Р Е Ш Е Н
И Е
гр. София, 28.01.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-1 състав, в публичното заседание на шестнадесети юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: Екатерина Стоева
при секретаря Ирена Апостолова
разгледа гр.д. № 8048 по описа за
2019г. на съда и за да се произнесе взе предвид следното:
Предмет на производството е предявен от Е.К.А. против „Е.М.“ ЕООД отрицателен установителен иск по
чл.439 ГПК, че не дължи сумата 68 381.14лв.-остатък от главница по договор за
кредит от 2007г. и сумата 33 717.63лв.-законна лихва върху главницата до
17.06.2019г.
Твърденията на ищеца са, че по
гр.д.№ 44823/2012г. по описа на СРС, 26 състав, в полза на „Б.П.Б.“ АД била
издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист
против него и други две лица-И. А.-А.и Р.А.за солидарното им осъждане да
заплатят следните суми: 72 344.77 евро-главница по договор за кредит от 2007г.
и анекси към него, ведно със законната лихва от 24.09.2012г. до изплащането;
6619.69 евро-възнаградителна лихва за периода 13.12.2011г.-23.09.2012г., 96.48
евро-лихви за забава за периода 13.12.2011г.-23.09.2012г.; 247.22 евро-месечна
такса за периода 13.06.2011г.-23.09.2012г.; 148.80лв.-нотариална такса и
5107.86лв.-разноски по заповедното производство. Въз основа издадения изпълнителен
лист на 27.09.2012г. било образувано изп.д.№ 127/2013г. по описа на ЧСИ А.Б..
Ответникът се конституирал по изпълнителното дело като взискател на
20.08.2016г. въз основа сключен с първоначалния взискател „Б.П.Б.“ АД договор
за цесия от 30.06.2016г. Твърди, че последното спрямо него изпълнително
действие е от 25.03.2013г. с присъединяване на държавата като взискател, след
която дата в продължение на повече от две години такива не са били извършвани и
на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК изпълнителното дело по отношение на него е прекратено,
както и че не дължи вземанията поради изтекла към 25.03.2018г. погасителна
давност с позоваване на разрешенията дадени с т.10 от ТР № 2/26.06.2015г. по
тълк.д.№ 2/2013г., ОСГТК на ВКС.
Ответникът навежда възражение за процесуална
недопустимост на иска поради липса на
правен интерес, както и доводи за неговата неоснователност свеждащи се до това,
че изпълнителното дело не е било прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, тъй като
спрямо солидарните длъжници в периода от образуването му до 2017г. са били
предприемани и извършени различни изпълнителни действия, в резултат на които са
постъпвали суми в погашение на паричните задължения, поради което не е налице
бездействие на взискателя. Навежда, че за солидарните длъжници преклузивния
срок по чл.433, ал.1, т.8 ГПК тече общо, а не самостоятелно, с оглед на което
прекратяване на това основание не може да настъпи спрямо един, а само спрямо
всички. Оспорва вземанията да са погасени по давност считано от 25.03.2018г. с
доводи, че изпълнителното дело е образувано преди ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.д.№ 2/2013г., ОСГТК на
ВКС, и дадените с него разрешения в т.10 са приложими от датата на обявяването
му и само по отношение на висящите към
този момент изпълнителни производства, но не и за приключилите преди това. С
оглед на това ако съдът приеме, че изпълнителното дело по отношение на ищеца е
било прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК преди посоченото тълкувателно решение,
приложение следва да намерят разрешенията дадени с ППВС №3/18.11.1980г., според
които по време на висящността на изпълнителното производство давност за
вземанията не тече, което означава, че давността би изтекла на 25.03.2020г. А
ако приеме, че към деня на тълкувателното решение изпълнителното дело е било
висящо, то течението на давността е започнало от датата на постановяването му
26.06.2015г. с изтичане на 26.06.2020г.
Съдът, като взе предвид
становищата на страните и прецени доказателствата по делото, намира следното:
По заявление на „Б.П.Б.“ АД е
образувано гр.д.№ 44823/2012г. по описа на СРС, 26 състав, по което издадена
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК на 27.09.2012г. срещу И. В.А.-А., Р.Д.А.и
ищеца Е.К.А. за заплащане в условията на солидарност на следните парични суми: 72
344.77 евро-главница по договор за кредит от 2007г. и анекси към него, ведно
със законната лихва от 24.09.2012г. до изплащането; 6619.69
евро-възнаградителна лихва за периода 13.12.2011г.-23.09.2012г., 96.48
евро-лихви за забава за периода 13.12.2011г.-23.09.2012г.; 247.22 евро-месечна
такса за периода 13.06.2011г.-23.09.2012г.; 148.80лв.-нотариална такса и
5107.86лв.-разноски по заповедното производство. Вземанията произтичат от договор
за жилищен кредит от 03.12.2007г., по който И. А. е кредитополучател, а Р.А.и Е.А.
солидарни длъжници по смисъла на чл.121-123 ЗЗД.
На същата дата 27.09.2012г. за
сумите е издаден изпълнителен лист, въз основа на който по молба на банката на
28.01.2013г. против длъжниците е образувано изп.д.№ 127/2013г. по описа на ЧСИ А.Б.,
с район на действие СГС. С молбата е направено искане за проучване от съдебния
изпълнител на имущественото състояние на длъжниците, както и посочени
изпълнителни способи-запор върху вземания по банкови сметки във всички
търговски банки в страната; запор на дружествени дялове и акции, които са
собственост на длъжниците, възбрана върху недвижими имоти.
Въз основа направеното имуществено
проучване на 11.02.2013г. съдебният изпълнител наложил запор на банкови сметки
на всеки от солидарните длъжници, конкретно за ищеца Е.А. върху банкова сметка ***
„П.И.Б.“ АД.
С постановление от 25.03.2013г.
на основание чл.456 ГПК вр. чл.458 ГПК съдебният изпълнител присъединил като
кредитор държавата за публични задължения на солидарния длъжник Е.А., а с друго
постановление от 27.03.2013г. присъединил държавата като кредитор за публични
задължения на И. А..
На 10.08.2016г. ответникът „Е.М.“
ЕООД се конституирал като взискател по делото въз основа сключен с „Б.П.Б.“ АД
договор за цесия от 30.06.2016г., с който банката му прехвърлила вземанията си
по изпълнителния лист от 27.09.2012г. С молба от 21.10.2016г. поискал съдебният
изпълнител да събере данни относно имущественото състояние на солидарния
длъжник И. А., а с последваща молба от 03.01.2017г. поискал извършването на
опис на движими вещи на същата, както и справка от КАТ за притежавани от нея
автомобили с налагане на запор.
Видно от данните по приложеното
изпълнително дело в периода от образуването му на 28.01.2013г. до 17.06.2019г.
са били извършвани изпълнителни действия спрямо имущество на солидарните
длъжници И. А. и Р. А.. По отношение
първата на 26.02.2013г. опис и оценка на собствения й недвижим имот-апартамент
в гр.София, ул.Проф. ********, който е бил предмет на учредената в полза на
взискателя „Пиреос Банк България“ АД договорна ипотека в обезпечение на
вземанията по договора за кредит. При проведената публична продан с постановление
от 19.11.2013г. имотът бил възложен на взискателя на цена от 120 001лв.
Налагане запор върху трудовото й възнаграждение в „К.Н.Ю.“ АД; запор върху
дружествени дялове от капитала на „Ле Фате“ ЕООД; насрочен опис на движимо
имущество за 23.05.2017г. По отношение на втората-запор на л.а. Мерцедес с ДК №*******
От представената справка на ЧСИ А.Б.
изх.№ 22365/17.06.2019г. е видно, че постъпилите по изпълнителното дело суми са
в размер на 6402.53лв. изцяло събрани от И. А. въз основа наложения й запор
върху трудово възнаграждение. Остатъкът от дължимите суми по изпълнителния лист
от 27.09.2012г. са в общ размер на 111 107.53лв., от които главница
68 381.14лв., законна лихва от 33 717.63лв., както и такси по т.26
ТТРЗЧСИ от 9002.77лв.
Въз основа горното от фактическа
страна, съдът намира от правна следното:
Разпоредбата на чл.439, ал.1 ГПК
дава право на длъжника да оспори чрез иск изпълнението, но само въз основа на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание-ал.2.
Твърденията на ищеца за
погасяване по давност на вземанията по изпълнителния лист, издаден въз основа
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д.№ 44823/2012г. по описа на СРС, 26
състав, и настъпила спрямо него перемпция на правото на ответника за принудително
изпълнение по чл.433, ал.1, т.8 ГПК са обстоятелства попадащи в обхвата на
чл.439, ал.2 ГПК. Искът е предявен при наличието на правен интерес, поради
което възражението за процесуална недопустимост е неоснователно.
Основанието по чл.433, ал.1, т.8 ГПК предпоставя бездействие на взискателя да поиска извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години. Срокът е преклузивен и започва
да тече от последното изпълнително действие. С изтичането му изпълнителното
производство се прекратява, която правна последица настъпва по силата на закона,
а съдебният изпълнител може само да прогласи с постановление вече настъпилото
прекратяване /т.10 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.д.№ 2/2013г., ОСГТК на ВКС/.
Когато изпълнителното дело се води против няколко длъжници срокът по чл.433,
ал.1, т.8 ГПК тече за всеки един поотделно. Според съдебната практика
непредприемането на действия от взискателя по отношение на един от солидарните
длъжници в рамките на посочения в нормата процесуален преклузивен срок, съответно
прекратяването на изпълнителното производство по отношение на този длъжник по
силата на закона, не съставлява отказ от изпълнение, нито води до погасяване на
материалното право. Срокът за прекратяване на изпълнителното производство по
перемция започва да тече от последното валидно изпълнително действие спрямо
всеки един от длъжниците, предвид различните изпълнителни правоотношения, и
след неговото изтичане може да бъде инициирано образуването на ново
изпълнително дело. Предприемането на изпълнително действие по отношение на един
от солидарните длъжници по изпълнителното дело не води до прекъсване на срока
по чл.433, ал.1, т.8 ГПК спрямо останалите. /Решение № 83/11.04.2018г. по
гр.д.№ 1667/2017г. на ВКС, IV г.о./. Това означава, че с
изтичане на срока по отношение един от солидарните длъжници изпълнителното производство
се прекратява само спрямо него.
В настоящия случай по отношение
ищеца, като солидарен длъжник, са извършени две изпълнителни действия-налагане
запор върху банкова сметка ***.02.2013г. и присъединяване на държавата като
кредитор на 25.03.2013г. /според ТР № 2/2013г. последното е възприето като
изпълнително действие/. Не се твърди, а и липсват данни по изпълнителното дело
да са постъпили суми от първото действие в погашение на задълженията. Следователно
последното валидно изпълнително действие е от 25.03.2013г. След тази дата в
продължение на две години взискателят /тогава „П.Б.Б.“ АД/ не е поискал
извършването на изпълнителни действия, поради което и на основание чл.433,
ал.1, т.8 ГПК изпълнителното производство спрямо него е прекратено по силата на
закона на 25.03.2015г.
По въпроса за погасяване по
давност на вземанията в изпълнителния процес следва да се съобразят
разрешенията дадени с т.10 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.д.№ 2/2013г., ОСГТК
на ВКС/, според които давността се прекъсва с предприемането на всяко
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно
чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/. Не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително
дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването
на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др. При изпълнителния процес давността се прекъсва
многократно-с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с
извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.
Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността,
защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба
на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение. Прието е, че докато трае изпълнителния процес течението
на давността не спира, защото за разлика от исковия процес, при изпълнителния кредиторът
може да избере дали да действа /да иска нови или повтаряне на изпълнителни
способи, защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови
изпълнителни способи/. Прието е за изгубило сила ППВС № 3/1980г. възприемащо
обратната теза, а именно, че образуването на изпълнителното производство
прекъсва давността и докато трае изпълнителното производство давност не тече.
На съда са известни посочените от ответника Решение № 51/21.02.2019г.
по гр.д.№ 2917/2018г. на ВКС, ІVг.о. и Решение № 170/17.09.2018г. по гр.д.№
2382/2017г. на ВКС, ІV г.о., според които извършената с т.10 от ТР № 2/2013г.
отмяна на ППВС № 3/18.11.1980г. поражда действие от датата на обявяването на
тълкувателното решение, като даденото с т.10 от него разрешение се прилага от
тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни
производства, но не и към тези, които са приключили преди това. Същевременно
преди тях са постановени множество други съдебни решения на ВКС, в които е
застъпено противоположното становище, че отмяната на ППВС № 3/1980г. с
тълкувателното решение има обратно действие и разрешенията по т.10 от него са
приложими и към изпълнителни производства образувани преди постановяването му. Така
създадената противоречива практика предстои да бъде разрешена с образуваното тълк.д.№
3/2020г. на ОСГТК на ВКС по въпроса от който момент поражда действие отмяната
на ППВС № 3/18.11.1980г., извършена с т. 10 от ТР № 2/2013г. и прилага ли се
последното за вземания по изпълнително дело образувано преди приемането му, по
което няма постановено към момента тълкувателно решение.
Настоящият съдебен състав споделя становището за
приложимост на постановките на т.10 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.д.№ 2/2013г.
и към изпълнителни производства, образувани преди приемането му. Причините да
се приеме за изгубило сила ППВС № 3/1980г. са ясно и подробно аргументирани в
мотивите и се свеждат до настъпилата съществена промяна в обществените
отношения след приемането на Конституцията на РБ от 1991г., съответно промяна в правната уредба на изпълнителния
процес с ГПК /в сила от 01.03.2008г./, която предпоставя активност на
взискателя по образуваното по негово искане изпълнително производство и свежда
до минимум служебните правомощия на съдебния изпълнител по принудителното
изпълнение. Те са коренно различни от обществено-икономическите условия, при
които е било прието постановлението и съществуващо задължение на съдебните
изпълнители да проведат служебно принудителното изпълнение до удовлетворяване
вземанията на социалистическата държава и на социалистическите организации като
кредитори. Тези промени са настъпили значително време преди тълкувателното
решение, поради което и актуалността на постановките на постановлението по
тълкуване и прилагане на закона по въпросите за давността на вземанията в
изпълнителния процес са загубили значение отпреди приемането му. Затова съдът
счита, че в случая следва да намери приложение т.10 от ТР № 2/26.06.2015г. по
тълк.д.№ 2/2013г., още повече, че отношенията между страните по издаване на
изпълнителния лист, както и образуването и воденето на изпълнителното дело са
се развили след 2012г.
По делото е установено, че
последното извършено спрямо ищеца-солидарен длъжник изпълнително действие е от
25.03.2013г. и от тази дата е прекъсната давността за вземанията по
изпълнителния лист, която е петгодишна /чл.110 ЗЗД/. След тази дата не са били
извършвани други изпълнителни действия, съответно не са наведени твърдения, а и
ангажирани доказателства впоследствие да са настъпили обстоятелства, обуславящи
прекъсване или спиране на давността, поради което е изтекла на 25.03.2018г.
По изложените съображения предявения
отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК е основателен и
следва да се уважи.
При този изход на делото и на
основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да заплати на ищеца разноски по
делото от 8583.95лв., от които 4083.95лв. заплатена държавна такса и 4500лв.
платено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по иска
на Е.К.А., ЕГН **********, с адрес ***, и съдебен адрес ***, против „Е.М.“
ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** ********, с правно
основание чл.439 ГПК, че не дължи сумата 68 381.14лв.-остатък от главница по
договор за кредит от 2007г. и сумата 33 717.63лв.-законна лихва върху
главницата до 17.06.2019г. по изпълнителен лист от 27.09.2012г., издаден въз
основа заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д.№ 44823/2012г. по описа на
СРС, 26 състав, по който е образувано изп.д.№ 127/2013г. по описа на ЧСИ А.Б..
ОСЪЖДА Е.М.“ ЕООД, ***, да заплати на Е.К.А.,
ЕГН **********,***, разноски по делото на основание чл.78, ал.1 ГПК от 8583.95лв.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок пред
Софийски апелативен съд от връчване препис на страните.
СЪДИЯ: