№ 210
гр. Пазарджик, 26.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Д. Чардаков
при участието на секретаря Десислава Буюклиева
като разгледа докладваното от Д. Чардаков Гражданско дело №
20245220103244 по описа за 2024 година
М. Й. Х. с ЕГН ********** от гр. ** твърди, че на **. е сключила
договор за паричен заем с ответника „*т“ АД, ЕИК: **, седалище и адрес на
управление: гр**. Твърди, че в изпълнение на договора ответникът му е
предоставил потребителски кредит в размер на 500лв. при годишна лихва в
размер на 40.41% и ГПР от 49.41%, който се задължил да върне на 14
двуседмични вноски. Твърди, че съгласно чл.1, ал.3 от договора дължи на
ответника такса за допълнителна услуга „експресно разглеждане на искането
за заем“ в размер на 197.54 лв., която е разсрочена и прибавена към
погасителните вноски по заема. Освен това, съгласно чл.4, ар.2 ответникът е
начислил неустойка в размер на 131.60 лв., тъй като не е изпълнил
задължението в 3 дневен срок от сключване на договора да представи
обезпечение на заемодателя под формата на поръчителство от едно физическо
лице или банкова гаранция, която неустойка също е разсрочена и прибавена
към заемните погасителни вноски. Така общата дължима сума по кредита
нараснала на 889.28 лв., а погасителната вноска достигнала 63.52 лв.
Ищецът твърди още, че към момента на подаване на исковата молба е
погасил всички свои задължения по договора за заем, като е върнала заемната
сума ведно с лихвата и е заплатил таксата за допълнителната услуга и
неустойката. Поддържа, че лихвата, таксата и неустойката са платени без
1
основание, тъй като договорът за заем е нищожен или поне са нищожни
клаузите за заплащане на таксата за допълнителна услуга и неустойка.
Нищожността на договора се претендира на основание чл.22 ЗПК вр. чл.10,
ал.1 ЗПК, тъй като е нарушено изискването същият да е написан по ясен и
разбираем начин, текстът му да е с еднакъв формат и размер на шрифта не по-
малък от 12 и да е в два екземпляра. Твърди, че не е получил екземпляр от
общите условия и от погасителния план. Поддържа, че е нарушен и чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК, който задължава кредитора да посочи в договора начина за
формиране на годишния процент на разходите по кредита и кои са неговите
компоненти. Поддържа, че нарушението е довело до липса на яснота за
потребителя кои разходи са включени в ГПР и дали таксата и неустойката са
сред тях. Твърди, че ГПР е посочен грешно, тъй като в него не са включени
разходите за неустойка, която в действителност представлява „скрито“
оскъпяване на кредита. Твърди, че ако неустойката беше включена, размерът
на ГПР би надхвърлил прага по чл.19, ал.4 ЗПК. Поддържа, че клаузата за
неустойка е нищожна, тъй като противоречи на закона, заобикаля го предвид
императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, накърнява добрите нрави и
няма присъщите за неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция. Твърди, че клаузата е неравноправна по смисъла на чл.143, ал.2, т.5
ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение да плати
необосновано висока неустойка. Твърди още, че клаузата за заплащане на
таксата за експресно разглеждане на искането за заем противоречи на
забраната по чл.10а, ал.2 ЗПК, тъй като е свързана с дейността на кредитора
по отпускането на кредита. Поддържа, че не включена в годишния процент на
разходите по кредита, въпреки че представлява допълнителен разход за
потребителя. Твърди, че действителният размер на ГПК надхвърля
максимално допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК. Грешното посочване на
ГПР е равносилно на неговото непосочване, което води до нищожност на
договора.
При тези твърдения ищецът иска от съда на основание чл.26, ал.2 ЗЗД и
чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл.19 ЗПК да обяви сключения между страните
договор за паричен заем за нищожен.
При условията на евентуалност иска от съда да обяви за нищожни
клаузата на чл.3 от договора, която го задължава да заплати на ответника такса
за експресно разглеждане на искането за заем, както и клаузата за неустойка
2
по чл.4, ал.2 от договора.
Иска на основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД ответникът да бъде осъден да
му заплати сумата от 272.74 лв. /след допуснато изменение на иска/, която е
получена от ответника без основание /в изпълнение на нищожния договор/,
ведно със законната лихва за забава от подаването на исковата молба в съда на
31.07.2024 г. до плащането. Претендира присъждане на съдебни разноски.
Ответникът счита установителните искове за недопустими поради липса
на правен интерес за тяхното предявяване, тъй като с тях се търси защита на
същото материално право, което се защитата с иска по чл.55, ал.1, предл.3
ГПК.
Оспорва исковете при твърдение, че договорът за кредит отговаря на
изискването за формат и размер на шрифта по чл.10, ал.1 ЗПК. Твърди, че към
него не са приложими общи условия, поради което такива не са били
подписани и предадени на ищеца. Поддържа, че договорът има
задължителното съдържание на чл.11, ал.1 ЗПК, тъй като съдържа
информация за размера на кредита, годишния лихвен процент, годишния
процент на разходите, размера на неустойката и размера на общо дължимата
сума от потребителя със и без начислена неустойка. Поддържа, че цената за
допълнителните услуги по кредита не е елемент от ГПК, тъй като
закупуването на услугите от потребителя не е въведено като задължително
условие за предоставяне на кредита. Твърди, че ЗПК не забранява уговарянето
на неустойка, както и че същата изпълнява обезпечителна функция, тъй като
дисциплинира длъжника за точното изпълнение на договора. Моли за
отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът въз основа на доказателствата по делото и на закона достигна до
следните правни и фактически изводи:
Относно установителните искове:
Установителните искове са допустими, тъй като са предявени между
страните по едно договорно правоотношение и при наличие на правен интерес
за ищеца от търсената с тях защита, доколкото недействителността на договор
за потребителски кредит или на оспорените клаузи за заплащане на неустойка
и на възнаградителна лихва по кредита ще намали финансовата тежест за
кредитополучателя.
За основателността на исковете ищецът следва да установи, че между
3
страните е сключен договор за потребителски кредит, чиито клаузи
противоречат на закона или накърняват добрите нрави.
На основание чл.146, ал.1, т.4 ГПК съдът е обявил за безспорни и
неподлежащи на доказване обстоятелствата, че страните са сключили
процесния договор за кредит, в изпълнение на който ответникът е
предоставил на ищеца потребителски кредит в размер на 500 лв.
От представения договор за паричен заем №5822027 от 19.05.2022 г. е
видно, че същият е сключен между страните по делото и с него ответното
дружество се е задължило да предостави на ищеца потребителски кредит в
размер на 500 лв. с фиксирана годишна лихва от 40.32 %. В чл.3 от договора е
предвидена такса за експресно разглеждане на искането за кредит в размер на
197.54 лв., дължима от потребителя в деня на сключване на договора, но
платима разсрочено на МПВ. Годишният процент на разходите по кредита е
посочен в размер на 49.41%. Общата дължима сума от потребителя за
погасяване на главницата, лихвата и таксата е 757.68 лв., платима на 14
седмични погасителни вноски по 54.12 лв. Съгласно чл.4 от договора
потребителят е поел задължение в 3-дневен срок от усвояването на сумата да
обезпечи кредита чрез поръчителство от физическо лице, отговарящо на
поставените от кредитора условия в същата разпоредба. При непредставяне на
обезпечението в предвидения срок потребителят дължи на кредитора
неустойка в размер на 131.60 лв., платима на части, които се добавят към
месечните погасителни вноски. Така общия размер на дължимите от
потребителя суми нараства на 889.28 лв., а размерът на месечната погасителна
вноска става 63.52 лв.
Първият спорен въпрос е дали неустойката по чл.4 от договора за кредит
представлява скрит разход за потребителя по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, респ.
увеличава цената на финансовата услуга и следва ли да бъде включена в
годишния процент на разходите и в общата сума, дължима от потребителя?
Съдът счита, че така както е уговорена, неустойката по чл.4 от договора
няма присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а
преследва друга цел. В случая неустойката санкционира неизпълнението на
едно акцесорно непарично задължение на потребителя да представи на
кредитора обезпечение на паричното вземане. От непредставянето на
обезпечение не произтича пряка вреда за кредитора. Неблагоприятните
4
последици за него са свързани с евентуални затруднения при събиране на
необезпеченото вземането. Те обаче могат да настъпят едва след падежа на
задължението. Но дори и след това за кредитора е налице интерес от
представяне на обезпечението, тъй като ще получи допълнителен солидарен
длъжник, от който да претендира плащане. В контекста на горното съждение е
нелогично и неоправдано поставянето на кратък 3-дневен срок от усвояването
на сумата, в който потребителят да обезпечи кредита, след което това негово
задължение се замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш
кредиторът е изгубил интерес да получи обезпечението. Освен това се оказва,
че ако потребителят не представи обезпечение или го представи, но след
срока, той би дължал неустойката дори при редовно обслужван кредит.
Уговарянето на такъв кратък срок и възможността задължението за неустойка
да възникне при редовен кредит показва, че целта на кредитора не е да
обезпечи кредита, за да гарантира неговото връщане, а да получи сумата от
неустойката. Следователно действителната цел на обсъжданата договорна
клауза е да оскъпи кредита за сметка на потребителя. Ето защо съдът счита, че
процесната неустойката представлява скрита печалба за кредитора, увеличава
цената на кредита и води до възникването на допълнителни разходи за
потребителя, които би трябвало да са включени в годишния процент на
разходите.
При това положение следва да се отговори на въпроса дали посоченият в
договора годишният процент на разходите е определен правилно и дали
надхвърля прага по чл.19, ал.4 ЗПК? Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, общи разходи
по кредита за потребителя това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. От цитираната разпоредба е
5
видно, че всички разходи на потребителя, вкл. косвените такива, на които е
придаден вид, че се дължат поради неизпълнението на договора, са елемент на
ГПР и следва да бъдат включени в него.
При процесния кредит известните и предвидими разходи за потребителя
към момента на сключване на договора се изразяват в заплащането на
договорна лихва в размер на 60.14 лв., еднократна такса за експресно
разглеждане на искането в размер на 197.54 лв. и неустойка при
непредставяне на обезпечение в размер на 131.60 лв. В този случай годишният
процент на разходите /изчислен от ВЛ по допусната от съда СИЕ/ е в размер на
574.51 %, който многократно превишава посочения в договора ГПР от 49.41
%.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Съгласно чл.1, ал.1 от
Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения, годишният размер на
законната лихва за просрочени парични задължения е равен на основния
лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от
1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Процесният договор за
кредит е сключен на 19.05.2022 г. Към 1 януари 2022 г. ОЛП е 0.00 %, респ.
към момента на сключване на договора размерът на законната лихва е 10 %, а
максимално допустимият размер на ГПР по потребителски кредити е 50 %.
Следователно действителният ГПР за процесния потребителски кредит е
различен от посочения в договора и значително превишава максимално
допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК. Изискването на чл.11, ал.1, т.10 и
чл.19, ал.4 ЗПК е нарушено и договорът за кредит е недействителен на
основание чл.22 ЗЗП. Ето защо искът за недействителност на договора е
основателен.
Предвид формирания извод за недействителност на договора съдът не
дължи произнасяне по предявените от ищеца евентуални установителни
искове за недействителност на клаузите на чл.3 от договора относно дължима
от потребителя такса за експресно разглеждане на искането за заем, както и
клаузата за неустойка по чл.4, ал.2.
6
Относно иска по чл.55, ал.1 ЗЗД:
За основателността на осъдителния иск, ищецът следва да установи, че
е заплатил на ответника сумата, чието връщане претендира и да поддържа, че
същата е получена без основание. В тежест на ответника е да установи
основанието за плащането, а ищецът може да репликира и да докаже, че то е
недействително, като установи фактите, които го опорочават.
Съдът формира извод, че договорът за кредит е недействителен.
Следователно потребителят дължи на кредитора само чистата стойност на
кредита – чл.23 ЗПК, която е в размер на 500 лв. От заключението на СИЕ е
видно, че ищецът е заплатила на ответника общо 820.32 лв., от които 500 лв. –
главница, 47.58 лв. - договорна лихва, 75.20 лв. – неустойка и 197.54 лв. –
такса за експресно разглеждане на искането. В повече са платени 320.32 лв.
Ищецът претендира връщането на 272.74 лв., поради което осъдителният иск
следва да се уважи в пълен размер.
Относно разноските:
При този изход на делото ответникът следва да заплати на ищцата
съдебни разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК. Ищецът е заплатил 100 лв. –
държавна такса и 300 лв. – възнаграждение на вещото лице. Освен това
ищецът е представлявана безплатно при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА от
еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, Булстат: **, седалище и адрес на
управление: ** На основание чл.38, ал.2 ЗА, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение за всеки от обективно съединените искове,
независимо от вида на тяхното съединяване, в размер не по-нисък от
предвидения в Наредба №1 от 09.07.2001г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, съгласно чл.2, ал.5 и чл.7, ал.2 от същата
наредба. В настоящия случай установителният иск за недействителност на
договора за кредит е с цена 889.28 лв., цената на установителния иск за
недействителност на клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане
на искането е 197.54 лв., цената на установителния иск за недействителност
на клаузата за заплащане на неустойка е 131.60 лв., а искът за неоснователно
обогатяване е с цена 272.74 лв. Адвокатът претендира възнаграждение за три
от четирите иска в минималния размер по чл.7, ал.2, т.1 от наредбата – общо
1440 лв. с вкл. ДДС.
Ответникът е възразил срещу претендираното адвокатско
7
възнаграждение с аргумента, че ищецът не отговаря на изискванията за
безплатно представителство по чл.38, ал.1, т.2 ЗА, че води множество
идентични дела с цел извличане на облага от адвоката под формата на
адвокатско възнаграждение за сметка на другата страна, че върху
възнаграждението не следва да се начислява ДДС, както и че то следва да се
определи под минималния размер по Наредба №1 от 09.07.2001 г. с оглед
практиката на СЕС по съединените дела С-427/16 и С428/16.
Съдът намира тези възражение за неоснователни.
Трайната и последователна съдебна практика на ВКС е категорична, че
за уважаването на искането за присъждане на адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на основание чл.38 ал.1 т.2
ЗА е достатъчно да е представен договор за правна защита и съдействие
между страна в процеса и нейния адвокат, в който да е записано изрично, че
адвокатът ще оказва безплатна правна помощ и съдействие на страна по
делото–физическо лице, което се намира в затруднено материално положение,
както и да е направено искане за присъждането на такова възнаграждение.
Съдът няма задължение по закон да проверява дали страната в действителност
е материално затруднена, доколкото се касае за вътрешни отношения между
представител и представляван. В този смисъл са: определение №521 от
06.11.2018г. на ВКС по ч.гр.д.№3956/2018г., ІV г.о.; определение №118 от
15.03.2021г. на ВКС по ч.т.д.№1469/2020г., І т.о., ТК; определение №97 от
12.02.2021г. на ВКС по ч.т.д.№2895/2019г.,ІІ т.о.; определение №43 от
10.02.2022г.на ВКС по гр.д.№2611/2021г., ІV г.о.; определение №137 от
01.04.2022г. на ВКС по гр.д.№2610/2020г., ІІІ г.о.; определение №163 от
13.06.2016г. на ВКС по ч.гр.д.№2266/2016г.-І г.о.; определение №731 от
09.10.2014г. на ВКС по ч.гр.д.№5256/2014г., ІІІ г.о.; определение №102 от
05.02.2019г. на ВКС по ч.т.д.№149/2019г., ІІ т.о.; определение №60126 от
23.06.2021г. на ВКС по т.д.№1548/2020г., І т.о.; определение №60388 от
09.11.2021г. на ВКС по ч.т.д.№338/2021г, І т.о.; определение №395 от
09.07.2018г. на ВКС по т.д.№1314/2018г., ІІ т.о.; определение №162 от
28.04.2022г. на ВКС по ч.гр.д.№5096/2021г., ІІІ г.о.; определение №575 от
14.01.2020г. на ВАС по адм.д.№2471/2019г., VІ о.; определение №5 от
03.01.2019г. на ВКС по ч.т.д.№2934/2018г., ІІ т.о. и други.
Относно начисляването на ДДС върху адвокатското възнаграждение по
8
чл.38, ал.2 ЗА актуалната практика на ВКС, обективирана в определение №
739 от 20.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 736/2023 г., IV г. о., ГК, приема, че при
отправено до съда основателно искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, изхождащо от адвокат, регистриран по
ДДС, в полза на адвоката следва да се присъди възнаграждение в приложимия
за конкретното дело минимален размер по Наредба № 1/2004 г., изчислен
върху защитения материален интерес, към който следва да се прибави 20 %
ДДС. В този смисъл са още определение № 306/06.06.2017 г. по ч. т. д. №
2559/2016 г., ІІ т. о., определение № 490/19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г.,
ІІ т. о., определение № 91/31.01.2018 г. по ч. т. д. № 1700/2017 г., ІІ т. о.,
определение № 660/03.12.2018 г. по ч. т. д. № 2784/2018 г., ІІ т. о. и
определение № 50207/11.10.2023 г. по т. д. № 1940/2022 г., I т. о. В посочената
съдебна практика се приема, че с присъждане на адвокатското възнаграждение
предоставената от адвоката правна помощ се овъзмездява и правните услуги,
предмет на представения договор за правна защита и съдействие, съставляват
облагаема възмездна доставка. Осъществяването на безплатна адвокатска
помощ по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗА не съставлява безвъзмездна услуга, а
въпросът как се определя възнаграждението на адвокатите, регистрирани по
ЗДДС, е регламентиран в § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г., като е без
значение дали възнаграждението за процесуално представителство е
предварително заплатено или е определено от съда на основание чл.38, ал.2
ЗА.
Относно искането за определяне на адвокатското възнаграждение под
минималния размер по Наредба № 1/2004 г. съдът стъпва на посоченото в
определение №604 от 16.10.2024 г. по в. ч. гр. д. №634/2024 г. на ОС –
Пазарджик, по което е разгледан идентичен случай. Въззивният съд е приел, че
при определянето на размера на адвокатското възнаграждение съдът следва да
прецени фактическата и правна сложност на конкретния казус, тежестта и
спецификата на предоставената процесуална защита и очакваните усилия,
труд и време, които адвокатът предстои да положи при осъществяването й.
Разяснил е, че съдът не е обвързан от минималния размер на адвокатския
хонорар, определен в нормативен акт със задължителен характер, изготвен от
съсловна организация, което според СЕС по дело С-438/2022 г. следва да се
счита за ограничаване на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на
чл.101,§1 от ДФЕС във връзка с чл.4, §3 от ДФЕС, поради което не следва да
9
се ръководи от определените в наредбата на ВАдвС минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Обърнал е внимание, че в конкретния случай
защитата на ищеца е организирана, като процесуалният пълномощник е
предявил в една искова молба три обективно съединени иска. Представил е
всички необходими за доказването на исковите претенции писмени
доказателства още с исковата молба, изпълнявал е в срок всички указания на
районния съд, явил се е в проведеното открито съдебно заседание, пледирал е
по съществото на спора и е представил писмена защита. Приел е, че макар
делото да не се отличава с фактическа сложност, неговата правна сложност в
никакъв случай не може да бъде определена като ниска. Воденето на такова
дело изисква предварителна подготовка, включваща запознаване с актуалната
практика както на ВКС, така и на СЕС, която сама по себе си е обилна, а
материята, разглеждана в съдебните решения – сложна, защото изисква
познаване както на националното, така и на европейското законодателство.
Обърнал е внимание, че адвокатът е квалифициран юрист и изпълнява
обществено значима дейност, не по-маловажна от тази на съдията. В
заключение е приел, че претендираното от страната адвокатско
възнаграждение не следва да се намалява под размера в наредбата.
По изложените съображения възраженията на ответника относно
разноските на ищеца и неговия адвокат не могат да бъдат споделени.
Ето защо съдът
РЕШИ:
ПО ИСКА на М. Й. Х. с ЕГН ********** от гр. ** против „*т“ АД, ЕИК:
**, седалище и адрес на управление: гр**, ОБЯВЯВА ЗА
НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН, на основание чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4
ЗПК, сключения между страните договор за паричен заем №5822027 от
19.05.2022 г.
ОСЪЖДА ответника „*т“ АД да заплати на ищеца М. Й. Х., на
основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата от 272.74 лв., която е получена от
ответника без основание /в изпълнение на нищожния договор за кредит/.
ОСЪЖДА ответника „*т“ АД да заплати на ищеца М. Й. Х. съдебни
разноски в размер на 400 лв.
10
ОСЪЖДА ответника „*т“ АД да заплати на адвокат „Д. М.“, Булстат: **,
седалище и адрес на управление: ** на основание чл.38, ал.2 ЗА, адвокатско
възнаграждение в размер на 1440 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пазарджик в
2-седмичен срок от неговото връчване на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
11