РЕШЕНИЕ
N.
гр.София 15.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Г.О., II-„А“ състав в откритото съдебно заседание на 29.03.2021 г. в състав:
Председател: Д. Ковачев
Членове: Йоана Генжова
Мл. с-я Мирослав С.
При секретар Емилия Вукадинова, като разгледа
докладваното от съдия Ковачев в.гр. дело N. 4573/ 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано
е по въззивнa жалбa на „Т.С.” ЕАД срещу решението на СРС, 177 ми
състав от 04.03.2020г.
по гр. д. № 35925/2015г., с
което дружеството е осъдено да плати
на Д.Н. Б.и Р.Н. Б.– Б., в условия на активна солидарност и на основание чл. 137, ал.2 , изр. 2 от ЗЕ сумата 11524,63 лева – цена на ползване на
абонатна станция и присъединителна топлопроводна връзка за периода 07.06.2011г. – 25.06.2015г.
Въззивникът твърди, че решението
е неправилно и с него се
нарушава принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване. Посочва, че
ищците не били предприели действия за прехвърляне на собствеността върху
изградените от тях съоръжения- не били представили всички необходими документи
и го лишили от възможност да сключи окончателен договор за присъединяване и
така не можело да изкупи собствеността. Посочва, че не е отказвал необосновано
да изкупи съоръженията и следователно съгласно сочената разпоредба на §4, ал. 4“а“ от ЗЕ, не дължал плащане на цена
за ползване. Не била доказана собствеността на съоръженията и че било подадено
заявление от ищците за изкупуване. Неправилно СРС приложил общата петгодишна
давност. Приложим бил тригодишния срок по чл. 111, б. „в.-задължението било
периодично. Неправилно в експертизата било включено и ДДС и уважено от съда.
Неправилно било разноските посочени в експертизата да се начисляват всяка
година, защото те били еднократен разход.
При проверка по чл. 269 ГПК СГС намира обжалваното решение за валидно и
допустимо. Относно неговата правилност СГС е ограничен до оплакванията в
жалбата и императивните материални норми.
От фактическа страна СГС намира, че
е безспорно между страните изграждането на процесните
съоръжения от ищците и присъединяването на сградата, която те обслужват към
мрежата на ответника и функционирането на съоръженията. Това е признато изрично
от процесуалния представител на ответника в съдебното заседание на СРС на 17.02.2019г..
Съдът съобразявайки и влязлото
в сила решение на СГС, по в.гр.д. 13503/2012г. постановено по иск със същото
основание, но за предходен период, намира, че е
обвързан от фактическите констатации относно правопораждащите
факти, а именно изграждане от ищците на посочените съоръжения и че те са
станали тяхна собственост, тяхното присъединяване фактически към мрежата на
ответника и тяхното функциониране. Функционирането не се оспорва и понастоящем
за процесния период.
Собствеността на първия ищец за процесния период изобщо не е оспорена с
отговора на исковата молба и оплакването в жалбата по този въпрос е преклудирано.
Собствеността на ищцата оспорена с отговора е доказана по делото. Тя е
установена още с предходното решение на СГС и няма твърдения от ответника
ищцата да се е разпоредила със собствеността. Освен това ищцата видно от
нотариалния акт е собственик заедно с първия ищец на имота, заради
присъединяването на който е изградено съоръжението, фигурира в издадените
строителни книжа като възложител, а по твърденията на ищците, че с общи
средства са изградили съоръженията също има сила на присъдено нещо по
предходното дело, а няма и оспорване по настоящото с отговора на исковата
молба.
Неоснователни са оплакванията за неизпълнение на задължение на ищците да
представят документи. Посочените в жалбата такива документи са изискуеми от
наредбата за топлоснабдяване, но за присъединяване на
имота към мрежата.
Ответника не спори, че сградата е присъединена именно чрез тези съоръжения
и е ирелевантно дали тези документи са били
представени, а и те не са изисквани от наредбата или закона за да се пристъпи
към изкупуване на собствеността.
Съгласно
чл.137 от ЗЕ, при присъединяване на потребители на топлинна енергия за битови нужди,
присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се
изграждат от топлопреносното предприятие и са негова собственост /ал.1/, като в
случай, че изграждането на съоръженията се извършва от потребителите след
съгласуване с топлопреносното предприятие /допустимо съгласно ал.2/ ,
топлопреносното предприятие заплаща цена за ползване на съоръженията, изградени
от потребителите /ал.2, изр.2 ро /. Цитираните разпоредби санкционират разместването
на имуществени блага, до което се стига в хипотеза, при която функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното предприятие и може да бъде единствено негова собственост,
е изграден за сметка на битов потребител и все още не е в патримониума на
топлопреносното предприятие. В тези случаи, за времето до изкупуване на
съоръженията / ал.3 на чл. 137 ЗЕ/, топлопреносното предприятие дължи на лицето,
изградило съоръженията за
своя сметка, цена за ползването им. Факт е, че към момента ищците са
собственици на ползваните от
ответника съоръжения и с оглед на това е налице неоснователно обогатяване.
Неоснователно е оплакването свързано с §4, ал. 4“а“
от ПЗР на ЗЕ. Тази разпоредба е приета през 2018г. - далеч след края
на заявения по делото процесен период. Тя няма
обратно действие и не се касае за прилагане към заварени правоотношения, както
се твърди в жалбата. Ползването за процесния период е приключило и правото на
ищците на цена за ползването е възникнало. Да се приеме, че е приложима
сочената разпоредба означава да ѝ бъде придадено същинско обратно
действие и да се заличи възникналото право.
Неоснователни са оплакванията, че не е доказано да се поискали ищците изкупуването. Още с
исковата молба е представено като доказателство (т. 13) искането за изкупуване,
което впрочем е цитирано и в предходното влязло в сила решение на СГС. То е
прието по делото с Определението по чл. 140 ГПК, с което са приети описаните в
исковата молба доказателства. Поради деловодна небрежност не е прошнуровано, но
се намира в бяла папка прикачена към корицата на делото на СРС, заедно с други копия на
документи. След като веднъж е
поискано надлежно изкупуване от ответника, който е длъжен да изкупи
съоръженията, не е необходимо да се иска повторно (за всеки период отделно). Не
е доказано ответника да е предприел каквито и да било действия по изкупуване
или поне за преговори с ищците.
По отношение на размера
на присъденото обезщетение за ползване: по делото е прието заключение
на СТЕ, което ответника е оспорил, но не е направил искания за повторна или
допълнителна експертиза.
СГС кредитира заключението. Вещото лице е ползвало установена от КЕВР
методика, издадена на основание чл. 138, ал. 3 ЗЕ от КЕВР. Тоест тази методика
е задължителна, защото прилагането ѝ е предвидено в закона след нейното
одобряване от КЕВР. Методиката е публично достъпна на интернет сайта на КВЕР
(секция -за КВЕР/нормативна уредба/ методики/). След като самият закон
предвижда определянето на цената за достъп да става по тази методика и тя е
съобразена и приложена от вещото лице, а за верността на заключението си вещото
лице носи и наказателна отговорност, то и СГС приема, че искът е доказан по
размер. Вещото лице е разяснило в заседанието защо е включило оспорените
компоненти и посочва, че това е част от методиката. Касае се за такива разходи,
които самият ответник би направил ако би изградил свое съоръжение- това са
разходи за изграждането на ДМА и се включват в стойността на ДМА, а тя се
включва в методиката при определянето на цената за ползване.
По възражението за приложимия давностен срок: предвиденото в чл. 137, ал. 2 от ЗЕ плащане
на цена за ползване по своята същност е обезщетение за ползване на чужда вещ
без основание, което е частен случай на неоснователно обогатяване. По отношение
на приложимия давностен срок е налице трайна
включително задължителна съдебна практика, според която приложим е общият
петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. В случая
той не е изтекъл с оглед на началото на исковия период 07.06.2011г. и датата на
исковата молба 26.05.2015г.
Предвид гореизложеното решението е правилно и следва да се потвърди.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски за въззивното производство имат
само въззиваемите. Същите претендират хонорар от
1560,00 лева, заплатен общо от двамата видно от договора за правна помощ. Въззивникът е направил възражение за прекомерност, което
СГС намира за основателно. Делото не е с голяма фактикческа
или правна сложност предвид вече влязлото в сила решение по предходно дело
между страните, протекло е на едно заседание на въззив
без събиране на доказателства. Уговорения и заплатен общо от въззиваемите хонорар е доста над минимума по чл. 7, ал. 2,
т. 4 от Наредба 1/2004г., който е 875,74 и който според СГС следва да се
присъди на въззиваемите.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА решението на СРС, 177 -
ми състав от 04.03.2020г.
по гр. д. № 35925/2015г.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД да плати на Д.Н. Б.и Р.Н. Б.– Б., и двамата от гр.София, ул.
**** сумата 875,74 лева – разноски за адвокат пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.