РЕШЕНИЕ
Номер ІІ-21 03.05.2019 г. гр.Б.В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански състав
На: пети март две хиляди и деветнадесета година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно гражданско дело номер 169 по описа за 2019 година
Производството по делото по реда на чл.258
и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Е.Й.М. ***, подадена
чрез пълномощник адв.Ханджиев против решение № 2543/10.12.2018г, постановено по гр.д.№ 7353/2018г. по описа на
РС-Бургас.
С първоинстанционното решение е прекратен гражданския брак,
сключен на 05.09.2017 г. с Акт за граждански брак № */05.09.2017 г. между П.С.М.
*** и Е.Й.М. ***, като дълбоко и непоправимо разстроен; обявено е, че вина за
дълбокото и непоправимо разстройство на брака има съпругът Е.Й.М.; постановено
е след прекратяване на брака съпругата П.С.М. да възстанови предбрачното си
фамилно име – М.. С решението Е.Й.М. е осъден да заплати на П.С.М. сумата от
625 лв. за направените по делото разноски, както и да заплати по сметка на
РС-Бургас окончателна държавна такса по делото в размер на 50 лв.
Въззивникът Е.Й.М.
обжалва първоинстанционното решение в частта му относно
вината, с която е прието, че вина за
дълбокото и непоправимо разстройство на брака има съпругът, като счита
решението за неправилно, необосновано и незаконосъобразно в обжалваната част.
Счита се, че съдът необосновано е достигнал до неправилен извод, че вина за
разстройството на брака има ответника, като не е съобразил заинтересоваността
на разпитаните по делото свидетели Е. М. и С. М., които са родители на ищцата и
са пряко заинтересовани от изхода на спора. Според въззивника, районният съд
неправилно не е кредитирал показанията на св.А. Ч., която е дала конкретни
примери за противобрачно поведение на ищцата, както и на св.Й.М., който е бил
очевидец на отношенията между страните и е наблюдавал поведението на ищцата.
Счита се за необоснован и извода на районния съд за упражнено домашно насилие
от страна на ответника спрямо ищцата, като съдът отново неправилно е кредитирал
изцяло показанията на заинтересованите свидетели М. и М., без да съобрази, че
по гр.д.№ 3653/2017 г. на БРС самата ищца е заявила, че твърденията на баща й
не отговарят на истината и е отрекла спрямо нея да е упражнявано домашно
насилие. В тази връзка се посочва, че въпреки усилията на ищцата и нейните
родители да установят по настоящото дело, че спрямо нея е извършвано домашно
насилие, че е била системно физически малтретирана и психически тормозена, това
не е доказано по безспорен начин, като съдът не е взел предвид показанията на св.Ч.,
която не е заинтересована и от които се установява, че полицията е посещавала
адреса на страните по фалшиви сигнали за упражнено насилие и никога не са
констатирали такова. Според въззивника, съдът необосновано приема недоказаните
твърдения на ищцата за негово противобрачно поведение, а не приема за нейно
противобрачно поведение нежеланието й да се грижи за децата и съпруга си, да
извършва домакинските си задължения и да се грижи за домашния уют. Моли въззивния
съд да отмени решението в обжалваната му част относно вината за настъпилото
дълбоко и непоправимо разстройство на брака. Не са направени нови доказателствени
искания. Претендират се направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил
писмен отговор от въззиваемата П.С.М., чрез пълномощника й адв.Кескинов, в
който са изложени съображения за неоснователност на въззивната жалба. Оспорват
се изложените в жалбата възражения и доводите за неправилност и необоснованост
на решението в частта за вината, като в тази връзка са изложени пространни
съображения. Моли съда да остави без уважение въззивната жалба като неоснователна
и да потвърди решението на БРС като правилно и законосъобразно в обжалваната му
част. Не са направени доказателствени искания. Претендира се присъждане на
направените по делото разноски.
Бургаският окръжен
съд, като взе предвид доводите на страните, събраните по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност и като съобрази разпоредбите на
закона, намира за установено следното:
Въззивната жалба
е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК и от лице с правен интерес от
обжалването, поради което е допустима и следва се разгледа по същество.
Предявеният иск е за развод по чл.49, ал.1 СК.
Първоинстанционният
съд е сезиран с исковата молба на П.С.М. против Е.Й.М., за прекратяване на сключения между страните граждански
брак като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на ответника; за
възстановяване на предбрачното фамилно име на ищцата – М.. Изложени са
твърдения, че отношенията между страните се влошили заради поведението на
ответника, същият бил агресивен към ищцата, тя била обект на поС.ни побои,
физически и психически тормоз от негова страна, както и от страна на неговите
родители. Последният побой бил на 21.03.2018 г., като тя успяла да избяга от
дома си с малкия си син Д. и с помощта на полицията била настанена в К. ц.-Б.,
където й оказали помощ, след което подала жалба за упражнения й физически
тормоз. На следващия ден родителите й пристигнали и я прибрали в дома си в гр.Я.,
като оттогава съпрузите са в окончателна фактическа раздяла.
С писмения
отговор ответникът Е.Й.М. е заявил, че също желае прекратяване на брака, но
счита, че вината за това е на съпругата. Оспорил е като неоснователни
твърденията на ищцата за негова вина за разстройството на брачните им отношения
и за осъществявано спрямо нея физическо насилие. Посочил е, че тя не се
интересувала за здравето на децата им (родени преди сключването на брака) и не
се грижела за тях, за дома и семейството, а това се правело от ответника и
родителите му.
По делото е безспорно, че страните
са съпрузи, като гражданският им брак е сключен на 05.09.2017 г. с Акт за
граждански брак № */05.09.2017 г. Не се спори, че от съвместното си съжителство
преди брака страните имат родени две деца – С., роден на *** г. и Д., роден на ***
г. Тъй като децата не са родени през време на брачната връзка, мерките спрямо
тях не са предмет на производството за развод.
Не се спори
също, че страните са във фактическа раздяла от 21.03.2018 г., когато ищцата е
напуснала семейното жилище. В тази връзка е представен договор за предоставяне
на социални услуги вх.№ */21.03.2018 г., съгласно който ищцата П.С.М. е
настанена в Кризисен център за деца и лица, жертви на насилие „Деметра“ –
Бургас, както и приемо-предавателен протокол от 22.03.2018 г., съгласно който
на същата дата П.С.М. и детето Д. Е. М. са напуснали К. ц.-Б., поради връщане
при родителите на П.М..
По делото е
представената и заповед за защита по ЗЗДН от 09.10.2018 г., издадена въз основа
на решение № */09.10.2018 г.
по гр.д.№ 2644/2018 по описа на РС-Ямбол, с която на ищцата П.М. са наложени
мерки за защита срещу осъществено спрямо нея домашно насилие от страна на
ответника Е.М.. От извършената от настоящия съд служебна справка се констатира,
че посоченото съдебно решение е потвърдено с решение от 11.02.2019 г. по
в.гр.д.№ 18/2018 г. по описа на ОС-Ямбол.
Не се спори,
че през 2017 г. между страните е водено и друго дело по реда на ЗЗДН – гр.д.№
3653/2017 г. по описа на БРС, което е прекратено с протоколно определение от
21.06.2017 г. по искане на ищцата М..
И двете страни
са ангажирали гласни доказателства пред първата инстанция.
От показанията
на разпитаните пред районния съд св.Е. М. и св.С. М. (родители на ищцата) се
установява, че отношенията между съпрузите били конфликтни, дъщеря им често им
споделяла, че била тормозена и бита от ответника, той нямал уважение към нея
като майка, но тя му прощавала заради децата. Описали са случай, когато ищцата
била бременна с второто дете, те пристигнали в дома на страните в гр.Б.и видели,
че ищцата била в синини и разплакана, а ответникът бил агресивен към нея и
хвърлял дрехите й, като неговите родители също се държали агресивно към дъщеря
им, блъскали я и не й давали да тръгне с тях. По повод този случай свидетелите
подали молба в полицията и предприели мерки да приберат дъщеря си при тях, но
тя отказала. Свидетелите са описали и случай, когато от полицията разбрали, че
дъщеря им е била бита и са я настанили в кризисния център с детето, при което
те веднага тръгнали към гр.Б.и си я прибрали с детето при тях в гр.Я., като
оттогава страните са разделени. След това ответникът идвал и я тормозел и в
техния дом в гр.Я..
В показанията
си св.Й.М. (баща на ответника) е заявил, че проблемите между сина му и ищцата
били заради нейния калпазанлък и мърливост, тя не знаела да готви, дори печка
не знаела да пали, не се грижела за децата, а само топяла мъжа си, че има
домашно насилие, пускала жалби и от полицията идвали по всяко време. Идвали от
полицията по сигнали и на нейните родители, питали я дали е бита, а тя казвала,
че не е. Свидетелят е заявил, че след като ищцата родила второто дете, за
голямото дете С. се е грижел само той, а за домакинството се грижела неговата
съпруга, тя готвела, чистела и перяла, като ищцата нищо не правела, дори
отказала да влезе в болница с детето С..
В показанията
си св.А. Ч. е заявила, че с родителите на ответника са сватанаци и често ходи у
тях. Според свидетелката, проблемите в семейството били заради това, че П. не
чистела, обичала да ходи по махалите, не се грижела за децата, а след като
родила малкото дете отказвала да влиза в болницата със С.. Свекървата постоянно
й помагала, чистела, палела печката, готвела. Заявила е също, че не е чула
ищцата да се оплаква, не я е виждала да е бита и да има синини, а когато нейните
родители дошли в Б. е нямало конфликти.
С
първоинстанционното решение съдът е приел, че бракът между страните е дълбоко и
непоправимо разстроен по вина на съпругът-ответник. В тази връзка е прието, че
напускането от ищцата на семейното жилище се дължи на противобрачното поведение
на ответника, който е осъществявал психически и физически тормоз над съпругата
си по времето, когато са съжителствали заедно, същият е удрял ищцата и е
ограничавал контактите й с нейните родители. За този извод районният съд се е
позовал на събраните гласни доказателства (св.Е. М. и св.С. М.) и приетите по
делото писмени доказателства (Заповед за защита от 09.10.2018 г. по гр.д.№
2644/2018 г. на ЯРС и договор за социална услуга между К. ц.-Б. и П.М.). За
неоснователни са преценени твърденията на ответника за противобрачно поведение
на ищцата, изразяващо се в нежеланието й да полага грижи по отглеждането и
възпитанието на двете деца, за домакинските задължения и домашния уют. В тази
връзка, БРС не е възприел показанията на водените от ответника свидетели Й. М.
и А. Ч., поради това, че изложените от тях аргументи не могат да обосноват
извод за противобрачно поведение на ищцата. По горните съображения, районният
съд е приел, че именно агресивното поведение на ответника към съпругата му е
довело до трайното отчуждение между съпрузите, поради което е постановил, че
вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака има съпругът Е.Й.М.. С
решението е възстановено и предбрачното фамилно име на съпругата – М..
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част,
а по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
При
тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за
валиден и допустим съдебен акт.
Въззивният съд, като обсъди доводите
на страните и прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава,
каквато е изложена в обжалваното решение. Районният съд е съобразил и
анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на които
е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и
обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са
ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата
инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема
изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК. Настоящата инстанция напълно споделя и
правните изводи на БРС за разстройство на брака по вина на ответника Е.М., които
са формирани въз основа на установената фактическа обстановка, като намира
същите за правилни и в съответствие със закона и препраща към тях на основание чл.272 ГПК.
По
изложените във въззивната жалба оплаквания по правилността на решението и в
допълнение към съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:
Настоящата
инстанция изцяло споделя извода на районния съд, че дълбокото и непоправимо
разстройство на брака е настъпило по изключителна вина на ответника, като
намира за неоснователни всички наведени възражения във въззивната жалба.
От съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства се установява твърдяното от
ищцата агресивно поведение на ответника спрямо нея, физическо и психическо
насилие от негова страна. Тези твърдения се подкрепят от показанията на св.Е. М.
и св.С. М. (родители на ищцата), които възпроизвеждат факти относно агресивното
отношение на Е. към дъщеря им П. през 2017 г., когато тя е била бременна с
второто дете, като са видели синините по лицето й в резултат на упражненото
спрямо нея насилие от ответника, както и относно споделеното от нея, че съпругът
й я е биел и тормозил. В тази връзка, неоснователни са
възраженията на въззивника за това, че първоинстанционният съд не е съобразил
заинтересоваността на свидетелите М.и от изхода на делото и неправилно е
кредитирал техните показания. С оглед събраните доказателства и независимо,
че тези показания са дадени от лица с близка родствена връзка с ищцата,
създаваща обективна възможност от тяхната заинтересуваност, БОС намира, че в случая не
са налице причини същите да не
бъдат кредитирани,
като те следва да бъдат преценени във връзка с останалите
доказателства по делото, съгласно
разпоредбата на чл.172 ГПК. Тук следва да има предвид,
че дори и да не са били преки очевидци на
упражненото спрямо ищцата физическо насилие, М. и М. са били свидетели на
последиците от агресивните действия на ответника, които заедно със споделените им от ищцата факти за нанесени й от него побои се подкрепят от приетите писмени
доказателства – договор за настаняване на ищцата в К.
ц.-Б. и издадената в нейна полза заповед за защита по гр.д.№ 2644/2018 г. на
РС-Ямбол. Така установените от горните
доказателства факти
на упражнено от ответника физическо насилие
не са опровергани от останалите
събрани по делото доказателства.
Обратен извод не следва от обстоятелството, че
образуваното гр.д.№ 3653/2017 г. по описа на БРС, за защита на ищцата от
домашно насилие, е било прекратено по нейна молба, а напротив – подадената
тогава молба за защита по ЗЗДН съставлява именно индиция за разпад в брачните
отношения между съпрузите. Показанията свидетелите М.и не са опровергани и от
ангажираните от ответника гласни доказателства, тъй като изнесените от св.Ч. и
от св.М. данни за липса на физическо посегателство и за фалшиви сигнали до
полицията, не се подкрепят от писмените доказателства по делото (настаняването
на ищцата от полицията в кризисния център е обективен факт). А обстоятелството,
че ищцата не се е снабдила с медицинско удостоверение за упражняваното спрямо
нея насилие, в никакъв случай не означава, че такова не е било осъществено,
след като по делото са налице други доказателства, които го установяват.
Ето защо, настоящата инстанция
кредитира показанията на св.М. и св.М. като обективни, вътрешно логични и
кореспондиращи на останалите събрани по делото доказателства, поради което
намира, че същите правилно са били възприети от районния съд, като възраженията
на въззивника в този смисъл са изцяло неоснователни.
Следва да се има предвид, че физическото
насилие е най-тежкото посегателство срещу
личната неприкосновеност на човека,
както и е едно от най-тежките брачни провинения. Проявата на агресия
чрез осъществяване на физическо насилие
като способ за разрешаване на конфликтите между съпрузите, е израз на пълно
незачитане на личността и телесна неприкосновеност на другия съпруг, което е в
разрез с установените морални норми на поведение и законови забрани в
отношенията между хората. Едно такова поведение категорично обуславя виновност
на осъществилия физическото посегателство съпруг за дълбокото и непоправимо разстройство
на брачната връзка.
Следва
да се има предвид също така,
че от ангажираните от ответника доказателства не се установяват каквито и да
било брачни провинения на ищцата, които да са довели до разстройството на
семейните им отношения. Тук
е необходимо да се отбележи, че пред районния съд ответникът е поискал
прекратяване на брака по вина на ищцата, но в писмения му отговор липсват
изложени фактически твърдения за брачна вина на съпругата за разстройство на семейните им отношения,
поради което и на това основание изложените във въззивната жалба доводи за
противобрачно поведение на ищцата са неоснователни. Независимо от това,
настоящата инстанция намира, че доводите на въззивника за нежелание на ищцата
да полага грижи за семейството, децата и домашния уют
са недоказани по делото. В показанията на водените от ответника свидетели не се
съдържат никакви конкретни факти от семейния живот на страните и определени противобрачни прояви от
страна на съпругата, които да са от значение за преценката на вината за
настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака. Изложените от св.Ч. и св.М. данни, че ищцата се
грижела за малкия си син Д., а за голямото дете С. се е грижел само дядо му –
св.М., както и че само свекърва чистила, готвела и перяла в къщата, не
съставляват основания за ангажиране на брачна вина на съпругата. Безспорно е,
че съпрузите са живели заедно с родителите на ответника, поради което е
нормално и логично свекървата, която се явява домакинята в къщата, да се грижи
за домакинството, както и бабата и дядото по бащина линия да подпомагат младото
семейство в грижите им за децата. А заявеното на тези свидетели, че ищцата
отказвала да влиза с детето С. в болница не се подкрепят от никакви
доказателства по делото. Предвид горното, въззивният съд намира, че ответникът
не е доказал твърденията си за противобрачно поведение на ищцата, такова не се
установява от ангажираните от него свидетели, като евентуалното твърдяно от
него неразбирателство между съпрузите не може да се квалифицира като брачно
провинение, което да е довело до настъпването на дълбоко и непоправимо
разстройство на брака и да ангажира брачната вина на съпругата, както правилно
е приел и районния съд.
С оглед изложеното, въззивната
инстанция намира, че правилно районният съд е основал изводите си на
показанията св.М. и св.М., въпреки близката им родствена връзка с ищцата, които
доказват изложените в исковата молба твърдения за брачна вина на ответника. В
тази връзка, неоснователно
е възражението на въззивника за това, че първоинстанционният съд неправилно е
възприел показанията на водените от ищцата свидетели, а е игнорирал показанията
на ангажираните от него свидетели. Право на съда е да извърши преценка на
доказателствата по делото, в резултат на която да кредитира едни доказателства,
а други не, като изложи съображения защо те не могат да бъдат оценени като
достоверни и отговарящи на обективната истина. В конкретния случай, такава
преценка е извършена от районния съд, който е анализирал всички свидетелски
показания и правилно е кредитирал тези на свидетелите М., като кореспондиращи с
писмените доказателства по делото. Ето защо, всички изложени в този смисъл
възражения от въззивника са изцяло неоснователни.
С оглед
изложеното до тук, от съвкупния анализ на събраните доказателства се налага
извода, че грубото и агресивно поведение на ответника към ищцата, изразяващо се
във физическо посегателство над нея и демонстрираното по този начин незачитане
на личността й и телесната й неприкосновеност, е довело до трайното и
непоправимо разкъсване на брачната връзка между съпрузите. Ето защо, следва да
се приеме, че за разстройството на брака вина има единствено съпругът.
Предвид съвпадане
на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд,
решението на БРС в обжалваната част относно вината за разстройството на брака
следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
В останалата
част, решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.
При този изход
на делото и направените от двете страни искания за разноски, на въззивника
такива не му следват, като същият следва да заплати на въззиваемата сумата от
600 лв. за направените от нея разноски във въззивното производство за заплатено
адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита.
Мотивиран от горното, Бургаският
окръжен съд,
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение
№ 2543/10.12.2018 г., постановено по гр.д.№ 7353/2018 г. по описа на Районен съд
– Бургас, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ,
с която е постановено, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака
има съпругът Е.Й.М..
ОСЪЖДА Е.Й.М. с
адрес ***, ЕГН **********, да заплати на П.С.М. с адрес ***,
ЕГН **********, сумата от 600 лв. (шестстотин лева) за направените от
нея във въззивното производство пред БОС разноски за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване (чл.280, ал.3, т.2 от ГПК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.