Р Е Ш Е Н И Е
№
Гр. София, 23.01.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Д въззивен състав, в публично заседание на десети
декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря
Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска
гр.дело № 350 по описа за 2019 г., за да постанови решение, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 19881 от 01.12.2016 г. по гр.д. № 17381/2016 г.
по описа на СРС - ГО, 48 състав, П.НА Р.Б., с адрес: гр. София, бул.
„Витоша" № 2, е осъдена да заплати на С.Т.Ж.,
ЕГН **********, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата от 3 000 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат от
наказателно преследване срещу ищцата, приключило с оправдателна присъда от
15.06.2011 г. по НОХД № 4213/2010 г. на СРС, НО, 114 състав, ведно със
законната лихва от 01.07.2011 г. до окончателното плащане на сумата, като е
отхвърлен искът до пълния предявен размер от 10 000 лв. Със същото решение П.НА
Р.Б. е осъдена да заплати на С.Т.Ж., на основание чл.78,ал.1 ГПК, разноски по
делото в размер от 243 лв.
Недоволна от постановеното решение в ЧАСТТА, в която искът с
правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен за сумата над 3 хил. лв.
до пълния предявен размер от 10 000 лв., е останала ищцата С.Т.Т., която в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, го обжалва с
твърдение, че решението
в обжалваната част е неправилно, постановено в противоречие на материалния
закон - разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Искането към въззивната инстанция е да отмени решението
в обжалваната част и уважи изцяло иска. Претендира сторените по делото съдебни разноски.
Въззивна жалба срещу решението в ЧАСТТА, в
която искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е уважен сумата от 3 хил. лв., е депозирана и от ответника П.на
Р.Б., която в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, го обжалва с твърдение, че наказателното
производство е приключило в рамките на една година, спрямо подсъдимата е взета мярка
за неотклонение „подписка“, съдът в решението си е приел, че голяма част от
описаните от свидетеля неимуществени вреди не са в пряка причинно-следствена
връзка с воденото наказателно производство, а се дължат на други събития,
настъпили в живота на ищцата, като конкретно се посочват същите. Свидетелските
показания не обосновават твърдените от ищцата негативни изживявания във връзка
с процесното обвинение, подробно описани в исковата молба. Твърди се, че
първостепенният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила
като не се е произнесъл своевременно по направеното от ответника в писмения
отговор възражение по чл. 111, ал. 1, буква „в“ ЗЗД за погасяване по давност на
вземането за лихви върху обезщетението. Искането към съда е да отмени като
незаконосъобразно, необосновано и неправилно първоинстанционното решение в
частта, с която е осъдена П.на Р.Б. да заплати на С.Т.Ж. на основание чл. 2,
ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата от 3 000 лева, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 01.07.2013 г. до окончателното й изплащане и да постанови решение, с
което размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде
намален значително, а искането за лихва за периода от 01.07.2011 г. до
29.03.2013 г. да бъде отхвърлено, като погасено по давност.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не са
постъпили отговори на така депозираните въззивни жалби.
Според
уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася
служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната
му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение
въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. В случая съдържащите се в
жалбите оплаквания са неправилно нарушение на материалния и процесуалния закон
и необоснованост.
При съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства решаващият въззивен
състав приема за установено следното:
От
представените с исковата молба и приложени с НОХД № 4213/2010 г. на СРС, НО,
114 състав писмени доказателства е видно, че: На 11.11.2008 г. е образувано
досъдебно производство № ЗМ 5140/2008 г. срещу неизвестен извършител за
извършено престъпление по чл.209, ал.1 НК. С постановление от 09.03.2010 г.
ищцата е привлечена като обвиняем за извършено престъпление по чл.209,ал.1, вр.
чл.20,ал.2, вр. ал.1 НК, като с постановлението й е наложена мярка за
неотклонение „подписка“. На 30.03.2010 г. е внесен в СРС от прокурор от СРП
обвинителен акт, като е образувано по НОХД № 4213/2010 г. на СРС, НО, 114
състав. По делото са извършвани редица процесуално-следствени действия, като са
проведени 5 открити съдебни заседания, последното на 15.06.2011 г. С
разпореждане от 17.05.2010 г. делото е насрочено за първи път в о.с.з., като мярката
за неотклонение „подписка“ е потвърдена. С присъда от 15.06.2011 г., ищцата е
оправдана, като присъдата е влязла в сила на 01.07.2011 г.
От
представената справка за съдимост от 02.06.2016 г. се установява, че ищцата е
била осъждана с влязло в сила споразумение от 15.05.2011 г. по НОХД №
17291/2010 г. за престъпление по чл.206, ал.1, пр.1 вр. чл.2, ал.2 от НК като и
е наложено наказание „Лишаване от свобода“ за срок от три месеца, изпълнението
на което е било отложено на основание чл. 66 от НК за срок от три години, като
ищцата е реабилитирана по право на основание чл.86 от НК на 04.03.2015 г.
От събраните по
делото свидетелски показания на свидетеля М.В.се установява, че ищцата и мъжът й си живеели в
София и имали мебелен магазин, като поръчвали мебелите си от Велинград, но през
2006 г. цехът изгорял, поради което и клиенти на магазина не си получили
поръчаните мебели. Свидетелката сочи, че през 2008 г. срещу ищцата било
образувано наказателно дело, поради което ищцата била много притеснена,
отслабнала, била е в стрес, майка й се разболяла и починала. Навежда, че след
пожара ищцата заедно със семейството си се преместила в Бургас, като пътувала
за делата, поради което и напуснала три работи, тъй като работодателите не
искали тя да отсъства от работа. Свидетелката пояснява, че ищцата започнала да
се кара със съпруга си и се развела с него, приятелите се отдръпнали от нея, а
вследствие на пожара нямала материални средства, вкл. да издържа голямата си
дъщеря, която следвала в София. Сочи, че пожарът бил причина да фалира
бизнесът, което довело и до развода. Свидетелката твърди, че помагала на ищцата
материално по време на воденото наказателно производство, като ищцата била
много притеснена, когато майка й се разболяла, наложило се да я води до болници
в гр. Варна.
Съдът кредитира
показанията на свидетелката Милка Владова, при съобразяване нормата на чл. 172
от ГПК, като ги счита за обективно и безпристрастно дадени, неоспорени от
страните, кореспондиращи с останалия доказателствен материал по делото и
приетото за безспорно между страните.
При така установените факти съдът приема от правна
страна следното:
Предявеният иск
е процесуално допустим, доколкото е насочен срещу надлежен процесуален
субституент на държавата, като субект на особената деликтна отговорност,
регламентирана от чл. 7 на Конституцията на Р.Б. (КРБ), вр. с чл. 2, ал. 1, т.
3 от ЗОДОВ. Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или
действия на нейни органи и длъжностни лица, но тази отговорност може да бъде
реализирана при наличието на определени фактически основания. Сред тях е и
соченото в исковата молба основание, свързано с повдигането на
незаконосъобразно обвинение в извършването на престъпление, за което лицето е
оправдано с влязъл в сила съдебен акт. Държавата е надлежно пасивно
легитимирана да отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите
органи, П.или съда, при повдигнато обвинение в извършване на престъпление по
което впоследствие подсъдимият е бил оправдан с влязъл в сила съдебен акт или
наказателното производство срещу него е било прекратено поради това, че
деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление,
или поради това, че наказателното производство е образувано, след като
наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.
За да бъде
ангажирана отговорността на държавата по чл. 2, ал.1, т.3, пр. 1 от ЗОДОВ,
освен наличие на влязъл в сила акт, с който ищцата е оправдана, последната
следва да докаже и действителното настъпване на вредите, вкл. и техния размер,
както и причинна връзка между вредите и незаконното обвинение. На репариране
подлежат само действително настъпилите вреди (съгласно приетото в т. 11 от
Тълкувателно решение (TP) № 3/22.04.2005 г. по т.гр.д. № 3//2004 г. на ОСГК на
ВКС).
Специалният
закон предвижда отговорността за държавата за вреди причинени от действията на
нейните органи, когато между двете
съществува причинно-следствена връзка, което следва и от общата
разпоредба на чл.51, ал.1, изр. 1 от ЗЗД, която връзка не може да се
предполага. По силата на чл.154, ал.1 от ГПК същата трябва да бъде доказана от
ищеца, извън случаите, когато се претендират вреди в рамките на обичайните
такива, което бе установено по делото. От доказателствата по делото се установи, че срещу
ищцата е било образувано и проведено наказателно производство, като е била
обвинена в престъпление от общ характер, по което е бил оправдана с влязла в
сила присъда, което е основание да бъде ангажирана отговорността на държавата,
чрез нейните органи. Оправдателната присъда е постановена на първа инстанция,
същата не е протестирана и е влязла в сила. С действията си по предявяване и
поддържане на обвинение в извършване на тежко умишлено престъпление от общ
характер, по което ищцата е била оправдана, на същата са причинени и е
претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в настъпването на описаните в
исковата молба вреди от ищцата, изразяващи се в негативно отражение на
психологическото й състояние, стрес, унижение и притеснения от наказателна
репресия срещу нея. В съдебната практика трайно е прието, че в случай на
незаконно обвинение следва да се приеме, че по време на цялото наказателно
производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което
впоследствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се притеснено и
несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и
социалното му общуване. В тази именно връзка е и възприетото в съдебната
практика разбиране, че при установяване на този вид неимуществени вреди, не
бива да се изхожда само от формалните, външни доказателства - решение
№480/23.04.2 013 година, постановено по гр. д. № 85/2012 година по описа на
ВКС, ГК, IV г. о.; решение № 55/11.03.2013 година, постановено по гр. д. №
1107/2012 година по описа на ВКС, ГК, IV г. о. и др. Когато се твърдят да са
причинени болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно
увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни
обстоятелства, те следва да се докажат от ищеца съгласно разпоредбата на чл.154
от ГПК.
С оглед на
изложеното, въз основа на събраните гласни доказателства съдът намира за
установено по делото, че в резултат на незаконното обвинение на ищцата са
причинени морални страдания, изразяващи се в негативно отражение върху
социалния й живот, както и общо върху емоционалното и психическото й състояние.
Размерът на
обезщетението на претърпените вреди следва да бъде определен от съда по
справедливост. Според ППВС № 4/23.12.1968 г. при определяне размера на
обезщетението за неимуществените воеди следва да се вземат под внимание всички
обстоятелства, които обуславят тези вреди. В т. 11 от Тълкувателно решение №
3/22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС е разяснено, което се
приема и от съдебната практика на ВКС - решение № 175/14.06.2016 г. по гр. д. №
6268/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, че понятието „справедливост“, по смисъла
на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица
конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които
следва да се вземат предвид от съда. Такива са вида, характера, интензитета и
продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал.
1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства - критерии за
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на
повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления -
умишлени или по непредпазливост, за които ищецът е оправдан; продължителността
на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля
разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение,
другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство;
както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на
здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните
преживявания на ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу
него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия и
професионална реализация, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени
вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално за
всички неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на приключилото с
оправдателна присъда, незаконосъобразно наказателно преследване срещу него.
Обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 от ЗОДОВ е за
увреждане на нематериални права, блага или правнозащитими интереси, а вредите
се изразяват в нравствени, емоционални, психически, психологически терзания на
личността, накърнена чест, достойнство и добро име в обществото. Целта на
обезщетението е не да поправи вредите, а да възстанови психическото,
емоционалното и психологическо равновесие на пострадалото лице. Следва да се
приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, което е обвинено
в извършване на престъпление, за което впоследствие е оправдано, изпитва
неудобства, чувства се унизено, а също така изпитва притеснение и несигурност;
накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното
му общуване. В този смисъл е решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012
г., Г. К„ IV Г. О. на ВКС.
Съвкупната преценка на обсъдените
доказателства обосновава несъмнен извод, че ищцата е претърпяла неимуществени
вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и
подлежат на обезщетяване от ответника Прокуратура на Р.Б., на основание чл. 2,
ал.1, т.3, вр. чл. 4 от ЗОДОВ.
В случая се
установи, че ищецата е била обвинена в извършването на тежко умишлено
престъпление. При определяне размера на дължимото обезщетение следва да се
съобрази периодът от привличане на ищцата като обвиняема на 09.03.2010 г. г. до
датата на влизане в сила на оправдателната присъда на 01.07.2011 г., което е
една година и четири месеца. Доколкото досъдебното производство не е било
образувано срещу ищцата, а е било образувано срещу неизвестен извършител, то не
може да се приеме, че същата е търпяла вреди от образуване на воденото
досъдебно производство, а едва от привличането й в качеството й на обвиняема с
постановлението на СРП за това, предявено й на 09.03.2010 г. Наказателното
производството срещу ищцата е приключило в разумен срок. От друга страна следва
да се отчете, че мярката за неотклонение, взета по отношение на ищцата, е била
възможно най-леката – „подписка“.
От всичко
изложено по-горе следва, че ищцата е търпяла вреди от незаконното обвинение в
престъпление, като се установиха негативните промени, които са настъпили в
живота й в резултат на същото. Конкретни негативи се установиха от събраните
гласни доказателства по делото. От друга страна следва да се отчете, че
голямата част от описаните вреди от свидетеля Владова, както и първостепенния
съд правилно е отбелязал, не са в пряка причинно-следствена връзка с воденото
наказателно производство срещу ищцата, а се дължат на поредица от събития,
настъпили в нейния живот - пожар в мебелния цех, който, според свидетелката, е
причината за влошеното материално състояние на ищцата и притесненията й.
Действително, по никакъв начин не може да се установи, че именно воденото
наказателно производство, и то точно по НОХД № 4213/2010 г. на СРС, НО, 114
състав, е причина за развода на ищцата със съпруга й и заболяването на майка й.
При определяне
размера на дължимото обезщетение следва да се съобрази и че ищцата е осъдена
съгласно одобрено споразумение по НОХД 17291/2010 г. на СРС от 15.05.2011 г.,
т.е. малко преди постановяване на оправдателната присъда по НОХД № 4213/2010 г.
НОХД 17291/2010 г. на СРС е водено паралелно с НОХД № 4213/2010 г. на СРС, НО,
114 състав, като действително е много трудно да се отграничат причинените вреди
на ищцата по двете водени досъдебни производства, както правилно е отбелязал и
първоинстанционният съд.
Съгласно
съдебната практика, като ориентир за определяне паричния еквивалент на
неимуществените вреди, следва да служи още и стандартът на живот в страната към
периода на увреждането, както и да се отчете обстоятелството, че осъждането на
държавата в лицето на процесуалния й субституент - П.за заплащане на
обезщетение, само по себе си също има ефект на репарация за ищеца, като
размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване. Размерът
на паричното обезщетение, като еквивалент на претърпените неимуществени вреди
се определя с оглед критерия справедливост по чл.52 от ЗЗД. Този критерий
включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите
блага са имали за своя притежател. Справедливостта по смисъла на чл.52 от ЗЗД
не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните
обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на
увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици,
продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и
социално положение. Относно критериите, въз основа на които следва да бъде
определено „по справедливост“ обезщетението за неимуществени вреди, настъпили в
резултат на незаконосъобразно наказателно преследване, приключило с
оправдателна присъда е постановена задължителна съдебна практика - т. 11 (т.
II) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и т. 13 от TP № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на
ВКС, както и решение № 175/14.06.2016 г. по гр. д. № 6268/2015 г. на IV ГО на
ВКС, която настоящият съдебен състав съобрази. Обезщетението за неимуществени
вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално за
всички неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на приключилото с
оправдателна присъда, незаконосъобразно наказателно преследване срещу него.
В случая
повдигнатото обвинение е за тежко умишлено престъпление - измама по
чл.209,ал.1, вр. чл.20,ал.2 вр. ал.1 НК, за което се предвижда наказания
лишаване от свобода до шест години, а взетата спрямо обвиняемата мярка за
неотклонение е най-леката предвидената в закона. Производството не е продължило
по-дълго от разумния срок, с оглед неговата фактическа и правна сложност.
Съгласно
практиката на Върховния касационен съд (решения по гр. д. № 820/2012 г., IV г.
о. и по гр. д. № 2829/2015 г., IV г. о.), при предявен иск за обезщетяване на
неимуществени вреди в хипотезите по чл. 2 от ЗОДОВ, за размера на обезщетението
е от значение как неоснователното обвинение се е отразило върху личния,
обществения и професионалния живот, чувствата, честа и достойнството на
увредения. В конкретния случай не се установява ищцата да е претърпяла вреди
във връзка с професионалната й реализация, които да са вследстие от незаконното
обвинение. Заявеното от св. Владова, че тъй като се налагало ищцата да пътува
за делата, последната била напуснала три работи, тъй като работодателите не
искали тя да отсъства от работа, не е подкрепено с никакви писмени
доказателства, а от своя страна свидетелката не пресъздава свои лични
впечатления, в който смисъл показанията й не биха могли сами по себе си да
установят тези обстоятелства. Ето защо, в конкретния случай справедливостта не изисква
определяне на обезщетение за търпените неимуществени вреди в по-голям размер от
обичайния.
Предвид всички
установени по делото обстоятелства и посоченото им значение за размера на
процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите условия и
стандарта на живот в страната (минимална работна заплата от 560 лв.),
настоящият съдебен състав намира за справедливо обезщетение от 3000 (три
хиляди) лв., което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпени от
ищцата (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с
парично обезщетение), което да е достатъчно по размер и същевременно да не води
до нейното неоснователно обогатяване. Този размер на обезщетението съответства
на характера и степента на търпените болки и страдания, както и на вида на
упражнената спрямо ищцата процесуална принуда.
Поради
изложеното съдът приема, че искът е основателен и доказан до посочения размер
от 3 000 лева, а в останалата му част - до размера от 10 000 лв. същият е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Съдът счита, че
сумата от 3000 лева справедливо ще поправи вредите, които ищцата е понесла от
незаконно повдигнатото обвинение срещу нея. В останалата й част исковата
претенция е неоснователна и следва да се отхвърли, тъй като не се доказаха
други извън приетите от съда вреди и като завишена, съобразно критериите по
чл.52 от ЗЗД.
Изводите на
настоящата инстанция съвпадат с изводите на първоинстанционния съд, поради
което в упражнение на правомощията си по чл.271 от ГПК въззивната инстанция е
длъжна да потвърди първоинстанционното решение в тази му част, като правилно и
законосъобразно.
Върху така
определеното обезщетение за неимуществени вреди се дължи законна лихва, считано
от датата на влизане в сила на оправдателната присъда - 01.07.2011 г. В тази
връзка следва да се разгледа направеното с исковата молба възражение за изтекла
кратка тригодишна погасителна давност по отношение на претендираната законна
лихва, което първоинстанционният съд е пропуснал да направи, в който смисъл са
част от оплакванията във въззивната жалба на П.на Р.Б.. Съгласно разпоредбата
на чл. 111 б. „в“ от ЗЗД, с изтичане на тригодишна давност се погасяват
вземанията за наем, лихви и за други периодични плащания. Съобразно
задължителните указания, дадени с т. 4
от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3/2004г. на
ОСГК при уважаване на главния иск законната лихва е дължима от датата, на
която оправдателната присъда е влязла в сила, в конкретния случай на 01.07.2011
г. Исковата молба, с която е предявен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е заведена
в съда на 29.03.2016 г., с което давността е прекъсната. Т.е. погасено се явява
вземането за лихва за периода от 01.07.2011 г. до 29.03.2013 г. и решението на
първоинстанционния съд в тази му част следва да се отмени, а искът за
присъждане на законна лихва за този период следва да се отхвърли.
При този изход на делото право на разноски има П.на Р.Б., която не е
представила доказателства за направата на такива, поради което не следва да й
бъдат присъдени разноски.
При тези мотиви,
Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
19881 от 01.12.2016 г. по гр.д. № 17381/2016 г. по описа на СРС - ГО, 48 състав
в частта, в която П.НА Р.Б., с адрес: гр. София, бул. „*****, е
осъдена да заплати на С.Т.Ж., ЕГН **********, законната лихва върху сумата от
3000 лв., представляваща присъдено на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, обезщетение
за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат от наказателно преследване
срещу ищцата, приключило с оправдателна присъда от 15.06.2011 г. по НОХД №
4213/2010 г. на СРС, НО, 114 състав, от 01.07.2011 г. до 29.03.2013 г., и
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска за
присъждане на законната лихва върху сумата от 3000 лв., представляваща
присъдено на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, настъпили в резултат от наказателно преследване срещу
ищцата, приключило с оправдателна присъда от 15.06.2011 г. по НОХД № 4213/2010
г. на СРС, НО, 114 състав, за периода от
01.07.2011 г. до 29.03.2013 г. като погасен по давност.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 19881 от 01.12.2016 г. по гр.д. № 17381/2016 г. по описа на СРС - ГО, 48
състав в частта, в която П.НА
Р.Б., с адрес: гр. София, бул. „****, е осъдена да заплати на С.Т.Ж., ЕГН **********,
на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата от 3000 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат от
наказателно преследване срещу ищцата, приключило с оправдателна присъда от
15.06.2011 г. по НОХД № 4213/2010 г. на СРС, НО, 114 състав, ведно със
законната лихва от 29.03.2013 г. до окончателното плащане на сумата и разноски по делото в размер от 243 лв., както и в частта, в която е
отхвърлен искът до пълния предявен размер от 10 000 лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от
съобщението при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.