Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 15. 06. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II - В въззивен състав, в открито
съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди двадесет и първа
година в състав:
Председател: Анелия Маркова
Членове: 1. Пепа М.-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
при участието
на съдебния секретар Кристина Първанова, като разгледа докладваното от младши
съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 16660 по
описа на Софийския градски съд за 2019
г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК) и следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба
(съответно поправена след поправянето на обжалваното решение) от ищеца в
първоинстанционното производство А.Б.Г., ЕГН **********, съдебен адрес ***
(въззивник) чрез процесуалния представител адвокат М.Г., член на Пловдивската
адвокатска колегия, срещу решение № 390743, постановено на 20. 04. 2018 г. от
Софийския районен съд, 38-и състав, по гр. д. № 63356 по описа за 2015 г.
(обжалвано решение). С обжалваното решение първоинстанционният съд частично е
уважил предявеният иск с основание чл. 226 от Кодекса за застраховането (отм.)
във връзка с чл. 45 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД) за заплащането
на обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 196 лева и 55 стотинки от
общия предявен размер 5 612 лева и 37 стотинки. Освен това е уважил частично и
кумулативно съединения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за 3 лева и 53
стотинки от общо претендирания размер 165 лева и 79 стотинки. Районният съд
също така е постановил по реда на чл. 247 ГПК решение № 236409 от 04. 10. 2019
г., с което е допуснал отстраняването на очевидни фактически грешки в
диспозитива на първото обжалвано решение (че искът за размер от 1 360 лева е
уважен за размер от 29 лева, а за разликата е отхвърлен; че искът за размер от
577 лева и 82 стотинки е уважен за размер от 48 лева и 88 стотинки, а за
разликата е отхвърлен; че искът за размер от 3 673 лева и 55 стотинки е уважен
за размер от 1 118 лева и 67 стотинки, а за разликата е отхвърлен; че в точка
трета от диспозитива на първото обжалвано решение вместо “неимуществени вреди”
трябва да се чете “имуществени вреди”). Решението по реда на чл. 247 ГПК не е
било обжалвано и е влязло в сила, поради което обжалваното решение е съответно
поправено.
А.Б.Г. обжалва решението в частта, в която предявените
искове са били частично отхвърлени. Твърди, че в обжалваната част решението е неправилно
и необосновано. Споделя извода на районния съд, че разликата между трудовото
възнаграждение и обезщетението за временна неработоспособност и разликата между
трудовото възнаграждение и пенсията за инвалидност представляват пропуснати
ползи, пряк резултат от виновното и противоправно поведение на реализиралия
пътнотранспортното произшествие водач С.С.. Твърди обаче, че районният съд е
трябвало да изчисли размера на обезщетението въз основа на брутното трудово
възнаграждение, а не въз основа на нетното трудово възнаграждение. Позовава се на
обясненията на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. Поддържа, че
аналогични обезщетения се определят на базата на брутното трудово
възнаграждение. Заявява, че съобразно експертното заключение разликата между
полученото обезщетение за временна неработоспособност и брутното трудово
възнаграждение за периода от датата на пътнотранспортното произшествие до
датата, на която са изплащани болничните, е в размер на 601 лева и 82 стотинки,
а разликата между брутното трудово възнаграждение, което би получавал
пострадалия, ако не бе претърпял пътната злополука и определената му пенсия за
инвалидност за периода на ивалидизация е в размер на 3 617 лева и 10 стотинки.
Оспорва извода на районния съд за наличие на принос за настъпването на
вредоносния резултат при 50 % процента съпричиняване. Признава, че при
положение, че е знаел, че водачът на автомобила е бил под въздействието на
алкохол, то има известен принос за настъпилия вредоносен резултат, но оспорва
приносът му да е равен с този на виновния водач. Освен това възразява, че не е
било доказано употребата на алкохол от водача с концентрация в кръвта от 1, 28
промила да е имала пряка връзка с настъпването на самото пътнотранспортно
произшествие. Иска от въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в
обжалваните части и вместо това да постанови решение, с което да уважи
предявените искове и в отхвърлените им части. Претендира разноските в двете
инстанции на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба (впоследствие е подаден нов в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от
връчването на преписа от изменената въззивна жалба) от ответника в
първоинстанционното производство “З.К.Л.И.” АД, ЕИК********, седалище и адрес
на управление ***, актуален адрес на управление *** (въззиваемо дружество) чрез юрисконсулт Б.В.. Оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Поддържа, че щом ищецът претендира възстановяването на загуба на доход, то
основно и определящо при загубата на доход е разликата между реално получаваната сума от ищеца, тоест нетното трудово
възнаграждение, изчислено от вещото лице в изслушаната съдебно-счетоводна
експертиза. Заявява, че възприетата от законодателя база за изчисляването на
обезщетението за временна нетрудоспособност няма отношение към изчисляването на
пропусната полза. Твърди, че ищецът е знаел както за употребата на алкохол от
водача, така и че водачът е нямал признато по определения ред право да
управлява моторно превозно средство, но въпреки това се е качил в автомобила.
Иска от въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба и обжалваното
решение да бъде потвърдено изцяло.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба (впоследствие е подаден нов в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от
връчването на преписа от изменената въззивна жалба) и от третото лице помагач С.М.С.,
съдебен адрес ***, чрез адвокат А.Ю., член на
Кърджалийската адвокатска колегия. Счита въззивната жалба за допустима, но неоснователна и необоснована.
Твърди, че районният съд правилно и законосъобразно е определил сумите, които
ищецът трябва да получи. Поддържа, че основно и определящо при загубата на
доход е разликата между реално получаваният нетен доход и реално полученото
заместващо плащане. Заявява, че районният съд правилно е определил процента на
съпричиняване. Оспорва искането на въззивника за присъждане на разноски в
първоинстанционното производство. Иска от въззивния съд да отхвърли въззивната
жалба и да потвърди обжалваното решение.
Софийският градски съд, след като прецени твърденията
на страните и събраните доказателства, направи следните фактически и правни
изводи.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок
от заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен процесуален представител.
Въззивникът е бил освободен от задължението за внасяне на държавна такса. По
тези съображения жалбата е процесуално допустима.
При служебна проверка въззивният съд приема
обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваната част. Относно
правилността му приема следното.
Съдът е бил сезиран с три кумулативно съединенни
осъдителни иска. Първите два са с правно основание чл. 226 от Кокдекса за
застраховането (отм.) във връзка с чл. 45 ЗЗД за обезщетяване на имуществени
вреди в размер на 4 252 лева и 37 стотинки, изразяващи се в разликата между
полученото обезщетение за временна неработоспособност и трудовото
възнаграждение за периода от 21. 03. 2014 г. до 29. 10. 2014 г. и разликата
между трудовото възнаграждение, което ищецът би получавал, ако не бе претърпял
злополуката, и отпуснатата пенсия за инвалидност за периода от 29. 10. 2014 г.
до 01. 09. 2016 г. (пропуснати ползи); за обезщетяване на имушествени
вреди в размер на 1 360 лева, изразяващи се в заплатени разходи за
потребителска такса за престой в МБАЛ “Хасково” АД и закупени антидекубитален
дюшек и възглавница, рингова инвалидна количка с масичка и комбиниран тоалетен
стол (претърпени вреди; изменението на този иск не е било
допуснато от районния съд). Третият иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е
за обезщетение за забава върху главницата за сумата от 1 360 лева, което е в
размер на 165 лева и 79 стотинки и за периода от 09. 08. 2014 г. (датата на
издаването на фактурите) до 20. 10. 2015 г. (датата на подаването на исковата
молба).
При проверката за правилността на първоинстанционния
съдебен акт в обжалваната част въззивният съд е обвързан от доводите във
въззивната жалба (чл. 269 ГПК). В разглеждания случай страните не спорят, а и
от данните по делото се установява, че ищецът и третото лице помагач са
работели заедно като общи работници в “З.И С.” ООД - град Харманли, ЕИК *******(всъщност представеният по делото трудов договор на
въззивника е с “А.А.” ООД, ЕИК*******, но видно от справките от Търговския
регистър двете лица са свързани по смисъла на пар. 1, ал. 2 от Допълнителните
разпоредби на Търговския закон). На 21. 03. 2014 г. заедно с още трима души
(сред които свидетелите Ж.Г.С. и Й.П.Й.) отишли за риба на един язовир. Третото
лице помагач управлявало моторното превозно средство марка “Опел”, модел
“Вектра”, рег. номер Х *******(негова собственост), в което петимата се возели,
без свидетелство за управление и с концентрация на алкохол в кръвта от 1, 28
промила. Движейки се по пътя от село Надежден, община Харманли, към път III
808, на около 1, 6 километра от село Надежден при несъобразена с пътните
условия скорост третото лице помагач е изгубило управление над моторното превозно средство.
След десен завой
автомобилът е излязъл вляво по посока на движението си извън пътното платно и
се е преобърнал. Вследствие на преобръщането на автомобила на въззивникът били
нанесени вреди, изразяващи се в компресионно счупване на 12-ти гръден прешлен
на гръбнака. Третото лице помагач е било признато за виновно за осъществяването
на престъпление по чл. 343, ал. 3, предл. първо, б. “а”, предл. второ във
връзка с ал. 1 във връзка с чл. 342, ал. 1 от Наказателния кодекс с окончателно
определение на Харманлийския районен съд за одобряване на споразумение от 19.
12. 2014 г. по н. о. х. д. № 530 от 2014 г., което обвързва гражданския съд по
чл. 300 ГПК.
По делото се установява също така и страните не
спорят, че поради травматичното
увреждане въззивникът е постъпил в МБАЛ “Хасково” АД на 21. 03. 2014 г. и е бил
изписан на 14. 04. 2014 г., съответно постъпил е на 15. 03. 2015 г. и е бил
изписан на 22. 03. 2015 г. Освен това
вследствие на претърпените вреди въззивникът е трябвало да използва отпуск за
временна неработоспособност от 21. 03. 2014 г. (денят на пътнотранспортното
произшествие) до 28. 10. 2014 г. (л. 87 - 93 от делото на районния съд). С две
експертни решения (№ 2495 140 от 28. 10. 2014 г., съответно № 2912 118 от 09.
09. 2015 г.) ТЕЛК - Димитровград е установила 95 % трайна неработоспособност
поради травма на нервите и гръбначния мозък на ниво гръден кош и е определила
като дата на инвалидизацията 29. 10. 2014 г. (л. 15 и 16 от делото на районния
съд).
От данните по делото и от съдебно-счетоводанта
експертиза се установява, че месечното брутно трудово възнаграждение на
въззивника за месец февруари 2014 г. е било в размер на 345 лева, а нетното - в
размер на 270 лева и 45 стотинки. Полученото обезщетение за временна
неработоспособност за периода на отпуск е в размер на 1 837 лева и 18 стотинки,
докато брутното трудово възнаграждение за същия период би било в размер на 2
439 лева, а нетното - в размер на 1 923 лева и 69 стотинки. Получената пенсия
за инвалидност за периода от 29. 10. 2014 г. до 01. 09. 2016 г. заедно с
добавката за чужда помощ са в размер на 4 017 лева и 90 стотинки, докато
брутното трудово възнаграждение за същия период би възлизало на 7 635 лева, а нетното
- в размер на 6 255 лева и 63 стотинки. Освен това от данните по делото
(фактури и експертно заключение) се установява, че въззивникът е сторил разходи
за престой в МБАЛ “Хасково” АД и за закупуването на антидекубитален дюшек,
рингова инвалидна количка и комбиниран тоалетен стол в общ размер на 1 360
лева.
Страните не спорят и от данните по делото се
установява, че към момента на пътнотранспортното произшествие гражданската
отговорност на третото лице помагач във връзка с моторното превозно средство е
била застрахована при въззиваемото дружество (за периода от 08. 01. 2014 г. до
07. 01. 2015 г., застрахователна полица № 22114000261934 - л. 24 от делото на
районния съд).
Страните спорят дали районният съд правилно е възприел
вариантите на експертното заключение, използващи нетното вместо брутното
трудово възнаграждение.
Въззивният съд намира, че при определянето на размера
на имуществените вреди, причинени на работник от временна неработоспособност,
съответно от трайна неработоспособност и изразяващи се в разликата между
обезщетението за временна неработоспосбност, съответно пенсията за инвалидност,
от една страна, и трудовото възнаграждение, което работникът би получава за
съответните периоди, следва да се изхожда от действително получаваното трудово
възнаграждение: в този смисъл са разясненията, дадени с Постановление на
Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г. Имуществото на всяко лице се състои от
активи (парично оценими права) и пасиви (парично оценими задължения) като
пропуснатите ползи са имуществени вреди, при които не се осъществява възможност
за увеличаване на активите. Брутното трудово възнаграждение е
съпроводено с известни пасиви (данъци и осигурителни вноски), поради което под
“действително получавано трудово възнаграждение” трябва да се приеме нетното
трудово възнаграждение. Тъкмо нетното трудово възнаграждение се приема за
действително получаваното трудово възнаграждение в тези случаи от съдебната
практика - в този смисъл е решение № 178 от 2010 г. по търговско дело № 15 от
2010 г. на ВКС, I т. о.
Следователно районният съд правилно е възприел
варианта на експертното заключение, който борави с нетното трудово
възнаграждение. При това положение доводите на въззивника за използването на
брутното трудово възнаграждение са неоснователни и обжалваното решение е
правилно в съответната част.
На следващо място въззивникът оспорва
първоинстанционното решение във връзка с уважаването на възражението на
въззиваемото дружество за съпричиняване. Въззивният съд констатира, че в
проведеното пред първата инстанция открито съдебно заседание на 11. 09. 2017 г.
районният съд е отделил като безспорно между страните (предвид изявленията им),
че ищецът (въззивникът) е знаел, че третото лице помагач е било под влияние на
алкохол и че не е правоспособен водач, когато е поел да управлява моторното
превозно средство преди пътнотранспортното произшествие. Загубата на контрол
над моторното превозно средство се дължи на управлението на
третото лице помагач с
несъобразена с пътните условия скорост (л. 6 от делото на райнния съд).
Несъобразяването на скоростта с пътните условия на свой ред съставлява грешна
преценка на водача, причина за която несъмнено са както липсата на знания и
умения за управлението на моторни превозни средства (третото лице помагач не е
имало свидетелство за управление на моторно превозно средство), така и
употребата на алкохол. Ноторен факт е, че употребата на алкохол замъглява
преценката за риск от предприемането на опасни маневри, съответно от
непредприемането на необходими маневри, а освен това води и
до забавяне на
реакциите на водача.
Въззивният съд споделя и преценката на първата
инстанция, че степента на съпричиняване следва да бъде определена на 50 %. Това
е така, защото въззивникът се е съгласил да бъде превозван в моторното превозно
средство знаейки, че водачът му е както неправоспособен, така и под влиянието
на алкохол. От тези две кумулативно налични обстоятелства той е можел и е бил
длъжен да предположи, че има голяма вероятност за настъпването на
пътнотранспортно произшествие.
По изложените съображения доводите на въззивника във
връзка с неправилност на решението в отхвърлителната част по първите два иска с
правно основание чл. 226 от Кодекса за застраховането (отм.) във връзка с чл.
45 ЗЗД са неоснователни. Първоинстанционното решение е правилно в съответната
част.
Доколкото районният съд правилно е отхвърлил част от
главния иск по чл. 226 от Кодекса за застраховането (отм.) във връзка с чл. 45 ЗЗД за претърпени имуществени вреди в размер на 1 360 лева, то районният съд
правилно е отхвърлил и част от акцесорния иск за обезщетение за забава по чл.
86, ал. 1 ЗЗД върху тази главница.
По изложените съображения въззивната жалба е изцяло
неоснователна и първоинстанционното решение трябва да бъде потвърдено в
обжалваната част.
Разноски. При този изход на делото в полза на въззиваемата
следва да бъдат присъдени разноски. В последното открито съдебно заседание пред
въззивната то е направило претенция за заплащането им.
Въззивният съд намира, че сторените от въззиваемото
дружество разноски във въззивното производство се свеждат до размера на
юрисконсултското възнаграждение. Предвид актуалната редакция на чл. 78, ал. 8 ГПК, той се определя от съда, при което съдът не е обвързан от съответния
нормативноустановен минимум. Настоящото дело не се отличава с правна или
фактическа сложност, поради което въззивният съд приема за адекватен размер на
юрисконсултското възнаграждение 50 лева.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 390743, постановено на 20. 04. 2018 г. от
Софийския районен съд, 38-и състав, по гр. д. № 63356 по описа за 2015 г.,
поправено по реда на чл. 247 от Гражданския процесуален кодекс с решение № 236409 от 04. 10. 2019 г.
на Софийския районен съд, 38-и състав, в
обжалваните части, в които предявените от А.Б.Г., ЕГН **********, съдебен
адрес ***, искове срещу “З.К.Л.И.” АД, ЕИК********, седалище и адрес на
управление ***, актуален адрес на управление ***, предявени
във връзка с твърдени имуществени вреди, причинени от пътнотранспортно
произшествие, реализирано на 21. 03. 2014 г. при виновно противоправно
поведение на водач със застрахована гражданска отговорност при “З.К.Л.И.” АД, са били
частично отхвърлени както следва: искът с правно основание по чл. 226, ал. 1 от
Кодекса за застраховането (отменен) във връзка с чл. 45 от Закона за
задълженията и договорите за обезщетяване на имуществени вреди, изразяващи се в
разликата между полученото обезщетение за временна неработоспособност и
трудовото възнаграждение за периода от 21. 03. 2014 г. до 29. 10. 2014 г., е
бил отхвърлен за разликата от 48 лева и 88 стотинки до пълния предявен размер
от 577 лева и 82 стотинки; искът с правно основание по чл. 226, ал. 1 от
Кодекса за застраховането (отменен) във връзка с чл. 45 от Закона за
задълженията и договорите за обезщетяване на имуществени вреди, изразяващи се в
разликата между отпуснатата пенсия за инвалидност и трудовото възнаграждение,
което би получавал, за периода от 29. 10. 2014 г. до 01. 09. 2016 г., е бил
отхвърлен за разликата от 1 118 лева и 67 стотинки до пълния предявен
размер от 3 674 лева и 55 стотинки; искът с правно основание по чл. 226,
ал. 1 от Кодекса за застраховането (отменен) във връзка с чл. 45 от Закона за
задълженията и договорите за обезщетяване на имуществени вреди, изразяващи се в
сторени разходи за престой в МБАЛ „Хасково“ АД, закупуване на антидекубитален
дюшек, рингова инвалидна количка и комбиниран тоалетен стол, е бил отхвърлен за
разликата от 29 лева до пълния предявен размер от 1 360 лева; искът с
правно основание по чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите за
обезщетение за забава върху главницата от 1 360 лева за периода от 09. 08.
2014 г. до 19. 10. 2015 г. е бил отхвърлен за разликата от 3 лева и 53 стотинки
до 7 лева и 7 стотинки.
ОСЪЖДА въз основа на
чл. 78, ал. 3 във връзка с ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс А.Б.Г. да заплати в полза на “З.К.Л.И.” АД сумата от 50 (петдесет) лева – разноски във
въззивното производство.
Решението не
подлежи на обжалване.
Решението е
постановено при участието на третото лице помагач С.М.С., съдебен адрес ***,
на страната на “З.К.Л.И.”
АД.
Председател: Членове: 1. 2.