РЕШЕНИЕ
№ 206
гр. Карлово, 28.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Дарина Ил. Попова
при участието на секретаря Ангелина Ст. Господарска
като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело №
20255320100205 по описа за 2025 година
ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно основание член 26 ал.1 от
ЗЗД.
Ищецът Д. Г. К. с ЕГН ********** от *** твърди, че на 03.06.2024 г.
сключила с ответното дружество договор за паричен заем № 6044838, по
силата на който й били предоставени в собственост заемни средства в размер
на 1 300.00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40.32%, годишен
процент на разходите – 49.49% .
Съгласно чл.4, ал.1 ищцата следвало да предостави едно от следните
обезпечения: банкова гаранция или поръчител, а именно: едно физическо
лице, които да отговаря кумулативно на следните условия: да е навършило 21
годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има минимален
стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход
в размер на 1000 лева, през последните 5 години да няма кредитна история в
ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие
от 0 до 30 дни“, да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма
сключен договор за паричен заем в качеството на заемател.
Съгласно чл.4, ал.2 от Договора, в случай на неизпълнение от страна
на кредитополучателя на условията визирани в чл.4, ал.1 от договора, същият
дължи неустойка на кредитора в размер на 587.70лева, която той следвало да
престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала
месечна вноска за неустойка.
Ищцата усвоила изцяло заемният ресурс, не е изплатила сумата по
процесният договор за паричен заем, вкл. и сумата за процесната неустойка,
1
но не дължала плащания за същата на следните правни основания:
За да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в
чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит, фирмите за бързи кредити
въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания,
на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на
изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или
предоставянето на банкови гаранции. След като кредитодателите създали
предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на
изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те
включили в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на
неустойки или пък предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна
на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на
потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на
обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване на фирми -
гаранти, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна
печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва,
като същевременно преодолели законовото изискване за таван на лихвените
нива и другите разходи по предоставената в заем сума.
Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния
обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от
неизпълнението следва да се извърши при спазване на критериите, заложени в
т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че
условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката, поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за
всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като можели да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии -
естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, които
се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни
способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.
Или, освен примерно изброените критерии, съдът можел да съобрази и други
наведени в производството, но при всички случаи бил задължен да ги
разгледа, съобразно всички събрани по делото доказателства и направени
доводи, като ги съотнесе към доводите на ищцата ми съгласно разясненията в
задължителната тълкувателна практика на ВКС.
Сочи, че по силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлява
предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и
обезпечава изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната
доктрина се приема безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна
функция. Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на
поръчители или представяне на банкова гаранция загубила присъщата на
неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди
от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като
щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила
неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по
договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този
2
случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото
на лицата, които биха учредили лично обезпечение.
Предвидената неустойка в размер на в размер на 587.70 лева
загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя
била близо 50% от заетата сума в размер на 1300.00 лева, без да зависи от
вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не
кореспондирала с последици от неизпълнението. Заемодателят не търсил
обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението
не служело за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на
главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за
отпускане на кредита. Предвидено било да се кумулира към погасителните
вноски като по този начин водело до скрито оскъпяване на кредита и
създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на потребителя, което е в противоречие със
задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите
нрави.
На плоскостта на конкретния казус били предвидени следните
ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни
договорното си задължение:
- за кредит от 1300.00 лева заемателят се задължил да осигури
поръчителство на физическо лице, което да е навършило 21 годишна възраст,
да работи по безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при
настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер
на 1000 лева;
- ограничение в процесния договор за заем било налице и по
отношение на изискванията относно лицата, които може да поръчителстват -
те можели да бъдат само физически, не и юридически лица;
- ограничението относно получавания трудов доход било
необосновано, тъй като физическо лице можело да получава доходи от
граждански правоотношения, например като управител или изпълнителен
директор на търговски дружества, а освен това да разполагало със движимо и
недвижимо имущество, с което ще отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД.
Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата
финансова институция поставила към нея неизпълними изисквания, за да
обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на
ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Следвало както разходите на търговеца, така и печалбата му, да са
включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности
в конкретния казус не отговаряли на действителните параметри по договора.
Чрез уговореното в клаузата на чл.4, ал.2 от договора се въвеждал още един
сигурен източник на доход на икономически по- силната страна. По този
начин се заобикаляло ограничението в чл.19, ал.4 ЗП при определяне ГПР -
неустойката представлява близо 50% от заетата сума.
МОЛИ съда да постанови решение, с което да прогласи по
отношение на „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление: град София, п.к. 1324, район „Люлин“, бул. „Джавахарал Неру“
3
№ 28, ет.2, офис 73Г, законен представител С.П., нищожността на клаузата от
договор за паричен заем № 6044838 от 03.06.2024 г., съдържаща се в чл. 4 ал.2,
предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 587.70 лева, като
противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща
материалноправните изисквания на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняваща
договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на
чл. 11 т. 9 и т. 10 от ЗПК относно същественото съдържание на
потребителските договори за кредит.
ПРЕТЕНДИРА разноски за адвокатско възнаграждение на основание
чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, сумата в размер на 400 лева в полза на
адвокат С. К. Н. с ЕГН **********, определена по реда за минималните
размери на адвокатските възнаграждения за безплатна защита за настоящото
производство.
Ответникът „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление: град София, п.к. 1324, район „Люлин“, бул. „Джавахарал
Неру“ № 28, ет.2, офис 73Г, законен представител С.П. оспорва иска като
неоснователен.
Излага правни доводи за неоснователност на възрлаженията на
ищцата за нищожност на оспорената клауза.
Спор по фактите няма.
МОЛИ съда да отхвърли иска като неоснователен.
От събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Не се спори и се установява от представените писмени доказателства
– договор, че ищецът като кредитополучател и ответникът като кредитор са
сключили договор за паричен заем № 6044838 от 03.06.2024 г., по силата на
който ответникът като кредитор е предоставил на ищеца заем в размер на 1300
лева. Изпълнението на задължението на ответното дружество да предаде
заемната сума е безспорно и се твърди от ищеца. При изпълнение на
задължението на заемодателя, за ищеца заемател е възникнало задължението
да върне заетата сума по уговорения начин. Съгласно чл. 2 от договора,
ищецът е следвало да върне сумата при следните условия: размер на
погасителна вноска – 170.51 лева, в която са включени дължимите главница,
лихва и такса за експресно разглеждане; срок на заема – 15 месеца, брой
вноски – 15. Посочени са точните дати на плащане на вноските. Посочен е
фиксиран годишен лихвен процент – 40.32%. Общ размер на всички
плащания – 2557.65 лева, като при сбора са взети предвид посочените в т.8
допускания. Посочен е ГПР в т.8 – 49.49%. В чл. 4, ал.2 от договора е
предвидена неустойка за непредоставено обезпечение в размер на 587.70 лева,
като в чл. 4, ал.1 от договора е посочено, че ищцата следва в 3-днв3н срок от
усвояване на заемната сума да предостави обезпечение под формата на
банкова гаранция в размер цялото задължение по договора или поръчител,
отговарящ на условията, посочени от ищцата.
Ищцата сочи, че не е извършвала плащания по процесния договор и
този факт не се оспорва от ответната страна
4
Други доказателства от значение за правния спор не са ангажирани и
страните не спорят по фактите.
По основателността на иска на наведените основания:
Съдът намира, че преди да пристъпи към разглеждане на
основанията за нищожност на първоначално оспорената клауза, с оглед
служебното задължение за следи за нищожност на договорите поради наличие
на неравноправни клаузи.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10
ал.1, чл. 11 ал.1 т.7-12 и т.20, чл. 12 ал.1 т. 7-9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Не се спори, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по силата на който
ищецът е получил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което
при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор,
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
Закона за потребителските кредити (ЗПК).
Съгласно чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. При тълкуване
обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 от ЗПК
във вр. с чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК следва да се съобрази и нормата на §2 от ДР
на ЗПК, касаеща въвеждането разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Ето
защо, при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби
същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната
Директива 2008/48/ЕО.
В клаузата на чл. 4 ал.2 от договора, е предвидено, че при
непредоставяне наобезпечение по чл. 4 ал. 1 в установения срок и съгласно
реда и условията по общите условия, потребителят дължи на дружеството
неустойка от 587.70 лева.
След преценка на клаузата относно исканото обезпечение, съдът
намира, че въведеното задължение за предоставяне на гаранции, както и
дължимост на неустойка при неизпълнение, се основава на нищожна клауза.
Изискването за предоставяне на обезпечение чрез гаранция от трето лице или
банкова гаранция в размер на цялата дължима сума по договора, в
5
изключително кратък срок – до три дни след сключване на договора. При това
положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към
погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечение (гаранция) следва
извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза
изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на
заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за
предоставяне на обезпечение. Неустойката всъщност се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Клаузата за дължимостта й в чл. 4 ал. 2 е нищожна, поради противоречие с
добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради
противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д.
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените
разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за
дължимост на неустойка, съдът следи служебно. Преценката за нищожност се
извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като -
естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена;
съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на
страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. Така, както
е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение, но не и във връзка с изпълнението или
неизпълнението на вече поетите от страните договорни задължения.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на заетата сума. Още със сключване на договора е предвидено, че
при липса на предоставено обезпечение чрез гаранция, за периода на връщане
на кредита, потребителят би дължал главницата, възнаградителна лихва, която
по естеството си представлява печалба на кредитора и сума за неустойка в
значителен размер, представляваща почти половината главница по кредита.
Поради изложеното съдът приема, че тази клауза противоречи на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. ІІІ от ЗЗД, тъй като нарушава
принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и
обезщетителните функции, които законодателят определя. Действително няма
пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче,
няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се
посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично
задължение, което прави санкционната функция на неустойката извън
предмета на задължението и доколкото само по себе си непредоставянето на
обезпечение не води до вреди.
Съгласно разпоредбата на чл. 19 ал.1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
6
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съобразно §1 т.1 от ЗПК, общ разход по кредита за
потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси. Изискването на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК за
посочване на общата дължима сума е въведено, за да гарантира, че
потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.
ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички
разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да
бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49.49%,
а ГЛП – 40.32%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод
за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито
пък е ясно какво представлява разликата от 9.17% между размера на ГПР и
ГЛП, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не
знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще
дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото законово основание.
В конкретния случай допълнителните разходи за неустойка са в
размер на около 45% от заетата сума, а с прибавяне на възнаградителната
лихва и сумата за неустойка, сумата подлежаща на връщане в рамките на 15
месеца надвишава с повече от 100% заетата сума. След като сумата не е
посочена в ГПР, потребителят е поставен в неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика кредитът му се оскъпява в размер на 1.97 пъти при
такса за експресно разглеждане и възнаградителна лихва, и 2.42 пъти, ако се
включи в погасителната вноска и вземането за неустойка. Уговореното се
явява и в противоречие с член 3 §1 и чл. 4 от директива 93/13/ ЕИО.
Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика
обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които
се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19 ал.1 от ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да стори информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи.
При това положение, съдът намира целият договор за нищожен, и
следва да уважи иска за прогласяване нищожността на оспорената клауза.
ПО ОТНОШЕНИЕ НА РАЗНОСКИТЕ:
7
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на
ищеца се дължат направените по делото разноски в размер на 50.00 лева за
заплатена държавна такса.
От пълномощника на ищеца се претендира адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38 ал.2 ЗАдв.
За да определи размера на дължимото възнаграждение, съдът
съобрази, че с решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. е
постановено, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако съдът установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена
да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително
когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и
адвокатско възнаграждение.
Ето защо в конкретната ситуация, при сключен договор за правна
защита при условията на чл. 38 ал.1 т.2 от закона за адвокатурата, съдът на
основание чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
отказва да прилага чл.2 ал.2 от Наредбата №1/09.07.2004г. за минималните
адвокатски възнаграждения.
Производството е приключило в едно съдебно заседание, не се
отличава с фактическа и правна сложност, и понастоящем съдът намира за
справедливо с оглед на броя на исковете, техния резултат и тяхната правна и
фактическа сложност, и като отчита положения труд от пълномощника, че на
адвокат адв. С. Н. следва да бъде определено възнаграждение в общ размер на
300 лева за предоставена безплатна защита и съдействие на ищеца С.Н. К. по
реда на чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв, която сума се определя и с оглед
продължителността на производството, и явяването й в съдебно заседание.
В същия смисъл е и определение № 2995/13.06.2024 г. по ч.гр.д. №
991/2024г. на ВКС, ІV г.о.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „ВИВА КРЕДИТ“
АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: град София, п.к.
1324, район „Люлин“, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет.2, офис 73Г, законен
представител С.П., че клаузата, съдържаща се в чл.4 ал.2 от договор за
паричен заем № 6044838 от 03.06.2024 г., сключен с Д. Г. К. с ЕГН **********
от ***, която предвижда заплащането на неустойка за непредставено
обезпечение в размер на 587.70 лева е НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал.1
от ЗЗД и поради това, че е сключена в нарушение на чл. 11 и чл.19 ал.4 от ЗПК,
вр.с чл.22 ЗПК, както и по чл.143 ал.1 от ЗЗП.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление: град София, п.к. 1324, район „Люлин“, бул. „Джавахарал
8
Неру“ № 28, ет.2, офис 73Г, законен представител С.П. да заплати на Д. Г. К. с
ЕГН ********** от *** деловодни разноски в размер на 50.00 (петдесет) лева.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38 ал.2 от ЗА, „ВИВА КРЕДИТ“ АД,
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: град София, п.к. 1324,
район „Люлин“, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет.2, офис 73Г, законен
представител С.П. да заплати на адвокат С. К. Н. с ЕГН **********, служебен
адрес: *** адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално
представителство на Д. Г. К. с ЕГН ********** в размер на 300.00 (триста)
лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
Й.А.
9