Р Е Ш Е Н И Е
№ 20
14 януари 2022г.,
гр. Плевен
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд- Плевен, втори състав, в публично
заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н.
Господинов
при
секретаря Бранимира Монова и с участието на прокурора Иван Шарков от Окръжна
прокуратура- Плевен, като разгледа докладваното от председателя административно
дело № 901 по описа на Административен съд - Плевен за 2021 год. и на основание
доказателствата по делото и закона, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 203 и следващите от
Административно-процесуалния кодекс.
Административното дело е образувано по искова молба от
З.И.П., ЕГН **********, изтърпяващ присъда в Затвора-гр.Белене, ЗПС, срещу ГД
„Изпълнение на наказанията“ – гр.София. Искът е предявен на правно основание
чл.1, ал.1 вр. чл.4 ЗОДОВ и чл. 3 от Европейската конвенция за правата на
човека. Цената на иска е 50 000 лв., ведно със законната лихва върху
сумата от датата на увреждането до окончателното ѝ изплащане,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди за периода
08.12.2004 г. – 15.10.2015 г., вследствие отменена като незаконосъобразна Заповед
№ 1353/08.12.2004 год. на началника на Затвора - Белене с Решение №
430/15.10.2015г. по адм.д. № 56/ 2015 г. по описа на Административен съд-
Плевен.
В исковата молба се излагат съображения, че с
отменената като незаконосъобразна заповед е разпоредено малтретиране на ищеца в
нарушение на чл.36, ал.2 НК, чл.29, ал.1 от КРБ и чл. 3 от ЕКЗПЧОС, което е
довело до претърпени от него физически страдания и унижаване на човешкото му
достойнство. Същият бил принуден да провежда полагащия му се престой на открито
с белезници на гърба, които са поставяни стегнато и така, че ръцете е следвало
да бъдат обърнати с дланите навън, вследствие на което се нарушавало
кръвоснабдяването на ръцете, а ищецът изпитвал болка и страх от увреждане на
здравето си. Това го принудило да се откаже от правото си на престой на
открито, да спортува и да общува с хора, вследствие на което здравето му било
увредено – зрението му намаляло, тялото му атрофирало, получил гръбначно
изкривяване и почти ежедневни болки в гърба. Излагат се множество оплаквания,
свързани с условията на изтърпяване на наказанието в килията, в която е
пребивавал ищеца Твърди се, че в резултат на посочената заповед ищецът е бил
лишен от адекватна медицинска и вследствие преживеният тормоз престанал да се
храни и опитал да се самоубие. Излагат
се доводи, че в т.8 на отменената заповед е разпоредено специално заради него
монтиране на халка в стената до телефона, към която да бъдат закачени
белезниците му при провеждане на телефонни разговори, както и че такава е била
монтирана и в банята, вследствие на което преживял унижение и болка, къпейки се
с една ръка и окован към стената. Твърди се, че в резултата на отменената като
незаконосъобразна заповед на ищеца са причинени неимуществени вреди, изразяващи
се в унижаване на човешкото му достойнство, болки и страдания, породени от
противоправното му оковаване и от подлагането му злоумишлено на „сетивна,
социална и емоционална репресия“, както и малтретиране с изключителен
интензитет, което е довело и до физически увреждания – на зрението и гръбначния
стълб, както и до душевни страдания – тревожност, чувство на безпомощност и
унижение, които в съчетание са го довели до опит за самоубийство чрез
гладуване.
От ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ – гр.София
е постъпил писмен отговор, в който се изразява становище, че исковата молба е
допустима, но неоснователна. Сочи се, че Заповед № 1353/08.12.2004 год. на
началника на Затвора – Белене е издадена съобразно личностните особености на
осъдения и с цел осигуряване безопасността, здравето и живота на служителите на
затвора. Твърди се, че отменената заповед не съдържа разпоредби, ограничаващи
правата на осъдения, а създава регламент за начина, по който същият да
упражнява гарантираните му от закона права. Алтернативно е направено възражение
за изтекла погасителна давност.
В съдебно заседание ищецът се явява лично и със
служебно назначеният му адвокат С.М. ***, който поддържа исковата претенция.
Излага съображения, че от събраните по делото доказателства безусловно исковата
претенция е доказана по основание от събраните по делото гласни и писмени
доказателства. Твърди, че възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно,
тъй като съдебното решение, с което е отменена като незаконосъобразна Заповед №
1353/08.12.2004 год. на началника на Затвора - Белене е от 15.10.2015 год., а
исковата молба е подадена на 13.10.2020 год., т.е. преди изтичане на
предвидената от закона давност. Пледира да бъде уважен изцяло предявеният иск.
Ищецът поддържа доводите си от исковата молба и прави
искане да му бъде присъдено претендираното от него обезщетение в пълен размер.
Ответникът се
представлява от юрк. П. П., която изразява становище, че исковата претенция е
неоснователна и недоказана по основание и размер. Твърди, че въпреки наличието
на отменен като незаконосъобразен административен акт, по делото не е доказана
причинно-следствена връзка между него и претендираните от ищеца вреди. Поддържа
доводите от представения по делото писмен отговор на ИМ, прави искане да бъде
отхвърлен предявеният иск и претендира присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Прокурорът дава заключение, че във фактическия състав
на отговорността на държавата за
дейността на администрацията, визиран в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, се включват
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата при или по повод изпълнение на административна дейност, отменени по
съответния ред, вреда от такъв административен акт и причинна връзка между
постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействие и настъпилия
вредоносен резултат. При липсата, на който и да е било от елементите на
посочения фактически състав не може да бъде реализирана отговорността на
държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от
ЗОДОВ. За да възникне законовата отговорност в случая следва безспорно да бъде установена както
незаконосъобразността на действията или бездействията, произтичащи от
осъществявана административна дейност, така и наличието на реално причинена
вреда, следствие от тях в пряка причинна връзка. Във връзка с горното изразява
становище, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства е видно, че
е липсва пряка причинна връзка между незаконната дейност на държавния орган или
длъжностно лице и вредите. Ето защо предлага на съда да отхвърли
предявения иск.
Като съобрази становищата на страните, приетите
доказателства и приложимия закон, съдът намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Предявеният с исковата молба иск по чл.1, ал.1 вр.
чл.4 от ЗОДОВ е процесуално допустим, тъй като ИМ е
подадена от лице, което има правен интерес и претенцията се основава на
незаконосъобразен административен акт, отменен по надлежния ред, от който са
причинени вреди на ищеца. Исковата молба е подадена от надлежна страна и срещу
надлежен ответник – ГД „Изпълнение на наказанията“, която е юридическо лице и
пасивно легитимирана страна по иска на осн. чл. 205 от АПК. Неоснователно е възражението
на процесуалния представител на ответника за изтекла погасителна давност за
предявяване на иска. Вземанията, произтичащи от
непозволено увреждане (чл. 111, б. "в" ЗЗД), се погасяват в петгодишен
срок. Съгласно чл. 114 от ЗЗД вр. § 1 от
ЗР на ЗОДОВ давностният срок тече от момента, в който вземането е станало
изискуемо. Съобразно т.4 на Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ВКС по тълк.
гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, при незаконни актове на администрацията началният
момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата
на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за
предявяване на иска за неговото заплащане е влизане в сила на решението за
отмяна на акта. В конкретния случай Заповед № 1353/08.12.2004 год. на началника
на Затвора – Белене е отменена с Решение № 430/15.10.2015 год., постановено по
административно дело № 56/2015 год. по описа на Административен съд – Плевен
/приобщено към материалите на настоящето производство/. Решението не е било
обжалвано и е влязло в законна сила на 06.11.2015 год., т.е. от този момент е
започнала да тече давността за предявяване на иск по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ,
поради което към момента на подаване на исковата молба, а именно 13.10.2020
год., не е изтекла петгодишната погасителна давност.
Съдът намира, че исковата претенция по отношение на
претендираните неимуществени вреди е доказана по основание и частично
основателна по размер. Съображенията за това са следните :
Между страните не е спорно, а от приложената на л.22
от делото справка от началника на Затвора-Белене е видно, че през посочения в
исковата молба период, за който се претендира присъждане на обезщетение, ищецът
е изтърпявал наказание лишаване от свобода в Затвора – Белене. Към настоящия
момент същият търпи наказание „доживотен затвор без право на замяна“, наложено
му с Присъда № 68/06.10.2000 год. по НОХД № 288/2000 год. на Окръжен съд – гр.
Русе, поради което и в съответствие с разпоредбата на чл.57, ал.1, т.1 от ЗИНЗС
наказанието се търпи при специален режим.
От адм.д. №
56/2015 год. по описа на Административен съд – Плевен, приобщено към
доказателствата на настоящето дело, е видно, че със Заповед №1353/08.12.2004
год., издадена от началника на Затвора -гр.Белене
(приложена на л.43-44 от делото), по отношение на ищеца е разпоредено следното:
1. При извършване на каквито и да е мероприятия с
лишения от свобода, винаги да е с белезници на ръцете отзад с обърнати навън
длани (дори и при престоя на открито); 2. При получаване от него на хранителна
пратка, тя да се дава в присъствие на поне двама надзиратели, командир на
отделение и социалния работник, работещ в ЗПС. Колетната книга и картона се
водят от командир на отделение; 3. При къпането на лишения от свобода да се
осигури присъствие на поне двама надзиратели и командир на отделение; 4.При
ползване на суми за лични нужди, желаните от него продукти да му се доставят в
ЗПС, без да бъде извеждан. Отговорник: командир на отделение; 5.При желанието
му да ползва библиотека, се взема списък на желаните от него книги и му се
доставя от социалния работник, работещ в ЗПС; 6. При нужда от медицинска помощ,
лекарят да го посещава в ЗПС; 7. При ползване на правата си на свиждане, да
бъде конвоиран от поне двама надзиратели и командир на отделение. Свиждането да
се състои при засилени мерки на сигурност; 8.При ползване на правото си на
телефон, да бъде закачвана едната халка на белезника за специално изработената
за целта халка в стената на телефона. Разговорите се контролират задължително
от социалния работник и в присъствието на надзирател и командир на отделение.
Горната заповед е отменена с Решение № 430/15.10.2015
год., постановено по административно дело № 56/2015 год. по описа на
Административен съд – Плевен, влязло в законна сила на 06.11.2015 год. От
горното е видно, че заповедта по отношение на ищеца е била действаща за периода
08.12.2004 – 06.11.2015 г., т.е. в рамките на периода, за който се претендира
присъждане на обезщетение, а именно 08.12.2004 г. – 15.10.2015 г. /датата на
постановяване на решението/.
За установяване твърденията на ищеца, изложени в
исковата молба и по негово искане са разпитани свидетелите И.Х.И. – лишен от
свобода, изтърпяващ наказание в Затвора – Белене от 2001 год.; Ц.Т.Д. *** и И.В.-***.
От показанията на И.И. се установява, че познава лишения от свобода З.П. и е възприел
обстоятелството, че същият е извеждан за престой на открито с поставени зад
гърба белезници. Свидетелят твърди, че П. е излизал на открито не повече от 2-3
пъти годишно и е споделил с него обстоятелството, че през 2003 год., м.юни 2004
г. и през 2014 год. е правил опити да се самоубие чрез гладна стачка, но е
преустановил същата заради това, че е бил заплашен от психоложката М.И., че ще
бъде хранен на сила. И. излага твърдения, че през 2014 год. от месец септември
до м. декември ищецът се е оплаквал от зъбобол, но не е бил извеждан за лечение.
Показанията на свидетеля Ц.Т.Д. ***, установяват
проведен медицински преглед на 17.06.2014 год. по отношение на ищеца в неговата
килия, осъществен от д-р Й.Г.. Свидетелят твърди, че към горната дата е бил
дежурен главен надзирател. Постовите надзиратели докладвали, че лишеният от
свобода е афектиран и се оплаква от това, че не му се оказва медицинска помощ. Д.
се консултирал с д-р Г. и с оглед неговата безопасност, както и тази на
служителите разпоредил поставяне на белезници на лишения от свобода, след което
по отношение на него в килията му и в присъствие на още двама надзиратели е
извършен медицински преглед. Свидетелят твърди, че знае за наличието на
заповед, касаеща определен начин на процедиране по отношение на ищеца при
извеждането му от килията, но не си спомня съдържанието ѝ, както и че на
всеки пост има различни инструкции по отношение лишените от свобода. На
конкретно зададен въпрос отговаря, че не си спомня друг случай, в който лишен
от свобода да е бил преглеждан по описания по- горе начин.
Свидетелката И.В.-*** в показанията си заявява, че е
запозната със Заповед № 1353/08.12.2004 год. и заявява, че на лишения от
свобода е предоставена възможност за разходки на открито, но той не е излизал
често. Не може да каже за периода 2004 год. – 2015 год. дали е имало дневник, в
който да се отразяват отказите от каре, но към момента на разпита твърди, че такива
има и те се попълват от надзирателите, въз основа на декларации от лишените от
свобода за отказ. Твърди, че е запозната с досието на З.П., но не си спомня в
него да е отразено, че същият е развил психотични заболявания в резултат на
това, че не излиза на открито, както и наличие на разстройство на психиката му.
Също така твърди, че престоят на открито не се провежда с поставени белезници и
доколкото си спомня в заповедта не е разпоредено такова нещо по отношение на
ищеца, а само поставяне на белезници при извеждането му от килията. Сочи, че на
открито лишените от свобода могат да спортуват, тъй като има уреди.
На л.77 от делото е приложена Заповед № 142/21.06.2006
г. на началника на Затвора – Белене, от която се установява налагане на
дисциплинарно наказание на ищеца. В обстоятелствената част на заповедта е
посочено, че З.П. изпаднал в нервна криза. Счупил мивка и тоалетна чиния,
заявявайки, че е болен- имал болни зъби и поискал да бъде освидетелстван от СМП.
От представеното от ищеца Постановление за отказ да се
образува наказателно производство на РП- Левски от 25.04.2006 г. /л.75/
постановление на ОП – Плевен от 23.05.2006 г. на л.79 от делото се установява
обстоятелството на подадена от З.И.П. жалба за това, че му е причинена средна
телесна повреда от стоматолог. В двата прокурорски акта е прието, че не са
налице данни за извършено престъпление, тъй като стоматологът е извършил
стоматологична интервенция – екстракция на болен зъб с гранолом, който не е подлежал
на лечение.
От медицинска справка на л.33 от делото, съставляваща
писмено доказателство неоспорено от ищеца, се установява здравословното
състояние на ищеца към момента на съдебното производство. В същата е отразена
диагноза : „Умишлено предизвикване или симулиране на симптоми или недъзи, било
то соматични или психологични. Мнимо разстройство. Синусова тахикардия.
Тиреотоксикоза.“ Посочено е, че ищецът е в добро общо състояние, адекватен и
контактен, афибрилен.
От приетото по делото досие на ищеца за периода на
исковата му претенция и във връзка с конкретните му оплаквания са налице
следните, относими към предмета на доказване писмени доказателства:
На л.338 от том 2 е приложено писмо от 28.12.2004 год.
на началника на Затвора- Белене, от което е видно изпращане на ищеца на лечение
в СБАЛЛС – затвора София. На л.339 е приложена епикриза от лечебното заведение
от 18.01.2005 год., от която се установява наличието на стоматологично
заболяване, както и че състоянието на П. позволява амбулаторното му лечение,
във връзка с което същият е дехоспитализиран.
На л.340 и 341 от том 2 е приложен рапорт от д-р Ф. от
21.01.2005 год., в който са отразени здравословните оплаквания на ищеца,
свързани със стоматологичното му заболяване, както и че на 29.12.04 год. същият
е изпратен на лечение в СБАЛЛС, откъдето е върнат на 15.01.2005 год., от който
момент не е имал оплаквания от здравен характер.На л.343, том 2 е приложено
уведомително писмо от ОП – Плевен от 20.09.2005 год. до лишения от свобода П.,
с което същият е увдедомен, че във връзка с негова жалба е извършена проверка
от ГУМЛС – София, която е установила, че същата е неоснователна. На л.347 от
том 2 е приложен препис от Определение № 46/13.03.2006, постановено по а.н.д. №
20064410200168 по описа на РС – гр. Левски, от което е видно, че съдът е
отхвърлил жалба на ищеца, касаеща наложено му със Заповед № 39/01.03.2006 г.
дисциплинарно наказание. От обстоятелствената част на определението е видно, че
наказанието е наложено заради поведението на л.св.П. при конвоирането му при
зъболекар в гр.Свищов. На л.351 от том 2 е приложена докладна записка от
14.06.2006 год., изготвена от д-р П.Г., от която е видно, че ищецът е бил
прегледан във връзка с оплаквания за болка в сърцето. От направеното ЕКГ е
установено синусова тахикардия. Лекарят предоставил лекарство, което П. отказал
да приеме, заявявайки че „не е луд, за да приема такива таблетки“.
На л.352 и 353 от том 2 са представени Постановление
за отказ да се образува наказателно производство на РП- Левски от 25.04.2006 г.
и постановление на ОП – Плевен от 23.05.2006 г., които са представени по делото
и от ищеца. Тяхното съдържание е обсъдено по-горе в настоящето решение. На
л.359 от том 2 е представена докладна записка от С.М.П.до началника на затвора
от дата 26.08.2008 год., в която е посочено, че на 25.08.2008 год. л.св. П. е
отказал да допусне служители от фирма за обеззаразяване да напръскат килията
му, твърдейки, че страда от белодробно заболяване. На л.360 и 361 са приложени
декларации, обективиращи отказ на ищеца да излезе на свиждане и да получи
колетна пратка. На л.373 от том 2 е приложено писмо от началника на затвора до
РЗОК от дата 18.06.2014 год., съдържащо искане за издаване на
здравноосигурителни книжки на трима лишени от свобода, сред които и З.И.П.. На
л.377 от том 2 е приложено писмо началника на затвора до ГДИН от 02.07.2014
год. с което същият уведомява дирекцията, че лишеният от свобода З.П. е
прекратил обявената гладна стачка. На л394 е приложена докладна записка от
28.01.2015 год. от Ц.Т.Д. /разпитан като свидетел по делото/, в която е
отразено, че на 17.06.2014 год. е извършен медицински преглед на лишения от
свобода З.П. от д-р Г. в ЗПС. От изложението е видно, че прегледът е бил
осъществен при поставени белезници на лишения от свобода като лекарят е заявил,
че не е необходимо свалянето им. Посочено е, че държанието на лишения от
свобода е било агресивно и заплашително, поради което прегледът е бил
осъществен в присъствието на двама надзиратели. Обстоятелството на проведен
преглед по отношение на П., при който е използвано помощно средство- белезници,
е отразено и в докладна записка, изготвена от Д. на 17.06.2014 год. /л.395/ от
том 2.
На л.433 от том 2 е приложена докладна записка от
15.04.2015 год., изготвена от К. П.И., в която е посочено, че на 18.06.2014
год. ищецът П. е бил конвоиран до стоматологичния кабинет на д-р Г. за лечение
и пред стоматолога лишеният от свобода заявил, че страда от сърдечно заболяване,
във връзка с което д-р Г. му препоръчал да се обърне към клиника по дентална
медицина. На гърба на л.433 и на л.434 е приложена медицинска справка от
09.04.2015 год., изготвена от д-р Г., в която е посочена диагноза : „Умишлено
предизвикване или симулиране на симптоми и недъзи, било то соматични или
психологични-мнимо разстройство. Диссоциално разстройство наличността“. Като
обективно състояние е посочено, че пациентът е в добро общо такова, адекватен и
контактен, афибрилен. От правените многократно ЕКГ е установен синусов ритъм,
индеферентна ел. позиция, без отклонения в реполяризацията. В частта „Терапия“
лекарят е посочил, че постоянната изолация в самостоятелна килия, без постоянен
приток на сетивна информация, при депривация на човешки контакти и общуване,
действат деструктивиращо на психиката, довеждайки я често до остър психогенен
срив с богата соматизация: чести кризи на сърцебиене, задушаване и стягане в
сърдечната област и търсене на медицинска помощ.
Останалите писмени доказателства, приложени в досието
на ищеца в том 2 на настоящето дело, са извън времевия период на исковата
претенция, поради което съдът ги намира за неотносими към предмета на
доказване.
Ищецът е представил изготвени от него 2 бр. молби до
началника на Затвора-Белене /л.73 и л.74/ които нямат каквато и да е дата и
върху които не е налице отбелязване, от което да се направи извод, че са
достигнали до адресата си, поради което съдът счита, че същите представляват
частни документи по смисъла на чл.180 от ГПК, които са без достоверна дата и
нямат каквато и да е доказателствена стойност за отразените в тях обстоятелства
по аргумент от чл.181, ал.1 ГПК. Ищецът е представил и декларация от И.Х.И.
/л.69-72/, съдържаща отговори на лицето по „въпросен лист“, изготвен от З.П.
/л.65-68/, която следва да се изключи от доказателствената съвкупност, тъй като
не е налице процесуален ред, даващ възможност да бъдат събирани свидетелски
показания извън съдебно заседание, които да бъдат обективирани в частен
документ, а освен това свидетелят И. е разпитан по искане на ищеца в съдебно
заседание в присъствие на страните за същите обстоятелства и показанията му са
отразени съответния протокол.
Ищецът е представили кореспонденция в превод на
български език с Европейския съд по правата на човека /л.235-238/, но
настоящата съдебна инстанция намира, че същата няма отношение към предмета на
делото, тъй като в нея са отразени указанията на съда към ищеца във връзка с
негови жалби, които обаче не са налични, тяхното съдържание не е възпроизведено
в кореспонденцията, поради което не може да се направи извод какви са били
конкретните оплаквания на З.П., с които е бил сезиран съда.
Въз основа на така установеното от фактическа
страна, съдът прави следните правни
изводи:
Съгласно чл. 1 ал.1 от ЗОДОВ държавата и общините
отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни
лица, при или по повод изпълнение на административна дейност.
Съобразно чл.4 от ЗОДОВ на обезщетяване подлежат и
неимуществените вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.
Както бе посочено по- горе в настоящото решение, Заповед
№ 1353/08.12.2004 год. на началника на Затвора – Белене е отменена с Решение №
430/15.10.2015 год., постановено по административно дело № 56/2015 год. по описа
на Административен съд – Плевен /приобщено към материалите на настоящето
производство/. Решението не е било обжалвано и е влязло в законна сила на
06.11.2015 год.
Предвид горното съдът счита, че е налице първата
предпоставка на чл. 1 ал.1 от ЗОДОВ за ангажиране деликтната отговорност на
държавата – отменен като незаконосъобразен административен акт на орган от
държавната администрация, в резултат на възложената ѝ със закон
административна дейност.
С отменената като незаконосъобразна заповед несъмнено
са засегнати права на ищеца, тъй като по отношение на него са разпоредени
действия, излизащи извън законовата регламентация на ЗИН /действал в началото
на посочения в ИМ период, за който се претендира обезщетение/ и ЗИНЗС, касаеща
вида и режима на изтърпяваното от него наказание в Затвора – Белене.
Оспорената заповед е издадена по време на действие на
Закона за изпълнение на наказанията, отм., бр. 25 от 3.04.2009 г., в сила от
1.06.2009 г., Правилник за прилагане на Закон за изпълнение на наказанията,
отм., бр. 9 от 2.02.2010 г., в сила от 1.02.2010 г. , Правилник за организация
на охраната, правата и задълженията на надзорно-охранителния състав в местата
за лишаване от свобода, издаден от министъра на правосъдието, обн., ДВ, бр. 101
от 12.12.2000 г., отм., бр. 71 от 1.09.2006 г. и Закон за административното производство,
отм., бр. 30 от 11.04.2006 г., в сила от 12.07.2006 г., с изключение на глава
трета, раздел II, отм., в сила от 1.03.2007 г.
Отменения Закон за изпълнение на наказанията
регламентира възможността за засилени предпазни мерки и употреба на физическа сила, помощни
средства и оръжие. Съобразно с разпоредбата на чл.84б, ал.1 от
ЗИН, при изпълнение на служебното си задължение държавните служители от местата
за лишаване от свобода могат да употребяват физическа сила, помощни средства и
оръжие, а несъмнено разпоредените с оспорената заповед по т.1 „белезници”
съставляват „помощни средства” по смисъла на чл.84б, ал.2 от отм. ЗИН. В чл. 84г ,
ал.1 обаче са разписани пет изчерпателно изброени хипотези, при които
употребата на помощни средства се допуска:
за освобождаване на заложници; за освобождаване на завзети сгради и
помещения, съоръжения и транспортни средства; за пресичане на групово нападение
и барикадиране или за прекратяване на буйство; при конвоиране или задържане на
лишени от свобода; при тежко психическо разстройство на лишения от свобода,
когато има опасност да посегне на живота си или на живота и здравето на друго
лице.
Очевидно е, че с т.1 от отменената като
незаконосъобразна заповед е регламентирано поставяне на белезници извън така
посочените нормативно установени случаи и за неограничен период от време. Разпоредбите
на чл.85а, ал.3 и ал.4 предвиждат инцидентност на мерките, вземането им по
конкретен повод и при определено поведение, след преустановяването на което те
се преустановяват незабавно. В този смисъл са и разпоредбите на чл.112 - чл.122
от ЗИНЗС, обн., ДВ, бр. 25 от
3.04.2009 год. Ето защо съдът счита, че е разпоредено необосновано използване
на помощни средства по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, което е в нарушение на
чл.3, ал.1 от с.з. и е довело до накърняване правата на лишения от свобода.
Освен това в
заповедта е посочен и нерегламентиран нормативно начин на поставяне на
белезниците – ръцете отзад с обърнати
навън длани /дори при престоя на открито/, което съдът намира за проява на
жестоко отношение по смисъла на чл.3 от действащия към момента ЗИНЗС. По делото
от показанията на свидетеля И.И. се доказва, че престоя на открито на ищеца е
осъществяван именно по предписания със заповедта начин. Ето защо съдът приема
изложените в исковата молба доводи, че горното е довело до отказ на П. от
правото му на престой на открито и е ограничило възможностите му да спортува и
води здравословен начин на живот.
Проява на
унизително отношение по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС е и разпореденият с т.3 от
заповедта начин, по който същият следва да се къпе – в присъствие на двама
надзиратели и командир на отделението. Тук следва да се отбележи, че не са
налице доказателства за твърдението на ищеца, че се е къпал окован за халка и с
една ръка, а и със заповедта не е разпореждано подобно нещо. Освен това,
въпреки указаната на ищеца тежест на доказване, същият не е ангажирал каквито и
да е доказателства, от които да се направи извод, че къпането му се е
осъществявало именно по предвидения със заповедта начин.
В т.6 на отменената заповед е разписано, че при нужда
от медицинска помощ, лекарят следва да посещава лишения от свобода в ЗПС.
Очевидно е налице разписаното правило, което ограничава правата на лишения от
свобода, свързани с медицинското обслужване по време на изтърпяване на
наказанието, посочени в Наредба № 2 за медицинското обслужване в
местата за лишаване от свобода /отм.20.01.2007г./ и глава десета от ЗИНЗС, обн.,
ДВ, бр. 25 от
3.04.2009 год. От събраните по делото доказателства обаче се установява само
един случай, в който ищецът е бил прегледан от д-р Г. в ЗПС /с поставени
белезници/, а от писмените доказателства в досието му е видно, че през
посочения в ИМ период лишеният от свобода е бил преглеждан и лекуван и извън
ЗПС, т.е. очевидно заповедта в тази ѝ част не е спазвана и не се стигнало
до фактическо нарушаване на правата му, регламентирани от посочените по-горе
нормативни актове. В ИМ се сочи, че ищецът е бил лишен от адекватна медицинска
помощ. Съдът обаче намира, че по делото
не са събрани каквито и да е доказателства, от които да се установи
обстоятелството, че са били налични здравословни оплаквания на ищеца, във
връзка с които не му е било предоставено медицинско обслужване. Качеството на това
обслужване обаче е отговорност на съответните медицински специалисти, а не на
ответника, чието задължение единствено е да осигури поисканата медицинска помощ.
Не са налице и доказателства за влошаване здравословното състояние на ищеца,
още по-малко за наличието на причинно-следствена връзка за такова и разписаното
в т.6 от отменената заповед разпореждане. В том 2 от делото /л.433 гръб и л.
434/ е приложена медицинска справка от 09.04.2015 год., изготвена от д-р Г., в
която е посочена диагноза : „Умишлено предизвикване или симулиране на симптоми
и недъзи, било то соматични или психологични-мнимо разстройство. Диссоциално
разстройство на личността“. Като обективно състояние е посочено, че пациентът е
в добро общо такова, адекватен и контактен, афибрилен. От правените многократно
ЕКГ е установен синусов ритъм, индеферентна ел. позиция, без отклонения в
реполяризацията. В същия смисъл са и данните от медицинска справка в т.1, л.33 от делото от 22.10.2020 год., удостоверяваща актуалното
здравословното състояние на ищеца към момента на съдебното производство. От
тези писмени доказателства не се установява наличието на реални здравословни
проблеми или задълбочаването на такива, които да са вследствие липса на
лечение.
В мед. справка от 09.04.2015
год. в част „Терапия“ лекарят е посочил, че постоянната изолация в
самостоятелна килия, без постоянен приток на сетивна информация, при депривация
на човешки контакти и общуване, действат деструктивиращо на психиката,
довеждайки я често до остър психогенен срив с богата соматизация: чести кризи
на сърцебиене, задушаване и стягане в сърдечната област и търсене на медицинска
помощ. Тук обаче да се има предвид обстоятелството, че ищецът изтърпява
наказанието си /доживотен затвор без право на замяна/ при специален режим,
съобразно разпоредбата
на чл.57, ал.1, т.1 от ЗИНЗС. Това наказание
представлява мярка на държавна принуда, с която се засягат правата на осъдения.
Съдържанието на това засягане е функция на вида наказание. Доживотен затвор е
принудително изолиране на осъдения до края на живота му в места за изтърпяване
на наказанието лишаване от свобода. По същността си доживотният затвор без
замяна е лишаване от свобода до края на живота на осъдения. Съдържанието на
лишаването от свобода се изразява в ограничаване на свободата на движение на
осъдения в пространството, в избора на режим на живот и на социални контакти.
Ето защо няма как да се приеме, че констатираното в медицинската справка от
09.04.2015 год. психично състояние на ищеца се дължи на отменената като
незаконосъобразна заповед, а не на разписания в закона режим на изтърпяване на
наказанието.
В т.8 на отменената като незаконосъобразна заповед е
разписан начинът, по който лишеният от свобода може да ползва правото си на
телефонен разговор, а именно „… да бъде закачвана едната халка на белезника за
специално изработената за целта халка в стената на телефона. Разговорът да се
контролира задължително от социалния работник и в присъствието на надзирател и
командир на отделението“.
Съдът счита, че доводите, изложени по отношение на т.1
от заповедта, свързани с използването на белезници като помощно средство, са
относими и за т.8 от същата. Регламентира се използване на белезници извън
изчерпателно разписаните от закона хипотези, което несъмнено е в нарушение на
правилото, разписано в чл.3, ал.1 от ЗИНЗС. Освен това е предвиден контрол на
провежданите разговори, който не е нормативно регламентиран и нарушава правото
на неприкосновеност на кореспонденцията по смисъла на чл.8 от ЕКЗПЧОС. Горното
несъмнено уронва човешкото достойнство на ищеца и съставлява основание да се
приеме, че е довело до причиняване на претендираните с ИМ неимуществени вреди.
Съдът счита, че в останалите си части заповедта не
регламентира правила в разрез с нормативната уредба, свързана с режима на
изтърпяване на наказанието от ищеца, поради което от тези разпореждания не са
произтекли подлежащи на обезщетяване неимуществени вреди.
Ограничаването на права вън от
следващото от присъдата, от закон или несъвместимо с наказанието, е
недопустимо. Наказанието се налага за постигане на целите по чл. 36, ал. 1 от НК - личната и генералната превенция. От целите на
наказанието чл. 36, ал. 2 от НК изключва причиняването на физическо страдание или
унизяването на човешкото достойнство. Забраната по чл. 36, ал. 2 от НК е частно проявление на общата забрана по чл. 29, ал. 1 от КРБ и на чл. 3 от ЕКПЧ. Ето защо общото, непостановено по повод на конкретна
простъпка и неограничено във времето разпореждане за използване на помощни
средства при извършването на каквито и да е мероприятия с лишеното от свобода
лице е несъвместимо със забраните по чл. 36, ал. 2 от НК, чл. 29, ал. 1 от КРБ и чл. 3 от ЕКПЧ, представлява ограничение в правната сфера на
осъдения в повече от дължимото за изпълнение на наказанието (предвид високата
степен на изолация на помещението като доживотно осъден и ситуирането му в
самото пенитенциарно заведение) и уронва човешкото му достойнство.
Разпореждането за използване на помощни средства, без да са налице конкретните
предпоставки на закона, е противоправно действие, необходима, типична и логична
последица от което е създаването на
чувство за безпомощност и засягане на достойнството на осъдения. Последното
съставлява не само нарушение на
материалния закон, но и несъответствие с целта на закона, тъй като
разпоредените мерки не са пропорционални на преследваните със същия цели. В този смисъл е и съдебната
практика на ЕСПЧ, например по дело „К.срещу България” по жалба № 891/05 год.
Ето защо съдът намира, че е доказано наличието на
неимуществени вреди за ищеца, произтичащи от отменения като незаконосъобразен
административен акт, но не и в претендирания с ИМ размер.
От изложените по- горе мотиви е видно, че отменената
като незаконосъобразна заповед е действала през целия период, за който се
претендира обезщетение, т.е. 08.12.2004 г. – 15.10.2015 г. В същото време обаче
не всички неимуществени вреди, претендирани от ищеца, са в причинно-следствена
връзка с нея. Такава е доказана по отношение разпореденото в т.1 от заповедта
използване на белезници и начинът на поставянето им при престой на открито; по
т.8, касаеща ползване правото на телефонно обаждане и отчасти по т.6, свързана
с реда за предоставяне на медицинска помощ.
Съдът счита, че размерът на следващото се обезщетение
за претърпените неимуществени следва да бъде определен при съблюдаване
правилата на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД/. Съгласно
разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за претърпените
неимуществени вреди се определя по справедливост. Понятието
"справедливост" е морално-етична категория и включва съотношението между
деянието и възмездието. Самото осъждане има характер на овъзмездяване, а
размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени
вреди следва да бъде определен при съобразяване с характера, вида, изражението
и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите
нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в
страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство
за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта, като
законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди,
изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде
определен от съда с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства,
касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е
отразила на увреденото лице. Отчитайки посочените по-горе обстоятелства и
предвид характера, интензитета и продължителността на породените страдания и
негативни преживявания, настоящият съд счита, че справедливият размер на
обезщетението за причинени неимуществени вреди е 5 500 /пет хиляди и петстотин/
лв., поради което предявеният иск следва да бъде уважен за тази сума и
отхвърлен като неоснователен и недоказан за разликата до предявения размер от 50
000 лв.
Претенцията за заплащане на законна лихва върху
присъдените обезщетения на осн. чл. 86 от ЗЗД е основателна и следва да бъде
уважена. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по
т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, при незаконни актове на администрацията началният
момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата
на обезщетението, както и началния момент на погасителната давност за
предявяване на иска за неговото заплащане е влизане в сила на решението, с
което се отменят унищожаемите административни актове. На това основание претенцията за лихва върху
присъдената главница е дължима от датата на влизане в сила на Решение №
430/15.10.2015 год., постановено по административно дело № 56/2015 год. по
описа на Административен съд – Плевен, а именно от 06.11.2015 год. до окончателното изплащане на обезщетението.
Воден от горните мотиви и на основание чл.203 от АПК
във връзка с чл.1 ал.1 от ЗОДОВ, Административен съд-Плевен, II- ри състав
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА на основание чл.1 ал.1 във вр. с
чл.4 от ЗОДОВ ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – гр.София
да заплати на З.И.П., ЕГН **********, изтърпяващ присъда в Затвора-гр.Белене сума
в размер на 5 500 лева (пет хиляди и петстотин лева), представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода 08.12.2004 г. –
15.10.2015 г. от отменената като незаконосъобразна Заповед № 1353/08.12.2004
год. на началника на Затвора – Белене, ведно с дължимата законна лихва върху
присъденото обезщетение от 06.11.2015 год.
до окончателното изплащане на сумата.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от З.И.П., ЕГН **********,
изтърпяващ присъда в Затвора-гр.Белене, за разликата над присъдения размер от 5
500 лева до пълния претендиран размер от 50 000
лева, като неоснователен и
недоказан.
Решението може да се оспори с касационна жалба, чрез
Административен съд – Плевен, пред Върховен административен съд в 14-дневен
срок от съобщението за изготвянето му.
Преписи от решението да се изпратят на страните.
СЪДИЯ:/п/