Р Е
Ш Е Н И Е № 3692
гр. Пловдив, 08.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на дванадесети септември
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 5540 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по делото
е образувано по предявен осъдителен иск с правна квалификация чл.92, ал.1 ЗЗД
от Г.А.Н. против „Заводски строежи-ПС-Пловдив” АД – гр. Пловдив, за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 10650 лв., представляваща дължима за
периода от 28.01.2019 г. до 08.04.2019 г. неустойка, уговорена в т.3.2 от
споразумение от 03.10.2013 г. за неизпълнение на задълженията на строителя за
завършване на обектите, предмет на договор от 21.03.2008 г. в срок и вид,
уговорени в договора и в споразумението от 03.10.2013 г., ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 09.04.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането.
В исковата молба се
твърди, че между страните по спора бил сключен предварителен договор за
строителство и покупко-продажба на недвижими имоти от 21.03.2008 г., по силата
на който ответникът се задължил да прехвърли правото на собственост и да
построи и предаде на ищеца в завършен вид в срок до 31.12.2008 г. подробно
описаните в исковата молба недвижими имоти, находящи се в сграда – Бизнесцентър
****, многофункционална сграда с адрес: гр. ******. Ищецът посочва, че
договорената цена била в размер на 1669000 лв., от които сумата от 901200 лв.
била стойността на правото на собственост на обектите в груб вид, а сумата от
767800 лв. – стойността на строително-монтажните работи за довършване на
обектите във вида, уговорен в договора. Сочи, че към 03.10.2013 г. заплатил на
ответника сумата от 1584000 лв., с която погасил следните свои задължения: със
сумата от 821200 лв. – част от задължението в общ размер от 901200 лв.,
представляващо цената на вещните права и на строително-монтажните работи,
предмет на предварителния договор за обектите, със степен на завършеност –
„груб строеж”. Дължимият остатък от това задължение бил в размер на 80000 лв.,
представляващ част от продажната цена на самостоятелния обект с идентификатор №
******. Със сумата от 762800 лв. погасил част от задължението си в общ размер
на стойност 767800 лв. за заплащане на стойността на строително-монтажните
работи за довършване на обектите във вида, уговорен в договора, а дължимият
остатък бил в размер на 5000 лв. Ищецът твърди, че до посочената дата –
03.10.2013 г. ответникът изпълнил задължението си да прехвърли имотите, предмет
на предварителния договор с посочените в исковата молба договори за
покупко-продажба, но не изпълнил задължението си по чл.3, ал.5 и ал.6 от
договора да ги построи и предаде на ищеца в завършен вид, с разрешение за
ползване, в уговорения за това срок – до 31.12.2008 г. Посочва, че със
споразумение от 03.10.2013 г. страните по делото предоговорили отношенията си
във връзка с предварителния договор от 21.03.2008 г., като продължили срока за
довършване на обектите, предмет на предварителния договор, до 30.12.2015 г. В
споразумението били уговорени три групи вземания във връзка с обезпечаване на
вредите от неизпълнението на предварителния договор. На първо място, било
уговорено за периода от 31.12.2008 г. до 03.10.2013 г. ответното дружество да
заплати на ищеца сумата от 216 000 лв. – за вредите, претърпени от него от
забавеното изпълнение на задължението по предварителния договор в срок до
31.12.2008 г., като след извършено прихващане на дължими от ищеца сума,
остатъкът от задължението на ответника възлизал на сумата от 131 000 лв. На второ
място, за периода от 03.10.2013 г. до 30.12.2015 г. страните се съгласили
ответникът да заплати на ищеца неустойка в размер на 5000 лв. месечно, считано
от 03.10.2013 г. до завършването на обектите. Ищецът посочва, че за тези суми
по точка 2 имало влезли в сила решения по предявени от него искове. На трето
място, било уговорено в т.3 от споразумението, че при неизпълнение от страна на
ответното дружество в срок до 31.12.2015 г., последното дължало неустойка в
размер на 150 лв. за всеки просрочен ден, считано от 01.01.2016 г. до
завършване на строителството. Ищецът поддържа, че от 03.10.2013 г. и до
настоящия момент (депозирането на исковата молба в съда), ответникът
бездействал, а обектите били завършени само в „груб строеж”. Счита, че поради
неизпълнение на уговорените задължения, ответникът следвало да заплати на ищеца
неустойка в размер на сумата от по 150 лв. за всеки ден забава, считано от
01.01.2016 г. Посочва, че за периода от 01.01.2016 г. до 06.02.2017 г. предявил
иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от 60300 лв., станал повод за
образуване на гр.д. № 324 по описа за 2017 г. на ПОС. Твърди, че за предходни
периоди били постановени съдебни решения, последното от които било за
присъждане на неустойка за периода до 27.01.2019 г., които решения били влезли
в законна сила. С настоящия иск претендира заплащането на неустойка за
неизпълнение на задължението на ответника за периода от 28.01.2019 г. до
08.04.2019 г., по 150 лв. за всеки от 71 дни забава, или сумата от 10650 лв.
Моли за уважаване на предявения иск и присъждане на сторените по делото
разноски.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Заводски строежи-ПС-Пловдив” АД,
със становище за недопустимост и неоснователност на предявения иск. Счита, че
по правилата за местната подсъдност, компетентен да разгледа спора е Районен
съд Бургас, като прави възражение за местна подсъдност в този смисъл. Оспорва
дължимостта на претендираните суми за неустойка, като твърди, че ищецът не бил
изправна страна по договора, тъй като не изпълнил задължението си да заплати
изцяло и в срок уговорената продажна цена. Оспорва представените към исковата
молба квитанции. Прави възражение за нищожност на споразумението от 03.10.2013
г. на основание чл.26 ЗЗД, като посочва, че липсвало решение на компетентен
орган – протокол за вземане на единодушно решение на ****** за поемане на
задължение за неустойка към ищеца, а също липсвала пазарна оценка от независим
оценител към споразумението. Твърди, че задължението на изпълнителя да довърши
обектите се било погасило по давност, която започнала да тече от 01.01.2009 г.
Прави възражение за нищожност на клаузата по чл.3, поради противоречието й с
добрите нрави. Счита, че уговорената неустойка за забава излизала извън
обичайните функции на неустойката. Намира, че в случая следвало да намери
приложение разпоредбата на чл.83, ал.2 ЗЗД, а именно, че не се дължало
обезщетение на вредите, които кредиторът би могъл да избегне, като положи
грижата на добър стопанин, а именно – да предяви иск за реално изпълнение.
Прави възражение за недобросъвестност, като твърди, че ищецът осъществявал
злоупотреба с права. Прави възражение за погасяване по давност на претенцията
за неустойка. Евентуално, моли претендирата неустойка да бъде намалена като
прекомерна, като сочи, че до момента ищецът е получил под формата на неустойка
сумата от 518816,12 лв. Моли за отхвърляне на иска и за присъждане на разноски.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства
и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа
страна и правна страна:
Съдът е сезиран с иск с
правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД.
За неговото уважаване
следва да са се проявили в обективната действителност следните материалноправни
предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно поето задължение от
страна на ответника; 2. неизпълнение на това задължение, или наличие на неточно
или забавено изпълнение; 3. наличие на уговорка между страните, че за
съответното неизпълнение или неточно или забавено изпълнение ще се дължи
неустойка в определен размер; 4. отсъствие на някоя от причините, водещи до
отпадане на договорната отговорност на ответника ЮЛ, а именно непреодолима сила,
неизпълнението да се дължи изцяло на поведението на трето лице или
неизпълнението да се дължи изцяло на отказано съдействие от страна на
кредитора-ищец.
По делото е безспорно
(отделено е за безспорно с доклада на съда), а и се установява от ангажираните
писмени доказателства, че между страните са възникнали валидни облигационни
правоотношения по силата на предварителен договор за строителство и
покупко-продажба на недвижими имоти от 21.03.2008 г., по който ответното
дружество има качеството на продавач, а ищецът – качеството на купувач –
възложител. Съгласно договора продавачът се задължавал да прехвърли на купувача
– възложител, правото на собственост върху подробно описаните в договора
недвижими имоти, находящи се в новостроящата се сграда – бизнесцентър „****”. Продавачът
следвало да извърши строителството на сградата в срок до 31.12.2008 г. до
степен, описана в чл.3, ал.6 от договора, а именно – за офисите – дограма,
стъклена витрина, всички инсталации, в това число ел. част напълно завършени по
проект, с монтирани ел. табла с автоматични предпазители, В и К част – с
монтирани водомери, телефонна инсталация, интернет, вътрешни врати – по избор
на продавачите, гипсова шпакловка по стени и тавани, пода с циментова замазка;
общи части на сградата – всички общи части напълно завършени по проект,
включително завършена подова конструкция, термоизолирани фасади, изпълнение с
мазилка и обработени по проект, завършени инсталации, централно ел. табло с
електромери и часовник за ел. инсталация, монтирана асансьорна уредба с машинно
помещение, стълбищни клетки напълно завършени по проект. От своя страна, купувачът
следвало да заплати цената на вноски, уговорени като размер и падеж в чл.5,
ал.2.
Видно от представените по
делото писмени доказателства – нотариален акт № ******, вписан в СВ Пловдив под
акт № ******, нотариален акт № ******, вписан в СВ Пловдив под акт № ****** и
нотариален акт № ******, вписан в СВ Пловдив под акт №******, ответното
дружество е прехвърлило на ищеца правото на собственост по отношение на
обектите, за които е имало такава уговорка, като сградата, в която се намират
те, е била със степен на завършеност „груб строеж” към момента на прехвърляне
на собствеността.
На
03.10.2013 г. между страните било сключено споразумение, във връзка с
предварителния договор от 21.03.2008 г., с което било постигнато съгласие към
момента на подписване на споразумението всяка от страните каква част от
задълженията по договора е изпълнила, бил удължен срокът за изпълнение на задължението
на ответника до 30.12.2015 г., а също и били уговорени три групи вземания на
ищеца във връзка с обезпечаване на вредите от неизпълнението по предварителния
договор. Съгласно чл.1.5 от договора ответното дружество не изпълнило в
уговорения с предварителния договор срок – 31.12.2008 г., задължението си да
предаде на ищеца обектите, предмет на предварителния договор, изцяло завършени,
като за неизпълнение на това задължение в срока била уговорена неустойка в
размер на 216 000 лв. Остатъкът от задължението на ищеца възлизал на 85000
лв., което било погасено чрез прихващане с насрещното задължение на ответника
да му заплати неустойка в размер на 216 000 лв. От това следва, че след
осъщественото прихващане, ищецът е изпълнил задължението си да заплати на
ответника уговорената сума по договора и е станал изцяло изправна страна по
договора.
В чл.3 от споразумението
страните се уговорили, че при неизпълнение на задължението на строителя в
удължения срок – до 30.12.2015 г., се дължала неустойка в размер на 150 лв. за
всеки ден просрочие, считано от 01.01.2016 г. Именно така уговорената неустойка
за периода от 28.01.2019 г. до 08.04.2019 г. е предмет на настоящото дело.
Видно от удостоверение
изх. № *****/ 26.04.2016 г., издадено от ****** на Община Пловдив, обектите,
разположени на пети, шести, седми етаж, част от строеж „Бизнес център „****” –
многофункционална сграда”, са изпълнени във фаза завършен груб строеж.
Ищецът ангажира писмени доказателства – платежни
документи – от л.26 до л.29 от делото, от които се установява, че за периода от
09.01.2008 г. до 02.09.2008 г. ищецът е заплатил на ответното дружество, във
връзка с процесния договор сумата от общо 1584000 лв., от общо уговореното
задължение в размер на 1669000 лв. Възраженията
на ответника, направени в настоящото производство, че процесните суми не са
получени от дружество, са преклудирани. Предмет на настоящото дело е претенция
на ищеца за уговорената в чл.3 от споразумението от 03.10.2013 г. неустойка за
периода от 28.01.2019 г. до 08.04.2019 г. За същото вземане като основание, но за предходен период
– 01.01.2016 г. до 06.02.2017 г., е било водено друго дело, а именно гр.д. №
324 по описа за 2017 г. на Окръжен съд Пловдив, IV граждански състав. По това
дело е налице влязло в сила на 22.10.2018 г. решение, което се ползва със сила
на пресъдено нещо досежно фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта,
принадлежността или размера на съдебно признатото вземане,
независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат
изгодни правни последици. Съдебната практика е еднопосочна по въпроса, че всеки
факт, от който може да се изведе искане за установяване, че към деня на
приключване на устните състезания, съдебно признатото право не е съществувало в
полза на носителя му съгласно съдебното решение, се преклудира. В последващ
процес по предявен иск на различно основание или за различно искане, но
произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила
съдебно решение, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от
преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. Преклудирани са фактите,
представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на
вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които
се основава съдебно признатото право. Така – решение № 115/10.01.2012 г.,
постановено по т.д. № 883 по описа за 2010 г. на ВКС, I т.о.
Затова и съдът в настоящото производство не дължи
произнасяне по въпроса за изправността на ищеца по сделката, а именно – за
факта на плащане на описаните суми, доколкото този въпрос е разрешен вече с
влязло в сила съдебно решение, което обвързва, както страните, така и съда. Същите
изводи се налагат и по отношение на наведените възражения в писмения отговор за
нищожност на процесния договор, поради липса на решение на компетентен орган на
ответника за поемане на задължение за неустойка, както и поради противоречие с
добрите нрави, а също и за нищожност на всяко друго основание, доколкото тези
възражения са преклудирани от силата на пресъдено нещо, установена с посоченото
по-горе решение.
По всички останали наведени от ответника възражения
съдът дължи произнасяне.
Съгласно разпоредбата на чл.83, ал.2 ЗЗД, длъжникът не
дължи обезщетение за вредите, които кредиторът е могъл да избегне, като положи
грижата на добрия стопанин. Ответната страна поддържа, че ищецът не е положил
посочената дължима грижа, която изисквала да предяви иск за реално изпълнение
или да поиска да извърши това действие за сметка на длъжника съгласно чл.80 ЗЗД. Грижата на добрия стопанин е абстрактно понятие, което очертава изискването
при сключването на договорите страните да действат съобразно определен модел за
поведение, като се стремят за избягват небрежното водене на своите работи. Тя е
заложена като най-ниската степен на дължима грижа при изпълнение на
задълженията по договорите – чл.63, ал.2 ЗЗД. Така, в случая, ответникът
поддържа, че ищецът е проявил небрежност (т.е. нарушил е дължимата грижа), като
не е поискал от него реално изпълнение или пък дори не е изпълнил сам, а е
предявявал поредица от осъдителни искове за осъждането на ответното дружество
да му заплаща неустойка. Съдът не споделя тези доводи. Ищецът, както се
установи, е изправна страна по процесния договор - изпълнил е в уговорените
срокове паричната престация, предоставил е допълнителен срок за изпълнение на
договора със сключеното на 03.10.2013 г. споразумение, от което е видно, че за
ищеца е съществувал интерес от реалното изпълнение на задължението на
строителя. Освен това, предявяването на искове за заплащане на уговорена между
страните неустойка, съдържа в себе имплицитно искане за изпълнение на
задължението на ответника по завършването на сградата, доколкото единствено то
– реалното изпълнение (включително и в хода на процеса) ще преустанови правото
на ищеца да претендира неустойка, представляваща предварително уговорения между
страните размер на претърпените от изправната страна вреди. Затова и съдът
приема, че ищецът е положил дължимата грижа, което не би могло да изключи
отговорността за вреди на ответното дружеството от неизпълнение на договора в
темпорално отношение.
Неоснователно е и възражение за наличие на злоупотреба
с права от страна на кредитора, или недобросъвестност. Съгласно чл.8, ал.2 ЗЗД
лицата ползват правата си, за да задоволяват своите интереси. В чл.3 ГПК е регламентирано
изискването за добросъвестност при упражняването на процесуалните права. Така,
законът забранява злоупотреба както с материални, така и с процесуално права.
Последната се определя от съдебната практика, като противоправно поведение, при
което правото се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и
законни интереси на други (чл.57, ал.2 от Конституцията), но също и в
противоречие с интересите на обществото (чл.8, ал.2 ЗЗД). В този смисъл решение
№ 758/ 11.02.2011 г., постановено по гр.д. № 1243 по описа за 2009 г. на ВКС,
IV г.о.
В случаите на неизпълнение на договора от някоя от
страните, за изправната страна възникват следните алтернативни възможности – да търси реално изпълнение заедно с
обезщетение за забава или обезщетение за неизпълнение – чл.79, ал.1 ЗЗД, да
иска да му се разреши да извърши заместимо действие за сметка на длъжника –
чл.80, ал.1 ЗЗД, да развали договора, като иска връщане на даденото по него –
чл.87 и чл.88 ЗЗД, както и да претендира неустойка по реда на чл.92 ЗЗД, в
случай че е налице такава клауза в договора. Единствено от волята на кредитора
зависи коя/кои от посочените възможности ще предприеме. Упражняването на някое
от предвидените в закона права, не би могло да се нарече злоупотреба с права. Както
се посочи и по-горе, ответникът по иск за неустойка за забавено изпълнение би
могъл да избегне всеки следващ процес, ако изпълни. Последното (неизпълнение на
длъжника) не задължава кредитора непременно да иска реално изпълнение. При
договорите, които не са фикс сделки, при забавено изпълнение, за кредитора се
поражда право както да претендира заплащане на обезщетение за претърпените
вреди, което ще покрие същите, доколкото той все още има интерес от реалното
изпълнение, така и да иска длъжникът да изпълни.
Уговорката за неустойка е проявление на принципа за
свобода на договарянето, автономия на волята – чл.9 ЗЗД. С нея страните
уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната
страна, в случай че не изпълни поетите задължения, без да е необходимо да се
доказва размерът на вредите, настъпили от неизпълнението. Неустойката е винаги форма
на договорна отговорност, която има обезпечителна функция (гарантира
изпълнението на задълженията на страните), обезщетителна функция (осигурява
обезщетяване на кредитор за евентуални вреди от неизпълнение) и санкционна
функция (цели евентуално да санкционира неизправната страна чрез заплащане на
уговорена сума в полза на изправната страна). Когато една уговорка за неустойка
излиза извън описаните функции, то може да се каже, че тя е нищожна поради
накърняване на добрите нрави. Не е нищожна обаче клауза на неустойка, уговорена
без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява – т.3
от ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Затова, не може да се приеме, че уговорената
в процесния договор клауза за неустойка за забавено изпълнение е нищожна, тъй
като единствено бездействието на ответника (длъжника) е причината за нейното
начисляване, респективно и претендиране от ищеца.
Разпоредбата на чл.309 ТЗ регламентира, че не може да
се намалява поради прекомерност неустойка, дължима по търговска сделка,
сключена между търговци. В случая, ответникът, който именно е търговец,
извършващ по занятие уговорените задължения, не би могъл да иска намаляване на
неустойката поради нейната прекомерност. Затова и възражението на ответника в
този смисъл е неоснователно.
Всичко гореизложено обосновава следните изводи:
наличие на облигационно правоотношение между страните по спора по силата на
предварителен договор от 21.03.2008 г., изпълнение на задължението на ищеца по
заплащане на цената по договора, т.е. ищецът е изправна страна, наличие на
споразумение от 03.10.2013 г., с което страните уговарят клаузи за неустойка за
неизпълнение (забавено изпълнение) на задълженията си по предварителния
договор.
Не се изложиха твърдения
от ответника да е изпълнил задължението си по завършване на сградата в
уговорения между страните вид. При разпределена от съда доказателствена тежест,
че именно ответникът следва да установи евентуално твърдяно изпълнение за
процесния период, не се ангажираха доказателства в тази насока.
Доколкото искът е доказан по своето основание, съдът
следва да разгледа релевираното от ответника възражение за погасителна давност.
Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.4 ЗЗД при искове за неустойка за забава давностният срок започва да тече от
последния ден, за който се начислява неустойката. По въпроса за началния момент
на давностния срок за вземане за неустойка за забава, когато е уговорено, че
същата се дължи за всеки ден просрочие, е налице съдебна практика на ВКС.
Приема се, че при уговорена неустойка за забава, изчислена на всеки просрочен
ден и когато искът е предявен, след като са изтекли три години от възникване на
вземането, се погасява само тази част от вземането за неустойка, която е била
дължима преди тригодишния срок от предявяване на иска. Началният момент на
давностния срок на вземане за неустойка е настъпване на падежа на главното
вземане, като по давност се погасява тази част от вземането, която е била дължима
при начислена неустойка за всеки просрочен ден, за периода, предшестващ с три
години предявяването на иска. При предявяване на иска, след като са изтекли
повече от три години от възникване на вземането, по давност се погасяват само
вземанията за неустойка, които са били дължими за период по-дълъг от три години
преди предявяване на иска, а не изцяло вземането за неустойка. В този смисъл –
решение № 66/ 22.06.2015 г., постановено по т.д. № 269 по описа за 2014 г. на
ВКС, I т.о., както и цитираните в него решение № 48/ 07.09.2010 г. по т.д. №
286 по описа за 2009 г. на ВКС, II т.о.,
решение № 292/ 16.12.2009 г. по т.д. № 292 по описа за 2009 г. на ВКС, II т.о.,
решение № 24/ 17.02.2009 г. по т.д. № 574 по описа за 2008 г. на I т.о. и др.
Цитираната съдебна практика е приложима и за настоящия
случай. Съгласно сключеното споразумение от 03.10.2013 г. между страните е
уговорен допълнителен срок, в който ответното дружество да изпълни задължението
си по завършване на сградата до 30.12.2015 г. Съдът не споделя доводите на
ответника, че посоченият срок не би могло да бъде уговорен, доколкото
представлявал удължаване на срок, който вече е изтекъл – този по сключения
между страните предварителен договор. Напротив, с процесното споразумение
страните са уговорили нов, по-дълъг срок, в който ответникът да изпълни
задължението си по завършване на сградата в уговорения вид, а именно – до
30.12.2015 г. След тази дата длъжникът е изпаднал в забава, с кредиторът
разполага с някоя от описаните по-горе възможности – да иска реално изпълнение,
ведно с обезщетение за забава, респективно уговорената неустойка за забава. Правото
на кредитора да иска реално изпълнение по договора се погасява с изтичането на
общата петгодишна давност, считано от настъпване на падежа. С погасяването на
главното вземането, се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания,
макар и давността за тях да не е изтекла – чл.119 ЗЗД. Доколкото и давността за
главното вземане не е изтекла, тъй като не изминали 5 години от падежа на
главното вземане, то и вземането за неустойка за забава не се е погасило по
давност. Приложения ще намерят описаните по-горе правила, т.е. погасена по
давност е неустойката за периода, предхождащ три години от предявяване на иска.
Доколкото исковият период е от 28.01.2019 г. до 08.04.2019 г., то процесното
вземане не е погасено по давност, а възражението на ответника в този смисъл е
неоснователно.
По изложените
съображения, съдът намира, че предявеният иск е основателен, поради което
следва ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10650 лв.,
представляваща неустойка за периода от 28.01.2019 г. до 08.04.2019 г. (71 дни),
по 150 лв. на ден. Като законна последица от уважаване на предявения иск е
присъждането на законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в
съда – 09.04.2019 г. до окончателното изплащане на вземането.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищеца на
основание чл.78, ал.1 ГПК в общ размер от 1296 лв. съгласно представен списък
по чл.80 ГПК, от които 446 лв. – за държавни такси; 850 лв. – за заплатено
адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие № *****/
09.04.2019 г.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА „Заводски строежи – ПС - Пловдив” АД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр. Бургас, ул. „Фердинандова” № 32, ет.1, офис 3, да
заплати на Г.А.Н., ЕГН: **********, адрес: ***, на основание чл.92, ал.1 ЗЗД
сумата от 10650 лв. (десет хиляди
шестстотин и петдесет лева), представляваща дължима за периода от 28.01.2019 г.
до 08.04.2019 г. неустойка, уговорена в т.3 от споразумение от 03.10.2013 г. за
неизпълнение на задълженията на строителя за завършване на обектите, предмет на
договор от 21.03.2008 г. в срок и вид, уговорени в договора и в споразумението
от 03.10.2013 г., ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 09.04.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 1296 лв. (хиляда двеста деветдесет и шест лева) – разноски в
производството.
Решението
може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с
въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно с оригинала.
К.К.