Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 08.07.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІV-Г въззивен
състав, в публично съдебно
заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Албена
Александрова
ЧЛЕНОВЕ: Нели Маринова
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Виктория Иванова, като разгледа докладваното
от младши -съдия Костадинова-Младенова
в. гр.дело № 13535 по описа за
2020 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК
С Решение № 20219467 от 08.10.2020г., постановено по гр.дело № 41414/2019 год. по
описа на СРС, ГО, 154 състав, са отхвърлени предявените от „Е.П.П.“ АД ЕИК ******гр. Варна срещу ответника „“А.П.Е.Т.“ ЕООД /в производство по несъстоятелност/, ЕИК
******, представлявано от управителя И.П.М.установителни
искове, предявени по реда на чл. 42 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 107 ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено дължимостта
на сумата от 1031.48 лв., главница за незаплатена електроенергия по фактури,
издадени в периода 12.04.2018г.
-12.06.2018г., ведно със законната лихва от 02.08.2018г. до изплащане на
вземането, както и за сумата от 16.21
лв., представляваща мораторна лихва за периода от
20.04.2018г. до 20.07.2018г., за които суми е издадена заповед за изпълнение от
23.08.2018г. по ч. гр.д. № 50917/2018г. по описа на СРС 154 състав. Решението е постановено при участието на
синдика на ответника – В.А.Р..
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Е.П.П.“ АД“ АД Варна. Твърди, че
обжалваното решение е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на
материалния закон. Оспорва се изцяло изводът на първоинстационния
съд, че ответникът не дължи сумата от 1 031.48 лв., представляваща цена за
консумирана и неплатена електрическа енергия по
фактури, издадени в периода 12.04.2018г. -12.0.2018г. по кл. № 77000000001 и аб. №
1241033, ведно с мораторна лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението - 31.07.2018г. до окончателното
изплащане на задължението. Твърди, че от приложената по делото справка,
издадена от Агенция по вписванията е видно, че ответникът е клиент на ищцовото дружество като наемател на поземлени имот, находящ се на адрес гр. Русе, ул. ******. Поради което по
силата на §1, т. 2а и т. 33а от ДП на ЗЕ
както и ТР 2/2017г. на ОСГК на
ВКС в качеството на наемател е клиент на „Е.П.П.“ АД.
Сочи, че по силата на договора за наем
ответникът се явява ползвател на имота
на договорно основание, поради което той е потребител на доставените до имота
количества електрическа енергия, поради което дължи и заплащането им. Твърди се още, че въззиваемият
е бил в договорни отношения за покупко-продажба на електрическа енергия с „Енерго про енергийни услуги“ ЕООД до 28.02.2018г. Това се установява от
приложения по делото от въззивника Договор
ПКСП-266/20.02.2013. и Допълнително
споразумение № 4/13.01.2013г. По делото не са представени доказателства, че
след изтичане на договора ответникът е избрал друг доставчик. В този случай по
силата на чл. 104, ал. 2 от ПТЕЕ операторът
на електроразпределителната мрежа, регистрира служебно смяната с
доставчика от последната инстанция, съгласно издадената му лицензия -
чл. 104, ал. 1 ПТЕЕ. В конкретния случай това е дружеството въззивник. По делото е представено и писмо от
„Електроразпределение Север“ АД с изх. № 477616/28.02.2018г., с което уведомява
ответното дружество, че от 01.03.2018г. същият е регистриран служебно за
доставчик последна инстанция. След това писмо са издадени и процесните
фактури. По изложените съображения счита, че искът е основателен и моли за
отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което да бъде признато
за установено че ответникът дължи на въззивника претендираните суми.
Ответникът по жалбата
„А.П.Е.т.“ ЕООД не взема становище по
основателността на въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено
следното:
Предявен е за
разглеждане установителен
иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК във вр. с
чл. 410 ГПК във вр. с чл. 107 ЗЕ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
първоинстанционно решение е
валидно и допустимо в обжалваните му части, разгледано по същество е правилно.
Въз основа на
Заявление за издаване заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК вх. № 3061500/02.08.2018г.
СРС от заявителя „Е.П.П.“АД срещу длъжника „А.П.Е.т.“ ЕООД е образувано ч. гр. д. № 5917/2018г. по описа
на СРС 154състав. По него е издадена на
23.08.2018г. Заповед за изпълнение на парично задължение за сумата от 1031.48
лв. - главница за незаплатена
електроенергия по фактури, издадени в периода 12.04.2018г. до 12.06.2018г.,
ведно със законната лихва от
02.08.2018г. до изплащане на вземането, мораторна
лихва в размер на 16.21 лв. за периода
от 20.04.2018г. до 20.07.2018г. както и 75 лв. разноски по делото, а именно 25
лв. държавна такси и 50 лв. възнаграждение за юрисконсулт.. Длъжникът е
упражнил правото си по чл. 414 ГПК и
подал възражение, че не дължи претендираната
сума.
С обжалваното решение е отхвърлен иска на ищеца за признаване за признаване за установено, че ответникът „А.П.Е.т.“ ЕООД, ЕИК ****** дължи сумата от 1047.69 лв. за обект на потребление, заведен с абонатен номер 1241033, като в сумата са включени суми по неплатени фактури в размер на 131.48 лв., представляваща главница за потребена електрическа енергия и такса за възстановяване по фактури, издадени в периода от 12.04.2018г. до 12.036.2018г. както и мораторна лихва върху главницата в общ размер на 16.21 лв., представляваща сбора от мораторна лихва на всяка фактура за електрическа енергия от падежа й 20.07.2018г., посочени подробно в извлечение от сметка на ответника по кл. № ********* към същата дата, както и законна лихва от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение до окончателното изплащане на задължението, ведно с направените съдебни разноски по делото. Ответникът не е депозирал отговор в срока по чл. 131 ГПК. Преди първото съдебно заседание е депозирал писмено становище, с което е оспорил качеството на потребител на електрическа енергия.
Спорно по делото е обстоятелството, дали ответникът е потребител на електрическа енергия за посочения обект, съответно негово ли е задължението за заплащане стойността й, за което ищецът е издал фактури.
Съгласно чл. 107 от Закона за енергетиката, доставчикът на енергия може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от потребителя. Според разпоредбата на пар. 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, потребител на енергия или природен гази за битови нужди е физическо лице-собственик или титуляр на вещното право на ползване на имот, което ползва електрическа енергия.
В тежест на ищеца по положителния установителен иск е да докаже, че ответникът е потребител на електрическа енергия. В този смисъл са и били указанията на СРС в доклада по делото, виж л. 142 /пред СРС/. В тежест на ищеца е било да установи в условията на пълно и главно доказване съществуването на договорни отношения между страните за доставка на електрическа енергия, обема на реално доставената от ответника енергия за процесния имот, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума. Във връзка с доклада на съда и разпределението на доказателствената тежест, ищецът не е направил доказателствени искания и съответно не е представил други доказателства освен приемане на приложените към исковата молба писмени документи и исканията за назначаване на две експертизи.
По делото са представени справка за вписвания, отбелязвания по персонална партида № 163502, издадена от Служба по вписванията гр. Русе. От нея е видно, че е налице вписан сключен договор за наем между „А.П.Е.“ ЕООД в качеството му на наемодател и ответника „А.П.Е.т.“ ЕООД като наемател за сграда, находяща се в гр. Русе, ул. „******със срок на действие 10 години, считано от 19.12.2012г.
Представен е договор за покупко-продажба на електрическа енергия и участие в стандартна балансираща група № ПКСП-266/20.08.2013г.,сключен между страните, допълнително споразумение № 1/30.05.2014г., Допълнително споразумение № 2/05.05.2015г., Допълнително споразумение № 3/19.02.2016г. и Допълнително споразумение № 4/13.01.2017г. От тези договори е видно, че между страните е имало валидно възникнало облигационно правоотношение с предмет продажба на електрическа енергия в периода от 01.08.2013г. до 28.02.2018г.
От представения констативен протокол от 29.03.2017г., съставен от инспектор С. Т.- служител в сектор ПИП на ОД на МВР – гр. Русе се е установява, че на посочената дата при извършена проверка в производсвената база, находяща се в гр. Русе, по ул. „*****входната врата била заключена. Нямало достъп на външни лица.
По делото е представено и писмо с изх. № 4774616/28.02.2018г. издадено от „Електроразпределение Север“ АД,,, с адресат ответното дружество , от което се установява, че за обект с идентификационен номер 32Z4700012410337, считано от 01.03.2018г. ще бъде регистрирана служебно смяна на доставчика на електрическа енергия.
Във въззивното производство е назначена съдебно-техническа експертиза. От неоспореното от страните заключение вещото лице е заявило, че в конкретния случай се касае за снабдяване с електрическа енергия на обект, находящ се в гр. Русе, по ул. *****с абонатен номер 1241033 за обект 1408. Титуляр за обекта в процесния период в електронния масив на ищцовото дружество е ответникът „А.П.Е.т.“ ЕООД. На 20.05.2015г. в обекта е монтирано средство за търговско измерване фабр. № 1114090935660830, за което е съставен Констативен протокол № 5750098. С това средство за измерване е измервана консумираната електрическа енергия за процесния период. Според вещото лице е възможно количеството електрическа енергия, отразена в справката за консумирана електрическа енергия да бъде потребена в обекта с абонатен № 1241033. При проверка, извършена на място вещото лице е констатирало, че киловатите електроенергия, отразени в справка за консумирана електрическа енергия за обект на потребление с абонатен номер 1241033 съответстват на фактурираните.
По делото е допусната във въззивната инстанция и съдебно-счетоводна експертиза- Съгласно приетото и неоспорено от страните заключение се установява след извършена справка в счетоводството на въззивника, че за периода 12.04.2018г. до 12.06.2018г. съществуват просрочени, неплатени задължения по издадени фактури за консумирана електрическа енергия за обект на потребление, находящ се в гр. Русе, по ул. „Потсдам“ № 10. Дължимите суми за периода12.04.-12.06.2018г. са в размер на 1031.48лв. , а размерът на мораторната лихва към 20.07.2018г. е в размер на 16.21 лв.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо /предмет на установителните
искове, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, са вземанията по смисъла чл.
410 ГПК – за които е била издадена заповедта за изпълнение по ч.гр.дело №50917/2018
год. по описа на СРС, ГО, 154 с-в, в която няма изложени твърдения за
възникването на облигационно правоотношение между страните по писмен договор за
доставка на електрическа енергия за стопански нужди, т.е. налице е идентитет между страните и предмета на заповедта за
изпълнение и установителните искове/. Не е допуснато
и нарушение на императивни материални норми.
Разгледано по същество решението
на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка
с доводите във въззивната жалба е необходимо да се
добави и следното:
Безспорно е установено по делото,
че в процесният имот е била доставяна електрическа
енергия. Това се установява от заключението на съдебно-техническата експертиза,
неоспорено от страните. От събраните по делото доказателства е установено, че
ответникът е наемател на електроснабдения имот. За доставката на електрическа енергия е имало
сключен договор с трето лице, доставчик, действащ до 28.02.2018г. По делото не
са представени доказателства за наличие на договор за доставка на електрическа
енергия за небитови нужди, сключен между страните.
Съгласно разпоредбата на § 1, т.
43 от ДР на ЗЕ /приложима редакция до 17.07.2012 год./ и § 1, т. 33а от ДР на
ЗЕ /в сила от 17.07.2012 год./, потребител на енергия или природен газ за
стопански нужди, респ. небитов клиент, е физическо или юридическо лице, което
купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна енергия за
стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия,
сключен между топлопреносното предприятие и
потребителя – чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ.
Както вече бе посочено, не се
спори по делото, че между страните не е бил сключен такъв договор за продажба
на електрическа енергия за стопански /небитови/ нужди.
Доколкото правният спор пред въззивната инстанция се концентрира около обстоятелството
дали ответника е отговорен за консумирана ел. енергия в обект, който не е вече
негова собственост, съдът намери следното от правна страна: Отговорността на
лицата, на които се доставя електрическа енергия е по своето естество
договорна. Доставката на ел. енергия до крайни клиенти е уредена първично в
Закона за енергетиката – Глава 8а, Раздел VІ „Сделки по регулирани цени”. Видно
е, че самият закон третира отношенията между страните като сделка. По смисъла
на закона поне един съществен елемент от тази сделка е извън волята на страните
– а именно цената. Както се вижда от самото заглавие на раздела става въпрос за
регулирани цени, които се определят от нарочен държавен орган, но не и от някоя
от страните. За сделка при регулирани
цени при доставка на ел. енергия говори и чл.97, ал.1, т.4 от ЗЕ. От друга
страна никъде в ЗЕ не е записано, че закупуването на имот или друг обект влече
автоматично след себе си качеството на клиент. В §1, т.27г е посочено, че краен
клиент е клиент, който купува електрическа енергия или природен газ за
собствено ползване. Никъде не е посочено, че клиент, който купува ел. енергия е
собственика на обекта, към който се доставя ел. енергия. Използваният термин
„купува” по отношение на доставяната ел. енергия също насочва към облигационни
отношения, а не към такива свързани със собствеността. ОПУЕЕ също не предвижда
придобиването на собственост като основание за доставка на ел. енергия. Това
личи и от нормата за присъединяване на нови клиенти, чл.8, ал.1 от ОУПЕЕ, който
сочи: „Новите клиенти подават до „Е.П.П.” АД писмено
заявление за продажба на ел. енергия по образец на дружеството. Същото се
констатира и в дадените в чл.2, т.1 и т.9 дефиниции на „битов клиент” и
„небитов клиент”.
ОУПЕЕ в чл.16,
ал.1, т.3 въвеждат задължение за клиента при промяна на обстоятелства,
фактически и правни отношения писмено да уведоми дружеството в 6-месечен срок
от настъпване на тези обстоятелства. Явно прехвърлянето на собствеността е
именно такова обстоятелство. С оглед на посочената норма следва да се приеме,
че ответника неправомерно не е уведомил доставчика на ток за това, че е
прехвърлил собствеността на обекта, до който се доставя ток. Ако е имал
опасения, че новият собственик няма да поиска да прехвърли партидата на свое
име или че няма да заплаща сметките ответникът е оправомощен
по смисъла на чл.16, ал.1, т.5 от ОУПЕЕ „Да прекрати договорните си отношения с
„Е.П.П.” АД за продажба на ел. енергия ... при
промяна на собствеността ...”.
Предвид
гореизложеното в резюме може да се каже, че установената нормативна уредба –
ЗЕ, както и одобрените ОУПЕЕ третират доставката на ел. енергия като
облигационно правоотношение, за възникването, изменението (чл.98а, ал.5 от ЗЕ)
и прекратяването на което е необходима волята на страната. Никъде, а и
по-специално в чл.46, т.1 от ОУПЕЕ, не е предвидено, че това става автоматично
при смяна на собствеността. В чл.46, ал.т.1 от ОУПЕЕ пише, че договорните
отношения се прекратяват при загубване на качеството на клиент, но никъде не е
записано, че с прехвърляне на собствеността едно лице губи това качество.
Установените общи условия и
по-специално чл.16, ал.1, т.3 и т.5 от ОУПЕЕ дават гаранция за отчуждителя на една вещ, че той може да защити правата си,
като декларира посочените обстоятелства пред доставчика и не бъде обвързан от последващата консумация в даден имот.
В този смисъл и при приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест, въззивният съд приема, че ищецът не се
легитимира като кредитор на претендираните вземания.
А щом няма главни задължения, не може да възникне задължение за обезщетение за
забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ето защо въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено,
като правилно.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции, настоящата инстанция счита, че обжалванато решението е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено
По отношение на разноските:
С оглед
изхода от настоящия спор въззивникът няма право на
разноски.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето
решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20219467 от 08.10.2020г., постановено по гр.дело № 41414/2019 год. по
описа на СРС, ГО, 154 състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/