№ 6080
гр. София, 07.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20231100505247 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.
С Решение № 20078738 от 10.02.2023 г. на СРС, 68 състав по гр. д. № 57789/2018 г., са
отхвърлени кумулативно и обективно съединени положителен установителен иск с правна
квалификация чл. 422 ГПК във вр. с чл.415,ал.1 ГПК във вр. с чл. 79,ал.1,предл.1 ЗЗД и
осъдителни искове по чл.92,ал.1,изр.1 ЗЗД и по чл.79,ал.1, предл.1 ЗЗД във вр. с чл. 345,ал.1
ТЗ във вр. с чл.232,ал.2, предл.1 ЗЗД, предявени от „Й.Б.“ ЕАД (предишно наименование
„Т.Б.“ ЕАД), ЕИК*******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4“,
Бизнес парк София, сграда 6, действащ чрез процесуалния си представител адв. В. Г., със
съдебен адрес: гр. София, бул. „******* срещу Й. П. П., ЕГН **********, с
постоянен/регистриран адрес: гр. София, *******, ж.к. „Драгалевци“, действащ чрез
назначения му особен представител адв. М. В. от САК, със съдебен адрес: гр. София, ул.
„******* и е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО, че ответникът НЕ ДЪЛЖИ на ищеца сумата
от 433,18 лв., представляваща сбор от цените на предоставени далекосъобщителни услуги
през периода от 20.12.2015г. до 19.05.2016г. за абонатен №******* по договор за мобилни
услуги от 16.02.2007г. между страните , заедно със законната лихва върху тази сума от датата
на предявяване на заявлението по чл.410 ГПК – 01.11.2017г. до окончателното плащане , за
които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по заповедното гр.д. №
78100/2017г. по описа на СРС,158 състав и са ОТХВЪРЛЕНИ исковете за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумите, както следва: сумата от 212,34 лв., представляваща
неустойки за прекратяване на договорите преди изтичането на уговорения срок , дължими
1
според ищеца съгласно т.11 от договор за мобилни услуги от 16.02.2007г. между страните
за мобилен № ********** и по т.11. от договор за мобилни услуги от 20.12.2015г. между
страните за мобилен № ******* и сумата от 699,80 лв., представляващи сбор от лизингови
вноски , дължими за периода от месец 05. 2016г. до месец 07. 2017г. по Договор за лизинг от
20.12.2015г. между страните за мобелн № *******.
В установения в закона двуседмичен срок за обжалване на първоинстанционното
решение по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба подава ищцовото дружество, с което оспорва
първоинстанционното решение, като неправилно, необосновано и в противоречие със
събрания доказателствен материал. Моли съда да отмени решението в частта, с която са
уважени претенциите на ищцата, като постанови ново, с което изцяло да отхвърли
предявените срещу дружеството искове. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл.263, ал.1 ГПК особеният представител на ответника е
подал отговор на въззивната жалба. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение,
като недоказана и неоснователна. Моли съда да отхвърли въззивната жалба като
неоснователна, а обжалваното решение да потвърди като правилно и законосъобразно.
Претендира разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана
страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Отговорът на въззивната жалба също е предявен в законоустановения срок по чл.263,
ал.1 ГПК и от легитимирана страна, поради което е процесуално допустим и следва да бъде
разгледан по същество.
В рамките на въззивното производство не са направени доказателствени искания или
представени нови доказателства по смисъла на чл.266 ГПК.
При условията на обективно комулативно съединяване (чл.210 ,ал.1 ГПК) са предявени
положителен установителен иск по чл. 422 ГПК във връзка с чл.415,ал.1 ГПК във връзка с
чл. 79,ал.1,предл.1 ЗЗД и осъдителни искове по чл.92,ал.1,изр.1 ЗЗД и по чл.79,ал.1,
предл.1 ЗЗД във връзка с чл. 345,ал.1 ТЗ във връзка с чл.232,ал.2, предл.1 ЗЗД.
С исковата молба ищецът „Й.Б.“ ЕАД (предишно наименование „Т.Б.“ ЕАД),
ЕИК******* е предявил комулативно обективно съединени следните искове: положителен
установителен иск по чл. 422 ГПК във връзка с чл.415,ал.1 ГПК във връзка с чл.
79,ал.1,предл.1 ЗЗД за признаване със сила на присъдено нещо, че ответникът дължи на
ищцовото дружество сумата от 433,18 лв, представляваща сбор от цените на предоставени
далекосъобщителни услуги през периода от 20.12.2015г. до 19.05.2016г. за абонатен
№******* по договор за мобилни услуги от 16.02.2007г. между страните , заедно със
законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на заявлението по чл.410 ГПК –
2
01.11.2017г. до окончателното плащане , за които е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК по заповедното гр.д. № 78100/2017г. по описа на СРС,158 състав; осъдителен
иск по чл.92,ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да плати на ищеца сумата от 212,34 лв,
представляваща неустойки за прекратяване на договорите преди изтичането на уговорения
срок , дължими според ищеца съгласно т.11 от договор за мобилни услуги от 16.02.2007г.
между страните за мобилен № ********** и по т.11. от договор за мобилни услуги от
20.12.2015г. между страните за мобилен № *******, и осъдителен иск по по чл.79,ал.1,
предл.1 ЗЗД във връзка с чл. 345,ал.1 ТЗ във връзка с чл.232,ал.2, предл.1 ЗЗД във връзка с за
осъждане на ответника да плати на ищеца сумата от от 699,80 лв, представляващи сбор от
лизингови вноски , дължими за периода от месец 05. 2016г. до месец 07. 2017г. по Договор
за лизинг от 20.12.2015г. между страните за мобелн № № *******.
С определение , постановено в закрито заседание на 10.02.2023г., е ОТМЕНЕНО на
основание чл.253 ГПК протоколното определение , постановено в съдебното заседание на
30.11.2022г. , с което е даден ход по същество на гр.д. № 57789/2018г. , в частта му относно
осъдителния иск по чл.92,ал.1 ЗЗД за неустойка в частта за размера НАД 212,34 лв до
пълния първоначално предявен размер от 1 051,84 лв и делото е прекратено на основание
чл.232 ГПК в тази му част.
Ответната страна Й. П. П., ЕГН ********** не представя отговор на исковата молба,
не изразява становище по предявените искове и не сочи доказателства
С определение № 134100, постановено в закрито заседание на 05.06.2019г. , е
назначена за ОСОБЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ по смисъла на чл.47,ал.6,предл.2 ГПК на
ответницата адвокат М. В., предложена от САК с Уведомителното писмо изх. №
5276/25.04.2019г. на председателя на САК.
Назначеният особен представител по смисъла на чл.47,ал.6,предл.2 ГПК на
ответницата - адвокат М. В., е депозирала на 24.07.2019г. отговор на исковата молба в
едномесечния срок след връчването на преписите по чл.131 ГПК. Исковете се оспорват по
основание и по размер. Оспорва се авторстовото на всички договори , представени с
исковата молба , като се твърди , че ответницата „не е подписвала нкакви договори с
ищцовото дружество”. Предявени са възражения за изтекла погасителна давност на исковете
за цените на мобилните услуги и за неустойките по договорите за мобилни услуги.
Поддържа се , че ответницата не е ползвала услуги от ищцовото другество. Предявено е
възражение за нищожност поради неравноправност на клаузата от чл.26, in fine от Общите
условия на ищеца за правоотношенията с потребителите на мобилни услуги , като се твърди
, че ответницата не е изпаднала в забава поради липса на получени фактури от ищцовото
дружество. Оспорва се и купуването от ответницата на мобилен телефон при условията на
лизинг и дължимостта на лизингови вноски ,алтернативно се оспорва настъпването на
предсрочна изискуемост на лизинговите вноски, на която се позавава ищецът .
Съдът, като прецени относимите доказателства и доводите на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
3
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, а досежно неговата правилност,
съдът намира подадената въззивна жалба за неоснователна. Съображенията за това са
следните:
Спорното материално право е обусловено от осъществяване в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на
валидно възникнало облигационно между страните по договор за предоставяне на
далекосъобщителни услуги; 2) ищецът да е предоставил на ответника далекосъобщителни
услуги, респ. твърдените устройства; 3) да е налице валидно уговорена неустоечна клауза за
разваляне на договора; 4) ищецът да е упражнил надлежно правото си да развали договора,
поради виновно неизпълнение от страна на ответника.
По отношение договорът за лизинг спорното материално право е обусловено от
проявлението в обективната действително на следните материални предпоставки
(юридически факти): 1) наличието на валидно сключен договор за лизинг на мобилно
устройство; 2) ищецът да е предоставил на ответника мобилното устройство за ползване.
Представени са копия от Договор за мобилни услуги от 16.02.2007 г., съответно от
20.12.2015 год., сключени между ищеца от една страна в качеството на оператор и ответника
от друга страна в качеството на потребител. По силата на договора операторът се е задължил
да предоставя на потребителя електронни мобилни услуги, а потребителят се е задължил да
заплаща месечен абонаментен план в размерите и сроковете, уговорени в клаузите на двата
договора. Страните са сключили и Договори за лизинг, съответно на 25.10.2024 год. и на
20.12.2015 год., предмет на който са въпросните мобилни устройства и за които е договорено
заплащане на 23 равни месечни вноски в размери, определени конкретно за всяко от
отделните устройства.
Договорът за мобилни услуги е частен диспозитивен документ, който е подписан от
страните, като при липсата на доказателства за неговата неавтентичност, последният
обвързва страните с оглед обективирани в договора изявления и произтичащите от това
права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.
По правната си същност договорът за предоставяне на мобилни услуги представлявала
двустранен, консенсуален, възмезден, комутативен договор по силата на който за мобилният
оператор се пораждат следните облигационни задължения: 1) да предостави "електронна
съобщителна услуга" по смисъла на § 1, т. 17 ДРЗЕС – т. е. услуга включваща пренос на
сигнали по електронни съобщителни мрежи, включително услуги по преноса,
осъществявани чрез мрежи за радиоразпръскване; 2) да изпълни точно – в количествен,
качествен и темпорален аспект с грижата на добрия търговец (арг. чл. 302 ТЗ), така че да
осигури безпрепятствена възможност на насрещната страна да ползва реално от
предоставената услуга. А за насрещната страна по договора се поражда задължението да
4
заплати ползваното количество електронни съобщителни услуги – за мобилна телефония,
мобилни съобщения и мобилен интернет.
Настоящият състав на въззивния съд споделя изводите на първоинстанционния съд за
недоказаност възникването и съществуването на валидно облигационно правоотношение
между страните, по силата на което за ответника да са възникнали задължения за заплащане
на каквито и да било суми. Аргументите за това са следните.
С оглед линията на защита, особеният представител на ответника е своевременно е
направил искане на основание чл. 183 ГПК горепосочените документи да бъдат представени
в оригинал. Съдът го е уважил с протоколно определение от открито съдебно заседание на
09.12.2020 г., като е предоставил срок до следващото съдебно заседание по делото, което е
насрочил за 28.05.2021 год. Непосредствено преди провеждане на откритото съдебно
заседание е постъпила молба с правно основание чл.63 от ГПК от страна на ищеца, с която е
поискано удължаване на срока. Съдът е уважил искането, като в протоколно определение от
28.05.2021 год. е удължил срока до следващо съдебно заседание. Задължението си да
представи в оригинал писмените доказателства, от които иска да се ползва, ищцовата страна
не изпълнява и в така удължения от съда срок.
Задължението за представяне на оригинали на документи възниква за страната на
основание чл. 183 ГПК. Съгласно цитираната разпоредба, когато по делото се прилага
документ, той може да бъде представен и в заверен от страната препис, но в такъв случай
при поискване тя е длъжна да представи оригинала на документа или официално заверен
препис от него. В настоящия случай, ищецът, като не предприема действия по изпълнение
на задължението за представяне в оригинал или в официално заверени преписи
документите, от които ще се ползва и не изразява становище за невъзможността да направи
това, за съда е налице основание за прилагане на неблагоприятните последици на чл. 183,
ал.1, изр.2 от ГПК. Съгласно текста на цитираната разпоредба, ако това задължение не се
изпълни, представеният препис следва да се изключи от доказателствения материал по
делото дори и без да е направено изрично искане от другата страна, тъй като не се
установява по делото, че такъв документ съществува. Тълкуването на разпоредбата дава
основание за извода, че не е необходимо произнасяне от съда с нарочен акт в този смисъл.
Следва да се посочи, че доказването е процес по установяване на истината относно фактите,
релевантни за спорното право и предопределя правните изводи на съда. Поради
изключването на тези доказателства от делото, то съдът намира, че не се доказа наличие на
облигационна връзка между ответника и „Й.Б.“ ЕАД, поради което и предявените
осъдителни искове остават недоказани по основание.
С оглед изложеното, съдът намира за недоказан фактът на сключването на процесните
договори, от тук и недоказано и в противоречие с доказателствата, твърдението на ищеца за
неизпълнение договорните задължения на ответника, за плащане цената на предоставените
услуги и устройства по същите, с което да е ангажирал отговорността си.
С оглед пълнота на изложението, следва да се посочи и, че представените по делото
фактури сами по себе си, не могат да послужат за доказване процесните парични вземания.
5
Тъй като същите са частни удостоверителни документи, не съдържат подписи на ответника
– получател на услугите и удостоверяват изгодни за издалия я ищец факти, поради което не
се ползва с обвързваща съда доказателствена сила. Освен това, не фактът на издаване на
фактурите са основание за плащане, а обратно, фактурата се издава, защото услугата, или
устройството са предоставени на ответника. Издаването на едностранно подписани от
ищеца фактури и сметки, каквито са представени в хода на производството, нямат
доказателствената сила да установят пълно и главно обстоятелството, че ответникът реално
е ползвал мобилните услуги, респ. че е имал възможност да ги ползвал, поради което същият
не дължи да заплати съответното потребление или абонаментен план. Тъй като ищецът носи
доказателствената тежест да установи този факт пълно и главно, то с оглед
неблагоприятните последици на доказателствената тежест, настоящият съдебен състав
следва да приеме неустановеният факт за неосъществил се в обективната действителност –
арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Този извод на настоящият съдебен състав се извежда и ex definitione
от определителната правна норма на § 1, т. 17 ДРЗЕС, според която "електронна
съобщителна услуга" е услуга, обичайно предоставяна по възмезден начин, която изцяло или
предимно включва пренос на сигнали по електронни съобщителни мрежи, включително
услуги по преноса, осъществявани чрез мрежи за радиоразпръскване, без да се включват
услуги, свързани със съдържанието и/или контрола върху него. В обхвата на електронните
съобщителни услуги не се включват услугите на информационното общество, които не се
състоят изцяло или предимно от пренос на сигнали чрез електронни съобщителни мрежи.
Тоест по дефиниция ищецът, следва да установи, че е предоставил възможността ответника
да ползва съответната мобилна мрежа до която е доставил сигнал, радиоразпръскване и т. н.
Последователна е и съдебната практика относно характера и правната същност на
фактурата, на база на която ищеца – въззивник се домогва да докаже изпълнение на
задълженията си по процесния договор, съответно изправността си, което да обоснове
интереса и правото му да получи сумите, съобразно уговорките в договора. Отбелязано е
още в първоинстанционното решение, че фактурата не е подписана от ответника, резултат от
което е невъзможността да докаже по несъмнен начин отразеното в нея. Представените
фактури също сами по себе си не е основание за плащане, такова основание е извършената
доставка на мобилните услуги. Фактурата не е подписана от потребителя, поради което и не
може да се приеме, че доказва извършването на услугата. Фактурата е частен свидетелстващ
документ относно направените и отразени в нея изявления на нейният издател и
обективират изгодни за издалата ги страна обстоятелства. Като такива се ползват с
формална доказателствена сила единствено досежно обстоятелството, че издателят е
направил изявления в смисъла и със съдържанието, отразени във фактурата. Не се ползва с
обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което следва да бъде преценена с
оглед на всички други обстоятелства по делото. Процесната фактура е едностранно
съставена, не е подписана от ответника и в този смисъл му е непротивопоставима. Поради
това и този частен документ не удостоверява и ползването на предоставените услуги по тях
и не установява начина на начисляване на сумите. (Решение № 276815 от 27.11.2019 г. на
6
СРС по гр. д. № 4402/2019 г., Решение № 306269 от 5.01.2018 г. на СРС по гр. д. №
23357/2017 г., Решение № 98884 от 22.04.2019 г. на СРС по гр. д. № 47477/2018 г., Решение
№ 410082 от 17.05.2018 г. на СРС по гр. д. № 85326/2017 г.)
Предвид изложеното и липсата на други ангажирани по делото доказателства, които да
подкрепят твърденията на въззивника – ищец, последният не успява да докаже, че е
престирал услуги по вид и стойност, която претендира, като възражението му в тази насока
се явява неоснователно. Следователно, не са доказани и материалните предпоставки
обосноваващи претенцията по исковете за заплащане на цената за ползвани мобилни
далекосъобщителни услуги, поради което същите се явяват неоснователни и като такива
правилно са отхвърлени от първоинстанционния съд.
Представени са Договори за лизинг съответно от 25.10.2024 год. и от 20.12.2015 год. по
силата на който "Й.Б." ЕАД в качеството на лизингодател от една страна, предоставява на Й.
П. П. в качеството на лизингополучател от друга страна, възмездното ползване на мобилни
устройства, описани като марка и модел в договорите, като лизингополучателят се
задължава ежемесечно да заплаща лизингово възнаграждение, съобразно уговореното в
договора.
В клаузата на чл. 4 от договора за лизинг е договорено, че с подписването на договора,
лизингополучателяте декларира и потвърждава, че лизингодателят му предава устройство
във вид, годен за употребе, функционира изрядно и съответства напълно на договорените
технически характеристики и е комплектовано с цялата документация, включително и
гаранционна карта.
Договорът за лизинг е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните,
като при липсата на доказателства за неговата неавтентичност, последният обвързва
страните с оглед обективирани в договора изявления и произтичащите от това права и
задължения – арг. чл. 180 ГПК.
В случая, не е налице пълно и главно доказаване от страна на ищеца, че реално
предметът на договорите за лизинг, съответното мобилно устройство – са биле предадени на
ответника за ползване. Действително, в представените договори за лизинг е налице
декларативната клауза на чл. 4 от договора е записано, че лизингополучателят декларира и
потвърждава, че лизингодателят му предава устройство във вид годен за употреба,
функционално изрядно и съответства на договорените технически характеристики и е
комплектован с цялата документация, включително гаранционна карта. Въпреки това
ответникът в случая изрично е налице оспорване на претенцията, което обстоятелство
следва да бъде взето предвид от съда при оценка на тяхната доказателствена стойност и
възможността за провеждане на пълно и главно доказване. В тази насока трябва да се
отбележи и обстоятелството, че декларативната клауза сама по себе си, при наличието на
оспорване не може да докаже пълно и главно, че предмета на договора за лизинг е бил
предаден за ползване. Нещо повече, при тълкуване на декларативната клауза съобразно чл.
20 ЗЗД, предвид граматическата й формулировка "предава", а не декларира, че му е
"предал", също може да се направи извод, че при наличието на оспорване не може да се
7
приеме, че е налице пълно и главно доказване, поради което с оглед неблагоприятните
последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказаният факт за
неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. За пълнота е
необходимо да се посочи, че при декларирането на определено обстоятелство, като
волеизявление имащо характер на признание, следва да се декларират положителни факти
от страната, т. е. тя може да декларира, че е "приела", че му е "предено" или "предал"
определено нещо, но не може да декларира факт за другата страна, че тя му "предава".
Следователно претенцията е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.
За пълнота в случая следва да се отбележи, че са налице противоречиви твърдения и от
страна на самия ищец – дали е налице предсрочна изискуемост или договора за лизинг е
развален, поради виновното неизпълнение (с оглед позоваването на чл. 12 от общите
условия, в която е предвидена възможност за разваляне, така и с оглед твърденията за
предсрочна изискуемост). В този смисъл, трябва да се отбележи и че прекратяването на
действието на договора с едностранно волеизявление от изправната страна – лизингодател
преди изтичане на срока му представлява разваляне на договора, ако основанието за
прекратяване на облигационната връзка е виновно неизпълнение на задължение от страна на
лизингополучателя. С оглед характера на насрещните престации – за продължително
изпълнение на лизингодателя (предоставяне на ползването на вещта) и за периодично
изпълнение на лизингополучателя (за заплащане на лизинговата цена на вноски)
развалянето на договора има действие занапред.
По възражението на въззивника, че е доказано по делото предоставяне и използване на
мобилни услуги от страна на ответника – въззиваем.
По разноските:
Предвид изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция, право на разноски има
единствено въззиваемата страна. Когато съдът назначава особен представител на ответника
на разноски на ищеца, разпоредбите на Глава седма на ЗПП "Заплащане на правната
помощ", респ. на тези на предвидената с чл. 37 от ЗПП Наредба за заплащането на правната
помощ, не се прилагат. Компетентен да определи размера на възнаграждението на
назначения особен представител на ответника е съдът при условията на Наредба № 1/2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения по силата на чл. 2, ал. 2 от
Наредбата, приложима по аналогия съобразно § 1 от допълнителните й разпоредби.
Възнаграждение за процесуално представителство се дължи за всяка инстанция. С оглед
разпоредбата на чл. 76, изр. 2 от ГПК възнаграждението следва да бъде внесено в съда от
ищеца предварително - преди приключване на делото в съответната инстанция.
(Определение № 656 от 23.11.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 342/2010 г., ГК, IV г. о.). В
процесния случай, с Разпореждане №10291 от 12.05.2023 год. по описа на II – Г въззивен
състав, СГС на въззивника са дадени указания в едноседмичен срок да представи
доказателство за внесен депозит в размер на 350 лева за особен представител на ответника,
като са посочени и последиците при неизпълнение, а именно връщане на въззивната жалба.
Разпореждането е получено на 16.05.2023 год., като молба с изпълнение на указанията е
8
депозирана на 23.05.2023 год.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20078738 от 10.02.2023 г. на СРС, 138 състав по гр. д. №
57789/2018 г., са отхвърлени кумулативно и обективно съединени положителен
установителен иск с правна квалификация чл. 422 ГПК във вр. с чл.415,ал.1 ГПК във вр. с
чл. 79,ал.1,предл.1 ЗЗД и осъдителни искове по чл.92,ал.1,изр.1 ЗЗД и по чл.79,ал.1, предл.1
ЗЗД във вр. с чл. 345,ал.1 ТЗ във вр. с чл.232,ал.2, предл.1 ЗЗД, предявени от „Й.Б.“ ЕАД
(предишно наименование „Т.Б.“ ЕАД), ЕИК*******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6, действащ чрез процесуалния си
представител адв. В. Г., със съдебен адрес: гр. София, бул. „******* срещу Й. П. П., ЕГН
**********, с постоянен/регистриран адрес: гр. София, *******, ж.к. „Драгалевци“,
действащ чрез назначения му особен представител адв. М. В. от САК, със съдебен адрес: гр.
София, ул. „******* и е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО, че ответникът НЕ ДЪЛЖИ на
ищеца сумата от 433,18 лв., представляваща сбор от цените на предоставени
далекосъобщителни услуги през периода от 20.12.2015г. до 19.05.2016г. за абонатен
№******* по договор за мобилни услуги от 16.02.2007г. между страните , заедно със
законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на заявлението по чл.410 ГПК –
01.11.2017г. до окончателното плащане , за които е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК по заповедното гр.д. № 78100/2017г. по описа на СРС,158 състав и са
ОТХВЪРЛЕНИ исковете за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумите, както
следва: сумата от 212,34 лв., представляваща неустойки за прекратяване на договорите
преди изтичането на уговорения срок , дължими според ищеца съгласно т.11 от договор за
мобилни услуги от 16.02.2007г. между страните за мобилен № ********** и по т.11. от
договор за мобилни услуги от 20.12.2015г. между страните за мобилен № ******* и сумата
от 699,80 лв., представляващи сбор от лизингови вноски , дължими за периода от месец 05.
2016г. до месец 07. 2017г. по Договор за лизинг от 20.12.2015г. между страните за мобелн №
*******.
ОСЪЖДА „Й.Б.“ ЕАД (предишно наименование „Т.Б.“ ЕАД), ЕИК*******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6
да заплати на Й. П. П., ЕГН **********, с постоянен/регистриран адрес: гр. София, *******,
ж.к. „Драгалевци“, действащ чрез назначения му особен представител адв. М. В. от САК, със
съдебен адрес: гр. София, ул. „******* сума в размер на 350 лева, представляваща
заплатено възнаграждение за особен представител.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване пред ВКС.
9
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10