№ 952
гр. Стара Загора, 02.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря М. Огн. Н.
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20235530102731 по описа за 2023 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр.
чл. 26, ал. 1, вр. ал. 4 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК за прогласяване
недействителността на клауза за заплащане на възнаграждение от общо
500,00 лв. за закупен пакет за допълнителни услуги /такса „Фаст“ и такса
„Флекси“/ по договор за потребителски кредит № ***********/********* г.,
респ. ищцата не дължи на ответника посочената сума от общо 500,00 лв.
представляваща възнаграждение за закупен пакет за допълнителни услуги
/такса „Фаст“ – 200,00 лв. и такса „Флекси“ – 300,00 лв./ по договор за
потребителски кредит № ***********/********* г.
Ищцата Д. Д. Ф. твърди, че е страна по договор за потребителски кредит
№ ***********/******* г. сключен с ответника „Профи Кредит България“
ЕООД. Получила сумата от сумата от 500,00 лева, която следвало да бъде
върната на 10 месечни вноски. В точка VI от Договора за потребителски
1
кредит № *********** ищцата следвало да заплати и възнаграждение за
допълнителни услуги в размер на 500,00 лева, като по този начин общото
задължение по договора с включена главница, лихва и възнаграждение за
допълнителни услуги било в размер на 1099,81лева.
Счита, че клаузата относно възнаграждение за допълнителни услуги по
Договора за потребителски кредит № ***********, съгласно което ищцата
трябвало да заплати сума в размер на 500,00 лева е нищожна на основание чл.
26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, както и поради
нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК.
На първо място в правната доктрина и съдебната практика безспорно се
приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3-то, вр. от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип
било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на
конкретно други разпоредби. Такъв основен принцип бил добросъвестността
в гражданските и търговските взаимоотношения, а целта на неговото
спазване, както и принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой
от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки
конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от
страните води до накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД.
В допълнение Договора в частта за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги бил нищожен на три отделни правни основания.
1/ На основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради нарушение на императивни
разпоредби на ЗПК. Позовава се на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК.
Допълнителните услуги, посочени в договора представлявали действия по
усвояване и управление на кредита. Възнаграждението за услугите било
посочено общо в договора за двата вида услуги.
2/ На основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради противоречието му с добрите
нрави и съгласно трайната съдебна практика на ВКС /реш. № 452/25.06.2010
г. по гр. дело № 4277/2008 г. на четвърто гражданско отделение на ВКС;
решение № 153/24.07.2015 г. по гр. дело № 3014/2014 г. на трето гражданско
отделение на ВКС/, с които еднозначно приемало, че договора ще
2
противоречи на добрите нрави, когато е нарушен принципа за еквивалентност
на насрещните престации. В конкретният казус при отпуснат кредит в размер
на 500,00 лева възнаграждението за допълнителни услуги било в размер на
500,00 лева, което е необосновано високо и доближава размера на кредита.
3/ Споразумението за допълнителни услуги било нищожно и на
основание чл. 21, ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради заобикаляне на
закона. В чл. 19, ал. 4 ЗПК била въздигната възбрана да се определя ГПР,
който е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения. Такава уговорка била нищожна на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК.
При положение, че в договора било предвидено заплащане на възнаграждение
за допълнителни услуги независимо от това дали ще бъдат предоставени
допълнителните услуги, на практика чрез Споразумението се заобикаляла
забраната в чл. 19, ал. 4 ЗПК за максималния размер на ГПР. Пакета от
допълнителни услуги представлявал разходи по кредита за потребителя. Тези
разходи би следвало да намерят стойностно изражение в ГПР, при което ГПР
щеше да надхвърли максималният законов размер. Предвидената клауза била
и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвижда
заплащане на сума, размера на която е необосновано висок. С търсената сума
по договора в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително
обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение. В този смисъл е и т.
32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015 г.
Искането за заплащането на допълнителната услуга по съществото си било
добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала
сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на
договора. Основната цел на така уговорената клауза е да доведе до
неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя,
до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от
предоставената главница. Счита, че търсената сума по договора за
предоставяне на допълнителна услуга не се явява индивидуално уговорена по
смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП.
Моли съда да признае за установено, че клаузата в договор за
потребителски кредит № ***********/********* г. за възнаграждение за
закупен пакет за допълнителни услуги е нищожна на основание чл. 26, ал. 1
пр. 3 ЗЗД, противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при
неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тоест ищцата не
3
дължи на ответника сума в размер на 500,00 лева, представляваща
възнаграждение за закупен пакет за допълнителни услуги, дължима във
връзка с Договор за потребителски кредит № ***********/********* г.,
сключен с „Профи Кредит България“ ЕООД.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на
исковата молба от ответника, в която заема становище за неоснователност на
иска.
Съгласно сключения между ищеца и ответното дружество договор за
кредит, ицатат е изявила желание да закупи предлагана от ответното
дружество допълнителна услуга „Фаст“, за която е било уговорено
възнаграждение в размер на 200,00 лева, както и допълнителна услуга
„Флекси“, за която е било уговорено възнаграждение в размер на 300,00 лева.
Съгласно условията на договора за кредит общият размер на
възнаграждението за закупените и предоставени допълнителни услуги 500,00
лева, е следвало да се заплати на вноски, всяка в размер на лева, дължимо
заедно с размера на месечната вноска за главница и договорна лихва.
Така, видно от съдържанието на процесния Договор за кредит, ищцата
сама е пожелала да се възползва от предоставяне на незадължителен пакет от
допълнителни услуги. Изрично в договора за кредит било посочено, че при
кандидатстването си за потребителски кредит, кредитополучателят е поискал
да закупи допълнителна незадължителна услуга, т.е. изборът и закупуването
на допълнителни услуги не е задължително условие за сключване на договора
за кредит. Съгласно т. 15 от ОУ към ДПК „КЛ/СД може да изберат да не
закупят допълнителна услуга или да закупят една, или повече допълнителни
услуги към ДПК. Настоящата точка се отнасяла единствено по ДПК, по които
КЛ/СД е поискал и избрал да закупи допълнителна услуга“. В раздел „А“ на
ДПК „Декларации“ пък е посочено, че неразделна част от ДПК са Общите
условия/ОУ/ на кредитора за физически лица. Посочено е, че при
подписването на договора препис от ОУ са предадени на клиента, запознал се
е с тях и ги приема. Т.е. безспорно е, че изборът за закупуване на
допълнителни услуги е изцяло на клиента, като закупуваното не е
задължително условие за сключване на договора, а е опционално.
Посоченото правило на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК
възпроизвежда в българското законодателство правилото на чл. 3, буква „ж“
4
от Директива 2008/48/ЕО, дефиниращ понятието „общ разход по кредита за
потребителя“. Допълнително разяснение на тази дефиниция давало в т. 22 от
Преамбюла на същата Директива.
1/ По отношение на твърденията за нарушение на чл. 10а, ал. 2 ЗПК – в
процесния случай страните постигнали съгласие за сключване на договор с
включени допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, с което, по искане на
ищцата, кредиторът се задължава да й предостави определен набор от услуги,
с които се предоставя приоритетно разглеждане и становище на искането за
кредита на кредитополучателя и последният има възможност да променя
първоначално договорените падеж, размер на вноска и ежемесечно плащане
на вноски, срещу възнаграждение за кредитора, с което задължение ищцата се
е задължила доброволно при условията на солидарна отговорност към
кредитора. Редът за използването на допълнителните услуги бил подробно
описан в общите условия към ДПК, представляващи неразделна част от
договора. Отделно от това, по своята същност първата услуга представлявала
право на приоритетно разглеждане и становище по искането за
потребителския кредит, което означава, че както е посочено и в самия ДПК в
раздел VI Параметри, допълнителната незадължителна услуга „Фаст“ към
момента на подписване на договора вече е била предоставена на
кредитополучателя и използвана от последния. След като ищцата е решила да
се възползва от услугата приоритетно разглеждане на искането за отпускане
на кредит, представителите на ответното дружество са извършили всички
необходими действия за проучването на кредитната способност на ищцата,
подготвили са нужните документи и са сключили договора в максимално
кратки срокове. Искането за кредит е подадено от ищцата, одобрено е в
рамките на деня, договорът за кредит е сключен на същата дата и дори
главницата е изплатена на същата дата. Съгласно клаузата на чл. 10а, ал. 2
ЗПК, кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В конкретния
случай възнаграждението за избран и закупен незадължителен пакет от
допълнителни услуги, определено в клауза VI от договор за потребителски
кредит, не би могло да бъде отнесено към тази хипотеза. Съгласно т. 14 от
Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите (ЗЗП)
услуга е „всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва по
независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет
5
прехвърляне владение на вещ.“ От това правило се налагал изводът, че
описаните по-горе възможности за потребителя представляват услуги, в
смисъл на дейности, които ще се извършат по повод на сключения договор за
кредит в полза на друго лице - кредитополучателя. Съгласно съдебната
практика с договора за предоставяне на услуга изпълнителят поема
задължение да извърши конкретни действия, срещу дължимо от възложителя
възнаграждение, като тези действия обикновено са фактически, а не правни.
Доколкото втората част от определението за договор за потребителски кредит
по чл. 9, ал. 1 ЗПК предоставяла известна свобода за кредитора да предоставя
допълнителни услуги, които са извадени от договора за потребителски
кредит, то законодателно е допустимо уговарянето на такива. В процесния
случай ищцата дължи възнаграждение на кредитора по сключеното
споразумение за предоставяне на допълнителни услуги за това, че се е
възползвал от първата услуга от пакета - приоритетно разглеждане и
становище по искането за потребителски кредит. Всички предпоставки за
упражняването на закупените допълнителни услуги са ясно и точно описани.
В мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на ЗПК в частта,
касаеща тези такси, било посочено, че „се забранява на банките да събират
някои видове такси и комисионни, за които се приема, че са част от дейността
на банката по предоставяне на кредита, а именно - такси и комисионни за
действия усвояване на кредит, както и за неговото управление“. Таксата за
усвояване на кредит представлява сума, която се заплаща от потребителя за
това, че му е отпусната заемна сума и същата е налична по сметката му.
Същата е дължима към момента на отпускането на кредита и обикновено се
прихваща от размера на отпусната главница. Очевидно възнаграждението за
нито една от посочените по-горе допълнителни услуги не се дължало за
предоставената наличност по посочената от ищцата в договора за
потребителски кредит банкова сметка. Таксата за управление била свързана с
административните разходи на банката по управлението на кредита и
обикновено било процент от главницата. Т.е. таксите по усвояване и
управление на кредита представлявали разходите на кредитора заради това, че
отпуска един потребителски кредит, те били част от самата дейност по
кредитиране и които разходи следва да са включени в цената на самия
кредитен продукт. Възнаграждението, което се дължи за поисканите и
закупените от ищцата от допълнителни услуги, по никакъв начин не можело
6
да се възприеме като такса за дейност, свързана с усвояването и управлението
на кредита. Допълнителните услуги, които кредиторът е предоставил на
ищцата, й дават възможности да извършва едностранна промяна на
погасителния план по кредита си, а не представляват възнаграждение за
кредитора за извършени неизбежни административни действия по кредита.
Така закупувайки допълнителни услуги, ищцата си е гарантирала и
допълнително, че при настъпване на неблагоприятни за нея събития, тя няма
да изпадне в забава и да дължи лихви за забава, а ще може да отложи
плащането или да намали размерът на определен брой погасителни вноски,
така че да може да се фокусира върху стабилизирането на своята
платежоспособност, а не върху утежняване на финансовото си състояние с
невъзможността да плаща кредит и лихвите за забава по него. Гарантирала си
е, че ако доходът й намалее, ще може да си намали размера на няколко
вноски. Гарантирала си е, че, например, ако сменят датата на изплащане на
месечното й възнаграждение, ще може да промени и падежната дата по
кредита си, така че да е удобна за нея. Поради това счита, че не е налице
твърдяното основание по чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
2/ По отношение на твърденията за нищожност на споразумението за
допълнителни услуги на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1,
ЗЗД. Безспорно между страните по настоящето дело е сключен договор за
потребителски кредит № ***********, по силата на който ответното
дружество е представило на ищцата заем в размер на 500,00 лева, а ищцата се
е задължила да върне на кредитора така предоставените парични средства
заедно с договорна възнаградителна лихва и възнаграждение за закупена
допълнителна услуга „Фаст“ и допълнителна услуга „Флекси“ съгласно
условията на договора. Двете закупени допълнителни услуги не следвало да
бъдат включени в ГПР. Правилото на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби
на ЗПК въвеждало легална дефиниция на понятието за „общ разход по
кредита за потребителя“, Предвид посочената легална дефиниция, общият
разход по кредита за потребителя бил разход, който: i) е пряко свързан с
договора за потребителски кредит; ii) трябва да бъде заплатен от потребителя,
т.е. този разход е задължителен; iii) Включват се и разходи за допълнителни
услуги, но само в случаите, когато iv) сключването на договора за
допълнителна услуга е задължително условие за получаване на кредита или в
случаите, когато v) предоставянето на кредита е в резултат от прилагането на
7
търговски клаузи и условия. Посоченото правило на §1, т.1 от
Допълнителните разпоредби на ЗПК възпроизвеждало в българското
законодателство правилото на чл.З, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО,
дефиниращ понятието „общ разход по кредита за потребителя“.
Допълнително разяснение на тази дефиниция давала т. 22 от Преамбюла на
същата Директива. Стойността, платима от потребителя за допълнителна
услуга в процесния случай, не била задължителен разход, а се заплащала само
ако потребителят е поискал да има възможността да се ползва от нея. Таксата
за процесната допълнителна услуга би представлявала условие за кредита, ако
кредиторът изисква от всеки кредитополучател да я заплати, за да му
предостави кредит при определените условия, а това безспорно не е така в
случая. Доколкото било сигурно, предвид националната правна уредба и
посочените правила на Директива 2008/48/ЕО, че разходите за допълнителни
услуги, които съставляват условие за предоставяне на кредита, са част от
общия размер на разходите за потребителя, а оттам и следва да са включени в
обхвата на ГПР, то това не било така по отношение на разходите за
допълнителни услуги, които не съставляват такова условие. В допълнение
следвало да се посочи също, че уговорената между кредитора и длъжника
възможност за „отлагане и намаляване на вноски“ е правна възможност, която
кредиторът по настоящия кредит е решил да предостави на своите клиенти, с
цел да ги улесни при заплащането/връщането на уговорените суми. По този
начин, с предоставянето на тази допълнителна услуга, клиентите на „Профи
Кредит България“ ЕООД, които са решили да ползват тази допълнителна
услуга, са сигурни, че в случай на невъзможност да заплатят задължението
си, няма да се пристъпи незабавно към предсрочна изискуемост и да трябва да
платят цялата сума незабавно, губейки преимуществото на срока по договора
за кредит. Нямало пречка потребителят да поиска отлагане и/или разсрочване
и без да закупена процесната допълнителна услуга, но кредиторът не би бил
длъжен да се съгласи с такова отсрочване/разсрочване и за потребителят не
би била налице сигурност. В своята практика СЕС извеждал разбирането, че
информацията преди сключването на договор за договорните условия и
последиците от това сключване е от съществено значение за потребителя. По-
специално въз основа на тази информация последният решава дали желае да
бъде обвързан от условията, предварително изготвени от търговеца (така:
решение от 21 декември 2016 г., Gutierrez Naranjo и други, С - 154/15, С-
8
307/15 и В-308/15, ЕС: В: 2016: 980, т. 5, така също: решение от 20 септември
2017 г., Andriciucn други, С -186/16, EU: С: 2017: 703, т. 45 и 47). Въз основа
на тази информация длъжникът решавал дали желае да бъде обвързан от
условията, предварително изготвени от кредитора. С оглед безспорното
предварително предоставяне на тази информация по ясен и недвусмислен
начин в настоящия случай, сключвайки договора длъжникът знаел, че в
случай на неизпълнение, по силата на самия договор за кредит кредиторът не
е длъжен да отсрочи, респ. разсрочи задължението му, а може да обяви
договора за предсрочно изискуем и да пристъпи към изпълнение, при което
да събере цялото си вземане от секвестируемото имущество на длъжника.
Доколкото е наясно също, че липсата на парични средства не е основателна
причина за освобождаване на длъжника от задължението му по договора,
както и предвид съществуващата икономическа и правна несигурност в
страната, закупувайки допълнителни услуги, кредитополучателят още към
момента на подписването му изключвал настъпването на подобен риск и си
осигурява, че задължението му ще бъде отсрочено/разсрочено, така че да се
намали икономическата тежест върху кредитополучателя. Важно значение с
оглед отговора на въпроса дали допълнителните услуги следва да бъдат
включени в ГПР имало и правилото на чл. 19, пар. 3 от Директива
2008/48/ЕО. Съобразно посоченото правило: „Изчисляването на годишния
процент на разходите се основава на базовото допускане, че договорът за
кредит ще остане в сила за уговорения срок и че кредиторът и потребителят
ще изпълнят задълженията си при спазване на условията и сроковете,
предвидени в договора за кредит.“ По смисъла на това правило, по кредита не
следвало да се определя по допускане за неспазване условията и сроковете по
договора за кредит от страна на кредитополучателя, поради което в общия
размер на разходите по кредита за потребителя, респективно в стойността на
ГПР не следвало да се включва стойността на всички разходи, породени от
или свързани със случаи на неизпълнение на задължения на
кредитополучателя по договора за потребителски кредит. По изложените
аргументи разходите за допълнителни услуги, уговорени към договор за
потребителски кредит, и по съществото си представляващи възможност за
„отлагане и намаляване на вноски“, когато ползването на такива
допълнителни услуги е условие за отпускане на кредита, са част от годишния
процент на разходите по кредита, но когато закупуването и ползването на
9
такива допълнителни услуги не е условие за отпускане на кредита, тези
разходи не следвало да се приемат като част от общите разходи по кредита за
потребителя, респективно не били част от годишния процент на разходите. В
обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при
формирането на ГПР, попадали разходи за допълнителни услуги, но само в
случаите, когато получаването на такива допълнителни услуги е
задължително условие за сключването на договора за кредит /по аргумент от
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК/. Тоест дължимото по процесиите допълнителни услуги
възнаграждение се дължало от кредитополучателя отделно и независимо от
цената на самия кредит, при което не представлявало разход по смисъла на
чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Моли за отхвърляне на иска за
прогласяване недействителността на клаузи от Договор за потребителски
кредит № ***********, като неоснователен.
В отговора на исковата молба бе предявен и насрещен иск от ответника
срещу ищцата, но с молба подадена от „Профи Кредит България“ ЕООД /л. 58
от делото/ същият бе оттеглен и производството по насрещния иск бе
прекратено с определение №2198/29.08.2023 г. /л. 60 от делото/.
В открито съдебно заседание, ищцата, редовно призована, не се явява
и не се представлява. Депозира молба, чрез процесуален представител -
адвокат с която заявява, че поддържа исковата молба и оспорва отговора на
исковата молба. Моли съда да уважи предявения иск и да й присъди
направените разноски.
В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява
и не се представлява. Депозира молба, с която заявява, че оспорва иска като
неоснователен и моли за неговото отхвърляне.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
От изявленията на страните в исковата молба и отговора на исковата
молба се установява, че между тях не са спорни правнорелевантните
обстоятелства, че между „Профи кредит България“ ЕООД, като кредитодател,
и ищцата Д. Д. Ф., като кредитополучател, е сключен договор за
потребителски кредит № ***********/********* г., като сумата по кредита
10
била реално предоставена от кредитора и усвоена от длъжника /така и
платежно нареждане, л. 48 от делото/.
По повод подадено искане за отпускане на потребителски кредит от Д.
Д. Ф. на ********* г. между ищеца и ответника е сключен договор за
потребителски кредит № *********** съдържащ споразумение за поискана и
закупена допълнителна услуга - предоставяне на услугите „Фаст“ и „Флекси“
/л. 6-7 от делото/, също са представени декларация и общите условия към
него /л. 8 и л. 11 - 19 от делото/, ведно с погасителен план /л. 9 и л. 49 от
делото/, също Стандартен европейски формуляр /л. 50-53 от делото/ и покана
за заплащане на просрочено задължение /л. 20 от делото/.
Съгласно сключения потребителски договор „Профи кредит България“
ЕООД се е задължило да предостави сумата от 500,00 лв. за срок от 11
месеца, при годишен фиксиран лихвен процент от 40,90%, на ден 0,11% и
годишен процент на разходите от 47,80 %. Месечният размер на вноската по
кредита е 54,36 лв., а общата дължима сума 597,92 лв. Към тази сума и във
връзка с избраните допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, е прибавена
цената на допълнителната услуга в общ размер на 500,00 лв., дължима на 11
месечни вноски в размер на 45,45 лв. месечно. По този начин общият размер
на дължимата сума, която следвало да бъде платена възлиза на 1097,92 лв.,
платима на 11 месечни вноски в размер на 99,81 лв. всяка, на 1-во число на
месеца. Съгласно чл. 12.1 от Общите условия /л. 11-19 от делото/, в случай че
клиентът просрочи плащане на месечна вноска, кредиторът начислява лихва
за забава в размер на основния лихвен процент +10% годишно, изчислена за
всеки ден забава върху размера на просроченото плащане.
Към договора е приложен погасителен план /л. 9 и л. 49 от делото/, в
който всяка месечна погасителна вноска е определена по размер, формиран,
като сбор от главница, лихва и вноска по закупения пакет. Договорът за
кредит е двустранно подписан ищцата и ответника, които са декларирали, че
са запознати преди сключването му с приложимите към него общи условия,
приемат ги и се задължават да ги спазват, че са съгласни съществените
условия по договора за потребителски кредит да се уговарят с общите
условия, че промени в тях могат да се извършват при условията и
предпоставките на общите условия и имат действие по отношение на клиента
след изменението им от кредитора и при липсата на изрично несъгласие на
11
който и да е от тях, след като предварително и по подходящ начин бъдат
запознати от кредитора с новите общи условия, както и че новите общи
условия влизат в сила и клиентът се счита уведомен за тях с обявяването им
на интернет страницата или на общодостъпно място в офисите на кредитора.
Декларирал, че са му предоставени безвъзмездно, на хартиен носител, в ясна
и разбираема форма на български език-информация във формата на
Стандартен европейски формуляр; разяснения, които са му дали възможност
да прецени доколко предлагания договор за потребителски кредит
съответства на финансовото състояние; разяснение на преддоговорната
информация, основните характеристики на предлаганите продукти,
въздействието, което могат да окажат върху тях, в това число и последиците в
случай на просрочени плащания; разяснения на пакета от допълнителни
услуги, които кредиторът може да предостави на клиента и по искане на
клиента, въздействието, което могат да окажат върху клиента, както и правата
и задълженията на клиента и кредитора върху тях.
Приложените към договора за потребителски кредит Общи условия се
установява, че същността на услугата „Фаст“ както е посочено в договора към
него се изразява в приоритетно становище по искането за потребителски
кредит и отпускане на сумата по кредита – т. 15.1 от ОУ, а същността на
услугата „Флекси“ се изразява във възможност за едностранна промяна в
погасителния план от страна на клиента по реда на т. 15.2.1 от ОУ – отлагане
на определен брой погасителни вноски, т. 15.2.2 от ОУ – възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски и т. 15.2.3 от ОУ –
възможност за промяна на датата на падеж. От своя страна споразумението за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, отново се изразява в:
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит /сега услуга
Фаст/, възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски /т.
15.2.1 от ОУ за услуга Флекси/, възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски /т. 15.2.2 от ОУ за услуга Флекси/, възможност за смяна
на датата на падеж /т. 15.2.3 от ОУ за услуга Флекси/.
В обобщение - страните не спорят по правнорелевантните
обстоятелства, включени във фактическия състав на спорното право - че
страните са били в договорни отношения по договор за потребителски кредит
сключен на ********* г., че в изпълнение на договора ответникът е превел на
ищцата сумата от 500,00 лв., което се установява и от платежно нареждане /л.
12
48 от делото/, потребителят се е задължил да върне предоставената сума на
кредитора, при условията, посочени в договора и Общите условия към него
съгласно погасителен план на единадесет месечни вноски, и при изчисляване
на ГПР от 47,80 % е включена единствено възнаградителната лихва, като при
това изчисляване не са включени възнагражденията за допълнителни услуги
„Фаст“ и „Флекси“, тоест в стойността на ГПР не са включени
възнагражденията за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ – така
изрично изявление на ответника в отговора на исковата молба, което
съставлява съдебно признание на факт.
При така установената фактическа обстановка, Старозагорски районен
съд прави следните правни изводи:
„Профи кредит България“ ЕООД представлява финансова институции
по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства, което е налице в случая. Това определя
дружеството като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Не се спори между страните, че „Профи кредит България“ ЕООД и
ищцата са били в договорни правоотношения възникнали от договор за
потребителски кредит № ***********/********* г. и заемната сума е била
предоставена на ищцата. Представеният по делото договор за кредит,
установява възникналото заемно правоотношение между кредитора „Профи
кредит България“ ЕООД и кредитополучателката – ищца, по силата на което
ищцата е получила сумата в размер на 500,00 лева и се е задължил да я върне,
заедно с договорна лихва и пакет допелнителни услуги /включващ две такси
- „Фаст“ и „Флекси“ в общ размер на 500,00 лв./. Представеният по делото
погасителен план установява всяка погасителна вноска какво вземане
включва и в какъв размер /л. 9 и л. 49 от делото/. Не е спорно, че крайният
срок за изпълнение на договора е ******** г.
След като по делото се установи възникналото валидно облигационно
правоотношение между „Профи кредит България“ ЕООД и
кредитополучателката – ищца, предоставяне на заемната сума в размер на
500,00 лв., следва се прецени дали атакуваната в исковата молба клауза на
договора е действителна.
При преценка наличието на неравноправни клаузи настоящият съд се
13
съобрази с обстоятелството, че ищцата има качеството потребител по смисъла
на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва
услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност. В случая с отпускането на кредит в размер на 500,00
лева в полза на ищцата като физическо лице й е предоставена „финансова
услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищцата
разполага със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста
на ЗЗП, за които съдът следи служебно. По отношение задължението на
националния съд да преценява служебно неравноправния характер на
договорните клаузи, включени в потребителските договори следва в
допълнение на гореказаното да се добави, че е налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №
3686/2014 г., І т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд
да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение
№ 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение №
751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./. В този смисъл е и чл.
24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите
за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се
явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в
коментирания аспект се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора. Освен това съгласно Тълкувателно решение №
1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020 г., ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3
ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди изрично задължение на съда да следи
служебно за нищожността по чл. 146 ал. 1 от Закона за защита на
потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител. Изрично задължение да следи за неравноправни клаузи в
потребителските договори съдът има и в заповедното производство. При
14
установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал. 2 т. 3 ГПК, съдът
отказва издаването на заповед за изпълнение.
В конкретния случай Старозагорски районен съд намира, че по
отношение на клаузата за заплащане на възнаграждение от общо 500,00 лв. за
закупен пакет за допълнителни услуги /такса „Фаст“ – 200,00 лв. и такса
„Флекси“ – 300,00 лв./ обективирана в чл. 6 от договор за потребителски
кредит № ***********/********* г. е налице нищожност на тази клауза,
респ. ищцата не дължи на ответника посочената сума от общо 500,00 лв.
представляваща възнаграждение от общо 500,00 лв. за закупен пакет за
допълнителни услуги / такса „Фаст“ – 200,00 лв. и такса „Флекси“ – 300,00 лв.
/ по договор за потребителски кредит № ***********/********* г. поради
следните съображения:
Преди всичко следва да се посочи, че в конкретния договор за кредит
било уговорено, че при предоставена заемна сума от 500,00 лв. ищцата дължи
възнаграждение от общо 500,00 лв. за закупен пакет за допълнителни услуги
/такса „Фаст“ – 200,00 лв. и такса „Флекси“ – 300,00 лв./ – 100% от заемната
сума, т.е. възнаграждението по пакета допълнителни услуги е равно на
получената от кредитополучателката главница по договора за кредит и само
това е достатъчно основание да се прогласи нищожността на тази клауза,
чието съществуване не отговаря нито на буквата на закона, нито на добрите
нрави.
Конкретно по отношение на споразумението за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ следва да се посочи, че двете
посочени услуги „Фаст“ и „Флекси“ са същите като допълнителните услуги
по едно друго споразумение сключвано от настоящия заявител „Профи
Кредит България“ ЕООД, а именно споразумението за предоставяне на пакет
допълнителни услуги приемано за нищожно в практиката на Старозагорски
окръжен съд /вж. определение № 872/24.09.2020 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.ч.гр.д. № 086/2020 г., определение № 868/23.09.2020 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 081/2020 г., определение №
869/23.09.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 078/2020 г.,
определение № 794/19.08.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
029/2020 г., определение № 743/30.07.2020 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.ч.гр.д. № 1428/2020 г., определение № 786/18.08.2020 г. на Старозагорски
15
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 3015/2020 г., определение № 762/04.08.2020 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1464/2020 г., определение №
761/04.08.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1452/2020 г.,
определение № 663/14.07.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
1389/2020 г., определение № 821/02.09.2020 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.ч.гр.д. № 3042/2020 г., определение № 688/17.07.2020 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1354/2020 г., определение № 827/03.09.2020 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 3036/2020 г., определение №
671/15.07.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1355/2020 г., с
които са отхвърлени заявления на „Профи Кредит България“ ЕООД в частта
им относно възнаграждение за пакет допълнителни услуги/. Същността на
услугата „Фаст“ както е посочено в заявлението и договора към него се
изразява в приоритетно становище по искането за потребителски кредит и
отпускане на сумата по кредита – т. 15.1 от ОУ, а същността на услугата
„Флекси“ се изразява във възможност за едностранна промяна в погасителния
план от страна на клиента по реда на т. 15.2.1 от ОУ – отлагане на определен
брой погасителни вноски, т. 15.2.2 от ОУ – възможност за намаляване на
определен брой погасителни вноски и т. 15.2.3 от ОУ – възможност за
промяна на датата на падеж. От своя страна споразумението за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги, отново се изразява в: приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит /сега услуга „Фаст“/,
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски /т. 15.2.1 от
ОУ за услуга „Флекси“/, възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски /т. 15.2.2 от ОУ за услуга „Флекси“/, възможност за
смяна на датата на падеж /т. 15.2.3 от ОУ за услуга „Флекси“/.
В заключение може да се посочи, че налице е пълна еднаквост в
услугите „Фаст“ и „Флекси“ и услугите включени в споразумението за
закупен пакет допълнителни услуги, дори услугите „Фаст“ и „Флекси“ се
намират на същото място в ОУ на „Профи Кредит България“ ЕООД като
споразумението за пакет допълнителни услуги, а именно точка 15 от ОУ.
Самостоятелно прогласяване на нищожност на тези клаузи за услуги „Фаст“ и
„Флекси“ се съдържа в определение № 1033/24.08.2023 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 563/2023 г. и определение № 812/16.06.2023 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 423/2023 г.
Поради това аргументите за недължимост на възнагражденията за
16
услугите „Фаст“ и „Флекси“ ще бъдат идентични с тези по споразумението за
закупен пакет допълнителни услуги.
Съгласно разпоредбата на чл.10а ЗПК кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с
договора. Следващата алинея обаче забранява на кредиторът да изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита – чл.10а, ал.2 ЗПК. Разпоредбата на ал. 4 на чл.10а ЗПК
изисква видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски
кредит. В случая възнаграждението за услугите „Фаст“ и „Флекси“ е
определено за всяка поотделно. От друга страна, заплащането на тези
възнаграждения от потребителя е предварително, като дължимо само за
„възможността за предоставянето“ на тези услуги и без значение дали някоя
от тези услуги ще бъде използвана по време на действието на сключения
между страните договор. На следващо място, с уговарянето на допълнително
възнаграждение за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ /общо 500,00
лева – съгл. приложени заверени копия на договор за потребителски кредит и
погасителен план към него/, в размер на 100 % спрямо главницата по
договора за кредит /500,00 лева./, се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. Предвид противоречието им с
императивни правни норми, клаузите в договора за заплащане
възнаграждение за посочените услуги на основание чл. 21, ал. 3ПК са
нищожни /така изцяло трайната практика на Старозагорски окръжен съд по
отхвърлени заявления на ищеца намерила израз в определение №
872/24.09.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 086/2020 г.,
определение № 868/23.09.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
081/2020 г., определение № 869/23.09.2020 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.ч.гр.д. № 078/2020 г., определение № 794/19.08.2020 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 029/2020 г., определение № 743/30.07.2020 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1428/2020 г., определение №
786/18.08.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 3015/2020 г.,
определение № 762/04.08.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
1464/2020 г., определение № 761/04.08.2020 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.ч.гр.д. № 1452/2020 г., определение № 663/14.07.2020 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1389/2020 г., определение № 821/02.09.2020 г. на
17
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 3042/2020 г., определение №
688/17.07.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1354/2020 г.,
определение № 827/03.09.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
3036/2020 г., определение № 671/15.07.2020 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.ч.гр.д. № 1355/2020 г., с които са отхвърлени заявления на ищеца в
частта им относно възнаграждение за пакет допълнителни услуги/.
Настоящият съд намира за необходимо да добави следното по
отношение на услугите „Фаст“ и „Флекси“: разпоредбите на чл. 10а, ал. 1 и
ал. 2 ЗПК предвиждат, че кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. В разглеждания случай на
датата на сключване на договора за потребителски кредит между страните е
сключено и споразумение за предоставяне на услуги „Фаст“ и „Флекси“,
които, според посоченото в споразумението, се изразяват в: приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит /услуга „Фаст“/,
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност
за намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна
на датата на падеж /услуга „Флекси“/. Въпросът, който се поставя, е дали
посочените „допълнителни услуги“ представляват действия по усвояването и
управление на кредита, за които кредиторът не разполага с възможността да
събира отделна такса извън сумата по общите разходи по кредита /вж.
легалната дефиниция по т. 1, § 1 от ДР на ЗПК/, или пък тези услуги
действително не са свързани с усвояването и управлението му и тяхното
заплащане не съставлява задължително условие за получаване на кредита.
Анализът на съдържанието на описаните в споразумението и т. 15 от общите
условия „услуги“ налага категоричния извод, че те касаят именно усвояването
/по отношение на приоритетното разглеждане и изплащане на сумата по
кредита и улеснената процедура за получаване на допълнителни парични
средства – услуга „Фаст“/ и управлението /по отношение на възможността за
отлагане или намаляване на определен брой погасителни вноски и смяната на
падежната дата – услуга „Флекси“/ на кредита. Извеждането на тези „услуги“
не поражда право за кредитора да претендира отделно възнаграждение за тях,
а съставлява единствено заобикаляне на закона – чл. 10а, ал. 2 ЗПК, което
следва да бъде санкционирано с нищожност – чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД.
18
На следващо място потребителят заплаща възнаграждение не за
конкретно поети от ищеца задължения, чието изпълнение е обусловено от
настъпването на ясно описани условия, а само за предоставени му
„възможности“, които така или иначе той има по силата на самия закон –
услуга „Фаст“ и „Флекси“. На „възможността“ длъжникът да поиска
извършването на някоя от посочените в тази „услуга“ възможности не
кореспондира никакво насрещно задължение на кредитора. Клауза, която
поставя изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в
зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля,
е неравноправна и следователно нищожна – чл. 143, т. 3 и чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП. С тази услуга на практика длъжникът е поел задължение за заплащане на
възнаграждение за действия, свързани с усвояване и управление на кредита,
което е забранено от закона, като с уговореното задължение за плащане на
възнаграждение се нарушава и разпоредбата на чл. 19 от ЗПК относно
предвидения лимит на годишния процент на разходите по кредита. В този
смисъл са нарушени и принципите на добросъвестност и справедливост при
договарянето, които изискват заплащане на такса при реалното ползване на
определена услуга.
За услугите „Фаст“ и „Флекси“ следва да се добави, че услуга, за която
да се дължи такса не е предоставяна, липсва конкретно поето задължение в
този смисъл от страна на кредитора. По делото няма данни ответникът да се е
възползвал от тази допълнителна услуга. Следва да се приеме, че тази клауза
е нищожна поради липса на основание и съгласие на страните. Ако въобще
става дума за предоставяне на каквито и да било допълнителни услуги, то те
следва да бъдат включени в ГПР, тъй като това са възнаграждения по самия
договор за кредит - чл. 19, ал. 1 ЗПК. Договорено е предварително заплащане
на възнаграждението от потребителя, т.е. то е дължимо само за
„възможността за предоставянето“ на изброените услуги, както е посочено и в
самото споразумение и без значение е дали някоя от тези услуги ще бъде
използвана от потребителя. Реално, независимо, че тези услуги може да не
бъдат ползвани, т.е. да не бъдат предоставени, но това в нито един момент
няма да бъде обвързано с неплащане или намаляване на цената на тези услуги
и оттам следва извод, че така уговорени клаузите поставят изпълнението на
задължението на търговеца в зависимост от условие, чието изпълнение зависи
единствено от неговата воля и поради това са неравноправни съгласно чл.
19
143, т. 3 ЗЗП. На практика се въвежда задължение за потребителя да заплати
за нещо, което страната има по силата на закона, като правото да се инициира
предоговаряне на срока на падежа на договора или плащане на вноските,
свободата да се договори отлагане на една или повече погасителни вноски,
което води до неравнопоставеност на страните, тъй като на практика излиза,
че потребителят, заплаща правото си да договоря с кредитора за изменение на
параметрите на сключения договор, като на потребителя не му е гарантиран
определен резултат, а той зависи от волята на кредитора. Принципите на
добросъвестност и справедливост при договарянето изискват
потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена
услуга, а не при хипотетично ползване на такава /така решение №
963/08.11.2019 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 1180/2019 г., решение
№ 837/10.10.2019 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 1192/2019 г.,
решение № 511/08.11.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1172/2019 г., решение № 503/06.11.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 1364/2019 г., решение №499/06.11.2019 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.т.д. № 1339/2019 г., решение № 475/29.10.2019 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 1247/2019 г., решение № 477/29.10.2019 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1248/2019 г., решение №
399/06.11.2019 г. на Пернишки окръжен съд по в.гр.д. № 522/2019 г., решение
№ 166/23.07.2019 г. на Ловешки окръжен съд по в.гр.д. № 202/2019 г.,
решение № 161/29.10.2019 г. на Търговищки окръжен съд по в. гр.д. №
263/2019 г., решение № 376/17.10.2019 г. на Хасковски окръжен съд по в.гр.д.
№ 470/2019 г., решение № 387/30.10.2019 г. на Пернишки окръжен съд по в.
гр.д. № 414/2019 г., решение № 385/29.10.2019 г. на Пернишки окръжен съд
по в. гр. д. № 436/2019 г., решение № 258/12.07.2019 г. на Пернишки окръжен
съд по в.гр.д. № 306/2019 г., решение № 247/25.07.2019 г. на Врачански
окръжен съд по в. гр. д. № 348/2019 г., решение № 144/13.05.2019 г. на
Врачански окръжен съд по в.гр.д. № 138/2019 г., решение № 395/10.05.2019 г.
на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 157/2019 г., решение № 53/20.02.2019 г.
на Кюстендилски окръжен съд по в.гр.д. № 367/2018 г., решение №
381/08.05.2019 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 287/2019 г., решение
№ 431/18.10.2019 г. на Плевенски окръжен съд по в.гр.д. № 702/2019 г.,
решение № 869/11.10.2019 г. на Варненски окръжен съд по в.т.д. № 962/2019
г., решение № 875/14.10.2019 г. на Варненски окръжен съд по в.т.д. №
20
1200/2019 г., решение № 843/04.10.2019 г. на Варненски окръжен съд по в. т.
д. № 922/2019 г., решение № 546/19.07.2019 г. на Сливенски окръжен съд по в.
гр. д. № 289/2019 г., решение № 148/25.04.2019 г. на Пазарджишки окръжен
съд по в. гр. д. № 180/2019 г., решение № 841/04.10.2019 г. на Варненски
окръжен съд по в.т.д. № 1055/2019 г. решение № 871/11.10.2019 г. на
Варненски окръжен съд по в.т.д. № 1188/2019 г., решение № 84/30.04.2019 г.
на Русенски окръжен съд по в. т. д. № 77/2019 г., решение № 173/17.07.2019 г.
на Русенски окръжен съд по в. т. д. № 194/2019 г., решение № 158/16.04.2019
г. на Плевенски окръжен съд по в.гр.д. № 100/2019 г., с които е прогласена
нищожност на споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги
на същия ищец по напълно идентични договори/.
Отделно от това възнагражденията за услугите „Фаст“ и „Флекси“ са
определени по размер и начислени на потребителя предварително /в самия
договор е посочено, че „стават изискуеми с подписване на договора“/,
въпреки уговореното им разсрочено изплащане, макар да са дължими само за
възможността за предоставянето на тези услуги и без значение дали някоя от
тези услуги ще бъде използвана по време на действието на сключения между
страните договор. На следващо място, с уговарянето на допълнително
възнаграждение за допълнителни услуги, в размер същия на главницата по
договора за кредит, се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
касаеща ограничение в размера на ГПР. Предвид противоречието с
императивни правни норми, клаузите за допълнителни услуги „Фаст“ и
„Флекси“ на основание чл. 21, ал. 1 3ПК са нищожни /така и определение №
260026/07.01.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 3427/2020
г., определение № 260157/21.10.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 3254/2020 г./.
Доколкото в случая размерът на възнаграждението по пакета
допълнителни услуги от общо 500,00 лв. е еквивалентен на 100 % от заетата
сума от 500,00 лв. и е предвидено да се кумулира към погасителните вноски
води до скрито оскъпяване на кредита. Включено по този начин в договора,
това възнаграждение по същество е добавък към възнаградителната лихва на
търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно
лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл
би представлявала и печалбата на заемодателя. Именно възнаградителната
договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира,
21
че клаузата за възнаграждение по пакета допълнителни услуги от договора
въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната
страна. От една страна, възнаграждението е включено като падежно вземане,
а от друга - същото е предвидено в размер, който е равен с предоставената
сума по кредита. По този начин заобикаля и ограничението в чл. 19, ал.4 от
Закона за потребителския кредит /ЗПК/ при определяне ГПР – таксата
представлява 100% от заетата сума.
В обобщение - посочената клауза е нищожна поради противоречие със
закона и добрите нрави, доколкото размерът й е необосновано висок и не е
еквивалентна на насрещната престация на кредитора. Това възнаграждение е
уговорено в договора, едва след като е направена заявката, като потребителят
преди подписване на договора се задължава да плати възнаграждение, за
което не му е известно в какъв размер ще бъде и как ще бъде платено.
Възнаграждението е във фиксиран размер – общо 500,00 лв. Липсва каквато
и да е еквивалентност между възнаграждението и извършената услуга от
заемодателя. Възнаграждението е по-голямо от договорното възнаграждение,
което кредитодателят получава за предоставения кредит. С оглед изложеното
съдът намира, че така предвидената клауза противоречи на закона и добрите
нрави, както и с нея се цели неоснователно обогатяване на кредитора за
сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга, това
възнаграждение, представлява и скрит разход по договора за кредит, който
привидно е уговорен като възнаграждение преди отпускането и усвояването
на кредита и с него се цели реално заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.
4 ЗПК, поради което е нищожна. Също така уговарянето на такова
възнаграждение е в противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК, доколкото същото по
своя характер представлява услуга по предоставяне и усвояване на кредита
/особено таксата „Фаст“/. Според тази норма кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Действията по приоритетно разглеждане на
документи за одобрение на паричен заем са такива, свързани със сключването
на договор, респ. със своевременното усвояване на кредита. За събирането на
такси за разглежданите действия обаче законодателят е предвидил забрана.
При това положение настоящият съд приема, че целта на посочената
договорна клауза е да послужи за заплащане на допълнително
възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита
22
възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
тъй като не е посочен реално приложимият лихвен процент по договора.
Отделно от всичко изложено следва да се посочи и следното – между
страните не се спори /така изрично ответникът в отговора на исковата молба
сочи, че възнаграждението по пакета допълнителни услуги не е включено в
ГПР/, че възнаграждението по пакета допълнителни услуги не е включено в
размера на посочения ГПР /47,80%/ от договора за потребителски кредит /а в
случая и без да се ползват специални знания се установява, че доколкото
предоставената главница по договора е в размер на 500 лв., а срокът за
връщането й – 11 месеца, то общата дължима от потребителя сума по
договора в случай на прибавяне на възнаграждението по пакета допълнителни
услуги в размер на общо 500,00 лв. не съответства на посочените размери на
възнаградителна лихва /40,90%/ и на ГПР /47,80%/, като е нарушена и
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това несъответствие е вероятно по причина
че при изчисляването на ГПР не е включено предвиденото в чл. 6 от договора
възнаграждение за пакет допълнителни услуги, като ответникът счита и
излага правни съображения в тази връзка, че това възнаграждение не следва
да се включва в размера на ГПР посочен в договора за заем. Тези правни
съображения не се споделят от настоящия съд, тъй като както се изясни по-
горе с това допълнително възнаграждение се покриват разходи, които следва
да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил
законовото ограничение, регламентирано в чл. 19, ал. 4 ЗПК, което води до
нищожност на основание чл.19 ал.5 ЗПК.
При това положение настоящият съд намира, че предявения
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, вр.
ал. 4 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК за прогласяване недействителността на клауза за
заплащане на възнаграждение от общо 500,00 лв. за закупен пакет за
допълнителни услуги /такса „Фаст“ и такса „Флекси“/ по договор за
потребителски кредит № ***********/********* г., респ. ищцата не дължи
на ответника посочената сума от общо 500,00 лв. представляваща
възнаграждение от общо 500,00 лв. за закупен пакет за допълнителни услуги
/такса „Фаст“ и такса „Флекси“/ по договор за потребителски кредит №
***********/********* г. е основателен.
Както се посочи по-горе ответникът оттегли предявения насрещен иск
23
с молба /л. 58 от делото/, вкл. и изявлението за обявяване на предсрочна
изискуемост съдържащо се в обстоятелствената част на насрещния иск и с
влязло в сила определение № 2198/29.08.2023 г. /л. 60 от делото/
производството по делото бе частично прекратено относно насрещния иск.
Възражението за съдебно прихващане обективирано в отговора на исковата
молба е явно неоснователно, и то без значение дали претенцията на
ответника „Профи кредит България“ ЕООД би била предявена с насрещен иск
или възражение за прихващане /в случая насрещния иск също би обективирал
прихващането/. Това е така, защото предявеният иск от ищцата е
установителен, а не осъдителен, т.е. по това съдебно производство на ищцата
няма да бъдат присъждани парични суми с диспозитива на съдебното
решение – тя не претендира осъждане на ответника да й заплаща каквито и да
било парични суми. Поради това няма и какво да се прихваща /съдебно
прихващане е правно невъзможно дори и теоретично/, тъй като по дефиниция
съдебното прихващане се извършва между две предявени насрещни вземания
в съдебно производство, а както се каза в случая ищцата не претендира
присъждане по нейно вземане с осъдителен иск, а единствено прогласяване на
нищожност на договорна клауза с установителен иск, т.е. не са налице две
съдебно предявени насрещни вземания, които да е възможно да бъдат
прихванати.
По разноските - при този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, право на разноски има ищцата. Същата е претендирала присъждането на
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв., което следва
да бъде присъдено на адв. П. И. П. на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА вр.
чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2009 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения за процесуално представителство на ищцата по
делото.
По отношение на адвокатското възнаграждение от 400,00 лв. следва да
се посочи, че правилото, че на присъждане подлежат само действително
направените, т.е., заплатени разноски, не е абсолютно – изключения от него
са допустими, но само в изрично предвидените случаи. Според нормата на чл.
38, ал. 2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на нуждаещо
се от издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или
друг юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за
представлявания, съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката
24
възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия
адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2
ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за
договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2
ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
В разглеждания случай ищецът е релевирал своевременно искане за
присъждане на разноски още в исковата молба, като по делото е ангажиран и
договор за правна защита и съдействие /л. 5 от делото/, в който страните по
упълномощителната сделка – ищцата, от една страна и съответният адвокат,
от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се
предоставя като безплатна поради това, че ищцата е материално затруднена –
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА - вж. и решение № 374/23.03.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г., вкл. цитираните в него определение
№ 708/05.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4891/2015 г., IV г.о., определение №
442/28.06.2019 г. по т.д. № 502/2019 г., II т.о., в които се сочи, че
преценката дали да се окаже безплатна правна помощ и дали лицето е
материално затруднено, или не, се извършва не от съда, а от самия
адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента.
Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната следва да
бъде компенсирана за реално извършените разноски по спора само за един
адвокат, каквито при безплатната правна помощ безспорно няма – поради
което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА възнаграждението се присъжда на
процесуалния представител, а не на страната, в чиято полза е разрешен спора.
Размерът на възнаграждението на адвоката, осъществил безплатна правна
помощ, се определя от съда по императивната разпоредба на чл. 38, ал. 2 ЗА в
рамките на предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, като посоченият от страната, респ.
от нейния процесуален представител, размер на адвокатското
възнаграждение, дължимо при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА, не обвързва съда
/което съответно изключва и възможност за злоупотреба с право/.
Тъй като ищцата е била освободена от внасяне на държавна такса в
размер на 50,00 лв./определение № 1769/30.06.2023 г./ следва ответникът да
25
бъде осъден да внесе тази сума в полза на бюджета на Старозагорски районен
съд.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26,
ал. 1, вр. ал. 4 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК за нищожна клаузата за заплащане на
възнаграждение от общо 500,00 лв. за закупен пакет за допълнителни услуги
/такса „Фаст“ – 200,00 лв. и такса „Флекси“ – 300,00 лв./ обективирана в чл. 6
от договор за потребителски кредит № ***********/********* г. сключен на
********* г. между Д. Д. Ф., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр.
******************************************* и „Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК: *********, седалище: гр. София, бул. „България“ №
49, бл. 53Е, вх. „В“, т.е. ищцата не дължи на ответника посочената сума от
общо 500,00 лв. представляваща възнаграждение за закупен пакет за
допълнителни услуги / такса „Фаст“ – 200,00 лв. и такса „Флекси“ – 300,00 лв.
/обективиран в чл. 6 от договор за потребителски кредит №
***********/********* г.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********,
седалище: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“, да заплати
сумата от 50,00 лв. /петдесет лева/ представляващи държавна такса по сметка
на Старозагорски районен съд.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********,
седалище: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“, да заплати на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2009 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения на адв. П. И. П., с
личен номер *********** от *** адвокатско възнаграждение в размер на
400,00 лв. /четиристотин лева/ за процесуално представителство на ищцата по
делото.
26
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
27