№ 3270
гр. Варна, 17.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 7 СЪСТАВ, в публично заседание на девети
септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Александър В. Цветков
при участието на секретаря Ивелина Ат. Атанасова
като разгледа докладваното от Александър В. Цветков Гражданско дело №
20243110103289 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени от В. П. С., ЕГН
**********, с адрес ***, чрез адв. П. Н. обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. I от ЗЗД иск за осъждане на
ответника „МАКРОАДВАНС АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, п.к. 1000, р-н „Средец", ул. Г.С.Раковски № 147, да му
заплати сумата от 25 лв. /двадесет и пет лева/, съставляваща 17.29 лева
неустойка и 7.71 лева - възнаградителна лихва, заплатени при първоначална
липса на основание сума по Договор за потребителски кредит № 149469 от
01.12.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
Ищецът сочи в исковата си молба, че на 01.12.2021 г. между страните е
сключен Договор за потребителски кредит № 149469, по силата на който му е
предоставен потребителски кредит в размер на 500лв., който той се е
задължил да върне в срок до 01.09.2022 г. на 10 месечни вноски, при фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 41,00 % и годишен лихвен процент на
разходите /ГПР/ -49,65%. В глава V, чл.10 от Договор за потребителски кредит
№ 149469 от 01.12.2021 г. било предвидено, че кредитополучателя дължи
неустойка в случай, че не представи обезпечение съгласно реда и условията,
предвидени в чл.20 от Договора, в размер на 4,20 лв. /четири лева и 20 ст./
плюс 0,280 % от усвоения размер на кредита, за първият ден на забава и 0,280
% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е
обезпечен. В чл.20,ал.2 от Договора било уговорено, че кредитополучателят се
задължава в срок от 3 /три/ работни дни от сключването на Договора, да
обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, което следва да е
одобрено от Кредитора и да отговаря на описаните в чл.20, ал.3 от Договора
изисквания, като кредиторът не може да откаже необосновано одобрение на
1
физическо лице, което отговаря на тези условия.
Две седмици след сключване на договора за кредит, В. С. предсрочно
погасил задължението си по Договор за потребителски кредит № 149469 от
01.12.2021 г., като на 14.12.2021 г. заплатил по сметка на ответника сумата в
размер на 525 лв.
На първо място ищецът излага, че уговорката за дължимост на
неустойката противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл.
3 от ЗЗД, тъй като излизала извън допустимите законови рамки, защото чрез
нея кредиторът по вече отпуснат кредит получавал имуществена облага от
насрещната страна в определен размер без насрещна престация. На практика
такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и водила до допълнително увеличаване на
размера на задълженията.
От друга страна сочи, че разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК
предвиждала, че максимално допустимия процент на разходите на годишна
база по потребителските кредити следва да е в размер не по-висок от 5 пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения, поради което по
силата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК същата е нищожна.
Счита, че посочената в чл. 10 от Договора неустойка, не е включена в
процента на разходите на годишна база, поради което ако се добави, тя ще
надхвърли размера предвиден в чл.19, ал.4 от ЗПК., което отново обуславя, че
клаузата противоречи на закона и на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е нищожна.
Позовавайки се на разпоредбата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК ищецът излага
твърдения още, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Сочи,
че съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за такъв, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
Предвид гореизложеното, счита, че не е дължал заплащане на неустойка
за непредставяне на обезпечение под формата на поръчителство на едно
физически лице, нито възнаградителна лихва, поради което моли за уважаване
на исковата претенция за възстановяване на платената сума.
В срока по чл. 131 от ГПК искът се оспорва като неоснователен от
ответника „МАКРОАДВАНС АД, който оспорва твърденията за нищожност
на договорните клаузи. Сочи,че те са действителни, доколкото са спазени
изискванията на закона относно размера на ГПР. Позовавайки се на каузална
съдебна практика твърди, че неустойката за неизпълнение на конкретно
договорно задължение не се включва в ГПР, съгласно разпоредбата на чл. 19,
ал. 3, т. 1 от ЗПК, и нейният размер не води до увеличаване на разходите над
предвидения допустим праг, от което да следва нищожност на уговорката.
Обявяването на нищожността на неусточената клауза, поради накърняване на
2
добрите нрави било допустимо единствено ако тя била уговорена в по-висок
размер – например 3 или 5 % от просрочен ден. Сочи, че съгласно
разпоредбата на чл. 26 ЗЗД, нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора в цялост. Признава заплащането на сумата от 525 лева
от кредитополучателя, като твърди, че същата е разпределена, както следва:
500 лева за главница, неустойка -17.29 лева, а остатък погасил дължима
договорна лихва. Твърди, че не дължи връщането на сумата от 25 лева, а в
условията на евентуалност сочи, че получената неустойка е именно в
посочения размер – 17.29 лева.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и
съобразявайки становището на страните и нормативните актове,
регламентиращи процесните отношения, съдът приема за установено
следното от фактическа и правна страна :
Предмет на разглеждане в производството са обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. I ЗЗД, за връщане на
дадено поради начална липса на основание.
Последните възлагат в доказателствена тежест на ищеца да установи в
условията на главно и пълно доказване заплащането на процесните суми в
полза на ответното дружество, което от своя страна следва да докаже
наличието на валидно облигационно основание за получаването й,
респективно нейното задържане. При установяване на такова, в тежест на
ищцовата страна е да докаже твърденията си за нищожност на клаузите,
респективно основания за приложението на чл. 22 от ЗПК, водещо до
недействителност на целия и договор.
Между страните е обявено за безспорно, а и от представените писмени
доказателства се установява, че на 01.12.2021 г. между тях е сключен Договор
за потребителски кредит № 149469, по силата на който на ищеца е
предоставен потребителски кредит в размер на 500лв., който той се е
задължил да върне в срок до 01.09.2022 г. на 10 месечни вноски, при фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 41,00 % и годишен лихвен процент на
разходите /ГПР/ -49,65%.
Безспорен между тях е още фактът, че В. С. предсрочно погасил
задължението си по Договор за потребителски кредит № 149469 от 01.12.2021
г., като на 14.12.2021 г. заплатил по сметка на ответника сумата в размер на
525 лв.
Ответникът извлича основанието за получаване на сумата от 17.80 лева
от ищеца въз основа на уговорката на чл.10 от Договор за потребителски
кредит № 149469 от 01.12.2021 г., в която е предвидено, че кредитополучателя
дължи неустойка в случай, че не представи обезпечение съгласно реда и
условията, предвидени в чл.20 от Договора, в размер на 4,20 лв. плюс 0,280 %
от усвоения размер на кредита, за първият ден на забава и 0,280 % от усвоения
размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. В
чл.20,ал.2 от Договора било уговорено, че кредитополучателят се задължава в
срок от 3 /три/ работни дни от сключването на Договора, да обезпечи кредита
с поръчителство на едно физическо лице, което следва да е одобрено от
3
Кредитора и да отговаря на описаните в чл.20, ал.3 от Договора изисквания.
Остатъкът до размера на исковата претенция от 7.71 лева сочи, че
представлява начислена и дължима договорна лихва.
Предвид съдържанието си процесният договор по своята правна
характеристика отговаря на договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо правоотношението приложение намират нормите
на специалния закон, а по аргумент от чл. 24 от ЗПК – и уредбата на
неравноправните клаузи в потребителските договори /чл. 143 - чл. 148 от ЗЗП/.
Всякога кредиторът има интерес от платежоспособен длъжник, който да
осигури точното изпълнение на основното задължение за връщане на заетата
сума, поради това проверката за платежоспособността му предхожда
сключването на договора. Като икономически по-силна страна в
правоотношението, кредиторът, който по занятие извършва дейност по
кредитиране, разполага с редица правомощия за събиране на информация за
финансовото състояние на длъжника и възможностите му за бъдещо
изпълнение /арг. от чл. 16 от ЗПК/, като след анализ на данните има
възможност да прецени дали да сключи договора или да откаже
предоставянето на кредита /чл. 18 от ЗПК/. В случая осигуряването на
обезпечение не е предварително условие за сключване на договора, т. е.
кредиторът изначално е преценил длъжника като платежоспособен и му е
предоставил кредита. Така, поставяйки изискване за последващо осигуряване
на поръчител, без дори да е налице неизпълнение от страна на
кредитополучателя, кредиторът неоправдано и без основание прехвърля риска
от лошата си преценка в тежест на длъжника. Следва да се посочи също, че в
чл. 20, ал. 3 от Договора изисквания към поръчителя са многобройни и
несъобразени с размера на предоставения заем, като за част от тях
кредитополучателят не би могъл да получи информация в определения
тридневен срок. Следва да се отбележи също, че да се вменява на
кредитополучателя да изследва дали евентуалният поръчител не е заемател
или поръчител по друг кредит с кредитора "Макроадванс" АД, който сам
разполага с тази информация, се намира в противоречие с изискванията на
добросъвестността. Тази информация кредитополучателят би могъл да получи
много по-трудно от кредитодателя, който с оглед предмета на дейността си,
има необходимите знания и умения, за да извърши и сам проверка на сочените
обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на кредитополучателя,
съчетано с определянето на изключително кратък срок за изпълнението им,
води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства
длъжника да я изпълни и единствената й цел е да се създаде предпоставка за
начисляване на неустойката. Дори само поради тези особености на естеството
на задължението, което обезпечава, неустойката накърнява добрите нрави,
което я прави нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД /така т. 3 на ТР № 1
от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС/.
На следващо място, при анализа на клаузата за неустойка, настоящият
съдебен състав намира, че по начина на уговарянето й, тя излиза извън
присъщите на този договорен ангажимент функции – да обезпечава,
обезщетява и санкционира в случай на неизпълнение, което е още едно
4
основание за нейната нищожност поради противоречие с добрите нрави.
Главното задължение на заемателя по договора за кредит е да върне заетата
сума и да плати уговореното възнаграждение на кредитора, а не да предостави
обезпечение. Така изцяло липсва обезпечителният елемент на неустойката,
тъй като такава би се дължала и при точно и пълно изпълнение на основното
задължение на длъжника, тъй като неустойката се разсрочва и се включва в
размера на дължимата месечна погасителна вноска по кредита. Ето защо, в
случая не е налице обезщетителната функция на неусточеното задължение,
защото то не гарантира възстановяване на вредите от евентуално бъдещо
неизпълнение на длъжника, нито го мотивира да изпълни точно. Формално
тази неустойка е уговорена като санкционна, но същата не зависи от вредите
от неизпълнението на допълнителното задължение за предоставяне на
обезпечение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
неизпълнението. Това е така, защото към момента на изтичане на предвидения
тридневен срок за обезпечаване на задължението по кредита, кредиторът не би
могъл да търпи вреди от липсата на обезпечение, тъй като дори първата
погасителна вноска още не е била дължима. Вярно е, че съгласно чл. 93 от ЗЗД
вредите от неизпълнението, за което е предвидена неустойка, не се доказват,
но това не означава, че такива не следва да са налице. Очевидно е в случая, че
неустойката е предвидена за заплащане, без да се намира в никакво
отношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да върне заетата сума. Включена по този начин като
падежно претендираната сума по правната си същност не съставлява
неустойка, а добавък към възнаградителната лихва и на практика съставлява
част от печалбата на кредитодателя, което е единствената цел на
начисляването й. На наследващо място, по посочения начин се заобикаля
законът – чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който текст предвижда, че при забава на
потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. С процесните клаузи за неустойка в полза на
кредитора всъщност се обезпечават вредите от това, че вземането няма да
може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и
чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Отделно от това, следва да се отбележи, че непредставянето на обещани
обезпечения /когато същите са били реално очаквани от кредитора/, съобразно
разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото
задължение, а в случая кредиторът променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски.
Това навежда на категоричния извод, че нито една от страните не е имала
реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на
кредитора по чл. 71 от ЗЗД при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е
държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато
е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Ето защо
настоящият съдебен състав счита за основателно наведеното в исковата молба
оплакване за нарушение разпоредбите на чл. 11, т. 10 от ЗПК, доколкото
представляват разходи, които са изначално известни на кредитора по смисъла
5
на възприетото в решението на СЕС по дело C‑686/19, респективно
приложение намират разпоредбите на чл. 22 и чл. 23 от ЗПК, съобразно които
целият договор за потребителски кредит следва да се счита за нищожен и по
него дължима се явява само предоставената в заем главница.
Нещо повече, съгласно член 3, буква ж) от Директива 2008/48 понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ обхваща всички разходи,
включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са
известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси. Съгласно тази
разпоредба посочените разходи включват и разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, ако сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
предлаганите условия. По силата на член 3, буква и) от Директива 2008/48
ГПР съответства на общите разходи по кредита за потребителя, изразени като
годишен процент от общия размер на кредита, и когато е приложимо,
включително разходите, посочени в член 19, параграф 2 от тази директива. За
да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е
възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C‑686/19,
EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14,
EU:C:2016:283, т. 84). Освен това, за да гарантира тази защита, член 22,
параграф 3 от Директива 2008/48 задължава държавите членки да гарантират,
че разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази директива, не могат да
бъдат заобиколени посредством начина, по който са формулирани договорите
(решение от 11 септември 2019 г., Lexitor, C‑383/18, EU:C:2019:702, т. 30).
Съобразно възприетото задължително тълкувано с решение на Съда на
Европейския съюз по дело C‑714/22 разпоредбата на чл. 10, пар. 2, буква ж) и
член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в
договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите,
включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи,
част от които са и процесните посочените разпоредби допускат този договор
да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница.
Доколкото между страните не е спорно, че ищецът, освен главното си
задължение в размер от 500 лева, е заплатил на кредитора и сумата от 25 лева,
съставляваща 29 лева неустойка и 7.71 лева - възнаградителна лихва, то
визираните две суми се явяват недължими и заплатени при първоначална
липса на основание, поради което подлежат на възстановяване по силата на
императивната разпоредба на чл. 55, ал. 1, предл. I от ЗЗД.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал, 1 от ГПК в полза на
ищцата следва да бъдат възстановени сторените съдебно-деловодни разноски
за заплатена държавна такса в размер на 50 лева.
6
На основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАв полза на адвоката, осъществил
безплатната правна помощ следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА в минимален размер за от
400 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, п.к. 1000, р-н „Средец", ул. Г.С.Раковски №
147 да заплати на В. П. С., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 25 лв.
/двадесет и пет лева/, съставляваща 17.29 лева неустойка и 7.71 лева -
възнаградителна лихва, заплатени при първоначална липса на основание сума
по Договор за потребителски кредит № 149469 от 01.12.2021 г., ведно със
законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба –
19.03.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, на основание чл. 55,
ал. 1, предл. I от ЗЗД.
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, п.к. 1000, р-н „Средец", ул. Г.С.Раковски №
147 да заплати на В. П. С., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 50 лева,
представляваща сторените съдебно-деловодни разноски за заплатена
държавна такса в производството.
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, п.к. 1000, р-н „Средец", ул. Г.С.Раковски №
147 да заплати на сумата от 400 лв. /четиристотин лева/, представляваща
определено от съда адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ, на основание чл. 38 ЗА, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Варненски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7