РЕШЕНИЕ
№ 765
гр. София, 03.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:КЛАУДИЯ Р. МИТОВА
при участието на секретаря Д. К. Д.
като разгледа докладваното от КЛАУДИЯ Р. МИТОВА Гражданско дело №
20211110133738 по описа за 2021 година
., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на [фирма], ЕИК [ЕИК],
против К. В. Г. за признаване на установено дължимостта на сумата от 2652,67 лв. главница
по договор за кредит № [номер]/30.10.2018 г., сумата от 1046,15 лв. договорна
възнаградителна лихва за периода от 01.03.2019 г. до 31.10.2020 г., сумата от 171,69 лв.
наказателна лихва за периода от 01.04.2019 г. до 17.09.2020 г., 67,84 лв. административни
разноски, както и сумата от 409,54 лв. възнаграждение по договор за предоставяне на
поръчителство от 30.10.2018 г. и сумата от 126,88 лв. законна лихва за забава по договор за
поръчителство от 30.10.2018 г. за периода от 01.04.2019 г. до 17.09.2020 г., за които суми на
22.10.2020 г. е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 48097/2020 г. по
описа на СРС, 41 състав.
Ищецът сочи, че за горепосочените суми депозирал заявление по чл.410 ГПК, което в
цялост било уважено и на 22.10.2020 г. по ч.гр.д. № 48097/2020 г. по описа на СРС, 41
състав била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК. Срещу
дължимостта на сумите по издадената заповед срочно постъпило възражение по чл.414
ГПК, което обуславяло интереса му от провеждане на исковете.
Ищецът извежда субективно предявените си съдебни права при твърдения, че на
30.10.2018 г. ответникът кандидатствала за отпускане на потребителски кредит от [фирма],
в резултат на което помежду им с посоченото дружество бил сключен договор за кредит №
[номер]/30.10.2018 г. Сочи, че въз основа на сключения договор [фирма] предоставило на Г.
1
сумата от 3000 лв., с част в размер на 346,33 лв. от която кредитополучателят погасила
задълженията си чрез рефинансиране по предходен договор за кредит № номер/31.08.2018
г., сключен с [фирма]. Останалата сума след рефинансирането в размер на 2653,67 лв.
ответникът получила сума в брой на каса на [фирма] на 30.10.2018 г. Г. се задължила да
върне предоставена сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва в утточнените в
договора срокове. Навежда твърдения, че при сключването на договора, ответницата
избрала да обезпечи изпълнението на задълженията си, осигурявайки поръчителство от
[фирма], което се съгласило да отговаря солидарно за задълженията на кредитополучателя
срещу дължимо възнаграждение в размер на 140,99 лв. месечно за периода на действие на
договора. Посочва, че на 30.10. 2018 г. между [фирма] и ищеца бил сключен договор за
поръчителство, като предвид неизпълнението на задълженията на длъжника по договора за
кредит от 30.10.2018 г. и след изпратено уведомление до ответника, ищецът погасил всички
дължими от кредитополучателя по процесния договор за кредит суми, с оглед на което
предявява настоящите искове за дължимост на горепосочените суми до договора за кредит и
по този за поръчителство. Представя документи, прави искане за събиране на доказателства,
претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответната страна е депозирала писмен отговор, с който
оспорва исковата претенция. Въвеждат се твърдения за недопустимост, евентуално за
неоснователност на исковете. Твърди,ч е по договора била направена застраховка именно за
обезпечаване изпълнение на задълженията . Навежда възражение за изтекъл погасителен
давностен срок.
Съдът като прецени по реда на чл.12 и чл.235 ГПК събраните по делото и
относими към разрешаване на спора доказателства приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
Не е спорно и се установява, че претендираните вземания били предмет на развило се
между страните заповедно производство по ч.гр.д. № 48097/2020 г. по описа на СРС, 41
състав и за същите на 22.10.2020 г. била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Исковете са допустими като предявени в преклузивния срок по чл.415, ал.4 ГПК от страна,
притежаваща правен интерес от установяване на вземане по срочно оспорена заповед по
чл.410 ГПК. Наблюдава се идентичност в размера и основанието на вземанията в двете
производства. Възражението за недопустимост на исковете, основани на кондикционна
претенция е неоснователно, доколкото такава не е формулирана.
За доказване основателността на съдебно предявената претенция по делото е
представен договор за кредит № [номер]/30.10.2018 г., сключен между [фирма], в качеството
на кредитор, и К. В. Г., в качеството на кредитополучател. Видно от приложение №
1/30.10.2018 г. дружеството се задължило да предостави на кредитополучателя сумата от 3
000 лв., а кредитополучателят – да върне същата заедно с възнаградителна лихва на 24
анюитетни месечни вноски от по 185,58 лв. всяка за периода 30.11.2018 г. – 31.10.2020 г.
Общият размер на плащанията възлизал на 4 453,92 лв., лихвеният процент по кредита бил
фиксиран на 41,24 %, а годишният процент на разходите (ГПР) – на 50 %.
2
С чл.4 от договора за кредит било уговорено, че кредитополучателят може да избере
необезпечен кредит или обезпечение чрез предоставяне на банкова гаранция до 10 дни от
подаване на заявлението или да сключи договор за предоставяне на поръчителство с
одобрено от кредитора юридическо лице в срок до 48 часа от подаване на заявлението.
От представената разпечатка на хартиен носител от информационната система на
кредитора се установява, че в същата било отразено подписване на договора за кредит от
ответника чрез изпратен с кратко телефонно съобщение код, получен на номер [номер].
В деня на сключване на договора за кредит бил сключен и договор за предоставяне
на поръчителство и приложение № 1 към него със страни К. В. Г. и [фирма]. По силата на
последния контракт [фирма] поело задължение да обезпечи пред [фирма] задълженията на
длъжника по договора за кредит, а длъжникът се задължил да му заплата възнаграждение
141 лв. месечно за периода на действие на договора или общо в размер на 3 384 лв.
С договор за поръчителство от 30.10.2018 г., сключен между [фирма], в качеството на
кредитор, и [фирма], в качеството на поръчител, ищецът се е задължил да отговаря
солидарно за сумите по договор за кредит № [номер]/30.10.2018 г. и последиците от
неизпълнението.
От служебно справка в Агенция по вписвания, Търговски регистър, на основание чл.
23, ал. 6 ЗТРРЮЛН, се установява, че принципал на [фирма], е [фирма] (с предишна
правноорганизационна форма АД), т.е. двете дружества са свързани лица по смисъла на § 1,
т. 5 от ДР на ТЗ.
[фирма] издало удостоверение, в уверение на обстоятелството, че с част от
отпуснатата по кредита сума възлизаща на 346,33 лв. Г. рефинансирала задълженията си по
предходен договор за кредит със същото № номер/31.08.2018 г., а разликата над тази сума до
пълния размер от 3 000 лв. кредитополучателя получила в брой.
От представената по делото разписка № 07000809034045/30.10.2018 г. нa [фирма] се
установява, че на същата дата на Г. била изплатена сумата от 2 653,67 лв. с наредител
[фирма] и основание за плащането „с. плюс“.
С протокол № 994/15.09.2019 г. ръководителят на Отдел „Събиране на вземания“ при
[фирма] удостоверил, че в периода 01.03.2019 г. – 01.09.2019 г. за събиране на вземанията по
договор за кредит № [номер]/30.10.2018 г. били извършени посещения на налични адреси на
кредитополучателя, изпращане на ежемесечни напомнителни писма и покани за плащане,
търсене на кредтополучателя на актуални телефонни номера, провеждане на многократни
обаждания с цел доброволно изплащане на вземането по кредита, възлизащи общо на сумата
от 64,84 лв.
Представено е по делото уведомление, с което [фирма] съобщавало на Г., че на
24.09.2020 г. е извършило плащане на задълженията по договора за кредит към [фирма].
Липсват доказателства за връчване на съобщението преди депозиране на заявлението.
С оглед твърденията на страните в първото по делото открито съдебно заседание е
отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване в производството, че [фирма] е
3
извършило плащане към [фирма], с което е погасено твърдяното задължение на ответника в
сочения в исковата молба размер.
При тази установеност на фактите се налагат следните правни изводи:
Съгласно чл. 6 ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е
всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват изключително средство
за комуникация - едно или повече.
В конкретния случай договорите между ответника и кредитора и поръчителя, са
подписани чрез използване на едно или повече средства за комуникация от разстояние –
адрес на електронна поща и телефон, който е валиден начин за сключване на договори,
съгласно ЗПФУР и Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
(ЗЕДЕУУ). Следва да се приеме, че ответникът е дала съгласие по отношение на
същественото съдържание на двата договора, изразяващо се в последователно извършване
на поредица от действия, свързани с подаването на заявка, прочит на договора и ОУ,
одобрението им чрез код за потвърждение, генериран и изпратен от кредитора на посочения
от кредитополучателя телефонен номер, които в съвкупност разкриват съзнателно взето
решение за сключване на договора със соченото съдържание и привеждане в действие на
взетото решение. Тези обстоятелства не са оспорени, не е оспорени и твърдението за
подписване на договора за кредит чрез изпратен на кратко телефонно съобщение код или
ползването от ответника на посочения в разпечатката от системата на кредитора телефонен
номер. Разпоредбата на чл.3, ал.2 ЗЕДЕУУ приравнява електронния документ на писмения
му аналог, поради което правилата за връчване на писмените изявления следва да намери
приложение и относно електронните документи. Съгласно разпоредбата на чл.184, ал.1 ГПК
електродният документ се представя по делото върху хартиен носител като заверен от
представилата го страна препис, възпроизвеждането му на хартиен носите не променя
характера му на електронен документ (Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр.д.№
868/2012 г., IV ГО) и доколкото ответникът не е поискала представянето му на дигитален
носител този препис представлява годно доказателство за авторството на изявлението и
неговото съдържание. Ответникът не е оспорила получаване на част от сумата по кредита
чрез рефинансиране на задължение в размер на 346,33 лв.по друг сключен със същия
кредитор договор, за което свидетелства и представеното удостоверение от [фирма] за
погасяване на рефинансирания кредит. Установява се в производството от представена от
трето неучастващо по делото лице разписка, че разликата над сумата за рефинансиране до
пълния размер на отпуснатия кредит е била изплатена в брой на ответника чрез система
[фирма], а подписа и саморъчно изписаните имана на Г. в тази разписка не са оспорени.
Договор за поръчителство се основава на разпоредбата на чл.138 ЗЗД, сключен е в
изискуемата писмена форма за действителност и допустимо, с оглед ал.2 на същия, обхваща
едно бъдещо задължение. Съгласно чл.143 ЗЗД поръчителят, който е изпълнил
задължението, може да иска от длъжника главницата, лихвите и разноските, които е
4
направил, след като го е уведомил за предявения срещу него иск. В случая предмет на
настоящото производство са вземания, които произтичат от договор за потребителски
кредит, заплатени от ищеца в качеството му на поръчител, поради което последният
упражнява правата си по чл. 143 ЗЗД срещу кредитополучателя по договора за
потребителски кредит. Последният е сключен при действието на Закона за потребителския
кредит (ЗПК, ред. бр. 51 от 19.06.2018 г., в сила от 1.07.2018) и правната му уредбата е в чл.
9 от същия.
В съответствие с разпоредбата на чл. 5 ГПК и т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът следи и служебно за наличие
на нищожни клаузи в договора. Процесният договор за кредит е потребителски – страни по
него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва
заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. ЗПК предвижда приложимост на правилата за неравноправни
клаузи от чл. 143 до чл. 148 ЗЗП (обн. ДВ, бр. 99/9.12.2005 г., в сила от 10.06.2010 г.), за
които съдът следи служебно.
Договорът е сключен при спазване нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК при съобразяване на
обстоятелството, че преди отпускане на кредита страните са използвали средства за
комуникация от разстояние. Съгласно чл. 10, ал. 2 ЗПФУР когато договорът за предоставяне
на финансови услуги от разстояние е сключен по инициатива на потребителя ,чрез
използването на средство за комуникация, което не позволява уведомяване на потребителя
за условията на договора, доставчикът е длъжен да изпълни задълженията си по ал. 1
незабавно след сключването на договора. В електронната платформа на [фирма] е
предвидено потребителят сам да попълва заявление или то се попълва от служител на
дружество посредник или се попълва от служител на [фирма], ако разговорът с
потребителят е по телефона. В настоящия случай, видно от отразеното в представения по
делото Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски
кредити (СЕФ) потребителят сама е попълнила заявлението и въз основа на данните за
кредита, за който кандидатства, кредиторът е изпратил условията на договора и СЕФ. В
договора й е указано правото да се откаже от него, съгласно глава IV от ЗПФУР. С
попълване на заявление за кандидатстване, получаване на договора и СЕФ по електронна
поща ищецът е направила електронно изявление по смисъла на ЗЕДЕП, че приема условията
на договора, с което е спазена писмената форма за сключването му.
Разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗПК не може да намери приложение, доколкото се касае
за финансовата услуга от разстояние. Поради това и по силата на упоменатата разпоредбата
на чл. 10, ал. 2 ЗПФУР следва да се съобрази обстоятелството, че на електронната
платформа на [фирма] потребителя въвежда команда „Декларирам, че съм получил СЕФ на
посочения от мен e-mail, проверил съм въведените данни и приемам ОУ и Договора“, с
което следва да се приеме, че е изпълнено горното изискване на ЗПК. Противното би
означавало да се изключи изцяло възможността за сключване на договора от
разстояние.
5
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В приложение № 1 към договора за потребителски кредит е посочен ГПР от 50%, с
което формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но реално не отразява действителния такъв,
тъй като не включва част от разходите за кредита за възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла
на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.Възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с
предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията
по договора. Сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от
предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя, за което
свидетелстват обстоятелството, че кредиторът и поръчителят са били свързани лица по
смисъла на § 1, т. 5 ДР ТЗ, двата договора (за кредит и поръчителство) са сключени на една
и съща дата и преди изтичане на срока по чл. 4, ал. 1, при уговорената в чл. 4, ал. 2 от
договора за кредит последица от непредставяне на обезпечението в срок - заявлението за
кандидатстване за кредит, т.е. отправената оферта по смисъла на чл. 13 ЗЗД да се счита
неприета. Същевременно с чл. 8, ал. 5 от договора за предоставяне на поръчителство,
[фирма] е овластено да приема вместо поръчителя възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство. Със същата е предвидено приоритетно изплащане на
възнаграждението по поръчителството пред това по основното задължение по кредита.
От клаузите на чл. 4, ал. 1-3 от договора за кредит е видно, че ако поръчителят е
заявил обезпечение чрез поръчителство с одобрено от [фирма] юридическо лице-поръчител,
заявлението на лицето, кандидатстващо за кредит, се разглежда в четиринадесетдневен срок
от подаването му. Предвид обстоятелството, че се касае "бърз кредит", при които
потребителят разчита да получи заявената сума в кратък срок, то разликата от почти две
седмици в срока на одобрение за кредит на практика превръща сключването на договора за
предоставяне на поръчителство в задължително условие за получаването на кредита.
Горното съставлява и неравноправно третиране на потребителите с оглед срока на
разглеждане на заявлението в полза на тези, които са посочили, че ще обезпечат вземането с
поръчителство на юридическо лице – поръчител, което освен това и следва да е одобрено от
кредитодателя. Изложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за
поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа
неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16
ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на
потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените
гаранции.
В светлината на изложеното между двата договора се разкрива тясна корелация и
6
взаимозависимост, която сочи, че сключването на акцесорния договор за предоставяне на
поръчителство на практика се явява част от сключването на договора за потребителски
кредит, т. е. договора за кредит и поръчителство следва да се разглеждат като свързано цяло,
а разходът за възнаграждение на поръчителя за обезпечаване вземанията на [фирма] по
процесния договор за потребителски кредит, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за
да се включи в общия разход по кредита и по естеството си, с оглед свързаността на двете
дружества, има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в
оскъпяването на ползваната сума. В случай на включването му ще се стигне до значително
надвишаване на нормативно установения размер от 50 % (при вариант на изчисление, при
който в ГПР се включат и разходите за поръчителя размерът на ГПР ще надхвърли 100%.),
поради което договорът влиза в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, следователно същият е недействителен. Установява се, че в договора за кредит
липсва ясно посочване на действителният процент на ГПР. Текстът на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК не следва да се възприема буквално и при наличие на посочен размер на ГПК, макар и
явно некоректен и неправилно определен, да се счита изпълнено разписаното в него
изискване за съдържание на договора. ГПР е част е същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да
съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него,
за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор.
След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи е налице неяснота за потребителя относно неговия размер и не
може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Наред с това в договора липсва ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита - кои конкретни компоненти измежду лихви, преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора са включени в ГПР от 50% и математическият
алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема, както и по каква причина
възнаграждението по поръчителския договор е изключено от ГПР. Посочен е фиксиран
лихвен процент по заема и годишно оскъпяване, но не се изяснява как тези стойности се
съотнасят към ГПР по договора.
Последицата от неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е разписана в чл. 22
ЗПК и предвижда недействителност на договора за кредит. Съобразно нормата на чл. 23
ЗПК, при недействителност на договора за кредит, длъжникът дължи да възстанови на
кредитора чистата стойност на предоставения финансов ресурс. Последната не би могла да
се присъди в настоящото производство, доколкото претенцията на ищеца се основава на
сключен между дружеството и ответника договор за предоставяне на поръчителство и
суброгиране в правата на кредитора, които последващи правоотношения изискват наличие
на действителен договор за заем. Съгласно чл.138, ал.2 ЗЗД поръчителство може да
съществува само за действително задължение, поради което ако главното задължение е
нищожно, поръчителството не може да породи действие и за поръчителя не се поражда
7
задължение да обезпечи кредитора. Задължението по чл. 23 ЗПК е за реституиране на
даденото по едно недействително правоотношение и няма как да бъде обезпечено чрез
договорно поръчителство по самия договор – това изрично е запретено от чл. 138, ал. 2 ЗЗД,
а и нещо различно не е уредено в ЗПК. По същия начин по всеки друг нищожен договор
страните се дължат връщане на даденото по него и задължението по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД не
е обезпечено от поръчителя на недействителния договор, а нормата на чл. 23 ЗПК е
проявление принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване и на практика
урежда извъндоговорно основание за връщане на главницата и се явява проявление на
разписаното в чл. 34 ЗЗД задължение за връщане на другата страна на полученото по обявен
за недействителен договор /Определение № 60729 от 8.11.2021 г. на ВКС по гр. д. №
1340/2021 г., IV г. о., ГК/.
Вън от горното претендираната такса за разходи за извънсъдебно събиране на
вземането противоречи на забраната, въведена с чл. 10а, ал. 2 ЗПК, като разширява
отговорността на потребителя при допусната забава. Извънсъдебното събиране на кредита е
дейност по неговото управление и не може да с квалифицира като допълнителна услуга.
Претенцията за такси за извънсъдебно събиране на дълга се основава на нищожна договорна
клауза, според която длъжникът следва да заплати на кредитора второ обезщетение за
забава, различно от претендираното със заявлението обезщетението за забава, което е в
противоречие с императивната разпоредба на чл.33, ал.1 ЗПК, според която при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата. Срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а изискуемостта му следва
автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. В този аспект това вземане няма
характер на такса, тъй като не се дължи заради извършени разходи, а по същество служи
като обезщетение за вреди от забавата. Наред с това по делото не се доказва реално
извършване на разходи за извънсъдебно събиране на вземането, протокол № 994/15.09.2019
г. е едностранно съставен от кредитополучателя и удостоверява изгодни за него факти.
По делото липсват доказателства за уведомяване на ответника за отправеното искане
от кредитора до [фирма] за заплащане на непогасените задължения. Макар да се твърди
такова да е отправено реално се доказва единствено наличие на изпратено на 28.09.2020 г.
на електронен адрес от договора за поръчителство писмо от ищеца, с което уведомява Г., че
на дружеството е извършено на 24.09.2020 г. плащане на задълженията по договора за
кредит към [фирма].
Възражението на ответника за застраховане на риска от спиране на плащанията по
договора за кредит са недоказани.
По разноските:
На ответника се следват разноски съобразно уважената част от исковете на основание
чл.78, ал.3 ГПК. В исковото производство ответникът е сторила разноски в размер на 600 лв.
за заплатено адвокатско възнаграждение. В заповедното производство Г. е реализирала
разноски в размер на 300 лв. за адвокатско възнаграждение.
8
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от [фирма], ЕИК [ЕИК], със седалище и адрес на управление
[населено място] [пощенски код], [район], [улица], Б., сграда А, против К. В. Г., ЕГН
**********, с адрес [населено място], [жк], [жилищен адрес] и съдебен адрес [населено
място], [улица], партер, обективно кумулативно съединени претенции с прано основание
чл.124, ал.1 във вр. чл.415 и чл.422 ГПК вр. чл.143, ал.1 ЗЗД, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 9
ЗПК и по чл.124, ал.1 във вр. чл.415 и чл.422 ГПК вр. чл.280 ЗЗД, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и по
основание чл.124, ал.1 във вр. чл.415 и чл.422 ГПК вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД за признаване на
установено дължимостта на сумата от 2652,67 лв. главница по договор за кредит №
[номер]/30.10.2018 г., сумата от 1046,15 лв. договорна възнаградителна лихва за периода от
01.03.2019 г. до 31.10.2020 г., сумата от 171,69 лв. наказателна лихва за периода от
01.04.2019 г. до 17.09.2020 г., 67,84 лв. административни разноски, както и сумата от 409,54
лв. възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство от 30.10.2018 г. и сумата
от 126,88 лв. законна лихва за забава по договор за поръчителство от 30.10.2018 г. за
периода от 01.04.2019 г. до 17.09.2020 г., за които суми на 22.10.2020 г. е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 48097/2020 г. по описа на СРС, 41 състав.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 ГПК, [фирма], ЕИК [ЕИК], със седалище и адрес на
управление [населено място] [пощенски код], [район], [улица], Б., сграда А,, да заплати на
К. В. Г., ЕГН **********, с адрес [населено място], [жк], [жилищен адрес] и съдебен адрес
[населено място], [улица], партер, сумата от 600 лева, представляваща разноски за тази
съдебна инстанция и сумата от 300 лева разноски в заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване пред СГС в двуседмичен срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9