№ 3090
гр. София, 20.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20241100514736 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 57389 от 04.03.2020 г., постановено по гр. д. № 36620/2016 г. по описа
на СРС, 73- ти състав, допълнено с решение № 20087411 от 12.04.2023 г., постановено по гр.
д. № 36620/2016 г. по описа на СРС, 73- ти състав, са отхвърлени исковете на И. А. С. срещу
Регионален център за подкрепа на приобщаващото образование /след преобразуването на
осн. § 21, ал. 1 от ЗПУО на Ресурсен център за подпомагане на интегралното обучение и
възпитание на деца и ученици със специални образователни потребности – София град/, с
което на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3, вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ да постанови за незаконно и
да отмени уволнението й със заповед № РД 12- 193/4.5.2016 г. на министъра на
образованието по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, да я възстанови на предишната работа – директор на
Ресурсния център, и да осъди ответника да й плати сумите от 5328,00 лв., претендирана като
обезщетение за оставането й без работа за периода 5.5.2016 г. – 1.9.2016 г. и 1284,00 лв. –
като обезщетение за получаване на по- ниско трудово възнаграждение за работата й в
периода 1.9.2016 – 30.10.2016 г. поради уволнението, ведно със законната лихва от подаване
на исковата молба – 1.7.2016 г., до изплащане на сумата.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца И. А. С. с излагане
на съображения за неправилност на първоинстанционното решение. Твърди се, че от
събраните по делото доказателства се установява, че заповедта, с която е прекратено
1
трудовото правоотношение, е незаконосъобразна. Посочва се, че работодателят е променил
длъжностната характеристика за длъжността „директор“ на РЦ – София в деня, в който
ищцата се е явила да заеме длъжността, на която е била възстановена по съдебен ред, без
това да се налага от промяна на целите, приоритетите и дейността на юридическото лице на
ответника, поради което промяната не е извършена по целесъобразност, а единствено с цел
да се прекрати трудовото правоотношение с ищцата. Оспорва се, че промяната в
длъжностната характеристика е извършена поради приемане на нов закон за
предучилищното и училищното образование, като се посочва, че към датата на процесната
заповед законът не е бил приет и е влязъл в сила на 01.08.2016 г. Сочи се, че от събраните в
хода на първоинстанционното производство гласни доказателства се установява, че нито
един от останалите директори на РЦ в страната не е освободен заради това, че не притежава
нововъведеното изискване за образование по специалността „Социална педагогика“ вместо
„Специална педагогика“. Напротив, изтъква се, че от представените по делото писмени
доказателства се установява, че Министерството на образованието и науката е обявило
конкурси за директори на РЦ в страната за градовете Русе, Благоевград и Габрово след
влизане в сила на новия ЗПУО, като към кандидатите е поставено изискване да притежават
образователна квалификационна степен „магистър“ по специалността „Специална
педагогика“. Развити са подробни аргументи, че промяната в длъжностната характеристика
на длъжността „директор“ на РЦ – София е извършена, без да има нормативно основание за
това. Навежда се, че РЦ – София няма по различен статут от останалите такива, за да се
приеме, че промяната на длъжностната характеристика на длъжността „директор“ на РЦ –
София е направена по целесъобразност. Моли се съдът да отмени обжалваното решение и да
постанови ново, с което да уважи предявените искове. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от ответника
Регионален център за подкрепа на приобщаващото образование – София – град, в който е
изразено становище за нейната неоснователност. Моли се съдът да отхвърли въззивната
жалба и да потвърди първоинстанционното решение. Претендират се разноски.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищцата И. А. С. и
срещу решение № 20087411 от 12.04.2023 г., постановено по гр. д. № 36620/2016 г. по описа
на СРС, 44- ти състав, с което е допуснато допълване на решение № 57389 от 04.03.2020 г.,
постановено по гр. д. № 36620/2016 г. по описа на СРС, 44- ти състав, като съдът е
постановил диспозитивът „ОТХВЪРЛЯ исковете на И. А. С. срещу Регионален център за
подкрепа на приобщаващото образование /след преобразуването на осн. § 21, ал. 1 от ЗПУО
на Ресурсен център за подпомагане на интегралното обучение и възпитание на деца и
ученици със специални образователни потребности – София град/, с което на осн. чл. 344, ал.
1, т. 1 – 3, вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ да постанови за незаконно и да отмени уволнението й
със заповед № РД 12- 193/4.5.2016 г. на министъра на образованието по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ,
да я възстанови на предишната работа – директор на Ресурсния център, и да осъди
ответника да й плати сумите от 5328,00 лв., като обезщетение за оставането й без работа за
периода 5.5.2016 г. – 1.9.2016 г. и получаване на по- ниско трудово възнаграждение за
2
работата й в периода 1.9.2016 – 30.10.2016 г. поради уволнението, ведно със законната лихва
от подаване на исковата молба – 1.7.2016 г., до изплащане на сумата“ да се чете „ОТХВЪРЛЯ
исковете на И. А. С. срещу Регионален център за подкрепа на приобщаващото образование
/след преобразуването на осн. § 21, ал. 1 от ЗПУО на Ресурсен център за подпомагане на
интегралното обучение и възпитание на деца и ученици със специални образователни
потребности – София град/, с което на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3, вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ
да постанови за незаконно и да отмени уволнението й със заповед № РД 12- 193/4.5.2016 г. на
министъра на образованието по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, да я възстанови на предишната работа
– директор на Ресурсния център, и да осъди ответника да й плати сумите от 5328,00 лв.,
претендирана като обезщетение за оставането й без работа за периода 5.5.2016 г. – 1.9.2016 г.
и 1284,00 лв. – като обезщетение за получаване на по- ниско трудово възнаграждение за
работата й в периода 1.9.2016 – 30.10.2016 г. поради уволнението, ведно със законната лихва
от подаване на исковата молба – 1.7.2016 г., до изплащане на сумата.“ В жалбата са
изложени доводи за незаконосъобразност на обжалваното решение. Твърди се, че съдът не е
изложил мотиви, а е отхвърлил предявените искове единствено посочвайки техния
акцесорен характер спрямо главните искове. Навежда се, че и решението на съда, с което са
отхвърлени главните искове, е незаконосъобразно, като са изложени съображения,
идентични с тези в първата въззивна жалба. Моли се съдът да отмени обжалваното решение.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от ответника
Регионален център за подкрепа на приобщаващото образование – София – град, в който е
изразено становище за нейната неоснователност. Моли се съдът да отхвърли въззивната
жалба и да потвърди първоинстанционното решение. Претендират се разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивните жалби относно атакуваните съдебни
актове и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбите са подадени в срок от легитимирана страна, поради което същите са
допустими.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
По правилността на решението въззивният съд установява следното:
При предявен иск с правна квалификация по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ в тежест на ищеца е
да установи при условията на пълно и главно доказване възникнало с ответника валидно
трудово правоотношение, заеманата от него длъжност и прекратяване на трудовото
3
правоотношение на твърдяното основание. В тежест на ответника е да установи
законосъобразността на уволнението на основанието, на което е извършено.
Не е спорно във въззивното производство, че между страните е съществувало трудово
правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността „директор“ на Ресурсен
център за подпомагане на интегрираното обучение и възпитание на деца и ученици със
специални образователни потребности гр. София, както и че трудовото правоотношение е
било прекратено със заповед на министъра на образованието и науката, която впоследствие е
била отменена от съда и ищцата е била възстановена на работа с влязло в сила съдебно
решение, постановено по гр. д. № 44362/2014 г. по описа на СРС, 72- ри състав.
Между страните във въззивното производство не се спори, а и от представената по
делото заповед № РД 12-191/04.05.2016 г. се установява, че в изпълнение на горепосоченото
решение ищцата е била възстановена на работа, считано от 03.05.2016 г. на длъжност
„директор“ на Ресурсен център за подпомагане на интегрираното обучение и възпитание на
деца и ученици със специални образователни потребности гр. София, като заповедта е
връчена на ищцата на 05.05.2016 г., видно от отбелязването върху същата.
Между страните във въззивното производство не се спори, а и от представените по
делото писмени доказателства се установява, че на същата дата – 05.05.2016 г., на ищцата са
връчени предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328,
ал. 1, т. 6, предл. 1 КТ, както и заповед № РД 12-193/04.05.2016 г., с която трудовото
правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6, предл. 1 КТ
при неспазен срок на предизвестие. В заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение е посочено, че ищцата не притежава необходимото образование за
изпълняваната работа, както и че са въведени промени в изискванията за заемане на
длъжността в длъжностната характеристика: образованието, необходимо за заемане на
длъжността, е висше, образователно- квалификационна степен „магистър“ по специалност
„Психология“ и/или по специалност „Социална педагогика“, а служителят притежава висше
образование, с образователно- квалификационна степен „магистър“ по специалност
„Специална педагогика“.
От представената по делото длъжностна характеристика на длъжността „директор“
на Ресурсен център за подпомагане на интегрираното обучение и възпитание на деца и
ученици със специални образователни потребности, утвърдена на 12.09.2006 г. от министъра
на образованието и науката, се установява, че към момента на възникване на трудовото
правоотношение между страните изискванията за заемане на посочената длъжност са били –
висше образование, образователно- квалификационна степен „бакалавър“ или „магистър“ по
специалността „Специална педагогика“, „Психология“ или по друга специалност с
професионална квалификация „учител“ и допълнителна квалификация по специална
педагогика, като не е спорно между страните, че към момента на назначаване на ищцата на
длъжността „директор“ на РЦ – София – град същата е отговаряла на изискванията за
заемане на длъжността, доколкото е имала висше образование по специалността „Специална
педагогика“.
4
Видно от представения по делото доклад с вх. № 80-209 от 18.02.2016 г., заместник-
министърът на образованието и науката е предложил на министъра на образованието и
науката да утвърди нова длъжностна характеристика на длъжността „директор“ на Ресурсен
център за подпомагане на интегрираното обучение и възпитание на деца и ученици със
специални образователни потребности – София – град, в която да се въведе изискване за
висше образование, образователно- квалификационна степен „магистър“ по психология
и/или социална педагогика, както и допълнителна квалификация по управление на
образованието, предвид ключовото значение на тази длъжност за обезпечаване
трансформирането на училищната система от интегрирано обучение към приобщаващо
образование.
От представената по делото длъжностна характеристика на длъжността „директор“
на Ресурсен център за подпомагане на интегрираното обучение и възпитание на деца и
ученици със специални образователни потребности – София – град, утвърдена на 07.03.2016
г. от министъра на образованието и науката, се установява, че за посочената длъжност са
въведени предложените изисквания за образование, а именно – висше образование,
образователно- квалификационна степен „магистър“ по психология и/или социална
педагогика, както и допълнителна квалификация по управление на образованието.
С оглед доводите на въззивника ищец, съдържащи се в сезиращата настоящата
инстанция въззивна жалба, спорен по делото се явява въпросът за законосъобразността на
процесното уволнение.
В трайно установената практика на ВКС – решение № 321 от 31.10.2011 г.,
постановено по гр. д. № 13/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 66 от 19.03.2013 г.,
постановено по гр. д. № 870/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 192 от 14.06.2013 г.,
постановено по гр. д. № 680/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 71 от 24.07.2013 г.,
постановено по по гр. д. № 284/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 345 от 6.03.2014 г.,
постановено по гр. д. № 3868/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 16.04.2015 г.,
постановено по гр. д. № 3086/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 216 от 23.06.2015 г.,
постановено по по гр. д. № 6331/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 58 от 30.07.2015 г.,
постановено по гр. д. № 2600/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 118 от 11.05.2016 г.,
постановено по гр. д. № 5696/2015 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 60276 от 6.01.2022 г.,
постановено по гр. д. № 4103/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 97 от 18.08.2022 г.,
постановено по гр. д. № 2820/2021 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 65 от 30.06.2023 г.,
постановено по гр. д. № 3701/2022 г. на ВКС, IV г. о. и др., която настоящият съдебен състав
изцяло споделя, се приема, че работодателят има право да променя с щатното разписание и с
длъжностните характеристики изискванията за образование и/или квалификация за
определена длъжност, когато същите не са определени в нормативен акт, какъвто е и
процесният случай. Преценката на работодателя в тези случаи е въпрос на целесъобразност
и не подлежи на съдебен контрол в рамките на контрола за законосъобразност на
уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, освен ако по този начин не се нарушава императивна
правна норма, не се злоупотребява с право или не се установява дискриминационен подход.
5
Съдът има задължение да изследва проява на злоупотреба с права от работодателя, когато
такива факти, съответно възражения са въведени в преклузивните срокове по ГПК. В
случаите, когато ищецът работник или служител твърди, че заповедта за уволнението му е
незаконосъобразна, той трябва да обоснове иска на твърдения за злоупотреба, като изложи
конкретни факти и обстоятелства, от които могат да се направят подобни изводи /така
решение № 192 от 04.11.2016 г., постановено по гр. д. № 674/2016 г. на ВКС, III г. о./.
Злоупотреба с право е налице, когато въведените от работодателя изисквания не са
свързани по никакъв начин с характера на работата /в този смисъл решение № 235 от
04.10.2017 г., постановено по гр. д. № 4531/2016 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 66 от
19.03.2013 г., постановено по гр. д. № 870/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о./ или когато се установи, че
чрез предоставените му от закона средства работодателят е целял прекратяване на трудовия
договор с конкретен работник или служител; че въведените нови изисквания не са с оглед
интереса и нуждите на работата, а единствено с цел да се прекрати трудовия договор с
определен работник или служител или да се заобикалят изискванията за подбор по чл. 329,
ал. 1 КТ или предварителната закрила по чл. 333 КТ /в този смисъл решение № 734 от
11.01.2011 г., постановено по гр. д. № 449/2010 г. на ВКС, III г. о., решение № 71 от
24.07.2013 г., постановено по гр. д. № 284/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 192 от
04.11.2016 г., постановено по гр. д. № 674/2016 г. на ВКС, III г. о., решение № 58 от
30.07.2015 г., постановено по гр. д. № 2600/2014 г. на ВКС, ІV г. о./.
В разглеждания случай се касае за промяна в изискванията за заемане на длъжността
„директор“ на Ресурсен център за подпомагане на интегрираното обучение и възпитание на
деца и ученици със специални образователни потребности – София – град и както вече беше
посочено, по делото безспорно се установява, че с длъжностна характеристика, утвърдена на
07.03.2016 г. от министъра на образованието и науката, са въведени нови изисквания за
образование, на които ищцата не отговаря, тъй като същата има висше образование по
специалността „Специална педагогика“, а не по специалността „Социална педагогика“
и/или „Психология“.
Както вече беше посочено, преценката на работодателя за промяна на изискванията
за заемане на дадена длъжност е суверенна и е по целесъобразност – тя не подлежи на
съдебен контрол. Съдържащите се в исковата молба обаче доводи за злоупотреба с права при
уволнението на ищцата, обосновани с твърденията, че новите изисквания не отговарят на
характеристиките на работата и че промяната в изискванията за заемане на длъжността не е
била продиктувана от интереса и нуждите на работата нито от интереса на работодателя, а е
целяла прекратяване на трудовия договор с ищцата, са достатъчни, за да възникне
задължение за съда да се произнесе за наличието или не на злоупотреба с права. По така
наведените доводи настоящата инстанция намира следното:
Няма пречка органът по чл. 61, ал. 2 КТ да промени изискванията за заемане на
определена длъжност и в хода на висящ съдебен процес между работника или служителя и
предприятието за отмяна на предходно уволнение и възстановяване на работника или
служителя на заеманата от него длъжност. В настоящия случай е налице именно такава
6
хипотеза – органът по чл. 61, ал. 2 КТ /министърът на образованието и науката/ е предприел
в хода на висящо между страните съдебно производство процедура по промяна на
изискванията за заемане на длъжността „директор“ на Ресурсен център за подпомагане на
интегрираното обучение и възпитание на деца и ученици със специални образователни
потребности – София – град, завършила с утвърждаване на нова длъжностна
характеристика, по силата на която изискванията за образование се променят от – висше
образование, образователно- квалификационна степен „бакалавър“ или „магистър“ по
специалността „Специална педагогика“, „Психология“ или по друга специалност с
професионална квалификация „учител“ и допълнителна квалификация по специална
педагогика, на – висше образование, образователно- квалификационна степен „магистър“ по
психология и/или социална педагогика, както и допълнителна квалификация по управление
на образованието.
Въвеждането на нови изисквания за заемането на определена длъжност по време на
висящ съдебен процес между работника или служителя и предприятието за отмяна на
предходно уволнение и възстановяване на работника или служителя на заеманата от него
длъжност не води обаче до категоричен извод, че промяната е непременно обусловена от
единствената цел да се прекрати трудовия договор с работника или служителя. Противно на
изложеното от ищцата, в разглеждания случай утвърждаването на новите изисквания за
заемане на длъжността „директор“ на РЦ – София – град е предприето към момент, в който
министърът на образованието и науката обективно не е могъл да знае какъв ще бъде изходът
на съдебното производство между ищцата и ответника, респ. дали и ако да, кога ищцата ще
бъде възстановена на работа. Това е така, защото към момента на иницииране на промените
в длъжностната характеристика /18.02.2016 г./ и към момента на утвърждаване на тези
промени /07.03.2016 г./ съдебното производство между страните все още е било висящо, т. е.
не е било приключило с влязъл в сила съдебен акт, по силата на който предходното
уволнение да е отменено и ищцата да е възстановена на работа. Следователно не може да се
формира несъмнен извод за това, че въвеждането на нови изисквания за заемане на
длъжността е било единствено с цел прекратяване на трудовия договор на ищцата.
Напротив, от представения по делото доклад с вх. № 80-209 от 18.02.2016 г. се
установява, че утвърждаването на нова длъжностна характеристика за длъжността
„директор“ на РЦ – София – град е продиктувано от предстоящото влизане в сила на новия
Закон за предучилищното и училищното образование, с който на съществуващите към
момента на иницииране на процедурата по промяна на изискванията за заемане на
длъжността „директор“ на РЦ – София – град ресурсни центрове се възлагат нови дейности,
свързани с държавната политика за подкрепа на процеса на приобщаващото образование.
Тези промени са отразени и в новоутвърдената длъжностна характеристика, като на
директора на РЦ – София – град са възложени задължения и отговорности именно във
връзка с процеса на приобщаващото образование.
Изложените в процесния доклад съображения, свързани с разширяване на дейността
на ресурсните центрове и налагащи промени в изискванията за заемане на длъжността
7
„директор“ в РЦ – София – град, се подкрепят от показанията на свидетелите К.Х.В., К.П.М.
и Б.И.Б., които съдът кредитира като последователни, непротиворечиви и логични и
същевременно неразкриващи недостоверност, преднамереност и/или непълнота. От
посочените гласни доказателства безспорно се установява, че дейността на ресурсните
центрове /преименувани с приетия ЗПУО на регионални центрове/ значително се е
разширила и включва, освен работа с деца със специални образователни потребности, и
работа с деца с дарби, деца, поставени в риск, деца с хронични заболявания, както и
осигуряване на методическа подкрепа, провеждане на обучения за общообразователните
училища, изготвяне на оценки на потребностите на децата, работа с училища, детски
градини, родители и специалисти /логопеди, психолози, социални работници/. Съдът не
кредитира показанията на св. М.Й.Г. в частта, в която същата депозира твърдения, че
дейността на регионалните центрове продължава да бъде със същите функции, тъй като
същите са изолирани и не се подкрепят от останалия събран по делото доказателствен
материал. Освен това, така обсъжданите гласни доказателства са вътрешнопротиворечиви,
доколкото въпреки твърденията, че няма промяна във функциите на регионалните центрове,
впоследствие св. Г. посочва, че „може би се е разширила малко дейността на регионален
център за обучение с методическа подкрепа“.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че разширяването на дейността и
функциите на ресурсните центрове е обосновало необходимост от въвеждане на промени в
изискванията за заемане на длъжността „директор“ на РЦ – София – град досежно
изискуемото образование, доколкото от представеното по делото писмо с вх. №
14/18.09.2019 г. от Софийски университет „Св. Климент Охридски“, Факултет по науки за
образованието и изкуствата се установява, че квалификационната насоченост на
специалностите „Специална педагогика“ и „Социална педагогика“ е различна и се обуславя
от бъдещата професионална реализация на завършилите студенти. От една страна, в
специалност „Специална педагогика“ се подготвят педагогически специалисти, работещи
изключително с деца, ученици и възрастни със специални образователни потребности, като
на пазара на труда тези специалисти намират приложение като ресурсни учители и
специални педагози. От друга страна, квалификационната насоченост на специалност
„Социална педагогика“ има за цел да даде цялостна теоретична и практическа подготовка в
областта на педагогиката, психологията, социалните науки и социалното дело и е
ориентирана към формирането на помагащи специалисти, които да извършват социално-
възпитателна, психо-социална и социално-педагогическа подкрепа на деца, възрастни,
семейства, групи и общности, както и изследователска и организационна дейност в
социалната и образователната сфера, а професионалната реализация е насочена към работа с
деца, преживели насилие или неглижиране, приемна грижа, социални услуги за деца и
семейства, познания за резилианс /възможностите за промяна/, познания за поставяне на
граници, за разпределение на функции, умения за договаряне, прилагане на артерапевтични
и драма подходи и др. В цитираното писмо е посочено още, че специалността „Социална
педагогика“ цели по- широк аспект на обща и допълнителна подкрепа за личностно
развитие, в т. ч. на деца в риск, деца с изявени дарби, деца със специални образователни
8
потребности, а също така и подкрепа на техните семейства и институция в сферата на
приобщаващото образование, като специалистите в сферата на социалната педагогика могат
да се развиват като съветници, консултанти в социални и образователни институции,
педагогически съветници в училище, социални педагози, социални работници и възпитатели
в системата за закрила и социалните услуги за деца и семейства в риск, а също и като
ръководители в регионални центрове за подкрепа на процеса на приобщаващото
образование.
По делото не се установява безспорно, че въведените изисквания за образование
касаят единствено и само длъжността „директор“ на РЦ – София – град, но не и директорите
на останалите ресурсни центрове в страната, за които изискването за висше образование по
специалността „Специална педагогика“ не се е променило, в какъвто смисъл е навела
твърдения ищцата. Но дори и да се приеме, че така изложените твърдения се установяват, те
не са достатъчни да обосноват извод за наличие на злоупотреба с право. Това е така, защото
от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че
ресурсният/регионалният център в София има и допълнителни функции, свързани с оказване
на методическа подкрепа на национално равнище по отношение на работата с деца в риск,
социално- педагогическа подкрепа и координация със социални институции. Този извод се
подкрепя от представените по делото заповеди на министъра на образованието и науката /л.
151 – 158 от делото пред първата инстанция/, с които единствено на директора на РЦ –
София – град са възлагани дейности като участие в постоянна работна група за оказване на
методическа подкрепа на образователните институции в системата на предучилищното и
училищното образование в цялата страна по отношение на формирането на политики и
реализирането на мерки за приобщаващото образование, методическо подпомагане на
детските градини, училищата, специализираните звена, центровете за подкрепа на
личностното развитие и специализираните училища; участие в работна група за
разработване на механизъм за комбинирано ползване на социални и образователни услуги в
системата на предучилищното и училищното образование, които се предоставят чрез
Министерство на труда и социалната политика, Агенцията за социално подпомагане и
общините; участие в работна група за изменение и допълнение на Наредбата за
приобщаващото образование. Отделно от това, от представените по делото искания и писма
/л. 159 – 166 от делото пред първата инстанция/ се установява, че именно към директора на
РЦ – София – град се отправят искания от останалите директори на ресурсните центрове в
страната, както и от директорите на училищата и детските градини в страната за оказване на
методическа подкрепа по различни въпроси, вкл. свързани с децата в риск. Не на последно
място, следва да се посочи, че от показанията на свидетелите В. и Б. се установява, че
ресурсният център в София е по- голям от останалите на територията на страната като
обхват и извършвани дейности.
Ето защо, настоящата инстанция намира, че по делото не се установява въведените
нови изисквания да не са с оглед интереса и нуждите на работата, респ. същите да са
несъмнено несъответни с трудовите функции на заеманата от ищцата длъжност, като дори и
9
същите да са въведени единствено и само спрямо длъжността „директор“ на РЦ – София –
град, то това действие на органа по чл. 61, ал. 2 КТ не представлява злоупотреба с право, тъй
като е обусловено от спецификите на работата и нуждите на отделните ресурсни центрове, а
не от единствената цел да се прекрати трудовия договор с ищцата.
Предвид всичко изложено дотук, настоящата инстанция счита, че прекратяването на
трудовото правоотношение на ищцата не е осъществено при злоупотреба с право, поради
което искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на уволнението за незаконно следва да
бъде отхвърлен.
Основателността на исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 и 2 КТ се обуславя от незаконността на
уволнението. Доколкото съдът достигна до фактически и правен извод за законност на
уволнението, то обусловените исковете са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Поради изложеното и поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции
решението на СРС следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1, пр. 1 ГПК.
По въззивната жалба срещу решение № 20087411 от 12.04.2023 г., постановено по гр.
д. № 36620/2016 г. по описа на СРС, 44- ти състав, с което е допуснато допълване на решение
№ 57389 от 04.03.2020 г., постановено по гр. д. № 36620/2016 г. по описа на СРС, 44- ти
състав:
Неоснователни са доводите на ищцата, че посоченото решение не е мотивирано.
Напротив, съдът е посочил, че при постановяване на решението си не е съобразил
предприетото и допуснато изменение на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 и 2
КТ, поради което и доколкото липсва произнасяне по иска по чл. 225, ал. 2 КТ, решението
следва да бъде допълнено. Предприетото от първоинстанционния съд процесуално действие
по допълване на процесното решения е съответно на принципа на диспозитивното начало,
регламентиран в чл. 6, ал. 2 ГПК, според който предметът на делото и обемът на дължимата
защита и съдействие се определят от страните, поради което съдът дължи произнасяне по
цялото искане. В разглеждания случай в решението си съдът е приел, че предявените
акцесорни искове са неоснователни, но е пропуснал да се произнесе по иска с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 2 КТ, като е допълнил решението си в този
смисъл с атакуваното допълнително решение.
Останалите доводи, изложени във въззивната жалба, касаят решение № 57389 от
04.03.2020 г., постановено по гр. д. № 36620/2016 г. по описа на СРС, 73- ти състав, и са
идентични по съдържание с тези, съдържащи се в първата въззивна жалба. По- горе
настоящата инстанция вече изложи мотивите си по тях, поради което не е необходимо
същите да бъдат преповтаряни.
По разноските:
При този изход на спора на въззиваемата страна на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
следва да се присъдят сторените в хода на въззивното производство разноски за адвокатско
възнаграждение. Съдът намира своевременно направеното от страна на въззивника
10
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение за основателно с
оглед на обстоятелството, че делото не се характеризира със завишена фактическата и
правна сложност, както и с оглед реално извършената от адвоката работа във връзка с
въззивното производство. Ето защо, претендираното адвокатско възнаграждение следва да
бъде намалено и присъдено в размер на 1800 лева.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 57389 от 04.03.2020 г., постановено по гр. д. №
36620/2016 г. по описа на СРС, 73- ти състав, допълнено с решение № 20087411 от
12.04.2023 г., постановено по гр. д. № 36620/2016 г. по описа на СРС, 73- ти състав.
ОСЪЖДА И. А. С., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, пл. „********* да заплати
на Регионален център за подкрепа на приобщаващото образование – София – град,
БУЛСТАТ: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Владово“ № 1 на
основание чл. 78, ал 3 ГПК сумата в размер на 1 800 лева, представляваща разноски във
въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС при условията на чл.
280 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11