№ 545
гр. Благоевград, 13.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми септември през
две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Атанас Иванов
при участието на секретаря Катерина Пелтекова
като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20221200500511 по описа за 2022 година
взе предвид следното:
Второинстанционното производство е образувано по жалба на „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С. А.“, П., Република Франция, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А.,
клон България“, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. С., район „М.“, ж.
к. „М. 4“, Б.П. С., *, представлявано от Д.Т.Д., подадена срещу решение № 8012 от
31.03.2022 г., постановено по гражданско дело № 520 от 2021 г. на Районен съд П., с
което са отхвърлени претенциите му спрямо Е. С. П., ЕГН **********, адрес гр. П., ул.
„А.“ ..., предявени по реда на чл. 422 от ГПК. В жалбата се твърди, че атакуваният
съдебен акт е неправилен. Първата инстанция не съобразила, че съгласно Тълкувателно
решение № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК, докладвано от
съдията Е. В., при вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято
предсрочна изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника преди подаването на
заявление за издаване на заповед за изпълнение, не може да се игнорира, че съществува
валидна облигационна връзка по договора за кредит, при условията, договорени между
страните. Доколкото предсрочната изискуемост не можела да бъде приложена по
отношение на вече падежиралите към момента на обявяването й вноски, а само спрямо
тези, чиято изискуемост не е настъпила, то и в настоящия случай длъжникът-ответник
по иска дължал изпълнение на онази част от дълга, по отношение на която е настъпил
падежът, договорен от страните. Последната падежна дата по процесния договор за
1
кредит била 05.10.2020 г., като към момента на приключване на съдебното дирене в
районния съд, цялото вземане било изискуемо в пълен размер. Моли се за отмяна на
решението на първата инстанция и уважаване на претенциите на дружеството.
Подаден е отговор от насрещната страна. В него се застъпва тезата, че жалбата се явява
изцяло неоснователна. Въззивникът представлявал финансова институция, имаща за
основна дейност отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Цитираното в жалбата
тълкувателно решение не било приложимо към казуса. Дружеството нямало
качеството на банка и не можело да обяви сключения договор за предсрочно изискуем.
То не притежавало подобно преобразуващо право. Не се доказало, че длъжникът по
договора е бил уведомен за обявената предсрочна изискуемост на кредита. Липсвало
правно основание за предявяване на иска. Предсрочното погасяване на задължението
било визирано като право на потребителя, поради което предвидената предсрочна
изискуемост противоречала на закона и не следвало да се вземе предвид от съда.
Нормата на чл. 71 от ЗЗДог била императивна. Тя защитавала длъжника от това да
постави себе си в крайно неизгодна позиция при предсрочна изискуемост в пълен
размер. Предсрочната изискуемост се допускала единствено в случаите, спадащи към
хипотезата на чл. 431, ал. 2 от ТЗ, и те не можели да заобикалят правилото на чл. 71 от
ЗЗДог. Районният съд правилно съобразил обстоятелствата по делото както от
фактическа, така и от правна гледна точка. Съдебното решение било правилно и не
подлежало на отмяна. Моли се за неговото потвърждаване.
Жалбата и отговорът са редовни и допустими. Те се разгледаха в открито заседание на
въззивната инстанция. Не се наложи събиране на нови доказателства.
Окръжният съд констатира, че атакуваното решение е недопустимо в частта, с която
установителната претенция за мораторна лихва е отхвърлена за сумата над 1370,30 лв.
и за периода от 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г., и трябва да бъде обезсилено. Съгласно
Определение № 428 от 11.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 3103/2014 г., I т. о., ТК,
докладчик съдията В.Н., Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д.
№ 4/2013 г., ОСГТК, докладвано от съдиите К.В. и Т.К., Решение № 412 от 05.02.2014
г. на ВКС по гр. д. № 2190/2013 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят С.Ц., Решение
№ 71 от 03.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 444/2011 г., II т. о., ТК, докладчик съдията
ББ.Й., Решение № 50 от 29.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 716/2011 г., IV г. о., ГК,
докладчик съдията М.Ф., и др., с решението по иска по чл. 422 от ГПК следва да бъде
признато или отречено същото право, за което е издадена заповедта за изпълнение.
Предмет на установяване е дължимостта на сумите, за които е издадена въпросната
заповед. Трябва да има идентичност между материалното право, чието изпълнение се
претендира по специалния ред на заповедното производство, и правото, чието
установяване се търси в исковото производство по чл. 422 от ГПК. Този извод
2
произтича от самата разпоредба на чл. 422, ал. 1 от ГПК, според която заявителят
предявява иск за съществуване на вземането, „който се смята предявен от момента на
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение“. Предмет на
установяване е вземането, обективирано в заповедта за изпълнение /Определение № 16
от 12.01.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 621/2010 г., I т. о., ТК, докладчик председателят
Л.И./. В казуса не е налице подобен идентитет при мораторната лихва, като в заповедта
тя е 1370,30 лв. и е начислена за периодите 05.02.2018 г. - 12.03.2020 г. и 15.07.2020 г. –
17.09.2020 г., а с исковата молба се претендират 1499,80 лв., дължими за периода
05.02.2018 г. - 17.09.2020 г. Ето защо, за сумата над 1370,30 лв. и за периода от
13.03.2020 г. до 14.07.2020 г., производството по установителния иск трябва да бъде
прекратено.
В останалите си части, решението е правилно, като краен резултат, но по съвсем
различни от изложените в него мотиви. Както се изтъква в Определение № 50706 от
4.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 851/2022 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията В.Й., и
Определение № 485 от 14.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2585/2021 г., IV г. о., ГК,
докладчик председателят З.А., разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК установява форма
за действителност на договорите за потребителски кредит - писмена, да са написани на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на
договорите да са написани с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от
12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Нормата на чл. 22 от
ЗПК пък предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Тези два законови текста са императивни,
ясни и не се нуждаят от тълкуване. От тях ясно следва, че нарушаването на
изискването за минимален размер на шрифта представлява отделно основание за
недействителност. Законодателството на ЕС допуска национална правна уредба, която
налага всички елементи на договора за потребителски кредит да бъдат представени с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12 /Определение на СЕС,
шести състав, от 14 април 2021 г., по дело C-535/2020 - „БНП Париба Пърсънъл
Файненс" С. А., П., срещу T. Г. M./. В настоящия казус такова възражение пред РС е
направено още с отговора на исковата молба, но и да не беше така, съдът служебно
трябва да изследва въпроса. Прието е заключение на техническа експертиза, което е
категорично, че големината на шрифта на договора и условията по него е под
минималната. Изводите на вещото лице Д.Ц. не са оспорени от страните по делото и
няма причини да не бъдат кредитирани. При това положение, заради несъмненото
констатиране на несъблюдаването на изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК за размера на
шрифта, процесният контракт се явява недействителен и по същия не се дължат
никакви суми. Действително, в разпоредбата на чл. 23 от ЗПК е предвидено, че когато
договорът бъде обявен за недействителен, потребителят дължи връщане на чистата
стойност на кредита, но това съвсем не означава, че предявеният иск за главница
3
следва да бъде уважен, доколкото въпросната правна норма насочва към претенция,
базирана на извъндоговорно основание - неоснователно обогатяване, какъвто иск в
случая не е предявен /решение на Апелативен съд Бургас, постановено в същата
насока, не е допуснато до касационно обжалване с Определение № 84 от 8.02.2018 г. на
ВКС по т. д. № 1691/2017 г., I т. о., ТК, докладчик съдията К.Н./. Решението на РС П.
трябва да бъде потвърдено в допустимите му части, макар и по други съображения.
Настоящият въззивен съдебен акт ще подлежи на касационна проверка, понеже попада
в хипотезата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 8012 от 31.03.2022 г., постановено по гражданско дело №
520 от 2021 г. на Районен съд П., в частта, с която установителната претенция на „БНП
Париба Пърсънъл Файненс С. А.“, предявена срещу Е. С. П., за мораторна лихва, е
отхвърлена за сумата над 1370,30 лв. и за периода от 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г., и
ПРЕКРАТЯВА производството по този иск за посочените сума и период.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 8012 от 31.03.2022 г., постановено по гражданско дело
№ 520 от 2021 г. на Районен съд П., в останалите му части.
На страните да се изпратят копия на настоящото въззивно съдебно решение, което
може да бъде обжалвано от „БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А.“ в едномесечен
срок, считано от получаването, пред Върховен касационен съд, с касационна жалба,
подадена чрез Окръжен съд Благоевград.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4