Р Е
Ш Е Н И Е
гр.
София, 19.06.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесети май през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Светлана Атанасова
при участието на секретаря Ели Гигова, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 14752 по описа за 2018
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. ГПК.
С Решение
от 21.06.2018 г., постановено по гр.д.№ 29485/ 2017 г. на Софийски районен съд,
І ГО, 47 състав, е отхвърлен предявеният от А.Б.И. /ЕГН ***********/ срещу „Р./БЪЛГАРИЯ/"
ЕАД- гр. София /ЕИК *******/ иск с правно основание чл.270, ал.2 ГПК за
установяване по отношение на ответника, че Заповед от 20.07.2016 г., издадена
по гр. дело № 38443/ 2016 г. на СРС, 151 състав, е нищожна, и на основание
чл.78, ал.3 ГПК ищецът А.И. е осъден да заплати на ответника „Р./България/"
ЕАД сумата 150 лв.- разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от А.Б.И. /ищец по
делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да
бъде постановено решение за прогласяване нищожността на посочения по- горе
съдебен акт, с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна „Р./България/" ЕАД- гр. София /ответник по делото/ оспорва подадената
от ищеца въззивна жалба и моли да бъде постановено решение за отхвърлянето й
като неоснователна, като претендира разноски за въззивното производство.
Предявен е иск по чл.270, ал.2 ГПК.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата, с
която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Относно
допустимостта на производството по иск по чл.270, ал.2 ГПК с предмет: издадена
по реда на чл.417 ГПК заповед за изпълнение, е формирана съдебна практика на
ВКС /Определение № 64 от 23.01.2015 г. по ч.гр.д.№ 141/ 2015 г. на ВКС, IV ГО,
постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК; Определение № 668 от 15.08.2017 г. на
ВКС по гр. д. № 771/2017 г., Ill ГО, ГК/, според която, макар да няма
характер на съдебно решение, заповедта за изпълнение съставлява съдебен акт,
имащ някои от последиците, присъщи на решенията, разрешаващи отнесен до съда
правен спор, поради което и нищожността й може да бъде прогласена по реда на
чл.270, ал.2 ГПК. Влязлата в сила заповед има изпълнителна сила и не допуска
същият спор да бъде отнесен за разрешаване по исков ред от съда, освен при
новооткрити обстоятелства и доказателства. Тя засяга имуществената сфера на
лицето, срещу което е издадена, със същия интензитет, с който тази сфера бива
засягана от издадено осъдително съдебно решение. Постановяваните от съда
определения или други издавани от него актове /разпореждания, заповеди и т.н./
също може да страдат от пороци, които да препятстват пораждането на правните им
последици, може да създадат привидност за формирана воля на право-раздавателен
орган със съществени неблагоприятни последици за лицето, от което трябва да
бъдат изпълнени, поради което и с оглед аналогичното приложение на разпоредбата
на чл.270, ал.2 ГПК на основание чл.46, ал.2, изр.1 ЗНА няма основание на това
лице да се откаже правото да иска установяване нищожността на акта по същия
ред, който законодателството предвижда изрично за съдебните решения.
Следва да
се отбележи, че по приложението на чл.270, ал.2 ГПК е формирана трайна практика
на ВКС и относно нищожността на определенията, която може да бъде установявана
по исков ред /Определение № 887/ 16.12.2011 г. по ч.т.д.№ 588/ 2011 г. на ВКС,
ТК, I ТО; Определение № 481/ 19.06.2014 г. по ч.т.д.№ 1393/ 2014 г. на ВКС, ТК,
ТО, постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК/.
По
същество обжалваното решение на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
Правната
теория и съдебната практика приемат, че нищожно е всяко решение на съда, което
не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на
надлежно волеизявление. Липса на воле-изявление е налице, когато решението е
постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на
правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на
волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи
на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият
смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. Всички тези пороци могат
да засегнат и определението /разпореждането/, както и издадената по реда на
Глава 37 от ГПК /“Заповедно производство“/ заповед за изпълнение, като
едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган,
скрепено с държавна принуда.
Легално
определение за нищожност на съдебно решение или на друг съдебен акт, какъвто е
атакуваната по настоящото дело заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.417 ГПК, липсва /чл.270, ал.1 ГПК/, поради което и съдържанието на това
понятие се извежда чрез тълкуване. Нищожно е това решение, съответно нищожна е
заповед за изпълнение, които не дават възможност да бъдат припознати като
валиден съдебен акт, поради липса на надлежно волеизявление. Липса на
волеизявление е налице, когато заповедта за изпълнение е постановена от
незаконен състав, произнесена е извън пределите на правораздавателната власт на
съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е
изразено в писмена форма, липсва подпис на съдебния състав /съдията/ под
съдебния акт или пък заповедта за изпълнение е неразбираема и смисълът й не би
могъл да се извлече дори при тълкуване.
Л.2 на Реш. по гр.д.№
14752/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
В случая издадената
от СРС заповед за изпълнение по чл.417 ГПК не страда от пороци, обосноваващи
извод за правната й невалидност, а именно пороци на формата /липса на реквизити
и подпис на съдията, разгледал заявлението по чл.417 ГПК по същество/, липса на
функционална и материална компетентност на съда и т.н., поради което и не е
нищожна.
Заповедта
е съответна на подаденото от „Р./България/“ ЕАД заявление по чл.417 ГПК, като в
нея са посочени основанието и размера на подлежащите на плащане вземания. Разпоредбата
на чл.417, т.2 ГПК предвижда възможност за издаване на заповед за изпълнение,
когато вземането, независимо от неговата цена, се основава на документи или
извлечения от счетоводни книги, с които се установяват вземания на банките. При
заявление по чл.417 ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист съдът следва да извърши проверка в две насоки- относно
заявлението и относно представения с него документ, представляващ несъдебно
изпълнително основание, подлежащ на проверка само за редовност от външна страна
и дали удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника- чл.418,
ал.2 ГПК.
При
съобразяване на горните обстоятелства настоящият съдебен състав намира, че атакуваната
от ищеца А.И. заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, издадена по гр.д.№ 47081/
2016 г. на СРС, 113 състав, е съответна на подаденото от кредитора /заявител/
заявление по чл.417 ГПК, като съдържа изискуемото от закона властническо
изявление на компетентния съд, състоящо се в разпореждане до длъжника да
заплати на кредитора визираните в приложения документ по чл.417, т.2 ГПК-
извлечение от счетоводни книги на банка, парични вземания, индивидуализирани по
основание, размер и период. Заповедта е издадена по образец- съгласно приложимата
Наредба № 6 от 20.02.2008 г. за утвърждаване на образци на заповед за
изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във
връзка със заповедното производство /в сила от 1.03.2008 г./, съдържа
посочените в чл.412 ГПК задължителни реквизити и е подписана от съдията,
разгледал заявлението по същество, в рамките на правораздавателната му
компетентност. Процесуалният закон не съдържа изискване за постановяването и на
разпореждане от съда, предхождащо издаването на заповедта за изпълнение,
какъвто довод за нищожността й е наведен от ищеца. В случая нито се касае за
дадено от съда устно разпореждане, нито се изисква даването на предхождащо
заповедта писмено разпореждане от съда, което обосновава извод за неоснователност
на така наведения довод.
При тези
съображения искът по чл.270, ал.2 ГПК правилно
е отхвърлен като неоснователен, а поради съвпадане изводите на двете съдебни
инстанции по съществото на спора обжалваното решение като правилно следва да
бъде потвърдено.
При този
изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК въззивникът дължи
да заплати на въззиваемото дружество сумата 100 лв.- разноски за въззивното
производство /за юрисконсултско възнаграждение/.
Водим от
горното, СЪДЪТ
Р Е
Ш И :
Водим от
горното, СЪДЪТ
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 21.06.2018 г., постановено
по гр.д.№ 29485/ 2017 г. на Софийски районен съд, І ГО, 47 състав.
ОСЪЖДА А.Б.И. /ЕГН ***********/ да заплати на „Р./България/" ЕАД-
гр. София /ЕИК *******/ сумата 100 лв.
/сто лева/- разноски за въззивното
производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба в 1- месечен срок от съобщаването му на страните пред
Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.