Р Е
Ш Е Н
И Е № ..…
Гр. София, 22.12.2020 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV -„Д”
състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и шести ноември през две хиляди и двадесета година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ :
Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Мария Малоселска
При секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 14569 по
описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 191526/13.08.2019 г.
на СРС, 164 с - в, по гр. д. №
29467/2018 г. е прието за установено, по претенции с правно основание
чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК и във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Д.С.Д. с
ЕГН ********** дължи на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********, следните суми : 262, 76 лв. - цена на доставената ТЕ
през периода 11.04.2015 г. до 30.04.2017 г. до
имот - апартамент № 44, находящ се в гр. С., ж. к. ********, с аб. №
215649, сумата от 43, 40 лв. - такси за услугата дялово разпределение,
в периода от м. май 2014 г. до м. април 2017 г., ведно със законната
лихва, считано от 09.02.2018 г. (подаване на заявлението) до окончателното изплащане и сумата
от общо 7, 85 лв. -
обезщетение за забава при плащането на главницата за услугата дялово
разпределение, дължимо за периода от 16.09.2015 г. до 30.01.2018 г., за които е издадена заповед по чл. 410 ГПК на
15.02.2018 г., по ч. гр. д. № 9484/2018г.
по описа на СРС, 164 състав.
Исковете са отхвърлени до пълния предявен размер
от 329, 48 лв. - за ТЕ и за периода от 01.05.2014 г. до 09.02.2015 г., поради
погасяване на вземането по давност, както и изцяло - за
лихва за забава върху главницата за ТЕ, в размер на 50, 30 лв.
за периода от 16.09.2015 г. до 30.01.2018 г. Страните са осъдени
за разноски съобразно уважената част от исковете.
Недоволен от
решението в отхвърлителната част е останал ищеца „Т. С.“ ЕАД, който го обжалва с доводи за неправилност,
необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните
правила при постановяването му. Поддържа, че ОУ на дружеството са публикувани
по установения в закона ред, ответникът не е възразил срещу прилагането им и е
бил длъжен да заплаща месечните си задължения за ТЕ в 30 - дневен срок след
изтичане на периода, за които се отнасят. Излага доводи, че неправилно СРС е
приел част от задълженията по главницата за погасени по давност, като се
позовава на чл. 32, ал. 1 от ОУ от 2008 г. Твърди, че задължението за заплащане
на сумите по фактурите е изискуемо най - късно до края на текущият месец,
следващ месеца на доставката на ТЕ. СРС не е съобразил, че сумите по общата
фактура, издадена на 31.07.2015 г., стават изискуеми на 16.09.2015 г., а
заявлението е депозирано на 09.02.2018 г., с което течението на давността е
прекъснато. Поради това неоснователно СРС е приел, че е налице погасяване по
давност на част от вземанията за ТЕ. Моли да се отмени решението в оспорените
отхвърлителни части и да се уважат изцяло исковете. Претендира разноски за
въззивната инстанция, прави евентуално възражение за прекомерност на разноските
на насрещната страна.
Въззиваемата
страна - ответникът Д.С.Д., чрез представителя си, е
подал писмен отговор в срока по чл. 263 ГПК, в
който оспорва жалбата
като неоснователна. Според него СРС законосъобразно
е приложил тригодишната давност за вземанията, съгласно чл. 111 б. „В“ ЗЗД и
трайната практика на съдилищата по този въпрос, тъй като в исковата молба се
претендират вземания, които са в период, за които е изтекла давността. В
съответствие със закона СРС е приел, че давността тече от момента на
изискуемостта на вземанията - чл. 114 ЗЗД, което е станало към момента на
изтичане на срока за плащане на прогнозната фактура за съответния период. Задълженията
са възникнали с приключване на месеца, за който се отнася ползването на ТЕ. Вземанията
са периодични за главницата и за лихвите за забава и част от тях са погасени.
Изцяло е неоснователна претенцията за лихви за забава, както приема и СРС, тъй
като ищецът не е ангажирал никакви доказателства за публикуване на фактурата на
сайта на дружеството, като не е установил изпадането на ответника в забава в
периода. Моли да се остави без уважение въззивната жалба, като се потвърди
решението на СРС в оспорените части. Претендира разноски за адвокат - по чл.
38, ал. 2 ЗАдв.
Третото лице
помагач „Н.“ ЕАД, не взема становище по въззивната жалба.
Като съобрази установените по делото факти и
становищата на страните, по реда на въззивната проверка, съдът намира следното
:
Според
уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от изложеното в жалбата. Съдът намира, че
решението е постановено след обсъждане на събраните доказателства и при
излагане на установената по делото фактическа обстановка от страна на СРС,
която настоящият състав не намира за необходимо да преповтаря.
В оспорените
части решението е валидно и процесуално допустимо - производството е образувано
след подадено в срок възражение от длъжника по чл. 414 ГПК.
Решението се
оспорва от ищеца само в частта, в
която исковете за главница и лихви са отхвърлени и е влязло в сила в неоспорената от ответника уважителна част.
По същество
на спора, въззивният съд приема, че в съответствие със събраните пред него
доказателства СРС е направил извод, че страните са обвързани от валиден договор за продажба на топлоенергия - чл. 153, във вр. е чл. 149 от ЗЕ, по реда на
чл. 150, ал. 1 от ЗЕ при действие на Общите условия за периода. Договорното отношение
между тях е възникнало от качеството на ответника на собственик на топлоснабдения имот - апартамент № 44, находящ се в гр. София, ж. к. ********,
с аб. № 215649. Това обстоятелство не е оспорено в
производството пред СРС.
Законодателят
не е предвидил като условие за влизането на ОУ в сила приемане от страна на
потребителите, въпреки че е уредено право на потребителите да искат специални
условия като внесат в топлопреносното предприятие писмено заявление. Не са
представени доказателства ответникът да е възразил срещу прилаганите от ищеца
ОУ, поради което основателно е прието, че главните страни са обвързани от
договорно правоотношение във връзка с предоставянето на ТЕ за битови нужди в
процесния период.
Сградата е
етажна собственост и в исковия период се установява, че ищецът е подавал в нея
топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство - чл. 139,
ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през
периода Наредба № 16 - 334 от 06.04.2007 г. В случая измерването на
индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на
разходите между топлоснабдените имоти в сградата в режим на етажна собственост
е възложено от етажните собственици на „Н.“ ЕАД.
Реалното потребление на топлинна
енергия в процесния имот, както и стойността на топлинната енергия се
установява на база представените от ФДР и неоспорени от ответника главни отчети
за периода и заключението на приетата пред СРС и неоспорена СТЕ, която съдът
кредитира.
Вещото лице е констатирало, че дължимата
от ответника сума е за доставена ТЕ за отопление на имота само от т. н. щранг -
лира, без възможност за монтаж на уред за ДР, поради което количеството ТЕ е
определено по емпиричен път, съгласно действащите към периода нормативни наредби.
Топлоенергията отдадена от сградната
инсталация и за БГВ за периода не е начислявана. Съгласно констативните
протоколи от ФДР през 2015 г. и 2016 г. не е осигуряван достъп до имота, а през
2017 г. е извършен редовен отчет на уреда в имота, установен с подпис на
потребител.
По основния довод на ищеца във
въззивната жалба - че претендираните в производството вземания по главницата не
са погасени с изтичане на 3 - годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД
към момента на подаване на заявлението на
09.02.2018 г., понеже
сумите за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2015 г.
са обективирани в обща фактура от 31.07.2015 г., със срок за плащане до 16.09.2015
г., поради което за тях давностният срок не е изтекъл, въззивната инстанция
намира следното :
В съответствие с трайно установената практика по
въпроса за погасителната давност (Тълкуване дадено от ВКС с Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г., по тълкувателно
дело № 3/2011 г., на ОС на ГК и ТК на ВКС), СРС е приел, че процесните
главни и акцесорни задължения се погасяват с изтичане на 3 - годишна давност.
Според нормата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността
започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, а при срочните
задължения давността тече от деня на падежа.
Като съобрази периода на претенцията по главницата,
въззивният съд намира, че по отношение изискуемостта на сумите за топлинна
енергия, консумирана след м. 02.2014 г. са приложими Общите условия на ищеца,
одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г.
Анализът на нормите на ОУ на ищеца от 2014 г. сочи, че
отделните периодични задължения стават изискуеми ежемесечно - до 30 число на
месеца следващ този, за който се отнасят, но длъжникът изпада в забава на
плащането им само ако не изпълни задължението в 30 - дневен срок от публикуване
на общата фактура за потребеното количество топлинна енергия за целия отчетен
период на интернет страницата на ищеца.
Следва
да се отбележи, че обективирането на задълженията м. 05.2014 г. - м. 04.2015 г.
в една обща фактура, не променя падежа на общото задължение и същото не се
дължи от датата на издаване на общата фактура (м. 07.2015 г.), каквито
твърдения ищецът поддържа във въззивната жалба. Това е така, тъй като съгласно
чл. 32, ал. 2 от Общите условия от 2014 г., общата фактура обективира месечните
задължения за целия отчетен период, след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, т. е. при съобразяване на
резултата от изравнителните сметки и добавяне на сумите за доплащане от
потребителя, респ. изваждане на сумите за връщане на потребителя. От изложеното
следва, че падежът на месечните задължения за стойност на потребена топлинна
енергия остава същият, както е посочен в нормата на чл. 33, ал. 1 ОУ 2014 г.
Обратното би означавало да се даде възможност на ищеца да измества произволно
периода на изискуемостта на месечните
задълженията с оглед течението на срока на погасителната давност за тях,
което е в противоречие с нормата на материалния закон уреждащ давностните срокове.
Както
основателно приема и СРС, с подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК на 09.02.2018 г. течението на давността е
прекъснато, поради което тригодишната погасителна давност е изтекла за главница
за ТЕ за периода от м. 05.2014 г. до м. 01.2015 г. включително.
Следователно искът е основателен само за вземанията за ТЕ за периода след
м. 02.2015 г. до м. 04.2017 г. (30.04.2017 г.), които съдът е определил в
размер на 262, 76 лв., на основание чл. 162 ГПК, до който размер решението
не е оспорено и е влязло в сила.
Настоящият
състав също приема, че за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 329, 48 лв. и за
пълния заявен период искът за установяване на вземания за ТЕ е неоснователен,
като погасен по давност и законосъобразно е отхвърлен. Не са налице основания
за промяна изводите на СРС по атакуваното решение в тази част.
Относно отхвърляне на иска за лихви
за забава по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД върху главното вземане за ТЕ,
въззивният състав приема следното :
В случая лихвата се
претендира за периода от 16.09.2015 г. до 30.01.2018 г. Вземанията за лихва се
погасяват със същата давност като тези по главницата - по чл. 111, б. „в“ ЗЗД -
3 години, поради което за погасените по давност вземания по главницата,
посочени по - горе, погасени са и акцесорните вземания за лихви по смисъла на
чл. 119 ЗЗД.
Отделно от това, според чл. 33, ал. 4 от тези ОУ от
2014 г., приложими за непогасените по давност вземания за лихва, продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само върху задълженията
по чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок. Съгласно чл. 33, ал. 2 от
Общите условия от 2014 г., последните суми следва да бъдат заплатени в
тридесетдневен срок от датата на публикуването на сметките за тях на интернет
- сайта на дружеството.
Настоящият състав споделя решаващите изводи на СРС, че
за периода, за които вземанията за лихви не са погасени, ищецът не е ангажирал
доказателства за датата, на която сметките на ответника са публикувани на
интернет - страницата му. По този начин по делото е останало недоказано
изпадане на ответника в забава за изпълнение на процесните задължения за
заплащане стойността на ползваната в имота топлинна енергия за непогасения по
давност период и върху тези задължения не се дължи мораторна лихва.
В оспорената част - в която претенциите за
установяване на задължения за лихви за забава върху главните задължения за ТЕ са
отхвърлени, решението следва да се потвърди както е постановено.
Доколкото изводите на СГС съвпадат с
тези на районния съд, решението в оспорените части - в които исковете за
главница са отхвърлени до пълните размери и изцяло са отхвърлени за сумите за
лихви за забава върху главната претенция
за ТЕ следва да се потвърди, като постановено при съобразяване разпоредбите на материалния закон. Този извод
се отнася и до решението в частта по присъдените разноски в тежест на ищеца,
които са съобразени с изхода от спора.
По разноските пред СГС :
Предвид изхода от спора -
жалбата няма да бъде уважена, право на разноски има въззиваемата страна –
ответника, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Тъй като той е претендирал разноски
по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., за които има данни да са уговорени, в полза на адвокат Н.К.
следва да се присъдят разноски за въззивното производство в размер на 300 лв.
При тези
мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 191526/13.08.2019 г. на СРС, 164 с - в, по
гр. д. № 29467/2018 г., в частите, в
които са ОТХВЪРЛЕНИ исковете
с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл.
79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че Д.С.Д.
с ЕГН ********** дължи на „Т.С."
ЕАД, ЕИК ********, суми над уважения размер от 262, 76 лв. до пълния предявен
размер от 329, 48 лв. и за периода от 01.05.2014
г. до 09.02.2015 г. за доставена топлинна енергия до имот - апартамент № 44,
находящ се в гр. София, ж. к. ********, с аб. №*****,
ведно със законната лихва, считано от 09.02.2018 г.
(подаване на заявлението)
до окончателното
изплащане, както и изцяло иска за установяване на
задължения за лихва за забава върху главницата за ТЕ в размер на 50, 30 лв.,
за периода от 16.09.2015 г. до 30.01.2018 г., за които е издадена заповед по чл. 410 ГПК на 15.02.2018
г., по ч. гр. д. № 9484/2018г.
по описа на СРС, 164 състав, включително в частта по присъдените в тежест на ищеца
разноски в производството.
РЕШЕНИЕ е
влязло в сила в останалите уважителни части - като неоспорено от ответника.
ОСЪЖДА „Т.С." ЕАД, ЕИК ********, с
адрес *** Б, да заплати на адвокат Н.К., с адрес ***, офис 2, сумата от 300 лв.
адвокатско възнаграждение за въззивното производство, на основание чл. 38, ал.
1, вр. с ал. 2 ЗАдв.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието на трето лице помагач на ищеца „Н.” ЕАД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи
на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.