№………./……...02.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно
заседание, проведено на двадесет и девети януари две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ
ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНА МАРКОВА
ТОНИ КРЪСТЕВ
при секретар Нели
Катрикова
като разгледа докладваното от съдия Т. Кръстев
въззивно търговско дело № 2022 по
описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Н.Г.К.
чрез назначения от съда процесуален представител адв. К.П. срещу решение №
4364/17.10.2019 г., постановено по гр.дело № 13473 /2018 г. по описа на РС –
Варна, с което е прието за установено по отношение на Н.Г.К., че съществува
вземането на кредитора „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, ЕИК
*********, по заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 23.3.2018 г., издадена по
ч.гр.д.№ 4203/2018 г. на РС Варна, като жалбоподателят е осъден да заплати и
сумата от 790.00 лева, представляваща сторени съдебно-деловодни разноски, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
В жалбата се излага, че решението на
ВРС е неправилно поради нарушение на материалния закон. Счита, че ВРС
неправилно е приел, че договорът за цесия е бил съобщен на длъжника. Доколкото
в производството по делото ответникът се представлява от назначен от съда
особен представител, поддържа, че съобщаването на цесията не може да бъде
валидно извършено заедно с връчването на препис от исковата молба на особения
представител. Искането е за отмяна на съдебния акт.
В срока по чл. 263 ГПК, въззиваемата
страна е подала писмен отговор, с който оспорва жалбата. Излага подробни
съображения относно валидността на уведомяването на длъжника за договора за
цесия. Иска потвърждаване на съдебния акт и присъждане на съдебно-деловодни
разноски.
В открито съдебно
заседание страните не се представляват. Представили
са писмени становища, в които поддържат изложените доводи и възражения.
Въззивната жалба е
подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен
интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да се разгледа по
същество.
Производството пред РС
Варна е образувано по искова молба, подадена от „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ООД за установяване на вземането му от длъжника Н.Г.К.
по заповед за изпълнение от 23.3.2018 г., издадена по ч.гр.д.№ 4203/2018 г. на
ВРС за следните суми: 392.36 – главница, ведно със законната лихва, считано от
датата на депозиране на заявлението в съда – 22.03.2018г. до окончателното
изплащане на задължението; 70.64 лева, - договорна лихва за периода от
17.03.2016г. до 06.07.2017г.; 164.63 лева – неустойка за неизпълнение на
задължение за периода от 06.04.2016г. до 06.07.2017г., 197.50 лева – разходи и
такси за извънсъдебно събиране; 27.35 лева – законна лихва за периода от
07.07.2017г. до 09.03.2018 г.
Вземането произтича от
договор за кредит „Бяла карта“ с № 459032
от 13.03.2016 г., сключен с „Аксес Файнанс“ ООД, като задължението е
прехвърлено на заявителя „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД
съгласно Приложение № 1 от 10.01.2018 г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 11.11.2016 г.
Ищецът твърди, че „Аксес
Файнанс“ ООД е предоставило на ответника револвиращ кредит в размер на 200 лева
кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна карта Visa, като с
анекс от 25.01.2017 г. кредитният лимит е увеличен на 400 лева. Ответникът е
усвоил изцяло предоставения кредитен лимит, като към датата на подаване на
заявлението дължи сумите, посочени по-горе.
Поради оттегляне на иска е
прекратено производството в частта по претенцията за обезщетение за забава в
размер на 27.35 лева.
В подаден в срок отговор
на исковата молба назначеният по реда на
чл.47, ал.6 ГПК процесуален представител на ответника, оспорва иска като
неоснователен като сочи, че цесията не е обявена на ответника и, че същият не е
уведомен, че вземанията са обявени за предсрочно изискуеми.
Съдът, след като се запозна с възраженията и доводите на страните
и след преценка на събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната
съвкупност, намира следното от фактическа и от правна страна:
Обжалваното решение е
валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда.
По отношение на приетото
от ВРС за дължимо обезщетение за забава в размер на 27.35 лева – законна лихва
за периода от 07.07.2017г. до 09.03.2018 г., решението е недопустимо, тъй като
с оттегляне на исковата претенция в тази и́ част, съдът е бил десезиран от
разглеждането на спора по отношение на това вземане. Доколкото въззивният съд
следи служебно за допустимостта на обжалвания съдебен акт, в тази част решението
на ВРС ще бъде обезсилено.
В останалата част
решението на ВРС е допустимо, като постановено при наличието на положителните и
липса на отрицателните процесуални предпоставки. Спазени са процесуалните
срокове за подаване на възражение по чл. 414 от ГПК и предявяване на иск по
реда на чл. 422 от ГПК.
По отношение правилността
на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл. 269, ал.1,
изр.2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания за
неправилно формираните от съда изводи, с изключение на случаите, в които
служебно е длъжен да приложи императивни правни норми.
С въззивната жалба е
въведено единствено оплакването, че договорът за цесия не е бил съобщен на
длъжника.
Не се оспорват
установените от ВРС релевантни за спорното право факти, в т.ч. сключен договор
за кредит „Бяла карта“ № 459032 от 13.03.2016 г. със страни „Аксес Файнанс“ ООД
– кредитодател и Н.Г.К. – кредитополучател, и с предмет предоставяне от
кредитора на кредитополучателя на кредитна карта с лимит 200 лева при
определени условия за усвояване и погасяване, лихви, такси и неустойки, увеличаване
на кредитния лимит на 400 лева съгласно анекс от 25.01.2017 г., усвояване на
кредитния лимит от ответника. Установено е още, че по силата на рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 11.11.2016 г. и Приложение № 1 от
10.01.2018 г. „Аксес файнанс“ ООД е прехвърлило на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ООД вземането си от ответника Н.К. по иска с посочен
размер на главницата и на обезщетението за забава.
Действително, ищецът не е представил доказателства
за надлежното уведомяване на длъжника за извършената цесия преди предявяването
на иска. В случая, обаче, може да се приеме, че съобщаването на извършеното
прехвърляне на вземането на цедирания длъжник е сторено с връчването на препис
от исковата молба и приложенията към нея, в т.ч. препис от самия цесионен
договор от 11.11.2016
г., Приложение
№1/10.01.2018
г. към него, потвърждение за сключена цесия, пълномощно,
дадено от дружеството – цедент на дружество – цесионер „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, за извършване
на действия по уведомяване по чл.99, ал.3 от ЗЗД на длъжниците, с което правата
и законните интереси на длъжника са гарантирани.
Връчването на книжата е извършено при условията на
чл. 47, ал. 1 от ГПК, като е приложена фикцията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, което
от гледна точка на процесуалния закон е равносилно на действително извършено
връчване на ответника. Назначаването на особен представител е предвидено за да
се охранят правата и интересите на ответника в хода на процеса, след като съдът
вече е приел връчването на книжата за редовно – чл. 47, ал. 6 от ГПК, а не като
способ за повторно връчване, поради което и възражението, че особения
представител не бил овластен да получава материалноправно изявление за
извършена цесия е ирелевантно. Изявлението, представляващо приложение към
исковата молба, се счита получено от ответника по силата на фикцията,
предвидена в чл. 47, ал. 5 от ГПК, а не посредством назначения особен
представител.
Още повече, че в конкретния случай от ответника –
длъжник липсват противопоставени твърдения, че до предявяването на иска е
погасил задължението си на стария кредитор, поради което липсата на предходно
уведомяване се явява ирелевантен факт. От нарочно даденото общо пълномощно се
установява, че е налице изрично изявена правно валидна воля от цедента за
упълномощаването на цесионера от негово име и за своя сметка да предприеме
фактически действия по уведомяването на длъжниците за извършеното прехвърляне
на вземанията, за извършването на което действие от пълномощник липсва законова
пречка. Видно от самото пълномощно, същото не е ограничено нито със срок, нито
с конкретно прехвърлени вземания, а касае всички вземания, които се прехвърлят
в изпълнение на рамковия договор, каквито са и настоящите.
Получаването на уведомлението е факт, настъпил в
хода на процеса, който е от значение за спорното право и поради това следва да
бъде съобразен при решаването на делото, с оглед императивното правило на
чл.235, ал.3 от ГПК. Доколкото законът не поставя специални изисквания за
начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на
същото в рамките на съдебното производство по предявен иск за прехвърленото
вземане не може да бъде игнорирано (така решение №123/24.06.2009г. по т.д.
№12/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.).
По тези съображения следва да се приеме, че
процесната цесия има действие за длъжника Н.Г.К.. И тъй като същият не твърди
да е извършил плащане на прехвърлените суми, то ищецът – цесионер „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ООД се явява носител на тези вземания.
Съгласно разрешението, дадено с т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК,
при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може
да приложи императивна
материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание
за обжалване. Посочено е в мотивите, че доколкото основната функция на съда е
да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от
волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен
материален закон, установен в обществен интерес.
Правните норми, регламентиращи
защитата на потребителите, са от императивен характер и при установено
нарушение на такива норми, въззивният съд следва служебно да осигури
прилагането на потребителската защита.
В конкретния случай, ВРС е уважил,
между другото, иск за признаване за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи сумата 197.50 лева, представляваща разходи и такси за
извънсъдебно събиране. В тази част, постановеното решение е неправилно по
следните съображения:
Възможността кредиторът да въвежда
такси извън стойността на договорения размер на заема е регламентирана в чл.
10а от ЗПК и е предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. Налице е изрична забрана, съгласно чл.10а, ал.2 от ЗПК да
се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението
на кредита.
Сумата 197,50 лева, претендирана като
разходи и такси за извънсъдебно събиране, е посочена общо, без да се
конкретизира каква част от нея са действително направени разходи и каква част –
такси и за какви точно услуги. Същевременно, дейността по събиране на кредита
по същество представлява дейност по управление на просрочен кредит, поради
което събирането на такса за тази дейност е в пряко противоречие с разпоредбата
на чл. 10а, ал.2 от ЗПК. Изпадането на длъжника в просрочие не води автоматично
до промяна в договорното правоотношение. Същото продължава да съществува при
договорените модалитети и кредиторът продължава да извършва действия по
управлението на кредита, макар и при условията не неточно в темпорално
отношение изпълнение от страна на длъжника. С изискването за заплащане на такси
за действия, свързани с управление на кредита в случай на изпадане на длъжника
в забава, по същество се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК,
съгласно която при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
По-конкретно, искането за присъждане
на такса разходи за действия по събиране на вземането от 2,50 лева на ден,
считано от датата на изпадане на кредитополучателя в забава, е в очевидно
противоречие със закона, тъй като не е свързано с твърдения за действително
направени разходи, определени по вид и по размер, а се основава на уговорка,
която има санкционен характер, т.е. още едно задължение за неустойка
(предварително определено по размер обезщетение за вреди, които не подлежат на
доказване), наречено „разходи“, в нарушение на забраната на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Същото се отнася и за претенцията за еднократно заплащане на такса от
120,00 лева, включваща „разходи за дейността на лице/служител, което
осъществява и администрира дейността по извънсъдебното събиране на задължението“.
Същевременно, съгласно чл. 10а, ал. 3
и 4 от ЗПК, кредиторът не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона
за едно и също действие, а видът, размерът и действието, за което се събират
такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит. В случая, видно от заявлението, се събират едновременно
две такси, свързани със извънсъдебно събиране на задължението, като
същевременно не се посочва ясно за какви действия се събират таксите, както и
не се твърди, че такива действия са извършвани.
Ето защо в тази си част искът е
неоснователен и следва да се отхвърли.
Поради несъвпадане на правните изводи
на двете съдебни инстанции по съществото на спора обжалваното решение следва да
бъде обезсилено в една част, в друга част, както и в частта за разноските –
отменено, а в останалата част – потвърдено.
При този изход от спора на ищеца – въззиваема
страна в настоящото производство, следва да се присъди съответната част от
сторените по делото разноски, както следва: 165,65 лева – разноски в
заповедното производство, 415,97 лева – разноски в производството пред ВРС и
323,95 лева разноски пред ВОС или общо 905,57 лева за заповедното и исковото
производства.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш
И:
ОБЕЗСИЛВА
Решение № 4364/17.10.2019
г., постановено по гр.дело № 13473 /2018 г. по описа на РС – Варна, в частта, с
която е прието за установено по отношение на длъжника Н.Г.К., ЕГН **********,***,
че съществува вземане на кредитора „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ООД, ЕИК *********, гр.София, по заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 23.3.2018 г., издадена по ч.гр.д.№ 4203/2018 г. на РС Варна за сумата в
размер на 27,35 лева (двадесет и седем лева и тридесет и пет стотинки),
представляваща законна лихва за периода от 07.07.2017 г. до 09.03.2018 г.
ОТМЕНЯ Решение № 4364/17.10.2019 г.,
постановено по гр.дело № 13473 /2018 г. по описа на РС – Варна, в частта, с
която е прието за установено по отношение на длъжника Н.Г.К., ЕГН **********,***,
че съществува вземане на кредитора „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ООД, ЕИК *********, гр.София, по заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 23.3.2018 г., издадена по ч.гр.д.№ 4203/2018 г. на РС Варна за сумата в
размер на 197,50 лева (сто деветдесет и седем лева и петдесет стотинки),
представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране, както и в частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ООД, ЕИК *********, гр.София срещу Н.Г.К., ЕГН **********,***,
за признаване на установено в отношенията между страните, че съществува вземане
на кредитора „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, ЕИК *********,
гр.София, по заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 23.3.2018 г., издадена по
ч.гр.д.№ 4203/2018 г. на РС Варна, за сумата в размер на 197.50 (сто деветдесет
и седем лева и петдесет стотинки) лева, представляваща разходи и такси за
извънсъдебно събиране.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4364/17.10.2019 г.,
постановено по гр.дело № 13473 /2018 г. по описа на РС – Варна в останалата
част.
ОСЪЖДА Н.Г.К., ЕГН **********,***, да
заплати на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, ЕИК *********,
гр. София, разноски за производството (заповедно и исково пред ВРС и ВОС) в общ
размер на 905,57 лева, на осн.чл.78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.