№ 42
гр. Сливен, 02.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на втори март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Симеон Ил. СветоС.
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Георгиева
като разгледа докладваното от Мартин Цв. Сандулов Въззивно гражданско
дело № 20222200500053 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 225 от 17.12.2021 г. по гражданско дело №
575/2021 г. на Районен съд - Нова Загора, с което е осъдена на основание чл.2,
ал.1, т.З от ЗОДОВ, Прокуратурата на Република България, гр.София, бул.
„Витоша" № 2, да заплати на Д. М. С. с ЕГН ********** и постоянен адрес:
***, сумата от 2000 лв. /две хиляди лева/, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление
по чл.354а ал.1 изр1, предл.4 от НК и за престъпление по чл.339 ал.1 ал.2 от
НК, впоследствие за престъпление по чл.354а, ал.З, предл.2, т.1, предл.1 от
НК, повдигнати последователно по ДП №121/17г. на РУ на МВР Нова Загора,
по преписка пор.№98/2018г. на РП Нова Загора, до влизане в сила на Решение
№ 6 от 06.03.2020 г. по ВНОХД № 665 по описа на Окръжен съд - Сливен за
2019 г, ведно със законната лихва, считано от влизане в сила на въззивното
решение - 07.03.2020 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлен иска
в останалата част до пълния претендиран размер от 24300 лв. /двадесет и
четири хиляди и триста лева/, като неоснователен и недоказан и е осъдена на
основание чл.2, ал.1, т.З от ЗОДОВ, Прокуратурата на Република България,
1
гр.София, бул.„Витоша" № 2, да заплати на Д. М. С. с ЕГН ********** и
постоянен адрес: ***, сумата от 600.00 лв. /шестстотин лева/, представляваща
обезщетение за имуществени вреди от незаконно в извършване на
престъпление по чл.354а ал.1 изр1, предл.4 от НК и за престъпление по чл.339
ал.1ал.2 от НК, впоследствие за престъпление по чл.354а, ал.З, предл.2, т.1,
предл.1 от НК, повдигнати последователно по ДП №121/17г. на РУ на МВР
Нова Загора, по преписка пор.№98/2018г. на РП Нова Загора, до влизане в
сила на Решение № 6 от 06.03.2020 г. по ВНОХД № 665 по описа на Окръжен
съд - Сливен за 2019 г., ведно със законната лихва, считано от влизане в сила
на въззивното решение - 07.03.2020 г. до окончателното й изплащане.
Против това решение са подадени две въззивни жалби.
Първата жалба е подадена лично от ищеца Д. М. С. против решението в
частта, с която съдът е отхвърлил иска като „неоснователен и недоказан“ до
пълния претендиран размер от 24300 лв. за претърпени неимуществени вреди
на основание на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Счита, че райония съд не е
направил нужния пълен анализ на предоставените и приложени към иска
писмени доказателствени средства, доказващи по безспорен начин
незаконосъобразните действия на Окръжна Прокуратура - гр. Сливен,
нанесли емоционална и психическа травма и душевни страдания. Недоумение
будела квалификацията на съда „преекспониран“, коментирайки иска и факта
на продължилите близо три години наказателни производства . Опитът на
съда да вмени вина на ищеца - „той самият е обжалвал почти всяко
процесуално действие и съдебен акт на прокуратура и съд, с което също е
допринесъл значително за удължаване на съдопроизводствените действия“
представлява игнориране на процесуалните права по чл. 55, ал. 1 от НПК и
правата му, гарантирани от ЕКПЧОС. Неприемливо е и тълкуването, че
наложената му мярка за процесуална принуда „подписка“ като най-лека
форма не е довела до нанесени неимуществени вреди. Наложената от
Окръжна прокуратура - Сливен мярка за неотклонение фактически
ограничава правото на свободно придвижване и местоживеене. Тя включва по
презумпция в себе си и забрана за напускане на страната, а това вече
ограничава и конституционното право на труд. Наложената мярка за
неотклонение „подписка“ на 20.03.2017 г. все още е в сила - вече пет години и
не е отменена нито от Районен съд - Нова Загора, нито от Окръжен съд -
Сливен в нарушение на чл. 309, ал. 1 от НПК. В обобщение се иска да се
2
отмени решението в обжалваната част и да се постанови ново, с което
претенцията да се уважи изцяло.
Втората жалба е подадена от ищеца чрез представителя по пълномощие.
С нея също се обжалва решението в решението в частта, с която съдът е
отхвърлил иска като „неоснователен и недоказан“ до пълния претендиран
размер от 24300 лв. за претърпени неимуществени вреди на основание на чл.
2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. За разлика от обичайното протичане на делата, в по-
дълъг срок, но с по-малко процесуални действия, в настоящия случай имало
множество процесуални действия в относително кратък период от време.При
едно по- „стандартно“ развитие на делото, толкова на брой процесуални
действия обикновено биха се извършили за двойно и тройно повече време.
Тази гъстота на процесуалните действия, при които се стига до
противоречиви решения, неминуемо се отразява много по-тежко на ищеца
отколкото обичайното отрицателно натоварване на психиката му. Той
буквално нямал време да се отпусне, да си отпочине и да се възстанови
психически до едно що-годе нормално състояние. Незаконосъобразно
районният съд му е вменил, че интензивността на процесуалните действия е
негова заслуга, защото активно е ползвал правото си на защита. Недопустимо
е законосъобразното упражняване на правата на подсъдимия, водещо до
поголям интензитет на процесуалните действия, да се тълкува в негова вреда,
най-малкото заради това, че ако прокуратурата изпълнила указанията на
апелативния съд, вероятно нещата щели да приключат още в първата година.
Логическият извод от това отчитане на неговите действия по
упражняване на защитата му, практически отрича правото му на защита -
излиза, че ако не се е бранил, процесът щял да приключи много бързо и той
не би търпял последващите интензивни процесуални действия.
Като не е съобразил горните обстоятелства, районният съд е постановил
решението си за обезщетението за неимуществени вреди в занижен спрямо
изтърпяното размер, поради което се иска да се отмени решението на
районния съд в обжалваната му част и да
бъде осъдена ответната страна да му заплати сумата, претендирала в исковата
молба.
В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивните
жалби.
3
В с.з. въззивникът не се явява ине изпраща представител.
Представителят на въззиваемат страна оспорва жалбите.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред
РС доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното
решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така както е изложена в мотивите на решението, е
пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед
разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
За съда остава задължението да съобрази критерия по чл. 52 от ЗЗД,
защото в ЗОДОВ няма разпоредба, дерогираща общото правило, че размерът
на обезщетението за претърпени неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че е константна
практиката на ВКС, съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед
конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е
определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен
въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на
ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания,
отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на
общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и
близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на
повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство,
видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като
4
база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и
средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности
в страната към датата на деликта, а тя също е различна.
Вредата е елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане.
Вредите са не само основание за отговорността при непозволено увреждане,
но и определят размера на обезщетението. Съгласно чл.52 ЗЗД размерът на
обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. В Раздел ІІ на Постановление №4 от 23.12.1968 г. на Пленума
на ВС, което е задължително за съдилищата /т.2 на ТР №1/2010г. на ОСГТК
на ВКС/, както и в съдебни решения на ВКС по чл.290 ГПК, е указано, че
понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие.
То е свързано с преценката на конкретни, обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението. Така в решение №27 от 15.04.2015г., постановено
по т.д. № 457/2014г. на ВКС, ІІ т.о. / както и в др. решения по чл.29 ГПК/ е
прието, че за да реализира справедливо възмездяване на претърпени от деликт
болки и страдания, е необходимо да се отчете действителния размер на
моралните вреди, като се съобразят редица обстоятелства, като характера и
тежестта на увреждането, степента и интензитета на болките и страданията,
икономическата конюнктура на страната и др. Доколкото неимуществените
вреди се отнасят до емоционалния живот на пострадалия, причиняват
физически и морални страдания, накърняват душевното спокойствие и
равновесие на пострадалия, преживяването им за всеки индивид е
индивидуално. Предвид специфика на съдържанието на неимуществените
вреди, при едно и също или приблизително по характер увреждане, може да
има разлика в размерът на обезщетението, която ще се дължи на разликата в
обстоятелствата, които са от значение за определяне на справедливо
обезщетение. От изложеното следва, че съдът не може да си служи с
„предположения” при преценката дължи ли се обезщетение и какъв е неговия
размер. След като понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е
абстрактно понятие, а е свързано с преценката на обективно съществуващи
обстоятелства, те трябва да бъдат установяването от ищеца чрез
доказателства, събрани по реда на ГПК. Така при предявен иск
неимуществените вреди подлежат на установяване / доказване / с
допустимите доказателствени средства по ГПК, като доказателствената
5
тежест е на ищеца.
Ищецът - въззивник навел твърдения, че продължилият почти 3 години
процес по обвинението срещу него в извършването на тежко по смисъла на
чл.93, т.7 от Допълнителните разпоредби на НК престъпление, го довел до
тежък емоционален срив, представляващи неимуществени вреди, които
търпял в хода на наказателното производство, поради което и претендирал
заплащането им от ответника в размер на 24300 лв. В открито съдебно
заседание обаче, чрез процесуалния представител, е направен отказ от
събиране на гласни доказателства по делото и от назначаване на съдебно-
психологична експертиза. Така за да определи обезщетението районният съд
е съобразил, че в случая спрямо ищеца е било повдигнато и поддържано
обвинение за извършено престъпление от общ характер. С оглед на това,
повдигнатото и поддържано обвинение се явява незаконно, дори и на
определени етапи на наказателното производство действията на съответния
прокурор да са били основани на убеждението му за виновност на лицето,
предвид събраните доказателства. Така установените неимуществени вреди са
в пряка и непосредствена последица от повдигнатото незаконно обвинение и
следва да бъдат обезщетени от ответника - Прокуратура на Република
България. Налице са всички елементи на фактическия състав, водещ до
възникване на правото за обезщетение за вреди и искът е доказан по
основание. Предвид неоснователното обвиняване в извършване на
престъпление, ищецът е търпял неимуществени вреди, изразяващи се в
психически страдания, стрес и притеснения във връзка с неоснователно
повдигнатото обвинение и страха от осъждане, свързани най-вече с негови
негативни психични изживявания, вреди които всеки при подобни
обстоятелства неминуемо търпи, бидейки с нормална психика и вменяем,
което по никакъв начин не е подлагано на съмнение. Те обаче не са доказани
да са в степен по-интензивна от нормалното. Не е установено да са налице
такива обстоятелства, които да са повлияли в значителна степен на здравето
на ищеца, не е установен степента на субективните му негативни
преживявания, какво и било отражението на незаконния акт върху личната
свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и
взаимоотношенията със семейството му и близките му. При това процесуално
бездействие правилно съдът е преценил, че справедливия паричен еквивалент
на причинените увреждания - неимуществени вреди, възлиза на сумата от
6
2000 лв.
Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд
счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и
относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни
фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им
правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни
изводи.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 225 от 17.12.2021 г. по гражданско дело
№ 575/2021 г. на Районен съд - Нова Загора.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок
от връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7