Р Е
Ш Е Н
И Е №
260051
Гр.Пловдив,10.03.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АПЕЛАТИВЕН СЪД,търговско отделение,първи търговски състав,в открито заседание
на десети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА
ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ:СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
при участието на секретаря
ЦВЕТЕЛИНА ДИМИНОВА,като разгледа докладваното от съдията Кр. Ванчева възз.
т.д.№719 по описа за 2020 г.,за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №324 от 23.03.2020 г.,постановено по
т.д.№310/2019 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XXIII-ти състав,са отхвърлени
изцяло предявените от И.Т.Г. с ЕГН ********** и Н.Т.Г. с ЕГН
**********-непълнолетен,действащ лично и със съгласието на майка си
Е.А.Г.,осъдителни искове против ЗД „Б. И.“АД-гр.С. с ЕИК .. за заплащане на
сумата от по 50 000 лв. за всеки от ищците,представляваща обезщетение за
претърпените от тях неимуществени вреди-болки и страдания от смъртта на брат им
А.Т.Г.,настъпила в резултат на ПТП от 31.03.2018 г.,причинено от Г.Х.Т. при
управление на МПС „Ф. К.“ ...
Със същото решение ищците
И.Т.Г. и Н.Т.Г.-непълнолетен,действащ лично и със съгласието на майка си
Е.А.Г.,са осъдени да заплатят на поравно на ответника ЗД „Б. И.“АД -гр.С.
сумата от 4654 лв. общо разноски по делото.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ответника-Г.Х.Т. с ЕГН **********.
Срещу горното решение е подадена въззивна жалба от
ищците И.Т.Г. и
Н.Т.Г.-непълнолетен,действащ лично и със съгласието на майка си Е.А.Г.,като
жалбата е подадена чрез общия пълномощник
на двамата жалбоподатели-адв. П.К..Решението е обжалвано изцяло,като се
поддържа във въззивната жалба,че то е неправилно.Според
жалбоподателите,първоинстанционният съд неправилно е приел,че не са налице
предвидените в чл.45 от ЗЗД предпоставки за компенсиране на вредите им и
неправилно е посочил,че от събраните по делото доказателства не се доказва по
категоричен начин,че при процесното ПТП,причинено от Г.Т.,е настъпила смъртта
на А.Т.Г..Жалбоподателите поддържат,че точно обратното се доказва от всички
събрани в хода на делото доказателства,като в тази насока развиват подробните
си аргументи в жалбата.На следващо място,в жалбата са развити доводи за
неправилност на извода на първоинстанционния съд,че не е установена
изключително близка и емоционална връзка между ищците и починалия им брат А.Г.,която
да е различна от обичайната такава между братя и сестри,а оттам-че ищците не
разполагат с право на обезщетеие за неимуществени вреди,търпени от тях от
смъртта на брат им.Изложени са подробни доводи в защита на позицията,че ищците
са активно материалноправно легитимирани да получат обезщетение за причинените
им неимуществени вреди от смъртта на техния брат,с оглед разрешението,дадено в
Тълкувателно решение №1/21.06.2018 г. на ВКС.Сочат още,че независимо от
тълкуването,дадено с посоченото тълкувателно решение,правото на близките
роднини на загиналите да получат обезщетение за причинената смърт,произтича
пряко от Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съюза за
установяване на минимални стандарти за правата,подкрепата и защитата на жертвите
на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета.Излагат и
доводи за доказаност на причинените на ищците неимуществени вреди от смъртта на
брат им,като в тази връзка излагат и довода,че първостепенният съд не е отчел в
достатъчна степен доказателствата,установяващи търпените от ищците силни болки
и страдания от тази смърт.Във въззивната жалба са изложени подробни доводи и за
обосноваване на позицията на жалбоподателите,че предявените от тях осъдителни
искове са основателни в пълния им предявен размер и че претендираното от тях
обезщетение за загубата на брат им не противоречи на съдебната практика и
установения от закона лимит на отговорност.
Въз основа на всички поддържани в жалбата аргументи е
поискано атакуваното първоинстанционно решение да бъде отменено изцяло и да се
постанови друго от настоящата инстанция,с което ответникът ЗД „Б. И.“АД да бъде
осъден да заплати на ищците-жалбоподатели претендираното обезщетение за
причинените им неимуществени вреди от смъртта на техния брат А.Т.Г. в размер на
по 50 000 лв. за всеки от тях,ведно със законната лихва върху всяка една от
сумите,считано от 08.04.2018 г. съгласно чл.429,ал.3 от КЗ във вр. с
чл.430,ал.1 КЗ до окончателното плащане.Претендират и направените по делото
разноски.Заявена е и претенция на адв. П.К. да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение на основание чл.38,ал.1,т.2 от ЗА с включен ДДС.
Въззиваемото дружество ЗД 4Б. И.“АД-гр.С. с ЕИК .. е
подало в законния срок писмен отговор на въззивната жалба чрез пълномощника си
адв.М.Г..В същия е изразено становище,че жалбата е неоснователна,а обжалваното
решение е правилно и законосъобразно.В тази насока подробни съображения са
развити в отговора.Въз основа на тях е поискано въззивната жалба да се остави
без уважение,а обжалваното първоинстанционно решение-да се потвърди.Поискано е
още да бъдат присъдени на дружеството разноски за въззивната инстанция.
Третото лице-помагач Г.Х.Т. не е подал писмен отговор на
въззивната жалба.В съдебно заседание е заявил,че няма становище по същата.
С въззивната жалба и с отговора на въззиваемото дружество
не са представени писмени доказателства,не са заявени в тези актове и нови
доказателствени искания.
С молба вх.№261210 от 10.02.2021 г.,подадена от
пълномощника на жалбоподателите-адв. К.,са представени копия на съдебни
рашения,приложени към делото с протоколно определение от същата дата.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с
акта,предмет на обжалване,както и с наведените от жалбоподателите оплаквания,а
също и със събраните по делото доказателства и доводите на страните,намира за
установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е
подадена от лица,имащи правен интерес да обжалват първоинстанционното решение и
при подаването й е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо
въззивната жалба подлежи на разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки служебно проверка за
валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският
апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на
правораздавателната власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е
подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като диспозитива на
решението кореспондира изцяло с мотивите му.
Извършвайки проверка по реда на
чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение,Пловдивският
апелативен съд намира,че решението се явява процесуално допустимо и в
частност-че съдът се е произнесъл именно по исковете,с които е сезиран по
конкретното първоинстанционно дело,а самите искове счита за допустими.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното
решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.В тази
връзка,преценявайки оплакванията в жалбата и събраните по делото
доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
По т.д.№310/2019 г. по описа на
Окръжен съд-Пловдив,ТО,XXIII-ти
състав,са предявени от И.Т.Г. с ЕГН ********** и от Н.Т.Г. с ЕГН
**********-понастоящем непълнолетен,действащ лично и със съгласието на майка си
Е.А.Г.,осъдителни искове против ЗД „Б. И.“АД-гр.С. с ЕИК..за заплащане на
сумата от по 50 000 лв. за всеки от ищците като обезщетение за претърпените от
тях неимуществени вреди,изразяващи се в морални страдания,скръб и тъга от
смъртта на техния брат-А.Т.Г.,починал на 03.04.2018 г. вследствие на ПТП от
31.03.2018 г.,причинено от Г.Х.Т. при управление на лек автомобил „Ф. К.“ с
рег. №...Заявено е и искане за присъждане на законната лихва върху всяка една
от претендираните главници,считано от 08.04.2018 г.-съгласно чл.429,ал.3 от КЗ
във вр. с чл.430,ал.1 от КЗ,до окончателното изплащане на сумата.
Исковете са основани за твърдения,че
на 31.08.2018 г. между гр.С. и гр.К.Г.Х.Т.,при управление на л.а. „Ф. К.“ с
рег.№. ..,е причинил виновно описаното в исковата молба ПТП,при което на
А.Т.Г.-брат на ищците,пътуващ в същия автомобил,са били причинени множество
увреждания и в резултат на това той починал на датата 03.04.2018 г.Твърди се
още,че между смъртта на А.Г. и деянието на водача на автомобила съществува
пряка причинна връзка,както и че за увреждащия автомобил,управляван от водача
Г.Т.,има сключена застраховка „Гражданска отговорност“ с ответника по
посочената в исковата молба застрахователна полица,със срок на валидност една
година,считано от 10.01.2018 г. до 09.01.2019 г.Изложени са и твърдения,че
ищците съгласно разпоредбата на чл.380 от КЗ са предявили претенциите си за
изплащане на обезщетение пред ответника ЗД „Б. И.“АД,като са представили всички
необходими документи,с които разполагат,като по случая е била заведена
преписка,по която ответникът отказал изплащането на застрахователно
обезщетение.И наред с това се твърди,че ищците-съответно брат и сестра на
загиналия А.Г.,са претърпели вследствие
на смъртта му неимуществени вреди,като тази смърт им е причинила
неописуема мъка,душевни болки и страдания,и преживяната загуба се отразява
изключително тежко на тяхното здравословно и емоционално състояние,тъй като
ищците и починалият им брат са били изключително
близки,неразделни,помагали са си,обичали
са се и А.при смъртта си е бил само на 17 години,в началото на съзнателния си
житейски път,здраво,лъчезарно и жизнено момче,което помагало във всичко на
семейството си.
Ответникът е оспорил исковете изцяло
на първо място като недопустими,поддържайки довода,че ищците не разполагат с
активна процесуална легитимация,тъй като са извън кръга на лицата,имащи право
на претендираното обезщетение,и при условие на евентуалност ги е оспорил като
неоснователни,поддържайки в тази връзка множество възражения,в това число-за
липса на виновно поведение от страна на водача на лекия автомобил „Ф. К.“ с
посочения по-горе регистрационен номер,за наличие на случайно деяние по смисъла
на чл.15 от НК,за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пострадалия А.Г.,тъй като не е използвал обезопасителен колан при пътуването си
в автомобила и родители му не са осъществили постоянен и подходящ контрол,както
и необходимата грижа за предотвратяване на настъпилите вреди.Ответникът е
оспорил исковете и по размер,излагайки становище,че претендираното обезщетение
е завишено като размер и че следва да бъде съобразен лимита от 5000 лв.
съгласно разпоредбата на чл.493а,ал.2 от КЗ във вр. С §96а,ал.4 от ПДР на
ЗИДКЗ.Възразил е и срещу претенцията за заплащане на обезщетение за
забава,поддържайки довода,че такова се дължи от уведомяване на застрахователя
от застрахования,в която насока липсват доказателства.
С обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел предявените искове за изцяло неоснователни и ги
е отхвърлил като такива,приемайки на първо място,че не се установяват
елементите от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД-виновно противоправно
поведение,причинна връзка и вредоносен резултат,а на следващо място-че не се
установява между ищците и починалия им брат А.Г. да са били създадени отношения
извън присъщите и обичайни такива между братя и брат и сестра,не се установява
да е била изградена между ищците и загиналият им брат такава особена
връзка,която поради определени житейски обстоятелства да се отличава от
нормалната и да обосновава изключителност на отношенията,водеща до
неимуществени вреди,надхвърлящи обичайните при
добри,хармонични,социално-активни отношения в бита,без конфликти и при взаимна
грижа,помощ и изградена емоционална близост и съответно оправдаваща
присъждането на обезщетение вместо или наред с най-близките на пострадалия,в
случая-родителите му.
Въззивният съд счита за необоснован
извода на първоинстанционня съд,че в конкретния случай не са доказани
елементите от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД.В тази насока настоящата
инстанция отчита на първо място присъда №99 от 05.11.2019 г.,постановена по
НОХД №1169/2019 г. на Окръжен съд-Пловдив,с която Г.Х.Т. /участващ като трето
лице-помагач в настоящия граждански процес/ е признат за виновен в това,че на
31.03.2018 г. на главен път I-6,гр.С.-Б.,при
км 252 + 400 м,между гр.С. и гр.К.,обл.П.,движейки се по южната лента на
платното за движение,в посока запад-изток,със скорост на движение от 96 км/ч,без
да има необходимата правоспособност,при управление на МПС-лек автомобил „Ф.
К.“,с рег.№..,е нарушил правилата за движение по чл.20,ал.1 и чл.21,ал.1 от
ЗдвП,в резултат на което е предизвикал ПТП и по непредпазливост е причинил
смъртта на А.Т.Г. от гр.С.,настъпила на 03.04.2018 г.,поради което и на
основание изброените в присъдата законови разпоредби от НК му е наложено
накакание „лишаване от свобода“ за срок от 4 години.С решение №49 от 23.03.2020
г.,постановено по ВНОХД №39/2020 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив,1-ви
нак. състав,същата присъда е изменена само в частта за размера на наложеното
наказание,като същото е намалено от 4 години на 3 години и 4 месеца лишаване от
свобода.В останалата част постановената от ОС-Пловдив присъда е потвърдена от
въззивната инстанция.И като краен резултат,с окончателно и неподлежащо на
обжалване решение №119 от 02.10.2020 г.,постановено по нак. дело №458/2020 г.
по описа на ВКС,въззивното решение №49 от 23.03.2020 г. на Апелативен
съд-Пловдив,е изменено,като подсъдимият Г.Х.Т. е оправдан по повдигнатото му
обвинение за нарушаване на чл.21 от ЗДвП,а в останалата част въззивното решение
е оставено в сила.Копия от така описаните съдебни актове-присъда и
постановените от горните инстанции решения във връзка с обжалването на
присъдата,са представени по настоящото въззивно дело от страна на
жалбоподателите и наред с това настоящият състав извърши служебна справка в
електронната интернет страница на ВКС и констатира,че е публикувано там
окончателното решение №119 от 02.10.2020 г.,постановено по нак.д.№458/2020 г.
по описа на същия съд,2-ро наказателно отделение.При тези данни настоящият съд
счита за установено,че е налице влязла в сила присъда на наказателния съд,с
която Г.Х.Т. е признат за виновен в причиняването на ПТП,станало на 31.03.2018
г. и виновно причиняване смъртта на А.Т.Г. вследствие на същото ПТП.В тази част
постановената от ОС-Пловдив присъда не е изменена от горните инстанции при
обжалването й,а напротив-потвърдена е,като измененията касаят само размера на наложеното
наказание и едно от обвиненията-за нарушаване на чл.21 от ЗДвП,по което
подсъдимият е оправдан с окончателното решение на ВКС,но този резултат не
променя приетото в присъдата,че Г.Т. виновно е причинил настъпилото на
31.03.2018 г. ПТП и вследствие на това по непредпазливост е причинил смъртта на
А.Т.Г. от гр.С.,настъпила на 03.04.2018 г.
Съгласно разпоредбата на чл.300 от ГПК,влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския
съд,който разглежда гражданските последици от деянието,относно това,дали е
извършено деянието,неговата противоправност и виновността на дееца.В този
контекст,с оглед влязлата в сила част от присъда №№99 от 05.11.2019
г.,постановена по НОХД №1169/2019 г. на Окръжен съд-Пловдив,следва да се приеме
за безспорно установено извършването на соченото от ищците деяние на
Г.Т.,противоправността на същото и виновността на дееца за извършването
му.Посредством същата присъда и данните от заключенията на изготвените по
първоинстанционното дело автотехническа и съсбно-медицинска
експертиза,въззивният съд счита за несъмнено установена и причинно-следствената
връзка между настъпилото на 31.03.2018 г.,виновно причинено от Г.Т.,и смъртта
на А.Т.Г.,починал на 03.04.2018 г.,който е брат на двамата ищци /настоящи
жалбоподатели/ видно от приложеното към първоинстанционното дело „удостоверение
за съпруга и родствени връзки“,издадено на 03.07.2018 г. от Община С..
Предвид гореизложените обстоятелства
и съображения,въззивният съд,противно на приетото от първоинстанционния съд в
обжалваното решение,намира за категорично установен в случая фактическия състав
по чл.45 от ЗЗД за носене на деликтна отговорност и твърдяните в тази връзка от
ищците обстоятелства.За да се приемат обаче за доказани по основание процесните
искове по чл.432 от Кодекса за застраховането,е необходимо освен да е установен
фактическия състав на чл.45 от ЗЗД,но още и да е доказано наличието на валидно
застрахователно правоотношение с ответника за увреждащия лек автомобил към момента
на причиняването на пътния инцидент,както и да е установена активната
материалноправна легитимация на ищците за получаване на обезщетение за
неимуществените вреди,търпени от тях вследствие смъртта на брат им А.Г.,а наред
с това да са установени и самите тези вреди.
Относно наличието на сключен с
ответника и валидно действащ договор по застраховка „Гражданска отговорност“
към момента на процесното ПТП-31.03.2018 г.,за лекия автомобил „Ф. К.“ с
рег.№..,с който е причинено произшествието,страните по делото поначало не
спорят,а и това се установява от приложената по първоинстанционното дело
справка .Представени са и писмени доказателства /две писма от 13.08.2018
г.,изходящи от ответното застрахователно дружество/,от които се установява,че
съгласно изискването на чл.380 от КЗ ищците са предявили пред това дружество
претенциите си за изплащане на застрахователно обезщетение вследствие смъртта
на брат им А.Г.,като в тази връзка со били заведени при ответника съответно
щета №.. и щета №..,но ответникът е отказал да заплати и на двамата ищци такова
обезщетение с аргумент,не се са установени между тях и починалия особено влизки
взаимоотношения и действително присърпени от смъртта вреди.При тези данни,както
правилно е прието и в обжалваното решение,се налага извод,че в случая е спазена
процедурата по чл.498,ал.3 от КЗ във връзка с чл.496 и във вр. С чл.380 от КЗ,което обуславя и допустимостта на предявените преки искове по чл.432 от КЗ.
Ответникът е изложил в отговора си
на исковата молба възражение за недопустимост на исковете,обосновавайки тази си
позиция с аргумента,че ищците не разполагат с активна процесуална легитимация
за предявяване на исковете,тъй като не попадат в кръга на лицата,имащи право на
обезщетение при загуба на близък,според разрешенията дадени в ППВС №4/61
г.,ППВС №5/69 и ППВС №2/84 г. и според разрешението,дадено с Тълкувателно
решение №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС.Това възражение за недопустимост,заявено от
ответника,е неоснователно,тъй като правото на ищците за получаване на
застрахователно обезщетение съгласно това дали те попадат в кръга на
лицата,очертан с изброените постановления на Пленума на ВС и с посоченото
тълкувателно решение,касае не процесуалната,а материалноправната легитимация на
ищците и с оглед на това подлежи на преценка по съществото на спора,а не във
връзка с допустимостта на исковете.
Съгласно т.1 от цитираното ТР
№1/2016 г по тълк.д.№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС,материалноправно легитимирани
да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен
близък са лицата,посочени в Постановление №4 от 25.05.1961 г. и Постановление
№5 от 24.11.1969 г. на Пленума на ВС и по изключение всяко друго лице,създало
трайна и дълбока емоционална връзка с починалия,търпящо продължителни болки и
страдания от смъртта му.Ясно е,че братята и сестрите на починал не са от кръга
на лицата,посочени в горните две постановления,поради което те ще имат право на
обезщетение от смъртта на техния близък,ако отговарят на визираните в
Тълкувателно решение №1/2016 г. критерии,като в тази връзка съдът прави своята
преценка за всеки конкретен случай според събраните по конкретното дело
доказателства.В случая въззивният съд счита,че чрез събраните по
първоинстанционното дело гласни доказателства-показанията на свидетелите С. Р.
и В. Р.,се установява силна и трайна взаимна близост и обич между двамата ищци
И. и Н. и техния починал брат А..Показанията и на двамата свидетели съдът
кредитира като незаинтересовани,конкретни и базирани на преки лични
впечатления..Става ясно,че св.С. Р. е
живял заедно със семейството на ищците от 2008 г. насам като техен квартирант,а
св. В. Р. живее в една махала с тях и познава цялото им семейство,включително и
починалият брат А..От непротиворечивите показания на същите свидетели се
установява,че ищците заедно с родителите си и починалия им брат А.са живеели
заедно в едно домакинство в една къща в гр.С.,били са едно здраво и много
задружно семейство,а между братята,съответно между починалия брат и сестра
му-ищцата по делото,е била установена силна и трайна взаимна близост,привързаност
и взаимопомощ,като те непрекъснато се обаждали един на друг,знаели са кой къде
е и какво прави и особено А.,който учел и работел едновременно, много е помагал
на брат си Н. и на сестра си И. в училище.Установява се още от показанията на
тези свидетели,че смъртта на А.е била възприета от ищците като голяма
трагедия,отразила им се е много тежко в психоемоционален план,те заедно със
семейството си ходели много често на гроба на брат си и плачели за
него,променили се след неговата смърт и не искали да излизат никъде,а и близо 2
години след това /считано към момента на разпита на свидетелите/ ищците не са
преживели смъртта на брат си и продължават да скърбят за него.
Предвид гореизложеното,въззивният
съд счита,че е проведено пълно и главно доказване на факти,от които може да се
изведе съществуването на особена близка привързаност между двамата ищци и
починалия им брат А.,в резултат на която неговата смърт им е причинила морални
страдания с интензитет,надхвърлящ обичайния.Предвид изложеното,настоящият състав
счита,че и двамата ищци като брат и сестра на загиналия при ПТП А.Г. попадат в
т.нар. „разширен кръг“ на лицата /съгласно горното тълкувателно решение/,които
разполагат с материалноправна легитимация да получат обезщетение за търпените
от тях неимуществени вреди от смъртта на техен близък.
Предвид всички изложени по-горе
съображения и обстоятелства,настоящият съд намира за доказани по основание
предявените преки осъдителни искове срещу ответника-застраховател,основани на
разпоредбата на чл.432,ал.1 от КЗ.Относно размера на дължимото на ищците
обезщетение ответникът е направил възражението,че то не може да надвишава
предвидения в закона лимит от 5000 лв.
Във връзка с това възражение съдът
отчита,че разпоредбата на §96,ал.1 от ЗИДКЗ,където се определя размер на
обезщетението от 5000 лв. до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на
методиката по чл.493а,ал.2 от КЗ,е част от вътрешното право на страната,но
между страните е възникнал спор дали тази разпоредба противоречи на действащото
право на ЕС,уреждащо застрахователните правоотношения,като в тази насока ищците
в допълнителната искова молба са се позовали на Директива №2009/103/ЕО на ЕП и
Съвета на ЕС.Съгласно чл.9,ал.1,б.“а“ от същата директива е предвидена
задължителна за всяка държава-членка минимална застрахователна сума от 1 000
000 евро за пострадал или 5 000 000 евро за събитие,независимо от броя на
пострадалите.Въвеждането
на застрахователна сума като предел на отговорността на застрахователя в
действащия закон и уреждането на нейния минимален размер в директива
2009/103/ЕО, която е част от правото на Европейския съюз означава, че при
настъпване на застрахователно събитие с причинени телесни увреждания,
отговорността на застрахователя може да бъде ограничена по размер единствено от
минимума на застрахователната сума, възприет в Директива 2009/103/ЕО, от
застрахователния договор, който не може да предвиди по-нисък размер на
застрахователната сума, и от критерия за справедливо обезщетение. Следователно,
недопустимо е размерът на обезщетението за телесни увреждания, чийто възможен
предел е застрахователната сума, определена в нормативен акт на ЕС, да бъде
ограничаван с нормативен акт на вътрешното право. По аргумент на по-силното
основание, това се отнася и при обезщетяване на неимуществени вреди, претърпени
от близки на пострадало лице, при застрахователно събитие с причиняване на
смърт на лицето. Налице е противоречие на § 96,ал. 1 от ЗИДКЗ с разпоредбата на
чл. 9 ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО.Въпреки че директивата не е регламент и не
става автоматично част от вътрешното право на страна – член на Европейския
съюз, гражданите на ЕС могат да се позоват непосредствено на директива на
Европейския парламент и Съвета на ЕС за защита на свои права, свободи и законни
интереси. Поради това съдът намира, че в този случаи следва да се тълкува
разширително разпоредбата на чл. 15 ал. 2 от ЗНА и Директива 2009/103/ЕО да
намери непосредствено приложение, като се дерогира прилагането на § 96 ал. 1 от
ЗИДКЗ относно определения размер на обезщетението от 5000 лева. В съответствие
с горното, съдът следва да определи размер на обезщетението според общия
принцип на справедливостта, прогласен в чл. 52 от ЗЗД, без да съобразява
фиксирания размер на обезщетението в § 96 от ЗИДКЗ.В този аспект и поддържаното
от ответника възражение за прилагането на предвидения в българския закон лимит
от 5000 лв. на обезщетението се явява неоснователно.
При определяне на справедливия размер на обезщетение за
неимуществени вреди,претърпени от ищците-жалбоподатели вследствие смъртта на техния
брат А.,въззивният съд взема предвид тежестта на същите вреди,силното
отрицателно въздействие на тази загуба върху емоционално-психическото им
състояние поради установените близки отношения,които ищците са имали с
починалия им брат,докато е бил жив,помощта и подкрепата,от която те са се
лишили вследствие на смъртта му.Съдът взема предвид и младата възраст,на която
братът на ищците е изгубил живота си,внезапността на смъртта му,което несъмнено
е изострило емоционалната и психична травма на ищците,продължителността и
интензитета на техните душевни болки и страдания.И според тези критерии съдът
приема,че справедливият размер на дължимото застрахователно обезщетение е по 20
000 лв. за всеки от двамата ищци.
За разликата над тази сума до претендирания размер от по
50 000 лв. за всеки ищец съдът намира исковете за неоснователни и затова
не следва да се уважава над този размер.
Ответникът е заявил възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на пострадалия А.Г.,тъй като не е използвал
обезопасителен колан при пътуването си в автомобила и родителите му не били
осъществили постоянен и подходящ контрол и необходима грижа за предотвратяване
на настъпилите вреди.Възражението е неоснователно.Действително,както се сочи в
заключението на автотехническата експертиза,няма данни по време на инцидента
пострадалият А.Т.Г.,който е пътувал на задната лява седалка зад шофьора в лекия
автомобил „Ф. К.“,да е бил с поставен обезопасителен колан.Въпреки това
обаче,не се установява твърдяното съпричиняване,тъй като от експертизата и от
обясненията на в.л. Т. П.,дадени в съдебно заседание,става ясно,че в
конкретната ситуация удара върху автомобила,където е пътувал А.,е бил между
лявата част на автомобила и крайпътното дърво и като въздействие силите на
удара са били директно върху тялото на намиращия се на задната седалка пътник
А.Г..Или иначе казано,както обяснява вещото лице,нанесените увреждания върху
пострадалия са щели да настъпят,дори и той да е бил с поставен обезопасителен
колан.Затова поддържаното от ответника възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат поради непоставен обезопасителен колан е
неоснователно.Такова е и възражението за съпричиняване,аргументирано с
неупражнен родителски контрол.В тази връзка следва да се отчете,че към момента
на пътния инцидент А.не е бил малолетен,а непълнолетен /на 17 години/ и като
такъв е бил дееспособен лично и сам да отговаря за действията си.
По така изложените съображения съдът счита за
неоснователни доводите на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат,поради
което и дължимото обезщетение в определения размер не подлежи на намаляване на
основание чл.52,ал.2 от ЗЗД.То следва да се присъди на всеки ищец в приетия от
съда размер от по 20 000 лв.,което налага крайния извод,че
първоинстанционното решение следва да бъде отменено частично като неправилно-в
частта,в която исковете са отхвърлени до размерите от по 20 000 лв.
обезщетение за всеки ищец и вместо това с настоящото решение същите искове ще
се уважат до този размер.За разликата над посочения размер от по 20 000
лв. до претенридания размер от по 50 000 лв. за всеки от ищците исковете
са неоснователни,както по-горе се прие,поради което за тази разлика
отхвърлителното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено като
правилно.
Върху дължимите размери обезщетение следва да бъде
начислена и законната лихва,считано от 08.04.2018 г.-съгласно чл.429,ал.3 от КЗ
във вр. с чл.430,ал.1 от КЗ,до окончателното изплащане на сумите.
Предвид частичната отмяна на първоинстанционното
решение,същото следва да бъде коригирано и в частта за разноските,като то бъде
отменено в частта,с която ищците са осъдени да заплатят на ответното дружество
съдебни разноски над сумата от 2792,40 лв. до присъдения с решението размер от
4654 лв. общо.
Предвид частичната основателност на исковете,на
пълномощника на ищците /и настоящи жалбоподатели/-адв. П.К.,следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата за
оказана безплатна правна защита на всеки от ищците пред първата и настоящата
въззивна инстанция.Договарянето на такива защита за всеки ищец на основание
чл.38,ал.1,т.2 от ЗА се съдържа в приложените към първоинстанционното дело
договори за правна помощ и съдействие,сключени от адв.К. със всеки от ищците,а
размера на възнаграждението следва да бъде определено съобразно Наредба №1/2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и съобразно с
уважената част от исковете.Същият размер възлиза на сумата от общо 2712 лв. /с
ДДС/ за оказана от адв. К. безплатна защита на двамата ищци пред първата
инстанция и пак на 2712 лв. /с ДДС/ за защита на жалбоподателите пред
въззивната инстанция.Тези суми следва да бъдат възложени в тежест на ответника
/настоящ въззиваем/ предвид частичното уважаване на предявените от ищците
искове.
Разноски на самите ищци /настоящи жалбоподатели/ за двете
инстанции не следва да се присъждат,тъй като няма данни те да са извършили
такива /същите са освободени от съда от ДТ и разноски на основание чл.83,ал.2
от ГПК/.
Мотивиран
от горното съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение №324 от 23.03.2020 г.,постановено по т.д.№310/2019 г. по
описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XXIII-ти състав в частта,с която
предявените от И.Т.Г. с ЕГН ********** и Н.Т.Г. с ЕГН
**********-непълнолетен,действащ лично и със съгласието на майка си
Е.А.Г.,осъдителни искове против ЗД „Б. И.“АД-гр.С. с ЕИК .. по чл.432 от КЗ са
отхвърлени до размера на сумата от по 20 000 лв.за всеки от ищците,като
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗД „Б. И.“АД с ЕИК ..,със
седалище и адрес на управление *** да заплати на И.Т.Г. с ЕГН ********** и на
Н.Т.Г. с ЕГН **********-непълнолетен,действащ лично и със съгласието на майка
си Е.А.Г.,с адрес ***,сумата от по 20 000 лв. /двадесет хиляди лева/ на
всеки от тях,представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди-болки
и страдания от смъртта на брат им А.Т.Г.,настъпила на 03.04.2018 г. в резултат
на ПТП от 31.03.2018 г.,причинено от Г.Х.Т. при управление на МПС-лек автомобил
„Ф. К.“ ..,застрахован към момента на произшествието при ответника по
застраховка „Гражданска отговорност“,ведно със законната лихва върху главниците
от по 20 000 лв.,считано от датата 08.04.2018 г. до окончателното им
изплащане.
ОСЪЖДА ЗД „Б. И.“АД с ЕИК ..,със
седалище и адрес на управление *** да заплати наадвокат П.К. от САК с
адрес:г***,сумата от 2712 лв. /две хиляди седемстотин и дванадесет лева/
адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 във вр. с ал.1,т.2 от Закона за
адвокатурата за оказана безплатна адвокатска защита на ищците И.Т.Г. и Н.Т.Г.
по първоинстанционното т.д.№310/2019 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,както и
да заплати на същия адвокат още 2712 лв. /две хиляди седемстотин и дванадесет
лева/,представляваща дължимо на същото основание адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство на двамата ищци пред въззивната инстанция по
т.д.№719/2020 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив.
ОТМЕНЯ решение №324 от 23.03.2020
г.,постановено по т.д.№310/2019 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XXIII-ти
състав,и в частта,с която ищците И.Т.Г. с ЕГН ********** и Н.Т.Г. с ЕГН **********-непълнолетен,действащ
лично и със съгласието на майка си Е.А.Г. са осъдени да заплатят на ЗД „Б.
И.“АД-гр.С. с ЕИК .. съдебни разноски над сумата от 2792,40 лв. до сумата от
4654 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение №324 от
23.03.2020 г.,постановено по т.д.№310/2019 г. по описа на Окръжен
съд-Пловдив,ТО,XXIII-ти състав в частта,с която предявените от
И.Т.Г. с ЕГН ********** и Н.Т.Г. с ЕГН **********-непълнолетен,действащ лично и
със съгласието на майка си Е.А.Г.,осъдителни искове против ЗД „Б. И.“АД-гр.С. с
ЕИК … по чл.432 от КЗ са отхвърлени за разликата над сумата от по 20 000
лв. до претендирания размер от по 50 000 лв. обезщетение за неимуществени
вреди за всеки от двамата ищци.
Решението
е постановено при участието на третото лице-помагач Г.Х.Т. на страната на ответника
по исковете.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.