РЕШЕНИЕ
№ 1314
гр. Пловдив, 26.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Мария Д. Личева - Гургова
при участието на секретаря Мария Г. Христова
като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело
№ 20225330112897 по описа за 2022 година
Производството е по иск иск с правна квалификация по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл.
11, ал. 1, т. 9, т. 10, чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Ищецът М. Д. В. ЕГН **********, с адрес: ***, чрез а.. С. Н., със съдебен адрес: ***, в
исковата си молба против „НД МЕНИДЖМЪНТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Перник, ул.“Рашо Димитров“, бл.80, вх.В, ет.6, ап.71,
представлявано от Л. Д., чрез а.. Г. В., иска от съда, да постанови решение, с което да
прогласи нищожността на клаузата от договор за кредит № *** от *** г., сключен с „НД
Мениджмънт“ ООД, обективирана в чл. 1, предвиждаща заплащане на такса за определяне
степента на кредитния риск, като противоречаща на принципа на добрите нрави,
заобикаляща материалноправните изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, накърняваща договорното
равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК,
относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Претендира
разноски.
Твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от *** г., по силата на който на
ищцата била предоставена сумата в размер на 2 376,00 лева, при фиксиран годишен лихвен
процент за съответния период на олихвяване – 0 % и годишен процент на разходите – 49,08
%. Съгласно чл. 1 от договора, ищцата дължала заплащане на такса за определяне степента
на кредитния риск в размер на 148,80 лева, начислена върху общия размер на кредита.
Признава, че е усвоила изцяло заемния ресурс, но счита, че не дължи плащане за посочената
такса. Уговорката за дължимост на таксата била нищожна, като неравноправна. При
1
сключване на договора заемателят имал възможност да избере приоритетно разглеждане,
при което получава становище в рамките на 20 минути, за което следва да заплати такса или
обикновена заявка без такса, при която заемодателят може да вземе становище в срок от 10
дни. Счита, че по този начин, при необходимост от разглеждане на заявката в по-кратък
срок, заемателят е принуден да избере опция приоритетно разглеждане. Таксата била
уговорена в договора след като заявката вече е била направена, при което потребителят при
подписването му не е знаел в какъв размер ще бъде тя и как следва да бъде заплатена. Счита,
че липсва еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Клаузата
имала неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП. С нея се целяло
неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена
конкретна услуга. Таксата представлявала и скрит разход по договора за кредит, който
привидно бил уговорен като такса преди отпускане и усвояване на кредита и с нея се целяло
реално заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че клаузата, предвиждаща
такса за определяне степента на кредитния риск, противоречи на добрите търговски
практики, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение. Счита,
че същата е в пряко противоречие с добрите нрави, поради което била нищожна и на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Посочва, че специалните основания за недействителност на
договора по смисъла на чл. 22 ЗПК са въведени с оглед засилена защита на потребителя по
договора за предоставяне на финансови услуги, при който същият е в неравностойно
положение, предвид характера на договора.
ОТВЕТНИКЪТ „НД МЕНИДЖМЪНТ“ ООД, ЕИК *********, чрез а.. Г. В., взема
становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва, че между страните е сключен
договор за потребителски кредит № ***/*** г., като съгласно чл. 1 от същия, ищцата се
задължила да заплати сумата в размер на 148,80 лева, представляваща такса за определяне
степента на кредитния риск. Фактът на полагане на подписа върху договора означавал
знание и съгласие от страна на ищцата, както и ангажимент да заплати същата такса, но
нямало доказателства за плащане на посочената сума. Дори да се докажело, че ищцата е
заплатила таксата, посочва, че това бил единственият разход във връзка с отпуснатия
кредит. Посочва, че съгласно чл. 1 от договора, страните постигнали съгласие сумата от 2
376,00 лева да бъде върната на 24 седмични вноски, всяка от които в размер на 99 лева. Не
се твърдяло, а и липсвали доказателства да има начислени други такси, комисионни и
разходи във връзка с процесния договор, поради което счита, че сумата от 148,80 лева била в
много по-малък размер от допустимия, съгласно чл. 19, ал. 4 във вр. с §1, т. 1 от ДР на ЗПК,
като излага съображения в тази насока. Твърди, че таксата е била предварително известна на
ищцата, като същата се дължала за каквото й да е разглеждане на кредитния риск. Посочва,
че разглеждането на кредитния риск изисква справка за платежоспособността и кредитното
досие на лицето, искащо кредит, което обстоятелство изисквало време, специални знания и
значителни усилия, поради което не можело да се приеме, че посочената сума е прекомерна.
2
Предвид изложеното, моли съда, за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.
От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Между страните по делото не се спори, че е подписан договор за кредит № ***/*** г., по
който ищцата е усвоила сумата от 2 376,00 лева, като на основание чл. 1 същата се е
задължила да заплати сумата от 148,80 лева, представляваща такса за определяне степента
на кредитния риск.
Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на
своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на
своята търговска дейност, т.е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и
последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон – ЗПК в релевантната
за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по
правоотношението, ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху
действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.
В чл. 1 от договора е предвидено, че заемателят е избрал доброволно да се ползва от клузата
Такса за определяне степента на кредитния риск в размер на 148,80 лева.
Посочената клауза съдът счита за нищожна поради противоречие с добрите нрави,
доколкото чрез нея се разглеждат документите за одобрение на кредита в по - кратък срок.
Тази такса е уговорена в договора, едва
след като е направена заявката, като потребителят преди подписване на договора се
задължава да плати такса, за която не му е известно в какъв размер ще бъде и как ще бъде
платена. Таксата е във фиксиран размер – 148,80 лв. Липсва каквато и да е еквивалентност
между таксата и извършената услуга
от заемодателя. С оглед изложеното съдът намира, че така предвидената клауза противоречи
на добрите нрави, както и с нея се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка
на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга, тази такса, представлява и скрит
разход по договора за кредит, който привидно е уговорен като такса преди отпускането и
усвояването на кредита и с нея се цели реално заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4
ЗПК, поради което е нищожна. Предвид изложеното установителният иск ще бъде уважен.
С оглед изхода на спора на ищецът следва да бъдат присъдени разноски за заплатена
държавна такса в размер на 50,00 лева. По делото ищецът се е представлявал от а.. С. Н.,
който е
поискала присъждане на а. в. по реда на чл. 38 ЗА. Представен е договор за правна защита и
съдействие, съгласно който на ищцата е предоставена безплатна правна помощ по реда на
3
чл. 38 ЗА, като съгласно чл.38 ал.2 ЗА на а. се определя размер не по - малък от предвидения
в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На основание чл.7,
ал.2, т.1 от Наредбата за минималните размери на
а. в., съдът определя а. в. за а.. Н. в размерна 300,00 лева съгласно действащата наредба към
момента на сключване на договора, което ще му присъди.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата от договор за кредит № *** от *** г., сключен с
„НД МЕНИДЖМЪНТ“ ООД и М. Д. В. ЕГН **********, обективирана в чл. 1 и
предвиждаща заплащане на такса за определяне степента на кредитния риск.
ОСЪЖДА „НД МЕНИДЖМЪНТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Перник, ул.“Рашо Димитров“, бл.80, вх.В, ет.6, ап.71, представлявано от Л.
Д., чрез а.. Г. В., да заплати на М. Д. В. ЕГН **********, с адрес: ***, чрез а.. С. Н., със
съдебен адрес: ***, направени по делото разноски в размер на 50,00(петдесет)лева.
ОСЪЖДА „НД МЕНИДЖМЪНТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Перник, ул.“Рашо Димитров“, бл.80, вх.В, ет.6, ап.71, представлявано от Л.
Д., чрез а.. Г. В., да заплати на а.. С. Н., с адрес: ***, на
основание чл. 38 ЗА, сумата в размер на 300,00(триста) лева а. в..
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчване на съобщение до страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ___________/п/____________
4