Решение по дело №2865/2020 на Окръжен съд - Бургас

Р Е Ш Е Н И Е

 

№  V-7

 

25.01.2021г.

 

В    И М Е Т О    НА    Н А Р О Д А

 

 

БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав, в публично съдебно заседание, на единадесети януари две хиляди двадесет и първа година, в следния състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:   Вяра Камбурова

    ЧЛЕНОВЕ:  Галя Белева

  Мл.с. Александър Муртев

 

при секретаря Таня Михова, разгледа докладваното от младши съдия Муртев в. гр. д. № 2865 по описа за 2020г. на Бургаски окръжен съд, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 – 278 от ГПК, вр. чл.17, ал.5 от ЗЗДН  и е образувано по въззивна жалба на О.О.К., ЛНЧ **********, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул. “Александровска” № 20, ет.1, чрез адв. Адриан Хаджиев, , против Решение № 260487/23.10.2020г., постановено по гр. д. № 4010/2020г. по описа на Районен съд – Бургас.

С обжалваното решение е била изцяло уважена молбата на молителката Т.С.К. по чл.9 от ЗЗДН, като в нейна полза е издадена заповед за защита и спрямо нея са наложени мерки за защита по чл.5, ал.1, т.1, т.2, т.3 и т.5 от ЗЗДН. По силата на същите, О.О.К. е задължена да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на молителката, отстранена е от съвместно обитаваното с пострадалото лице жилище с адрес ***, за срок от една година, забранено й е да приближава жилището на пострадалата на по-малко от 50 метра, както и местата за социални контакти и отдих, които молителката посещава за срок от една година и е задължена да посещава специализирана програма за извършители на насилие в “Център за превенция на насилието и престъпността”, с адрес гр. Бургас, бул. “Мария Луиза” № 9 за срок от три месеца.

С обжалваното решение,  на основание чл.5, ал.3 от ЗЗДН, на О.К. е наложена и глоба в размер на 300 лв., платима в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на БРС.

С обжалваното решение, О.К. е осъдена да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на БРС държавна такса по делото в размер на 25лв., както и разноски в размер на 400 лв. в полза на молителката.

С депозирана жалба се сочи, че така първоинстанционното решение е неправилно и незаконосъобразно. Релевира се оплакване, че същото е едностранчиво, постановено при липса на логично тълкуване и анализ на събраните устни и писмени доказателства в своята съвкупност. Навеждат се твърдения, че районния съд е игнорирал напълно писмените доказателства, изискани и приложени по делото, събраните и обединени в прокурорска преписка № 8440/2020г. по описа на БРП.

Посочва се депозираната срещу жалбоподателката молба за защита и декларация не покриват в достатъчна степен изискванията на ал.1, т.1-4, като надлежното изпълнение на задължението за подробно излагане на фактите и обстоятелствата, при които е извършено насилието е от съществено значение, както за извършване преценка за допустимостта на молбата, така и за конституирането на страните в производството, и за обезпечаване организиране защитата на ответника.

Излагат се подробни доводи в подкрепа на тезата, че описаните от молителката в молбата и декларацията действия могат да бъдат квалифицирани като физическа агресия, но не и като словесна, т.е. психична. Застъпва се становище, че цитираните от молителката думи, за които сочи, че са отправени от нейната снаха О.К., разгледани чисто граматически представляват зададени въпроси с обиден оттенък, но не съдържат в себе си никакъв елемент на заплаха за живота и здравето на молителката. Твърди се, че тези думи могат да бъде обект на друго дело по чл.45 и сл. от ЗЗД, за нанесени душевни и емоционални травми и да се претендира обезщетение, но категорично не съдържат елемент на заплаха.

Твърди категорично, че спрямо молителката не е било осъществено физическо насилие. Навеждат се твърдения, че молителката била провокатор на инцидента, след като същата дошла близко до въззивницата, буквално интимно и да я провокира словесно, което било съпроводено с усилено ръкомахане, което било възприето като заплаха от жалбоподателката. Именно това нейно поведение провокирало жалбоподателката да я хване за ръцете в областта на китките и двете да се сборичкат. Докато жалбоподателката се опитвала да се оттласне от нея, молителката се опитвала да се задържи, като ръцете им били пред лицата. Жалбоподателката допуска, че именно в този момен молителката е получила и драскотината на носа си, като такава получила и тя самата. Излага, че и двете имали почти еднакви оплаквания и видими белези от наранявания, което било видно и от изготвените съдебни удостоверения.

  Навеждат се доводи, че са налице противоречия в описаният от молителката инцидент в молбата и декларацията и сведенията, която същата е дала на 19.07.2020г. до Първо РУ на ОДМВР – Бургас, заведено с вх. № 431000-5495/20.07.2020г., от което става ясно, че жалбоподателката не е влязла в стаята й започвайки с прояви на агресия и насилие, а всъщност молителката е била в друго помещение на къщата.

Посочва, че цитираният от молителката номер на жалбата си до полицейското управление е заведено съобщение за извършено престъпление, собственоръчно написано от сина й, още на 18.07.2020г., където се говори само и единствено за проявена агресия от страна на жалбоподателката върху него самия. В същото не се споменава нищо за извършено насилие над молителката. Твърди се, че данни за нападение над майка му се съдържат в последващо сведение, пак написано собственоръчно от него и заведено под вх. № 431000-5494/20.07.2020г. Там обаче се говорило за прояви на физическо насилие, първо над него и после над молителката, без да се споменава мястото на случилото се. На следващо място се изтъква и още едно несъответствие, а именно това, че докато молителката говори за проявено насилие над нея в 13.30ч. и едва след виковете й за помощ е последвало физическо насилие над сина й С.К., то в неговите съобщение и сведение, под горните входящи номера , изрично се фиксират два различни часови интервала (18.30 и 18.40ч.), които са близки като време, но твърде различни от посоченото от молителката време на извършване на процесното насилие – 13.30ч.

В заключение се посочва, че липсата на конкретика в декларацията по чл.9, ал.3 от ЗЗДН, описаните противоречия между твърденията на молителката и показанията на сина й в с.з. на 17.09.2020г., противоречащи си с неговите писмени съобщения и сведения, без да е отчетена неговата заинтересованост, мотивират интереса на жалбоподателката от атакуване на постановеното решение.  Прави се искане същото да бъде отменено като  неправилно и незаконосъобразно.

В срока по чл.17, ал.4 от ЗЗДН е постъпил отговор от Т.С.К., чрез проц. й представител – адв. Чайпек. С отговора се оспорва изцяло въззивната жалба на О.К. като неоснователна и се иска същата да бъде оставена без уважение, а решението на Бургаският районен съд да бъде потвърдено като правилно за законосъобразно.

Изложени са аргументи, че районния съд се е съобразил с фактическата обстановка на казуса, като при вземане на решението си е преценил целия доказателствен материал съобразно неговата относимост към процесния инцидент. Сочи се, че правилно БРС е приел презумптивната доказателствена сила на приложената към молбата декларация по чл.9, ал.3 от ЗЗДН, като доказваща истинността на твърденията, описани в молбата, като самата тя съдържа информация, която напълно се покрива от събраните по делото доказателства. В същото време се сочи, че ответницата не е оборила тези твърдения и не е представила доказателства в тази насока, които да обосноват различна фактическа обстановка. Излагат се доводи, че изложените в декларацията факти изцяло кореспондират със събрания по делото доказателствен материал – показанията на свидетеля К., съдебно-медицинско удостоверение и прокурорска преписка, образувана във връзка с процесното насилие, чрез което безспорно се установява извършеният акт на домашно насилие.

На следващо място се оспорват и доводите на въззивницата за заинтересованост на свидетеля К.. Сочи се, че същият само разказва преживяното и възприетото от него без да взима конкретна страна, а и няма никакви предпоставки, че има интерес от това. В допълнение се сочи, че по делото било установено, че той лично оттеглил жалбата си в полицията срещу ответницата, заради брачната им връзка, което в никакъв случай не води до извод за заинтересованост на свидетеля. В заключение се посочва, че въззивната жалба не съдържа нито един обоснован извод, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. Не се въвеждат искания по доказателствата. Претендират се разноски.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН и от легитимирано лице, което има правен интерес от обжалването, поради което съдът я намира за допустима и следва да я разгледа по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалвана част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, а като краен резултат – правилно.

При разглеждане на спора по същество по изложените във въззивната жалба съображения и след самостоятелна преценка на доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, въззивната инстанция приема за установена фактическа обстановка, идентична с изложената в мотивите на първоинстанционното решение, поради което не е необходимо да я преповтаря и затова на основание чл. 272 ГПК препраща към нея.

При разглеждане на делото БРС е обсъдил събраните доказателства и на база преценката им е приел за доказано, че на посочената в молбата дата –18.07.2020 г., ответницата О. О.К. е осъществила спрямо молителката актове на психическо и физическо насилие, изразяващи се в отправяне на обиди, изрази и заплахи, драскотина по носа, кръвонасядане по лявата длан и нанасяне на удар с ритник в областта на корема. Съдът е приел, че актовете на насилие са доказани от представената и изходяща от пострадалата декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, като изнесените в нея твърдения се подкрепят от представеното медицинско удостоверение и от показания на св. С.К. (син на молителката и съпруг на ответницата), поради което е зачел презумптивната доказателствена сила на декларацията и е уважил молбата за налагане на мерки за защита като основателна.

Мотивите в обжалваното решение, обсъждащи доказателствата по изясняването на спора от фактическа страна, напълно се възприемат от въззивния съд. БРС се е произнесъл в съответствие със събрания доказателствен материал и е изложил фактически и правни изводи, които изцяло се споделят от БОС. Съдът намира за правилни и решаващите правни изводи на районния съд за осъществени от страна на ответницата О. К. актове на домашно насилие спрямо молителката Т.К. и за основателност на молбата й за защита по ЗЗДН, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към решението и в тази част и по този начин същите стават част и от настоящия съдебен акт.

По наведените в жалбата доводи и за пълнота следва да се отбележи следното:

В настоящия случай, по делото е безспорно, че молителката Т.С.К. и ответницата О. О.К. са свекърва и снаха, както и че същите обитават заедно жилище, находящо се в гр. Бургас, ул. “Княгиня Райна” № 3А, собственост на молителката, заедно със св. К. – син на молителката. Настоящата инстанция намира за установено от доказателствата по делото, че 18.07.2020г. между  Т. К. и О. К. е възникнал конфликт, в който се намесил и св. К., като ответницата е предприела спрямо молителката действия, изразяващи се в нанасяне на удар с ритник в областта на корема и отправяне на обидни изрази. В тази връзка, въззивният съд цени представената към молбата декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, на която законодателят е придал абсолютна доказателствена сила, която се подкрепя и от приложеното съдебномедицинско удостоверение, установяващо, че при прегледа на молителката, обективно са намерени физически наранявания – оток и кръвонасядане в десния ъгъл на горна устна, разкъсно-контузна рана по вътрешната лигавица на устната, които според съдебния лекар отговарят да са получени по време и начин, както е посочено от молителката, причинено е болка.

Спорните по делото въпроси са дали тези действия са осъществени, предвид наведените от въззивницата противоречия между приложената по делото полицейска преписка, образувана по сведения на молителката и нейния син, във връзка с осъществено срещу тях от страна на ответницата домашно насилие и депозираната молба за защита и декларация по чл.9 от ЗДДН, както и дали тези действия следва се квалифицират като осъществено домашно насилие от страна на ответницата, доколкото последната оспорва изложените в молбата твърдения.

Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗЗДН, домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство. Процедурата по ЗЗДН е предвидена да даде защита на физическите лица от упражнявано срещу тях насилие и има за цел предпазване на жертвата от посегателство срещу живота, здравето, нейното достойнство, емоционално и психично състояние. За да се проведе успешно доказване на твърденията на молителката за осъществени спрямо нея актове на домашно насилие, същата следва да установи, че спрямо нея е реализирано домашно насилие чрез действия от страна на ответницата, изразяващо се в конкретни прояви, които от обективна страна попадат в приложното поле на чл. 2 ЗЗДН, дефиниращ понятието "домашно насилие".

В случая, установената в пълнота от районния съд фактическа обстановка по делото категорично установява извършено от ответницата домашно насилие по смисъла на чл. 2 ЗЗДН спрямо молителката на посочената дата, изразяващо се в упражнено спрямо нея физическо и психическо насилие, като възраженията на въззивницата са изцяло неоснователни. От представената по делото декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН по категоричен начин се установяват извършените от О.К. действия спрямо Т.К., квалифицирани като домашно насилие, по начина, по който това е описано в молбата и в декларацията, на която закона е придал значението на абсолютно доказателство – чл. 13, ал. 3 ЗЗДН. Тук следва да се има предвид, че ЗЗДН регламентира отношенията между лица в близка или родствена връзка, като за тези отношения в голяма част от случаите няма преки доказателства (очевидци) и именно в тази връзка, целейки да осигури адекватна защита на пострадалите лица, законодателят е предвидил в разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗЗДН, че когато няма други доказателства, съдът издава заповед за защита само на основание приложената декларация, т. е. същата има обвързваща съда доказателствена сила. Следователно, извод за осъществено домашно насилие може да бъде направен дори и само въз основа на представената от молителката декларация. В случая, по делото са събрани и други доказателства – показания на св. С.К., като противно на изложените във въззивната жалба доводи от свидетелските показания не се установяват факти и обстоятелства, с които да се оборят изложените в молбата за защита твърдения. В тази връзка, БОС намира за неоснователни възраженията на въззивника, че районният съд безкритично е кредитирал свидетелските показания. Вярно е, че св. К. е в близка родствена връзка със страните –син на молителката и съпруг на ответницата, но само по себе си това обстоятелство не води във всички случаи до извод за заинтересованост на свидетеля, като по разпореждане на закона – чл. 172 ГПК съдът следва да прецени показанията му с оглед на всички данни по делото. При извършването на тази преценка, настоящата инстанция намира, че районният съд правилно е кредитирал тези гласни доказателства, доколкото св. К. е пряк очевидец и изнесените от него данни кореспондират на събраните писмени доказателства, както и на изявленията на самата молителка.

Въззивният съд намира, че до друг извод не сочи и твърдяното във въззивната жалба противоречие между цитираното в молбата за защита сведение № 431000-5493/20.07.2020г. по описа на 01 РУ - Бургас, на който номер молителката сочи, че е заведено съобщение за извършено престъпление, докато в действителност същото представлява сведение, заведено от сина й – св. К.. Очевидно молителката е допуснала техническа грешка при изписването на номера, като същата е имала предвид сведение № 431000-5495/20.07.2020г., което в съдържателно отношение изцяло кореспондира с изложените в молбата и декларацията обстоятелства. В подкрепа на това следва да се спомене, че сведение № 431000-5493/20.07.2020г. e подадено от различен подател, а именно св. К. на предходния ден – 18.07.2020г. и съдържа оплакване касаещо деяние, различно от процесното, извършено спрямо него от ответницата на предходния ден. Освен това, видно от приложената по делото докладна записка се установява, че всяко едно от депозираните три сведения е било първоначално заведено като отделна преписка, а същите впоследствие са били обединени в една, което изключва необходимостта между същите да съществува каквато и да било логическа или житейска свързаност.

В тази връзка настоящия състав не споделя и наведените доводи за наличие на разминаване между заявените от св. К. обстоятелства, фигуриращи в сведение № 431000-5494/20.07.2020г. досежно упражнено спрямо майка му насилие от страна на ответницата и тези описани от молителката в депозираните пред районния съд молба и декларация, предвид посочването на различен час. Тук следва да се спомене, че в цитираното сведение, св. К. изнася данни касаещи две различни деяния, извършени от ответницата на 18.07.2020г.– едно насочено спрямо него, /за което сочи конкретен час / и процесното, което е било насочено спрямо майка му /за което не сочи конкретен час/. Описаните от него обстоятелства касаещи процесното деяние не са конкретизирани по време, което по никакъв начин не изключва възможността същото да е било осъществено и в по-ранен от посочения в сведението час. Несъстоятелен се явява и довода, че молителката се е намирала по време на инцидента в друга стая, с който се оспорват като недостоверни изложените в молбата и декларацията по чл.9 от ЗЗДН фактически твърдения за това, че при възникване на конфликта, пострадалата се е намирала в нейната стая, а след намесата на св. К. и преустановяването му, същата отново влязла в стаята си и се заключила от страх, които обстоятелства са вписани и в депозираното от нея сведение № 431000-5495/20.07.2020г. От така изложената фактическа обстановка е очевидно, че при възникване на конфликта молителката е била принудена да напусне стаята си, подтикната от необходимостта да извика на помощ сина си, който по това време се намирал на терасата на апартамента, което обяснява защо впоследствие в хронологичен порядък същата е заявила, че след преустановяването му отново се е прибрала в стаята си.

Действително, налице е разминаване между посочения от молителката в сведение № 431000-5495/20.07.2020г. конкретен час на извършване на деянието и този посочен от св. К. и вписан в декларацията по чл.9 от ЗЗДН, но както правилно е констатирал районния съд,  това разминаване не е от естество да опровергае събраните в хода на процеса доказателствени източници, които са еднопосочни досежно факта, че на процесната дата ответницата е извършила процесното деяние. Предвид горното, въззивният съд приема, че в конкретния случай не е опровергана презумптивната доказателствена сила на представената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, както правилно е приел и районния съд. В този смисъл, БОС намира за неоснователни и несъстоятелни всички изложени във въззивната жалба възражения, че съдът неправилно не е обсъдил и оценил в тяхната съвкупност всички факти и обстоятелства по делото и кредитирал показанията на заинтересован свидетел. Тук следва да се отбележи, че БРС е събрал необходимите, допустими и относими доказателства, вкл. и свидетелски показания, всички доказателства са обсъдени и преценени в тяхната съвкупност, като обжалваното решение е постановено след обстоен анализ на доказателствения материал и в съответствие с приложимите законови разпоредби. В случая, решаващият съд е формирал изводите си за основателност на твърденията в молбата след преценка и анализ на ангажираните страните доказателства, като се е обосновал кои от тях възприема и цени и кои не, поради което възраженията на въззивницата за недоказаност на твърденията в молбата на молителката за осъществено спрямо нея домашно насилие са неоснователни.

Противно на изложените във въззивната жалба доводи, съдът намира, че действията на ответницата съставляват именно актове на психическо и физическо насилие над молителката, като употребата на физическо насилие е в най-висша степен незачитане на личната неприкосновеност и достойнство на молителката. За отговорността по ЗЗДН е без значение дали се касае за единичен случай или системно поведение, както и дали ответницата е била провокиран от молителката или не, каквато теза поддържа пълномощника на въззивницата в с.з. Дори и поведението на въззивницата да е било провокирано по някакъв начин от други обстоятелства, обострили отношенията между страните, това по никакъв начин не може да оправдае извършените от нея актове на насилие и да неглижира предприетото от него агресивно поведение към молителката, поради което в случая са налице предпоставките за налагане на мерки за защита и ответницата следва да понесе отговорността, предвидена в закона.

Предвид изложените съображения, въззивният съд приема за установени изложените в молбата твърдения за извършени на 18.07.2020 г. спрямо молителката Т.К. актове на психическо и физическо насилие от страна на ответницата О.К.. Ето защо, като е уважил молбата и издал поисканата от молителката заповед за защита, районния съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.

Предвид изхода на делото и в съответствие с разпоредбата на чл.78, ал.3 от ГПК и чл.11, ал.2 от ЗЗДН, въззивницата следва да бъде осъдена да заплати направените от насрещната страна разноски в размер на 300, 00 лв., представляващи заплатен адвокатски хонорар за водене на настоящото производство.

Мотивиран от горното, на основание чл.17, ал.5 от ЗЗДН, Бургаският окръжен съд,

 

                                               Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 260487/23.10.2020г., постановено по гр.д. № 4010/2020г. по описа на Районен съд – Бургас.

ОСЪЖДА, О. О.К., род. ***г., гражданин на Б., с адрес: ***, на осн. чл.11, ал.2 от ЗЗДН, вр. с § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН, вр. чл.78, ал.3 от Гражданско процесуалния кодекс, да заплати на Т.С.К., ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 300, 00 лв., представляваща направените пред въззивната инстанция разноски за платено адвокатско възнаграждение.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

Председател:            

           

                                                                               Членове: 1.                                           

  2.