№ 386
гр. Враца, 26.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Надя Г. Пеловска-Дилкова
Членове:Мирослав Д. Досов
Пламен К. Кучев
при участието на секретаря Миглена Н. Костадинова
като разгледа докладваното от Надя Г. Пеловска-Дилкова Въззивно
гражданско дело № 20241400500199 по описа за 2024 година
Производството е образувано въз основа на въззивна жалба вх.№
9595/22.12.2023 г. от "ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС" (ТФС) АД, ЕИК ***,
против решение №482/13.11.2023 г. по гр. дело № 140/2023 г. на Районен съд-
Козлодуй, с което е отхвърлен предявеният от въззивника иск с правно основание
чл.79 от ЗЗД, за осъждане на Л. Ц. С. от гр.Козлодуй, да му заплати дължимите суми
по рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от
дата 26.05.2016 г., както следва: 3 995,53 лв. – главница и 1 911,69 лв. - договорна
лихва, дължима за периода от 30.06.2020 г. до 31.12.2022 г.
Със същия съдебен акт на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.3, пр.2 от
ЗАдв."Транскарт Файненшъл Сървисис" АД, е осъдено да заплати на адв. М. С. – АК-
Враца, сума в размер на 890,72 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
В жалбата се поддържа, че решението е неправилно, необосновано и
незаконосъобразно, като постановено в противоречие както с материалния, така и с
процесуалния закон.
На първо място се посочва, че в производството пред първата инстанция е
установено безспорно, че на 26.05.2016 г. между страните е бил сключен Рамков
договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити, като
въззивникът е отпуснал потребителски кредит в размер до 4 000 лв. на възззиваемия.
1
Посочва се, че съгласно чл.6, ал.1 от Рамковия договор във връзка c изпълнението на
платежни операции чрез платежни карти "ТФС" АД отпуска на клиента потребителски
кредити и по силата на процесния договор кредитополучателят е усвоявал суми в
договорения кредитен размер под формата на револвиращ кредит.
На второ място се изразява несъгласие с извода на районния съд, че
претендираните суми от Л. Ц. С. в размер на главница от 3 995,53 лв. - главница и 1
911,69 лв.-договорна лихва за периода от 30.06.2020 г. до 31.12.2022 г., са погасени по
давност но основание чл.110 от ЗЗД, и погасителна давност започнала от падежа на
последната минимална погасителна вноска. В тази насока се излагат доводи, че в
случая е налице договор за револвиращ кредит, при който не е уговорено изрично
погасяване на главното задължение с отделни погасителни вноски с различни падежи,
но някои съдебни състави приемат, че погасителна давност за главницата и за
възнаградителните лихви започва да тече от датата на падежа за всяка вноска,
включително в хипотезата на обявяване на предсрочна изискуемост. В тази връзка, се
сочи, че е образувано тълк. дело № 3/2023 г. по описа на ВКС, ОСГТК. В жалбата се
твърди, че кредитополучателят е бил задължен да погаси само за минималната
погасителна вноска, но същият не е бил ограничен да погаси и цялата сума, която е
била използвана за главница. От друга страна, твърди се също така, че ако клиентът не
е извършвал операции за усвояване на кредит в договорения лимит, същият не дължи
минимална погасителна вноска и договорна лихва върху използваната сума, а само
такси в предвидените случаи съгласно ценовата листа към рамковия договор, като в
настоящия случай с процесния договор между страните е уговорен изричен
погасителен план с дефинирани падежни дати и размер на вноските, тъй като
усвояването на кредита се осъществява по волята на клиента.
На трето място се посочва, че съгласно чл.20, ал.1 действието на договора е за
период от 12 месеца и в чл.20, ал.2, изр. първо от същия е предвидено, че действието
му се продължава за нов 12-месечен срок, в случай че никоя от страните най-малко
един месец преди изтичането на текущия срок не заяви писмено, че желае действието
на рамковия договор да бъде прекратено, а в изр. второ на същата клауза е уговорено,
че това условие може да се прилага неограничен брой пъти, но в случая от страна на
кредитополучателя не е отправяно уведомление в писмена форма, с което клиентът да
изрично да поиска прекратяването на договора. В тази връзка, от въззивника се сочи
също така, че в чл.22, ал.1, т.2 от процесния договор е уредено правото на ответника да
прекрати договора с едномесечно предизвестие, но при условие, че същият е погасил
всичките си задължения. Сочи се, че в чл.37, ал.5 от ОУ към Рамковия договор е
уговорено, че при невнасяне на минималните погасителни вноски в 4 последователни
месеца всички вземания на ищцовото дружество по същия се обявяват за предсрочно
изискуеми, но следва да бъде тълкувано в смисъл, че в полза на кредитора е уговорено
едностранно потестативно право да прекрати действието на договора като обяви
2
вземанията по договора за изискуеми. Позовава се на т.18 от ТР № 4/2013 г. ОСГТК-
ВКС, според която кредиторът, за да упражни правото си да направи кредита
предсрочно изискуем следва да обяви на длъжника предсрочната изискуемост, но в
настоящия случай такава е обявена с депозиране на исковата молба срещу ответника на
07.02.2023 г.
На четвърто място, въззивникът счита, че срокът на погасителната давност на
вземания не е започнал да тече към момента на подаване на исковата молба, тъй като
вземането не е било ликвидно преди кредитополучателят да получи редовно
уведомление за обявяване на вземанията за предсрочно изискуеми. Излагат се доводи,
че в чл.8, ал.1 от Рамковия договор е уговорено, че срокът за погасяване на всеки
кредит е 12 месеца, считано от датата на усвояване на този кредит. Счита, че в този
случай би следвало, ако не е уговорено друго, че всеки кредит става изискуем при
изтичане на 12-месечния срок, а не както е приел районният съд на всяко 15-то число
на по-следващия месец. Счита също така, че при това положение, ако кредиторът не е
обявил всички вземания за предсрочно изискуеми би следвало, че вземанията стават
ликвидни след изтичането на този дванадесет месечен срок, а не както в мотивите на
обжалваното решение е прието, че последната операция (покупка ПОС) за усвояване
на кредит е извършена на 13.10.2017 г., като би следвало на 13.10.2018 г. всички
вземания на кредитора да бъдат изискуеми и от този момент да започва да тече
погасителната давност.
На пето място, посочва се съгласно чл.37, ал.5 от ОУ към Рамковия договор
настъпва "автоматична" предсрочна изискуемост на вземанията, но в настоящия
случай отново не е налице изтекъл петгодишния давностен срок и вземанията на
кредитора не са погасени. Излага доводи, че при настъпване на условията за обявяване
на предсрочна изискуемост е налице едностранна промяна по договора и в този случай
кредиторът не е обвързан от срока чл.8, ал.1 по договора. Поддържа се, че в тази
хипотеза са били налице четири последователно неплатени минимални погасителни
вноски към дата 15.02.2018 г., но исковата молба на дружеството е депозирана на
07.02.2023 г., т. е. преди изтичане на петгодишния давностен срок. В тази връзка,
въззивникът счита също така, че следва да бъде отчетена и разпоредбата на Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците (Загл. доп.-
ДВ, бр.44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.), като в чл.3, т. 2 от същия е посочено за
срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат
давностните срокове, с изтичане на които се погасяват или придобиват права от
частноправните субекти.
На последно място отново се сочи, че с оглед на гореизложеното, възприетото
становище в първоинстанционното решение, че погасителната давност се прилага за
всяка отделна вноска, е неприложимо, тъй като в случая не са налице уговорени
3
анюитетни вноски. Сочи се също така, че независимо от кой момент следва да се
приеме, че са настъпили последиците от прекратяване на договора поради условията за
обявяване на предсрочна изискуемост, не са изтекли повече от пет години, тъй като ако
длъжникът не допусне забава повече от четири последователни минимални
погасителни вноски, не са налице предпоставките договора да бъде прекратен и всички
вземания да станат изцяло изискуеми.
Въззивникът моли за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне не
предявения иск. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.
В условията на евентуалност, ако в настоящето производство бъдат присъдени
разноски в полза на въззиваемия, представляващи адвокатски хонорар, прави
възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на основание чл.78, ал.5 ГПК.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор вх. № 1431/06.03.2024 г. от адв.
М. С., като пълномощник на ответника Л. Ц. С., в който се изразява становище за
неоснователност на жалбата.
Въззиваемият не споделя нито един от доводите на въззивника относно начина,
по който дружеството изчислява давностните срокове и оспорва твърденията му, че
вземането не е било погасено по давност преди подаване на исковата молба.
В отговора се поддържа, че исковата претенция на дружеството е за заплащане
на суми по договор за кредитна карта, а не по договор за кредит с посочена дата за
заплащане на месечна вноска и крайна дата на погасяване на кредита, поради което не
може да се приеме, че се касае за анюитетни вноски. Излагат се доводи, че в настоящия
случай по същество правният спор не е за предсрочна изискуемост на вземанията по
процесния договор, а е за неиздължаване на крайна падежна дата, като не е
необходимо за настъпването на предсрочната изискуемост на кредита да е упражнено
от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Поддържа се, че това е
така, тъй като погасяването на задълженията по договора не се изпълнява на
предварително договорени анюитетни вноски като кредитополучателят има
възможност да тегли суми в брой или да нарежда плащания за суми до определен
лимит. Посочва се, че кредитният лимит може да се използва при необходимост и се
погасява с всяко постъпване на средства по сметката, като е определена единствено
минимална месечна вноска, която е в зависимост от използваната сума и лихвата, която
се заплаща, и се начислява само върху ползваната част и за дните, през които тя е
ползвана. Сочи се, че договорната лихва има характер на периодично плащане с
начален момент на изискуемост, считано от датата на начисляването като дължима при
съобразяване с условията на договора, включително и по отношение на процента, в
който е определена.
Поддържа се, че от справката за дълга е видно, че последната дата, на която
ответникът е ползвал картата като е изтеглил сумата от 180 лв. от нея е 13.10.2017 г., а
съгласно разпоредбата на чл.114 от ЗЗД, давността започва да тече от деня в който
4
вземането е станало изискуемо, т.е. тя се изчислява от договорения падеж. Сочи се, че в
чл.2, т.1 от Рамковия договор за предоставяне на потребителски кредит, изискуемостта
на вземанията /погасителните вноски/ по процесния договор настъпва с определената в
договора месечна падежна дата - 15.10.2017г., поради което от тази дата започва да
тече падежа на съответната вноска и именно от този момент е започнала да тече общата
петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, поради което вземането за главницата на ищеца
спрямо ответника се е погасило на 15.10.2022 г., като към момента на подаване на
исковата молба в съда - 07.02.2023г., погасителната давност за цялото вземане е
изтекла, поради което иска се явява неоснователен.
Оспорва се като неоснователно възражението във въззивната жалба, че
погасителната давност се увеличава със срока, през който не са текли давностни
срокове във връзка с обявеното извънредно положение в периода 13.03.2020г.-
25.05.2020г. Излага доводи, че ако съдът приеме за основателно възражението и добави
този период, а именно: 2 месеца и 13 дни към общата петгодишна погасителна давност,
то същата е изтекла на 28.12.2022г., т.е. отново преди подаване на исковата молба в
съда - 07.02.2023г., поради което намира за правилен извода на районния съд, че
уговореното между страните в чл.20, ал.2 от Рамковия договор автоматично
подновяване на договора с 1 г. срок след изтичане на първоначално определения, не е
обстоятелство от тези, които спират или прекъсват действието на погасителната
давност.
Оспорва се също така като неоснователно и възражението на въззивника, че от
датата на предсрочната изискуемост започва да тече погасителна давност. Развива
съображения, че от това, че в настоящия случай дружеството не е предприело
своевременно действия по прекратяване на договора поради неизпълнение от страна на
ответника на задълженията му по него и е упражнила правомощията си да обяви
кредита за предсрочно и изцяло изискуем едва с връчване на исковата си молба на
03.02.2023г., т.е. след изтичане на петгодишната погасителна давност за вземанията за
главница по процесния договор, не обуславя изискуемост на вземанията, считано от
тази дата. Излага доводи, че така се предостави възможност на кредитора едностранно
да удължава периода на погасителна давност на вземането като обяви предсрочна
изискуемост дълго след изтичането й, което би довело до неравнопоставеност на
страните, в частност на кредитополучателя като икономически по - слабата страна в
правоотношението. Позовава се на разпоредбата на чл.119 ЗЗД, съгласно която с
погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни
вземания.
Прави се искане за потвърждаване на обжалваното решение като правилно и
законосъобразно и присъждане на направените в процеса разноски.
С въззивната жалба и с отговора страните не представят доказателства и не
правят доказателствени искания.
5
При извършената проверка на редовността и допустимостта на въззивната
жалба, настоящият съдебен състав констатира, че същата е подадена в срока по чл.259,
ал.1 ГПК и отговаря на изискванията по чл.260 и чл.261 ГПК.
При констатираната редовност на жалбата, съгласно чл.269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, постановено в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено с
исковата молба на ищеца.
За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен състав
обсъди събраните доказателства поотделно и в тяхната пълнота, във връзка с
изтъкнатите от страните доводи, при което приема следното:
Районен съд-Козлодуй е бил сезиран с предявен от „Транскарт Файненшъл
Сървисис“АД-гр.София против Л. Ц. С. от гр.Козлодуй, осъдителен иск с правно
основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, за осъждането на ответника да заплати сумата от 3995,53
лв., представляваща непогасена главница по рамков договор за предоставяне на
платежни услуги и потребителски кредити от 26.05.2016г. Предявен е и обективно
съединен осъдителен иск за сумата от 1911,69 лв.договорна лихва за периода
30.06.2020г.-31.12.2022г.
В исковата молба се твърди, че по силата на сключения между страните
рамков договор от 26.05.2016г. на ответника е предоставена платежна карта Транскарт
MasterCard Standart при отпуснат потребителски кредит по картата в размер на 4 000
лв. Поддържа се, че по силата на чл.11, ал.1, т.1 от договора ответникът следвало да
заплаща задълженията си в срок до 15-о число на месеца, следващ месеца на
усвояването на суми по кредита, а по силата на чл.33, ал.1 от ОУ към рамковия
договор при неизпълнение на това задължение формираното салдо по кредита започва
да се олихвява с лихва в размер на 18,5% на годишна основа. Посочва се, че съгласно
чл.9, ал.1 от рамковия договор до 15 число на следващия усвояването месец клиентът
се задължава да погаси минималната погасителна вноска по кредита, посочена в
месечно извлечение, като тази вноска представлява сбора от непогасеното превишение
над договорения лимит на кредита, дължимите лихви по кредита, посочени в
последното месечно извлечение, начислените, но неплатени такси и комисионни,
посочени в последното месечно извлечение и 3% от дължимата за конкретния месец
главница. Ищецът поддържа, че след сключването на договора ответникът е извършвал
платежни операции, чрез които е усвоявал суми в рамките на предоставения му
кредитен лимит, при което общата усвоена сума е в размер на 3995,53 лв. Поддържа се
също, че следващата се договорна лихва върху така посочената непогасена сума, е в
размер на 1911,69 лв. и е начислена за периода 30.06.2020г.-31.12.2022г. Твърди се, че
6
кредитът е обявен за предсрочно изискуем с покана изх.№20230088 от 26.01.2023г.
По реда на чл.131 от ГПК ответника Л. С. е представил писмен отговор, с който
оспорва предявеният иск. Релевира възражение за погасяване на процесните вземания
по давност. Излага доводи, че щом като съгласно договора клиентът е длъжен
периодично да погасява цялата или част от усвоената сума, то плащанията имат
периодичен характер и се погасяват с кратката 3 годишна давност, която според
ответника тече от датата на всяко усвояване на сума по кредита. Поддържа се, че в
случая давността е започнала да тече от 13.10.2017г., тъй като след тази дата няма
извършвани тегления на суми или внасяне на такива по картата.
В отговора се развиват също доводи за недължимост на сума от 1213 лв.,
представляваща напомнителни такси и такси месечни извлечения, като се твърди, че
договорните клаузи, уреждащи въпросните такси, са нищожни. Доколкото обаче иск за
сумата от 1213 лв., представляваща напомнителни такси и такси месечни извлечения не
е предявен от ищеца, настоящият съдебен състав намира, че доводите в тази част на
отговора са ирелевантни за спора и не следва да бъдат разглеждани.
Между страните не се спори, че същите са били обвързани от облигационно
правоотношение, основано на сключен между тях рамков договор за предоставяне на
платежни услуги и потребителски кредити от 26.05.2016г., по силата на който
ответникът получил от ищеца платежна карта Транскарт MasterCard Standart и
потребителски кредити по нея в максимален размер (лимит) от 4 000 лв. Договорът
бил сключен за срок от 12 месеца, при договорено с разпоредбата на чл.20, ал.2
автоматично продължаване, в случай, че никоя от страните не поиска прекратяването
му в срок до 1 месец преди изтичането на текущия срок на договора.
Съгласно чл.6 от договора, в рамките на кредитния лимит кредиторът се
задължил да отпуска на клиента кредити във връзка с изпълнението на определена
платежна операция, при което отпуснатият конкретен кредит се усвоява еднократно в
момента на извършване на съответната платежна операция чрез платежната карта.
Страните договорили-чл.8, ал.1, че срокът на погасяването на всеки кредит е 12 месеца,
считано от датата на усвояването му, а според разпоредбата на чл.11, ал.1 от договора
издължаването на кредитите се извършва по следния начин: 1/ до 15-то число на всеки
месец клиентът погасява сума, равна или по-голяма от минималните погасителни
вноски по всички кредити, дефинирана в общите условия и ценовата листа и посочени
в последното месечно извлечение; 2/ след изтичането на срока на всеки отделен кредит
клиентът погасява общото задължение по този кредит, дефинирано в общите условия и
ценовата листа.
Според разпоредбата на чл.9 от договора, дължимата възнаградителна лихва
била договорена в размер на 18,5% на годишна основа и се прилага към сумите на
усвоените кредити.
От представените рамков договор и общи условия по рамковия договор се
7
установява, че общите условия са неразделна част от договора и съгласно чл.33 от тези
общи условия клиентът има право на безлихвен гратисен период по усвоените кредити,
но само ако до 15-то число на всеки месец е погасил пълния размер на общите
задължения по всички кредити, натрупани към последната дата на предходния
календарен месец.
По делото е представена справка за дълга, издадена от ищеца, от която се
установява, че в периода от 08.06.2016г.до 13.10.2017г. ответника Л. С. усвоил общо 35
бр.кредита на обща стойност 5294,04 лв. и извършил общо 11 бр.погасявания в общ
размер от 1298,51 лв., като разликата между усвоените и погасените суми през
посочения период е 3995,53 лв. От справката се установява също така, че за периода
31.10.2017г.-31.12.2022г. е начислена лихва в размер на 3884,12 лв., а за периода
20.12.2017г.-31.12.2022г.са начислени напомнителни такси и такси месечно
извлечение, в общ размер от 1213 лв. Представено е също уведомление за обявяването
на кредита за предсрочно изискуем, като доказателства за връчването му на ответника
не са представени.
При така установеното от фактическа страна, въззивният съд достигна до
следните правни изводи:
Районният съд правилно е отчел, че между страните няма спор, че между тях е
бил сключен процесния договор, както и че по силата на същия ответникът е усвоил
кредити в общ размер от 3995,53 лв., които не е възстановил на ищеца. Доколкото
различни доводи по отношение на тези факти не се изтъкват пред въззивната
инстанция, настоящият съдебен състав приема същите за установени и относими към
въведеното основание на иска като такова за неизпълнение на договорни задължения
от ответника.
Спорни между страните и пред настоящата инстанция са останали въпросите
погасени ли са по давност вземанията на ищеца за главница и договорни лихви, и
периодични ли са плащанията по главницата.
За да бъде даден отговор на първия от поставените въпроси следва най-напред
да бъде даден отговор на въпроса периодични ли са плащанията по главницата и кога
настъпва нейния падеж.
В разглеждания случай облигационната връзка между страните е основана на
рамков договор и общи условия към него, по силата на който ищецът се задължил да
предоставя на ответника кредити до общ размер от 4000 лв., със срок за издължаване
на всеки от кредитите-12 месеца, считано от получаването му, а ответникът поил
насрещно задължение да връща получените кредити, както и да плати на ищеца
възнаградителна лихва по тях. Договорено е също, че в рамките на 12 месечния срок за
връщане на всеки от кредитите, ответникът ще погасява ежемесечно поне минимални
части от тях, размерът на които части е посочен в съответното месечно извлечение и се
определя в зависимост от месечната стойност на задълженията /получените кредити/.
8
По въпросите кои задължения са периодични(чл.111, б. „в” ЗЗД) и кои са
разсрочени (чл.66 ЗЗД), е формирана преимуществена практика на ВКС (напр.решение
№50173/13.10.2022г. по гр.дело №4674/21г., ІІІ г.о.; решение №45/17.06.2020г.по т.д.
№237/2011г., ІІ т.о.), като тези въпроси са намерили отговор и в Тълкувателно решение
№ 3/18.05.2012г.по тълк.дело №3/2011г.на ОСГТК на ВКС, както и в мотивите на ТР
№5 от 21.01.2022г.по тълк.дело №5/2019г.на ОСГТК
Според първото от посочените тълкувателни решения понятието „периодични
плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” от Закона за задълженията и договорите се
характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или
други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва
през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви.
Според мотивите на ТР №5 от 21.01.2022г.по тълк.дело №5/2019г.на ОСГТК,
при разсрочването на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно
/плащане на цена, връщане на заем/, респ. при уговорката плащането да се извършва на
вноски с различни падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111,
б. „в” ЗЗД. Приема се, че в този случай задължението се погасява на части, в интерес на
длъжника и въз основа на изрично дадено съгласие от страна на кредитора, по
аргумент от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД.
В тълкувателното решение /№5/2019г/се застъпва също така, че при договорите
с периодично или продължително действие, през всеки период от време и двете страни
по правоотношението престират и за тях възникват относително самостоятелни
задължения с отделни падежи, които имат общ правопораждащ факт, но не
представляват части от едно цяло вземане. Обратното - при уговорка за разсрочване на
части на едно по правило еднократно задължение, престира само длъжникът, след като
вече кредиторът е изпълнил, а този факт сам по себе си не е достатъчен, за да определи
изпълнението като периодично. Поради това при постигнато съгласие плащането на
дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати,
отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими
плащания.
В унисон с така посочените мотиви на ТР №5 от 21.01.2022г.по тълк.дело
№5/2019г.на ОСГТК, по отношение общите случаи за предоставяне на кредити, при
които цялата сума по кредита се усвоява веднага от кредитополучателя и той поема
задължението да я върне в определен срок на месечни вноски, е установена постоянна
практика на ВКС, според която в тези случаи връщането на предоставената в заем сума
на вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на
длъжника на части(чл.66 ЗЗД).
Настоящият съдебен състав намира обаче, че тази практика не е приложима в
9
конкретните отношения между страните по следните съображения:
Според дадените от ВКС разрешения по прилагането на чл.66 ЗЗД, за да е
налице разсрочване на задължението следва то по естеството си да е еднократно, но
изпълнението му да е разделено на погасителни вноски, като в този начин престира
само длъжника и то след като кредиторът вече е изпълнил. От своя страна при
договорите за периодично изпълнение през всеки период от време престират и двете
страни по правоотношението и за тях възникват относително самостоятелни
задължения с отделни падежи, които имат един общ правопораждащ факт, но не
представляват части от едно цяло вземане.
В разглеждания случай, съгласно сключения между страните договор, който
има сила на закон в отношенията помежду им, ищецът е имал задължението да
предоставя реално кредити на ответника, като в периода 08.06.2016г.до 13.10.2017г.
това задължение е изпълнявано (общо 35 пъти). Съгласно рамковия договор, за всяка
усвоена от ответника сума за него възниква насрещното задължение да я плати в срок
от 12 месеца от усвояването, като в рамките на този срок се дължи ежемесечно
заплащане на различна минимална част от кредитната сума. Налице са обаче изрични
уговорки-чл.8, ал.1 и чл.11, ал.1, т.2 от договора, че падежът на задължението по всеки
кредит е 12 месеца след усвояването му и получената по конкретния кредит сума,
заедно с възнаградителните лихви и таксите, се дължи веднага след настъпването му.
Настоящият съдебен състав намира, че тези особености на процесния договор
определят задълженията на ответника по него като периодични. В случая въз основа
на един общ правопораждащ факт-рамковия договор от 26.05.2016г. в рамките на
определен период от време и двете страни по договора и в изпълнение на този договор,
извършват повтарящи се задължения за предаване на пари, като макар и при неравни
периоди на предаване и неравни плащания, размерите на плащанията са определяеми,
като определен /чл.20/ е и срокът , през който кредиторът престира, както и размера на
престацията му.
За разлика от класическия случай на предоставяне на кредит, при която
изпълнението на кредитора е еднократно, а изпълнението на длъжника-на части, в
разглеждания случай е налице повтаряемост на задълженията, породени от един общ
правопораждащ факт, и тези задължения за повече от едно /налице са множество
кредити/. По тази причина следва да се приеме, че в случая тези задължения имат
периодичен характер и се погасяват с кратката 3 годишна погасителна давност. В
подкрепа на този извод следва да се посочи също така, че при изпълнението на части
задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е
падежът на последната разсрочена вноска (крайният срок за погасяване) или моментът,
в който е обявена предсрочната изискуемост, докато в случая задълженията са
множество и всеки от отделните кредити има отделен краен срок за погасяване.
В обобщение на изложеното и като взе предвид представената от ищеца
10
справка за дълга въззивният съд приема, че тъй като имат периодичен характер,
вземанията на ищеца по главницата са погасени по давност. Последният усвоен кредит
е от 13.10.2017г. и падежът му е настъпил на 13.10.2018г., при което считано от
13.10.2021г. всички вземания по главницата са били погасени с изтичането на
кратката 3 годишна погасителна давност по чл.111, б.“в“ от ЗЗД. Предвид погасяването
на главното вземане по давност, недължими са останали и начислените
възнаградителни лихви.
Макар и правилно като краен резултат, обжалваното решение на РС-Козлодуй
е постановено при неправилни мотиви, досежно приложимата давност и досежно
падежа на задълженията. Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, първоинстанционното решение ще следва да се потвърди, но при
съобразяване на решаващите мотиви на настоящия съдебен акт. Единствено за пълнота
на настоящите мотиви следва да се посочи, че дори да се приеме приложимост на
общата давност по чл.110 ЗЗД, падежът на задължението по последния усвоен кредит
от 13.10.2017г. не настъпва на 15.11.2017г., както погрешно е приел районния съд, а
настъпва на 13.10.2018г., съгласно чл.8, ал.1 от рамковия договор. На 15-то число на
следващия месец не настъпва крайния срок /падежа/на кредита, а настъпва падежа на
минималната погасителна вноска по него.
По разноските:
По силата на чл.78, ал.3 от ГПК право на разноски за настоящето производство
има въззиваемия Л. С.. От негова страна е поискано на осн.чл.38 от Закона за
адвокатурата, в полза на упълномощения му адвокат да бъде присъдено адвокатско
възнаграждание. Съгласно препращащата норма на чл.38, ал.2 от ЗА
възнаграждението, което въззивника следва да бъде осъден да заплати на адв.М. С., е в
размер на 890,72 лв. на осн.чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Водим от торното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №482/13.11.2023г. на Районен съд-Козлодуй,
постановено по гр. дело № 140/2023г.
ОСЪЖДА на осн.чл.38, ал.2 ЗА "ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС"
(ТФС) АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на адвокат М.
С. от Адвокатска колегия Враца, с адрес ***, сумата от 890,72 лв., представляваща
възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на
въззиваемия Л. Ц. С. в производството пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
11
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12