РЕШЕНИЕ
№ 218
гр. ***, 12.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ***, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Георги К. Пашалиев
при участието на секретаря Диана Й. Димитрова
като разгледа докладваното от Георги К. Пашалиев Гражданско дело №
20233230100719 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.
Подадена е искова молба от „Изи Финанс" ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к. „Иван Вазов“, ул.
„Балша” № 17, ап. 1, срещу В. Г. В., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ж.к.
„***“, бл. ***, вх. ***, ап. ***, с която се иска да бъде признато за
установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми, предмет на
заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 374/2022 г. по описа на Районен съд ***:
1324, 44 лева, представляваща дължима главница по договор за паричен
кредит № 278936, сключен на 30.12.2019 г. между В. Г. В. и „***” АД,
ведно със законната лихва върху нея, считано от 04.02.2022 г. до
окончателното плащане;
8, 46 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от
19.12.2021 г. до 10.01.2022 г.;
521, 84 лева, представляваща договорна лихва за периода от 28.02.2020 г.
до 19.12.2021 г.
В исковата молба се твърди, че между ответника и „***“ ЕООД е
възникнало облигационно правоотношение по договор за предоставяне на
кредит от разстояние № 278936 на 30.12.2019 г. Сочи се, че всички
изисквания на ЗПФУР са били спазени. При кандидатстване за кредита
ответникът е посочил тел. *** и имейл адрес: ***. Активиращият код е 1392.
Изтъква се, че сключването на договора чрез електронна платформа е годно
доказателство по смисъла на чл. 10 от ЗПК вр. с чл. 9 от ЗПФУР вр. с чл. 18,
1
ал. 2 от ЗПФУР във вр. с чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ.
По силата на съглашението ищецът е предоставил на ответника
заемна сума от 1500, 00 лева на същата дата. Последният се е задължил да
върне сумата, ведно с дължимите лихви, на двадесет и четири вноски, до
19.12.2021 г. Твърди се, че страните са уговорили възнаградителна лихва от
40, 15 %. Заявява се, че падежът на последната вноска по кредита е настъпил
на 19.12.2021 г.
Районен съд *** е издал заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д 374/2022 г. по заявление на ищеца.
Настоящото производство е образувано в изпълнение на указанията на
заповедния съд.
Ищецът не се представлява пред първоинстанционния съд.
В законоустановения срок е постъпил отговор от особения
представител на ответника. Исковете се оспорват по основание и размер.
Заявява се, че договорът е нищожен поради липса на съгласие. В тази връзка
се сочи, че липсват доказателства, установяващи съгласието на ответника за
сключване на съглашението.
Отделно се излагат съображения за недействителност на процесния
договор на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Според
особения представител, размерът на договорената възнаградителна лихва
противоречи на добрите нрави. Не е посочен и начинът на формиране на ГПР.
На тази основа се настоява, че ГПР надвишава максимално допустимия
размер от 50 % - чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Прави се искане за отхвърляне на претенциите.
В съдебно заседание особеният представител пледира за отхвърляне
на исковите претенции.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по
делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Съдът е сезиран с обективно съединени искове с правна
квалификация по чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, по чл. 422 от
ГПК във вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД и по чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По иска за главницата е в тежест на ищеца да докаже наличието на
валидно възникнало облигационно правоотношение между страните по
договор за потребителски кредит; изпълнение на задължението си за
предоставяне на главницата, както и изискуемостта на задължението за
връщане на сумата.
Установи се, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение по договор за предоставяне на кредит от разстояние №
278936 на 30.01.2019 г. на основание ЗПФУР. При кандидатстване за кредита
ответникът е посочил тел. *** и имейл адрес: ***. Активиращият код е ***.
2
В тази връзка е изготвена съдебно-техническа експертиза. От
заключението става ясно, че В. В. е кандидатствал за кредит в размер на 1500,
00 лева от „***“ ЕООД. Ищцовото дружество е одобрило отпускането на
кредита, след което е уведомило ответника за условията на договора чрез
изпращането на проект на съглашението и общи условия на електронната
поща на В. В.. Експертът е изследвал аудио файлове от телефонни разговори
и е установил, че ответникът е приел условията по кредита. Този извод се
потвърждава от съдържанието на разговора, възпроизведено в експертизата.
Заключението по допуснатата експертиза е обективно и в пълнота
отговаря на поставените задачи. Изготвено е от лице с необходимата
квалификация, поради което съдът го възприема в цялост.
Заемната сума от 1500, 00 лева е преведена на ответника чрез паричен
превод към „Easy pay“ на 30.12.2019 г. Същият се е задължил да я върне на
ищеца на двадесет и четири вноски до 19.12.2021 г.
Неизпълнението на задълженията по договора за кредит от ответника
е принудило ищеца да подаде заявление по чл. 410 от ГПК. Въз основа на
заявлението е издадена заповед № 178 от 08.02.2022 г. по ч.гр.д. № 374/2022 г.
по описа на Районен съд *** за следните суми:
1324, 44 лева, представляваща дължима главница по договор за паричен
кредит № 278936, сключен на 30.12.2019 г. между В. Г. В. и „***” АД,
ведно със законната лихва върху нея, считано от 04.02.2022 г. до
окончателното плащане;
8, 46 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от
19.12.2021 г. до 10.01.2022 г.;
521, 84 лева, представляваща договорна лихва за периода от 28.02.2020 г.
до 19.12.2021 г.
Настоящото производство е образувано в изпълнение на
разпорежданията на заповедния съд.
Изложеното дава основание да бъде прието, че всички елементи от
фактическия състав са установени в условията на пълно и главно доказване.
Ответникът, от своя страна, не ангажира доказателства, от които да се
установи, че е погасил процесното задължение. Не излага и твърдения в
противоположен смисъл. Ето защо, доколкото В. В. не е ангажирал
доказателства за погасяване на дълга си, следва да бъдат приложени
неблагоприятните последици на доказателствената тежест на чл. 154, ал. 1 от
ГПК. При това положение искът за претендираната главница трябва да бъде
уважен в цялост.
По иска за възнаградителна лихва е в тежест на ищеца да докаже
наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение между
страните по договор за потребителски кредит; изпълнение на задължението си
за предоставяне на главницата, уговорка за плащане на възнаградителна
лихва, размер на лихвата, както и изискуемостта на претендираната лихва.
3
Искът за възнаградителна лихва подлежи на отхвърляне. Този извод
се аргументира с размера , преценен в съответствие с принципа на свободата
на договаряне. Нормотворецът не е ограничил размера на договорното
възнаграждение, както го е направил за законната лихва. Следователно,
приложим е принципът на свободно договаряне, установен в чл. 9 от ЗЗД, но
при съблюдаване на добрите нрави и повелителните норми на закона. В
съдебната практика е застъпено становище, че възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, противоречи на добрите
нрави. Настоящият състав също възприема това становище.
От Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне
размера на законната лихва по просрочени парични задължения се извежда,
че размерът на законната лихва е равен на основния лихвен процент на
Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на
текущата година плюс 10 процентни пункта. На 01.07.2019 г. основният
лихвен процент на БНБ е бил 0.00. Следователно, към момента на сключване
на договора за потребителски кредит законната лихва е била 10, 00 %. При
възнаградителна лихва от 40, 15 % е видно, че същата е по-голяма от
трикратния размер на законната лихва. Оттук се заключава, че договорното
възнаграждението противоречи на добрите нрави. В този смисъл е и
съдебната практика на ВКС - Решение № 378 от 18.05.2006 г. по гр.д.№
315/2005 г. на ВКС, ІІ г.о. Ето защо, искът за възнаградителна лихва от 521,
84 лева, за периода от 28.02.2020 г. до 19.12.2021 г., следва да бъде отхвърлен,
като неоснователен.
Като евентуален контрааргумент срещу изводите на съда може да
бъде релевирано възражение за съобразяване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК от страна на кредитодателя. Настоящият състав не възприема тезата за
действителност на неустоечната клауза, преценена само чрез нейния размер и
съотношението му с годишния процент на разходите по кредита. Размерът на
възнаградителната лихва и годишният процент на разходите по кредита са
свързани доколкото възнаградителната лихва е част от годишния процент на
разходите, но договорната лихва притежава и относителна самостоятелност.
Поради тази причина законосъобразността на размера следва да бъде
преценяван отделно от този на ГПР.
В този смисъл е и Определение № 527 от 09.06.2022 г. по гр. дело №
151/2022 г., III г.о. на ВКС, където е прието: „Към момента на сключване на
процесния договор – 20.03.2015 г. действа разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
(нова, ДВ бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014г.), съгласно която годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерски съвет на Република България.
На първо място, от установената съдебна практика не може да бъде
изведено обвързващо тълкуване за кратност в размера на уговорени вземания
за лихви, приложимо за всички случаи, т.е. тълкуване което да породи и
4
необходимост същото да бъде изоставено поради изменение на
законодателството, или обществените отношения. Именно съдът следи
служебно за нищожността на правни сделки при решаване на правния спор в
обсега на потребителката защита. Засилената роля на съда да следи за
нищожност на договорите, едно от основанията за което е и противоречието
на договора с добрите нрави, е доразвита законодателно с приемането на чл.
7, ал. 3 ГПК (ДВ бр.100/2019г). и в практиката на ВКС с приемането на ТР №
1 от 27.04.2022 г. по тълкувателно дело № 1 по описа за 2020 г. на ОСГТК на
ВКС, с което е очертан обсегът на служебната преценка, включително при
договори, накърняващи добрите нрави, като самостоятелно основание за
недействителност .
На следващо място, приемането на норми като визираните в чл. 19,
ал. 4 и ал. 5 ЗПК, не представляват законов регламент с пряко значение за
преценката на съда в кои случаи и в каква степен договорни възнаградителни
вземания за лихви при кратно надвишаване на определеният от МС процент
на законна лихва, противоречат на добрите нрави и не изключват тази
преценка за случаи, при които оскъпяването е под посочения в закона праг на
годишния процент на разходите. Когато законодателят, ръководейки се на
свой ред от изтъкнатите по-горе принципи, които прилага и съда, въведе
норма като коментираната във въпроса, нейното нарушаване влече
нищожност поради противоречие със закона, което именно правно положение
съдът императивно е длъжен да съобразява в обсега на дължимата защита и
санкция. Това положение не изключва съдебната проверка за съответствие на
всеки договор с добрите нрави, включително след влизане в сила на
императивна норма, посочила законодателно максималния праг на търпимост
за някои уговорки, в този смисъл и крайна граница за годишния процент
разходи по потребителски кредит, чието прекрачване пряко влече нищожност
съгласно чл. 22 ЗПК“.
В тежест на ищеца е по иска за обезщетение за забава да установи
съществуването на главен паричен дълг, падеж на главното задължение и
размер на вземането за мораторна лихва.
Обезщетение за забава се претендира за периода от 19.12.2021 г. до
10.01.2022 г.
Установи се, че падежът на последната вноска по кредита е настъпил
на 19.12.2021 г. Поради тази причина обезщетение за забава се дължи от този
момент върху неплатената главница. Изчислено с лихвен калкулатор,
обезщетението за забава върху главницата от 1324, 44 лева, за периода от
19.12.2021 г. до 10.01.2022 г., възлиза на 8, 46 лева. Следователно,
акцесорният иск следва да бъде уважен изцяло.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, в полза на ищеца се поражда правото да му
бъдат заплатени направените разноски, съразмерно на уважената част от
5
претенцията.
В заповедното производство ищецът е направил разноски в размер на
98, 00 лева (юрисконсултско възнаграждение в размер на 50, 00 лева и
държавна такса в размер на 48, 00 лева).
Пред настоящата инстанция е направил разноски в размер на 1403, 67
лева (държавна такса в размер на 115, 88 лева; депозит за вещо лице в размер
на 587, 79 лева; депозит за особен представител в размер на 500, 00 лева). В
полза на ищцовото дружество се дължи и юрисконсултско възнаграждение от
200, 00 лева – чл. 78, ал. 8 във вр. с чл. 26 от НЗПП
В съответствие с правилото на чл. 78, ал. 1 от ГПК в тежест на
ответника следва да бъдат възложени следните разноски: за заповедното
производство – 70, 43 лева; за първоинстанционното производство – 1010, 64
лева.
При тези мотиви, Районен съд ***
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „***” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к. „Иван
Вазов“, ул. „Балша” № 17, ап. 1, срещу В. Г. В., ЕГН **********, с адрес: гр.
***, ж.к. „***“, бл. ***, вх. ***, ап. ***, иск с правно основание по чл. 422 от
ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от
1324, 44 лева, представляваща дължима главница по договор за паричен
кредит № 278936, сключен на 30.12.2019 г. между В. Г. В. и „***” АД, ведно
със законната лихва върху нея, считано от 04.02.2022 г. до окончателното
плащане – предмет на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 374 по описа на
Районен съд *** за 2022 г.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „***” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к. „Иван
Вазов“, ул. „Балша” № 17, ап. 1, срещу В. Г. В., ЕГН **********, с адрес: гр.
***, ж.к. „***“, бл. ***, вх. ***, ап. ***, иск с правно основание по чл. 422 от
ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 8, 46
лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 19.12.2021 г. до
10.01.2022 г. – предмет на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 374 по описа на
Районен съд *** за 2022 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „***” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша” №
17, ап. 1, срещу В. Г. В., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл. ***,
6
вх. ***, ап. ***, иск с правно основание по чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 240,
ал. 2 ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 521, 84 лева, представляваща договорна лихва за периода от 28.02.2020 г.
до 19.12.2021 г. – предмет на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 374 по описа
на Районен съд *** за 2022 г.
ОСЪЖДА В. Г. В., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл.
***, вх. ***, ап. *** да заплати на „***” ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша” № 17, ап. 1
сумата от 70, 43 лева – разноски по ч.гр.д. № 374/2022 г. на Районен съд ***.
ОСЪЖДА В. Г. В., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл.
***, вх. ***, ап. *** да заплати на „***” ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр.София, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша” № 17, ап. 1
сумата от 1010, 64 лева – разноски по гр.д. № 719/2023 г. на Районен съд ***.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд ***, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство
изрично да се удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Районен съд – ***: _______________________
7