Р
Е Ш Е
Н И Е
(по чл. 237 ГПК)
№…………………
гр. К., 06.08.2020
година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Карловски районен съд трети граждански състав
на седми юли две
хиляди и двадесета година
в публично
заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАРИНА ПОПОВА
Секретар: КРИСТИНА ШАХЪНСКА
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско дело №
1665 по описа за 2019 година
и за да се произнесе, взе предвид:
ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно основание
чл. 124, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 110 от ЗЗД.
Ищцата В.М.В. твърди, че при поискана от
нея справка от БНБ Ц.К.Р. (БНБ-ЦКР) се установило, че дължи на ответното
дружество сумата от 310.00 (триста и десет) лева, считано от 29.02.2016 г.
(видно от посочената справка) по получен кредит, като договорът за кредит бил
сключен на 29.02.2016 г., а падежът на плащане бил на 31.12.2016 г. От датата
посочена в справката на БНБ-ЦКР до предявяване на иска минали повече от три
години и 8 осем месеца. Съгласно чл.111 ал.1 т.3 ЗЗД „С изтичането на три
годишна давност се погасяват... т.3 - вземанията за наем, лихви и други
периодични плащания.“ Т.е. процесната сума от 310.00 лева, която дължала на
ответното дружество била недължима от ищцата поради изтичане на погасителната
давност за нейното събиране, поради което за нея възниквал правен интерес да
предяви настоящия иск.
МОЛИ съда да постанови решение, с което да
признае за установено, че В.М.В. с ЕГН ********** *** не дължи на „Е.М.“ ЕООД с
ЕИК******* със седалище и адрес на управление с адрес на управление:***,
законен представител: Р.И.М.Т. сумата от 310 (триста и десет) лева,
представляваща дължима сума по кредит. Претендира за разноските по делото.
ПРЕПИС от исковата молба и доказателствата
са връчени на ответника като в рамките на едномесечния срок от същия е постъпил
отговор. Ответникът признава иска. Прави възражение за неприсъждане на разноски
на основание чл. 78, ал.2 от ГПК като счита, че с поведението си не е дал повод
за завеждане на делото. Ответникът сочи, че вземането, за което било образувано
настоящото исково производство, произтичало от договор за кредит от 08.12.2005
г., като същото действително било погасено по давност. Въз основа на сключен
договор за цесия „Е.М.” ЕООД се явявал частен правоприемник и нов кредитор по
процесиите вземания, за което прехвърляне, видно от исковата молба, ищецът бил
уведомен. Доколкото съгласно договора за цесия се прехвърля съществуващо
вземане, право било на новия кредитор да претендира доброволно плащане на
прехвърлените вземания, а правото на възражение за недължимост било на
разположение на длъжника, който решавал дали го упражни и на какво основание. Съгласно
Определение №474/07.11.2019 на ВКС по гр.дело №3063/2019г. на IV г.о.,
ответникът можел да удовлетвори интереса на ищеца като признае вземането. В
настоящия случай не следвало да се присъждат разноски в тежест на ответника- „Е.М.“
ЕООД, тъй като признавал иска и не разполагал с изпълнителен титул за
вземането. Счита и че не е даден повод за завеждане на иска поради това, че
титулярът на едно вземане може да го претендира от длъжника и изпълнението ще
бъде надлежно дори в случаите на погасено по давност вземане. Сам по себе си фактът, че кредиторът иска от
длъжника да изпълни едно погасено по давност задължение, не обосновавал извод,
че е даден повод за завеждане на дело, тъй като това било право на кредитора и
не следвало да бъде отричано. До настоящия момент не били предприети действия
по принудително изпълнение, не били представени и доказателства от ищеца в този
смисъл. Възможността в бъдеще ответникът да предприеме изпълнителни действия
била абстрактна и не можела да обоснове наличие на правен интерес. Противното
би означавало правният интерес да почива на предположение, а не на конкретно
действие или бездействие от страна на ответника. Тогава правният интерес би бил
абстрактен, а не конкретен, както изисквала практиката на ВКС. В този смисъл
било решение № 83/23.05.2018 г. по гр.д. № 3448/2017 г. на ВКС, III г.о. След
изтичане на погасителната давност ответникът не предприел никакви действия по
принудително изпълнение, а в настоящия отговор на исковата молба всъщност било
налице признаване, че вземането е погасено по давност.
Счита, че направените разноски в настоящото
исково производство следвало да бъдат възложени в тежест на ищеца. Ответното
дружество с обективираното си извънпроцесуално поведение не дало повод за завеждане
на делото и същевременно с настоящия отговор признавало предявения иск.
Тълкуването на разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК давало основание да се приеме,
че приложението й е обусловено от кумулативното наличие и на двете визирани в
нея предпоставки, като първата от тях отразявала процесуалното поведение на
ответника - той трябва да признае иска, а другата - неговото поведение, което
предхождало образуването на съдебното производство - той не трябвало да е дал
повод за завеждане на делото. С поведението си „Е.М.” ЕООД не дало основание за
предявяване на иска.
В условията на евентуалност, в случай че,
съдът не уважи искането за присъждане на разноските в тежест на ищеца и предвид
обстоятелството, че същият претендирал да му бъдат заплатени разноските за
адвокатско възнаграждение, които са направени, прави възражение за прекомерност
на същите с оглед на правната и фактическа сложност на делото. С настоящия
отговор сезира и моли на основание разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК съдът да
присъди минимален размер на разноските, заплатени за адвокатски хонорар, при
условие че ищецът докаже заплащането им (в това отношение т.1 от Тълкувателно
решение №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС от 06.11.2013 г. по тълкувателно дело
№6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС), съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото.
Основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свеждало
до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и
правна сложност на делото. Когато съдът бил сезиран с такова искане, той
следвало да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е.
да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, и
дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което било различно
по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе
несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при
упражняване на процесуалните права, съдът следвало да намали договорения
адвокатски хонорар( в този смисъл - т.3 от Тълкувателно решение №6/2012 г. на
ОСГТК на ВКС от 06.11.2013 г. по тълкувателно дело №6/2012 г. по описа на ОСГТК
на ВКС/.
В първото по делото заседание от ищцовата
страна се прави искане по реда на чл. 237 от ГПК.
Съдът намира, че са налице всички
предпоставки за произнасяне с решение по реда на член 237, ал. 1 от ГПК. В
случая, ответникът е признал иска относно изтеклата погасителна давност за
вземане, което същият има срещу ищцата, а ищецът моли съда да постанови
решение, съобразно признанието на иска. Спазени са и изискванията, установени в
ал. 3 на член 237 от ГПК, а именно - признатото право не противоречи на закона
или добрите нрави, а от друга страна, е такова, с което страната може да се
разпорежда.
С оглед изложеното искът следва да се
уважи.
Относно разноските, съдът намира, че в
тежест на ответника разноски не следва да се възлагат и съображенията затова са
следните:
В определение № 474/07.11.2019 по гр.дело №
3063/2019г. на ВКС, IV г.о., е прието следното:
„Върховният
касационен съд намира, че страната, която претендира извънсъдебно дори
несъществуващо вземане не дава повод за предявяване на иск за несъществуване на
претендираното вземане. ГПК, в сила от 01.3.2008 г., защитава интереса на всеки
от спорещите да поиска установяването на действителното правно положение със
сила на пресъдено нещо. Длъжникът има интерес от иск за несъществуване на
вземането и когато не е заплашен непосредствено от принуда (процесуална или
извънпроцесуална), тъй като може да поиска решение при признание на иска.
Ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на
делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има
интерес да получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да
удовлетвори този правен интерес на ищеца, като направи признанието. При такова
свое поведение той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул,
възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за
предявяването на иска. Титулярят на вземане има право да го претендира от
длъжника и ако получи изпълнение, то е надлежно, дори възможността за
принудителното му изпълнение да е била погасена с изтичането на давност. … Извънсъдебната покана до длъжника да плати,
дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването
на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при
признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба; но влече
отговорност за вреди при отправянето на последващи покани, след като длъжникът
се е позовал на давност. Отговорност за разноски би възникнала за кредитора,
ако той предприеме съдебни мерки или оспори предявения основателен иск за
несъществуване на вземането поради изтекла погасителна давност. С оглед дадения отговор съдът намира, че в
случая е налице именно хипотезата на чл.78, ал.2 ГПК, тъй като от представените
доказателства, се установява, че ответникът не е дал повод за завеждане на
отрицателния установителен иск.“
Настоящият случай е идентичен не се твърди
и установява, кредиторът, чието качество не се оспорва от ищцата (тя въобще не
отрича в негова полза да е съществувало вземане, основано на договор за
кредит), да е предприел действия по принудително изпълнение, нито дори да е
отправял покана към ищцата да плати задължението си. Тя е установила наличието
на задължение от лично направена от нея справка в „Националния кредитен
регистър“. Дори покани да бяха отправяни, това би било изцяло в правото на
кредитора да търси доброволно изпълнение дори на погасено по давност вземане, доколкото
с изтичане на погасителната давност вземането преминава в естествено такова и
няма пречка да бъде доброволно заплатено (чл.188 от ЗЗД), а се погасява само
правото на принудително събиране на вземането.
Поради изложеното искането за присъждане на
разноски в тежест на ответника следва да се остави без уважение, тъй като са
налице основанията по чл. 78, ал.2 от ГПК , а именно – ответникът с поведението
си не е дал повод за предявяване на иска и го признава.
Мотивиран от
изложеното съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124, ал.1 от ГПК по отношение на „Е.М.“ ЕООД, че В.М.В. с ЕГН ********** *** не
дължи на „Е.М.“ ЕООД с ЕИК******* със седалище и адрес на управление с адрес на
управление:***, законен представител: Р.И.М.Т. сумата от 310 (триста и десет)
лева, представляваща дължима сума по кредит.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Окръжен съд П.в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
К.Ш.