г. Р., че през времето, докато е
4
траело изпълнението на трудовото правоотношение на ищеца същия се е
явявал в продължение на десет дни през септември 2020 г. и не е допуснат в
офиса на ответника, находящ се на бул. „Л.“ № **. Установява се, че с имейл
съобщение от електронния адрес на ищеца ************@*****.*** до
електронна поща на работодателя му на 23.10.2020 г. е изпратено съобщение с
искане от ищеца да бъде допуснат на работното си място за изпълнение на
задълженията си. С оглед изложеното в полза на ищеца е възникнало вземане
за обезщетение по чл.213, ал.2 КТ в размер на брутното трудово
възнаграждение за времето от незаконното недопускане на работа, в случая –
от 07.09.2020 г.
Относно крайния период на начисляване на обезщетението съдът намира
следното:
Въпреки че разпоредбата на чл. 213, ал. 2 КТ не съдържа изрично
определен краен момент, до който се дължи обезщетението за недопускане до
работа, съдът намира, че по аналогия следва да се приложи същият критерий,
установен в сходни случаи. Такива са обезщетението при първоначално
недопускане до работа по чл. 213, ал. 1 КТ и обезщетението при отмяна на
уволнение и възстановяване на работа по чл. 225, ал. 3 КТ, при които законът
определя края на дължимостта като момента на „действителното допускане на
работа“. Ето защо съдът приема, че и в случаите по чл. 213, ал. 2 КТ
обезщетението се дължи до фактическото допускане на работника на работа.
В разпоредбата на чл. 213, ал. 2 от КТ, макар да не е посочен краен момент се
посочва, че обезщетението се дължи до съществуване на трудовото
правоотношение и се изплаща за времето на незаконно допускане до работа.
Следователно, крайният момент на заплащане на обезщетение по чл. 213, ал. 2
КТ е по-ранният от двата момента – или изявяване на воля на работодателя за
допускане на служителя до работното му място за изпълнение на възложената
работа, т.е. преустановяване на нарушението, което е основание за заплащане
на обезщетението по чл. 213, ал. 2 КТ, или прекратяване на трудовото
правоотношение.
В посочения смисъл е и Решение № 60209/2021 г. по гр. д. № 319/2021 г.
на ВКС, III г.о., постановено по тълкуване на сходната разпоредба на чл. 225,
ал. 3 КТ, но приложимо по аналогия и в процесния случай. Съгласно същото
правото на обезщетение съществува и може да бъде реализирано по исков ред,
докато не настъпи или допуск до реално изпълнение на работата, или
прекратяване на трудовото праовотношение. През времето, в което
нарушението продължава, работодателят ще дължи обезщетение и то може да
се претендира с иск – на практика последователно заведени искове за
определени периоди. Същевременно специалната уредба на
правоотношенията в чл.225,ал.3 от КТ има за цел реалното, фактическо
допускане до работа да се реализира и поради това обвързва крайният момент
на вземането за обезщетение с това обстоятелство. След реално допускане до
работа обезщетение не се дължи. Преустановяване на нарушението от
работодателя, каквато е преследваната от закона цел, не е отречена и от
установената практика на ВКС възможност, а правна необходимост и ще е
налице, когато на работника или служителя се предоставят реално и
безпрепятствено условията, при които в зависимост от характера на трудовата
функция и заеманата длъжност работата да се изпълнява.
В такава хипотеза установяване преустановяване на нарушението е в
доказателствена тежест на работодателя, който следва да установи, че е
направил всичко необходимо във връзка с допускането до работа. Тогава
работодателят може да се брани и с възражения, че работникът не следва
изискуемото от чл.8,ал.1 КТ поведение, не се явява в предприятието, осуетява
5
получаването на писмени известия, изходящи от работодателя, с цел да се
възползва от създалата се ситуация като получава чрез съда обезщетение, без
реално да полага труд.
Наведените в тази насока обстоятелства подлежат на доказване и
преценка от съда по вътрешно убеждение за всеки конкретен случай като се
има предвид,че добросъвестното упражняване на трудовите права и
задължения не налага работник, който не е започнал изпълнението на
трудовите си функции след съдебно възстановяване на работа по причина
недопускане, да бъде на разположение на работодателя (така Решение №
913/2009 г на 2-ро г.о.) и че преди да изтъква недобросъвестност на работника
или служителя, работодателят следва да е дал надлежно основание да се
изключат занапред последиците от вече проявената неговата
недобросъвестност. Тази недобросъвестност не се преодолява, когато
работодателят не прибягва до уредените в закона прекратителни основания
спрямо работника или служителя ако твърди, че такива са настъпили и засягат
възстановеното трудово правоотношение, а също и когато не предприема
необходими организационни промени или бездейства като държи работника в
неуредено положение (така Решение по гр.д. №1528/09 г. , решение по гр.д. №
307/2012г на Трето г.о на ВКС ).
В процесния случай с отправеното изявление-покана на 09.11.2020 г. за
явяване на работа на служителя и при недоказаност от страна на ищеца, че на
посочената дата или в някой от следващите дни се е явил на работа, след като
работодателят го е поканил да се яви, съдът намира, че ответникът-
работодател е допуснал служителя до работа на 09.11.2020 г. и на посочената
дата служителят е изпаднал в забава за изпълнение на трудовите си
задължения (което е и основание съдът, сезиран с искове по чл. 344, ал. 1, т. 1,
2 и 3 КТ да ги отхвърли като неоснователни и да признае дисциплинарното
уволнение за неявяване на работа в периода след 09.11.2020 г. за
законосъобразно). Поради това съдът намира, че крайният период на
начисляване на обезщетението е 08.11.2020 г.
Както се посочи, по настоящото дело не е назначавана експертиза за
установяване на размера на обезщетението, но между страните е безспорно, че
размерът на обезщетението за заявения процесен период м. 09, 10, 11 и 12 през
2020 г. е 23 875,84 лева при 5968.96 лева месечно.
Доколкото размерът на претенцията за посочения период и периодът на
дължимост на обезщетението е установен от представените доказателства по
делото, съдът може да определи размера на основателната част от иска на осн.
чл 162 ГПК и след елементарни математически изчисления.
В случая ищецът претендира посоченото възнаграждение въз основа на
месечната си заплата за посочените месеци, а също така предвид, че
обезщетението по чл. 213, ал. КТ се дължи за недопускане на работника до
работа, т.е. дължи се за всеки работен ден, в който работникът не е допускан
до работното си място, съдът следва да изчисли за процесния период броя
работни дни, в които работникът не е допускан до работа. Претендираният
размер за периода от месец септември до месец декември (включително) 2020
г. е 23 875,84 лв. и е безспорен между страните, като в посочения период има
83 работни дни или размерът на обезщетението за всеки работен ден е 287,66
лева. По делото се установява, че за периода от 07.09.2020 г. до 08.11.2020 г.
/вкл. – като през м. септември 2020 г. има два допълнителни почивни дни/
работникът не е бил допускан до работното си място, което са 44 работни дни.
Поради това искът се явява основателен до размер от 12 657,04 лева като
за разликата до пълния размер следва да бъде отхвърлен.
6
По исканията за разноски на страните:
Разноски в настоящото производство се дължат на ищеца, съразмерно на
уважената част от иска на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и на ответника,
съразмерно на отхвърлената част от иска, на осн. чл.78, ал. 3 ГПК.
Никоя от страните обаче не прави искане за разноски, а с писмена молба
вх.№ 218094/20.06.2025 г. ищецът изрично посочва, че не претендира разноски
в това производство.
Доколкото обаче ищецът е освободен от държавна такса, ответникът
следва да бъде осъден да заплати такава, на осн. чл. 78, ал. 6 от ГПК,
съразмерно на уважената част от исковете – 506,28 лева.
Водим от горното, Софийският районен съд:
РЕШИ:
ОСЪЖДА „В1 Глобъл сървис“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Г., ул. Б. № 12, представлявано от Д.Г.Н - управител
ДА ЗАПЛАТИ на С. С. С., с ЕГН: ********** и адрес: гр. София, ул. „В.“ №
**, ет. *, оф. *, сумата от 12 657,04 лева, представляваща обезщетение по чл.
213, ал. 2 от Кодекса на труда, за времето, през което ищецът С. С. С.
незаконно не е бил допуснат до работа при ответното дружество по време на
съществуване на трудовото правоотношение — за периода от 07.09.2020 г. до
08.11.2020 г. /вкл./, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата
молба — 01.02.2022 г. /от гр.д. № 5065/2022 г. на СРС/, до окончателното й
изплащане като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над сумата от 12 657,04 лева до
пълния претендиран размер от 23 875,84 лева, поради неоснователност на
претенцията в отхвърлената част.
ОСЪЖДА „В1 Глобъл сървис“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Г., ул. Б. № 12 представлявано от Д.Г.Н - управител
ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК по сметка на Софийски РС
сумата от 506,28 лева за държавна такса върху уважения размер на иска.
УКАЗВА на „В1 Глобъл сървис“ ЕООД, ЕИК: ********* да внесе
възложените в негова тежест разноски по сметка на съда, в едноседмичен
срок, считано от влизане на решението в сила, КАТО ГО ПРЕДУПРЕЖДАВА,
че в противен случай съдът ще издаде служебно изпълнителен лист вкл. за
сумата от 5 лева за издаване на листа и ще пристъпи към принудително
събиране на вземанията.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от
връчването му на страните с въззивна жалба пред Софийски градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7