Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
София,… 08.2017 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-Б въззивен състав, в открито заседание на трети април две
хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл. с-я
СТАНИСЛАВ СЕДЕФЧЕВ
при участието на секретар Капка Лозева като
разгледа докладваното от мл. съдия Седефчев в.гр.д. № 11428 по описа за
2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
С решение от 09.06.2016 г., постановено по гр.дело № 48048/2015 г. на СРС, 48-ми
състав, П.НА Р.Б.е осъдена да заплати на С.Р.М. на основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ
обезщетение за неимуществени вреди в размер от 5000 лв., претърпени вследствие
на обвинение в престъпление по чл. 316, вр. чл. 309 НК по което е бил оправдан
с присъда от 19.09.2014 г. по НОХД № 1588/2013 г. на СРС, потвърдена с
окончателно решение от 27.07.2015 г. по ВНОХД № 4991/2014 г. на СГС, ведно със
законната лихва от 27.07.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, като е
отхвърлен искът за разликата до пълния предявен размер от 25 000 лв., както и
обезщетение за имуществени вреди в размер от 1500 лв., ведно със законната
лихва от 27.07.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен
иска за разликата до пълния предявен размер от 5500 лв.
Срещу решението в законоустановения срок е подадена жалба от ответника, в
частта, в която предявените искове са уважени. В жалбата се излагат доводи за недоказаност
на претърпените от ищеца вреди, евентуално за завишен размер на определените от
СРС обезщетения за тях.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба
от насрещната страна, с който се излагат аргументи за нейната неоснователност.
Срещу решението е подадена въззивна жалба и от ищеца, в частта, с която са
отхвърлени предявените от него искове, като се излагат аргументи за
необоснованост на атакувания съдебен акт.
В
срока по чл. 263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
насрещната страна
Софийският градски съд прецени събраните по делото материали и наведените
от страните доводи съобразно разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал.2 ГПК и
прие следното:
Първоинстанционното производство е образувано по предявени от С.Р.М. срещу П.НА Р.Б.искове
за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер от 25000 лв. и за
имуществени вреди в размер от 5500 лв., настъпили вследствие на незаконното му
обвинение в престъпление по чл. 316, вр. чл. 309, ал.1, вр. чл. 26 НК, ведно
със законната лихва от датата на влизане в сила на оправдателната присъда до
окончателното изплащане на сумата.
Ответникът е оспорил иска по основание и размер, твърдейки, че няма
доказателства, че ищецът е претърпял твърдените от него вреди.
С обжалваното решение първоинстанционният съд, след като е съобразил
гласните и писмените доказателства по делото, е уважил частично предявените
искове, като е осъдил ответника да заплати обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 5 000 лв., а за имуществени вреди – 1500 лв.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При извършената служебна проверка
настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо,
поради което същият дължи произнасяне на съществото на правния спор в рамките
на заявените с въззивните жалби доводи.
Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, държавата отговаря за
вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение в извършване на
престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно
производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето
или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното
производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по
давност или деянието е амнистирано. Отговорността на държавата по чл. 2, ал.1,
т.3 от ЗОДОВ има обективен характер, като дължимото обезщетение обхваща всички
имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането съгласно
чл.4 ЗОДОВ.
За да възникне субективното право на увредения по чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ
следва да се установи кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ на
ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление; 2/ ищецът да
е бил оправдан по повдигнатото обвинение с влязъл в сила съдебен акт или
образуваното наказателно производство да е прекратено в изброените от
законодателя хипотези; 3/ ищецът да е претърпял вреди; 4/ да е налице
причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и вредите.
В настоящия случай липсва спор относно първите две обстоятелства - с
постановление от 22.10.2012 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем в
извършване на престъпление по чл. 316, вр. чл. 309, вр. чл. 26 НК – съзнателно
използване на неистински частни документи – пълномощни и договори за праавна
защита и съдействие, като с присъда от 19.09.2014 г. по НОХД № 1588/2013 г. на
СРС е оправдан по така повдигнатото му обвинение. Присъдата е потвърдена с
окончателно решение от 27.07.2015 г. по ВНОХД № 4991/2014 г. на СГС и е влязла
в сила на същата дата. Спорният въпрос по делото е дали вследствие на това
ищецът е претърпял вреди и какъв е техният размер.
Въззивният съдебен състав споделя извода на първоинстанционния съд, че е
доказана връзката между проведеното наказателно производство и претърпени от
ищеца вреди. По делото са събрани гласни доказателствени средства за установяване
на неимуществените вреди от незаконното обвинение чрез разпит на свидетеля А.И.,
от които се установяват негативните последици на ищеца, вследствие на
повдигнатото му обвинение, а именно – загуба на желание за работа и срещи с
клиенти, напълняване, общо чувство на потиснатост.
От приетото пред СРС без възражения от страните заключение на СМЕ, което и
настоящата инстанция кредитира като ясно и обосновано, се установява, че ищецът
страда от артериална хипертония (АХ) І стадий, с начална концентрична хипертрофия на лявата сърдечна
камера, като според медицинската теория няма категорична и пряка причинна
връзка между търпяната от него АХ и понесеното психо-емоционално напрежение.
Дори
и да не са ангажирани доказателства за отрицателните
изживявания на ищеца, фактът на неоснователно обвинение в извършване на престъпление е
достатъчен да индицира претърпени от ищеца вреди, като релевираните
във въззивната жалба доводи за недоказаност на конкретни страдания, претърпени
от ищеца и за липса на причинна връзка между тях и повдигнатото обвинение са
неоснователни. Нормално е наказателното производство да се е отразило негативно на
психиката и личния му живот, а негативните емоции и страдания в тази връзка не се
нуждаят от конкретни доказателства относно наличието и размера им. Касае се за вреди,
които всеки индивид при подобни обстоятелства неминуемо търпи, като ако по
делото не са ангажирани доказателства за претърпени в по-голяма степен от
обичайните вреди, съдът следва да определи обезщетение само за обичайните
неимуществени вреди, изразяващи се в негативни емоционални изживявания,
психически стрес и социален дискомфорт. В този смисъл е както задължителната
за първоинстанционните и въззивните съдилища практика на ВКС, формирана по реда
на чл. 290 ГПК с Решение № 29 от 27.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2788/2016 г.,
III г. о., Решение № 431 от 11.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2329/2015 г., IV
г. о., така и практиката на ЕСПЧ -
решение от 2.02.2006г. на ЕСПЧ по делото „Й.срещу България“.
По изложените съображения и доколкото бяха установени фактическите
предпоставки, пораждащи претендираното право, предявеният иск за неимуществени
вреди се явява доказан по основание.
По отношение на изложените от двете страни възражения срещу размера на
определеното от СРС възнаграждение, следва да се посочи, че болките и
страданията, които пострадалият е понесъл пораждат за него правото да търси
обезщетение за неимуществени вреди, като размерът на обезщетенията се определя
от съда по справедливост. Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД,
обаче, съгласно даденото с ППВС № 4/68 г., задължително за съдилищата
разяснение, не е абстрактно понятие, а винаги е свързано с преценката на
определени, конкретно съществуващи обстоятелства, а именно - характера и
интензитета на конкретните увреждания, продължителността на възстановяване и
степента на неговата успешност, търпените по време на възстановяването
неудобства и лишения в битов и личен план, така и от социално-икономическите
условия в страната към момента на увреждането.
Конкретно при исковете по чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, такива правно
релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно
или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения
или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното
производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове
за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на
ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; и по какъв начин
всичко това се е отразило на ищеца – засегнало ли е негативно физическото
здраве, психиката му, контактите и социалния му живот, положението му в
обществото, работата, в т. ч. върху възможностите за професионални изяви и
развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение
към претърпените морални страдания, преценявани с оглед конкретиката на случая.
Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал.1, т.3/ предишна
т.2/ от ЗОДОВ се определя глобално - за всички претърпени неимуществени вреди
от този деликт.
При определяне на дължимото обезщетение в конкретния случай в съответствие
с посочените по-горе критерии, съдът отчита, че продължителността на
образуваното срещу ищеца наказателно производство е две години и девет месеца –
срок, който не се явява неразумен според стандартите на ЕСПЧ, като делото в
съдебна фаза се е развило пред две инстанции и е приключило в рамките на 11
съдебни заседания, в който ищецът се е явявал лично. Престъплението, за което
му е повдигнато обвинение не е тежко, като му е била наложена най-леката мярка
за неотклонение "подписка". Свидетелските показания по делото
потвърждават, че обвинението се е отразило в известна степен негативно както на
психиката на ищеца, така и на личния, социалния и професионалния му живот. Следва да се посочи, че по отношение на някои
професии има завишени изисквания за почтеност и професионализъм, поради което е
естествено и логично незаконното
обвинение да засяга в по-голяма степен личния и професионален живот на лицата,
които ги упражняват. В настоящия случай на ищеца е било повдигнато обвинение за
престъпно използване на неистински документи във връзка с осъществяваната от
него дейност като адвокат. Съгласно практиката на ВКС по чл. 290 ГПК (Решение №
319 от 17.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2829/2015 г., IV г. о) повдигането на
обвинение за извършено престъпление в областта на професионална реализация на
едно лице засяга не само личната му чест и достойнство, но и професионалните му
качества поради уронване на авторитета му в съответната област. По тази
причина, създадените при наказателното преследване неудобства и притеснения
имат по-силно отражение върху отделните негативни изживявания на упражняващите
такива професии и пряко значение за размера на обезщетението.
При така установените обстоятелства по делото и посоченото им значение за
размера на процесното обезщетениe, както и предвид социално-икономическите условия и
стандарта на живот в страната през процесния по делото период, настоящият
съдебен състав намира, че СРС правилно е приел, че справедливият размер на
обезщетението, с което да се репарират процесните неимуществени вреди, търпяни
от ищеца, възлиза на 5 000 лв. като възраженията и на двете насрещни
страни по делото относно така определения размер се явяват неоснователни.
По отношение на претендираното обезщетение за имуществени вреди, изразяващи
се в заплатени адвокатски възнаграждения в размер от 4500 лв. и лекарства в
размер от 1000 лв., съгласно горецитираната СМЕ, кредитирана от настоящата инстанция, не може да се установи пряка причинна връзка
между заболяването на ищеца и неоснователно воденото срещу него наказателно
производство, поради което претенцията се явява неоснователна относно сумата от
1000 лв. – разходи за лечение, до който извод е стигнала и първата инстанция.
По отношение на претенцията за имуществени вреди под формата на заплатени
адвокатски възнаграждения по делото липсват каквито и да е доказателства за
заплащане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във въззивното
наказателно производство, противно на твърденията на ищеца. По отношение на
претендираното обезщетение, изразяващо се в заплатено възнаграждение за
процесуално представителство в досъдебното производство в размер от 500 лв.,
ищецът е ангажирал само разписка за авансово плащане. Не са представени договор
за правна защита или пълномощно за представителство в досъдебната фаза на
наказателния процес, във връзка с което ищецът твърди, че е заплатил сумата, поради
което според настоящата инстанция претенцията му в тези части следва да бъде
отхвърлена като недоказана. По делото са налични доказателства единствено за
заплащане на възнаграждение за процесуално представителство в
първоинстанционното съдебно производство в размер от 2500 лв. Неоснователни са
доводите на Прокуратурата, че в представения по делото (л. 256 от НОХД №
1588/2013 г. на СРС) договор за правна защита липсва отразяване на извършено
плащане.
Съгласно трайната практика на ВКС, обобщена в Решение № 332 от 4.01.2016 г.
по гр. д. № 2807/2015 г., III г. о., разноските, извършени в наказателното
производство, представляват имуществена вреда по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ, тъй като са пряка и непосредствена последица от увреждането (незаконното
наказателно преследване). Адвокатското възнаграждение за защита по
наказателното дело се включва в тези разноски, поради което при предявен иск по
чл. 2 от ЗОДОВ се дължи обезщетение за заплатения адвокатски хонорар, но само
до разумния и обичайния размер. След като пострадалият е могъл да получи правна
защита по наказателното дело на разумна и нормална за пазарните условия цена,
но вместо това е извършил прекомерни и неоправдани разходи, гражданският съд е
длъжен в съответствие с чл. 83, ал. 2 от ЗЗД да намали обезщетението за
заплатения от пострадалия адвокатски хонорар в наказателното производство до
размер, съобразен с фактическата и правна сложност на наказателното дело.
Критерии за обичайния размер на адвокатското възнаграждение се съдържат в
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, като съдът следва да отчете фактическата и правна сложност на
наказателното дело. В настоящия случай съгласно чл. 13, ал. 1, т. 3 от
Наредбата в редакцията и към момента на извършване на разноските минималният
размер на адвокатския хонорар е възлизал на 300 лв. След като е отчел тежестта на обвинението, сложността на делото
и продължителността на съдебното производство, СРС правилно е намалил размера
на обезщетението за имуществени вреди, изразяващо се в адвокатско възнаграждение
за съдебната фаза на производството, до 1000 лв. В тази част решението следва
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, а в частта, в която СРС е
присъдил обезщетение от още 500 лв., представляващи адвокатско възнаграждение
за досъдебната фаза - отменено и респективно предявеният иск отхвърлен като
неоснователен.
По изложените съображения и поради частично несъвпадане на крайните изводи
на двете инстанции, решението следва да бъде отменено и в частта, в която
ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски пред първата инстанция над
сумата от 275, 73 лв.
При този изход на делото право на разноски пред настоящата инстанция има
единствено въззивникът-ответник, който не претендира такива.
С оглед цената на иска и правилата, установени в разпоредбата на чл. 280,
ал. 2 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване при наличие на
предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК.
Така мотивиран съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 09.06.2016 г., постановено по
гр.дело № 48048/2015 г. по описа на СРС, 48-ми състав, в частта, в която П.НА
Р.Б.е осъдена да заплати на С.Р.М., ЕГН ********** на основание чл. 2, ал.1,
т.3 ЗОДОВ обезщетение за имуществени вреди, претърпени вследствие на обвинение
в престъпление по което е бил оправдан с присъда от 19.09.2014 г. по НОХД №
1588/2013 г. на СРС, потвърдена с окончателно решение от 27.07.2015 г. по ВНОХД
№ 4991/2014 г. на СГС, в размер над сумата от 1000 лв. до присъдения от СРС
размер от 1500 лв., както и в частта, в която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в размер над сумата от 275,
73 лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от С.Р.М., ЕГН ********** иск за осъждане П.НА Р.Б.да му заплати на основание
чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ обезщетение за имуществени вреди, претърпени вследствие
на обвинение в престъпление по което е бил оправдан с присъда от 19.09.2014 г.
по НОХД № 1588/2013 г. на СРС, потвърдена с окончателно решение от 27.07.2015 г.
по ВНОХД № 4991/2014 г. на СГС, в частта над сумата от 1000 лв. до
присъдения от СРС размер от 1500 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение от
09.06.2016 г., постановено по гр.дело № 48048/2015 г. по описа на СРС, 48-ми
състав в останалата част.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му
на страните, при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.