Решение по дело №1232/2024 на Административен съд - Пловдив

Т. П. М., с. Строево, ул. Весела № 2, представляван от адв. Ст. П., обжалва отказ на Началник на сектор „Пътна полиция“ при ОД МВР – Пловдив по заявление вх.№ 5907/29.04.2024г. за издаване на СУМПС, обективиран в писмо УРИ № 103000-10558/03.06.2024г.

- В жалбата е посочено, че на 29.04.2024г. оспорващото лице подало заявление в Сектор Пътна полиция при ОД МВР – Пловдив с искане за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство /СУМПС/, ведно с всички необходими документи, вкл. за успешно завършен курс. На 06.06.2024г. М. получил писмо УРИ № 103000-10558/03.06.2024г. от Началник на сектор Пътна полиция при ОД МВР – Пловдив, с което му е отказано издаване на СУМПС поради изложени мотиви – след проверка в сектор Пътна полиция – Пловдив било установено, че към дата на подаване на документите за издаване на свидетелство за управление на МПС, М. нямал установено обичайно пребиваване на територията на Република България и не отговаря на изискванията на чл.151 ал.5 от Закона за движение по пътищата /ЗДв.П/. В писмото е посочено още, че съгласно §6 т.46 ДР ЗДв.П – обичайното пребиваване в РБ е мястото, където дадено лице обикновено живее повече от 185 дни през последните 12 последователни месеца, поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки – поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където живее. За обичайно пребиваване на лице, чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки и което вследствие на това последователно пребивава на различни места в две или повече държави членки, се смята мястото, където са личните му връзки, при условие че лицето редовно се връща там. Спазването на последното условие не е необходимо, ако лицето пребивава в дадена държава членка за изпълнение на задача с определена продължителност. Следването в университет или в друго учебно заведение не се смята за смяна на обичайно пребиваване. Счита се, че в случая административният орган е преписал цитираната разпоредба, без да посочи защо смята, че жалбоподателят не е имал установено обичайно пребиваване на територията на РБ. Поради това се твърди, че отказа не е мотивиран и подлежи на отмяна поради липса на мотиви.

Отказът се поддържа да е материално незаконосъобразен : Заявено е, че изискването СУМПС да се издават от държавата членка по обичайното пребиваване на лицата, както и понятието „обичайно пребиваване“, са транспонирани в българското законодателство от разпоредбата на чл.7, § 1, б.“д“, съответно от чл.12 от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2016г. и е цитирана нормата на чл.151 ал.5 ЗДв.П. Жалбоподателят е заявил, че е работил извън страната, но е нямал обичайно местопребиваване извън нея, тъй като личните му връзки са в България. Посочено е, че освен изискването лицето да е живяло повече от 185 дни през последните 12 месеца на територията на страната поради лични и/или трудови връзки, разпоредбата на чл.12 от Директивата, респект. § 6 т.46 ДР ЗДВ.П, визират и друга хипотеза, в изпълнение на един от основните европейски принципи за свободно движение на хора и свобода на избор при упражняване правото на труд – изрично е регламентирано, че ако трудовите връзки на лицето са на различно място от личните му връзки и вследствие на това лицето последователно пребивава на различни места в две или повече държави, за място на обичайно пребиваване се счита мястото, където са личните му връзки, при условие, че лицето редовно се връща там. Тоест, с нормата е даден приоритет на личните връзки, тъй като те сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където живее. Жалбоподателят поддържа, че личните му връзки с близките хора са в България и се връща редовно при майка си, баща си, сестра си и племениците му. Счита се, че административният орган изцяло е пренебрегнал втората част от дефиницията на чл.12 от Директива 2006/126/ЕО, която независимо от мястото на местоживеене и трудови връзки, при определяне на мястото на обичайното пребиваване, отдава приоритет на мястото на личните връзки, при условие, че лицето редовно се връща там.

Поискана е отмяна на отказа и в молба от 15.09.2024г. /л.34 гръб/ е заявено искане за присъждане на направените разноски от жалбоподателя в размер на 1010лв. /1000лв. – адвокатско възнаграждение, л.6 – договор за правна защита и съдействие с договорена сума от 1000лв., за която е вписано, че е изплатена в брой при сключване на договора; 10лв. – държавна такса/.

В писмени съображения по същество адв. П. се е позовал на извършената проверка по заявлението от 29.04.2024г. – бащата на жалбоподателя е дал обяснение, според което – оспорващото лице работи в Холандия и живее в Германия по повод работата, но поради личните си връзки с близките си по два или три пъти в годината си идва в България за определен период от време. Поддържа се, че спорът е доказаните по делото факти установяват ли, че М. не е пребивавал на територията на РБ повече от 185 дни през последните 12 месеца и основание ли е това, за да му бъде отказано издаване на СУМПС, тъй като личните му връзки са в България и вследствие на това последователно пребивава на различни места в двете държави-членки, но редовно се връща в България. Посочено е, че съгласно чл.151 ал.5 ЗДв.П и чл.13 ал.1 т.6 от Наредба № I – 157, установяването на обичайното пребиваване става въз основа на декларация на лицето. В случая М. е декларирал постоянен адрес в РБ – с. Строево, ул. Весела № 2. Счита се, че административният орган не е събрал достатъчно доказателства за това, че личните връзки на жалбоподателя са на различно място от трудовите му връзки и по тази причина той се връща редовно в България. В докладната записка с предложение за отказ е направено позоваване на снетите обяснения на бащата на оспорващото лице и справка за пътуванията на М., според данни от която – за 2023г. М. е пребивавал в България за 18 дни, за 2024г. е пребивавал в България 30 дни, но е било необходима по-задълбочена проверка относно данни за личните връзки на жалбоподателя, които да сочат тясна и трайна обвързаност на лицето с мястото, където живее. Твърди се, че не е налице „установяване“ от административния орган, че заявителят е с обичайно пребиваване в друга държава и не се връща редовно в България. За пътуванията на жалбоподателя липсват справки за 2019г., 2020г., 2021г., 2022г., за да се види колко често посещава РБ, за да се види независимо от обичайното му пребиваване, чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки, той дали последователно пребивава на различни места в двете държави, а мястото на пребиваване е, където са личните му връзки, след като се изясни дали жалбоподателят редовно се връща в България, защото последното условие е необходимо, тъй като М. пребивава в Германия държава-членка за изпълнение на задача с определена продължителност. В тази връзка се счита, че отказът е издаден в нарушение на чл.35 АПК – не са установени всички факти и обстоятелства от значение за правилното решаване на случая /с позоваване на Решение № 1495/2023г. по адм.д.№ 635/2023г., АССО/. Поискана е отмяна на отказа с връщане на преписката за ново произнасяне.

- Ответникът Началник на сектор „Пътна полиция“ при ОД МВР – Пловдив в писмено становище по жалбата заяви, че при извършена справка със служител на Български пощи по баркод, под който е изпратено писмо УРИ № 103000-10558/03.06.2024г. е установено, че писмото е доставено на Т.М. на 06.06.2024г.

Поискано е жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна, тъй като отказът е законосъобразен и съдържа мотив за издаването му – жалбоподателят не отговаря на изискванията на чл.151 ал.5 ЗДв.П за издаване на СУМПС. Посочено е, че на 29.04.2024г. Т.М. посетил сектор Пътна полиция – Пловдив и при разговор със служител от сектора обяснил, че желае да подаде документи за издаване на първо СУМПС, тъй като преминал курс и изпити за придобиване на категория „В“. При проведен разговор М. посочил, че живее в Германия с приятелката си, работи в чужбина и от време на време се прибира в България, вкл. обяснил, че бърза, защото същата вечер на 29.04.2024г. ще се прибира обратно за Германия. На лицето било обяснено, че за издаване на българско СУМПС е необходимо да установи обичайното си пребиваване в РБ с подробни разяснения за понятието обичайно пребиваване и свързаната с него нормативна уредба. Обяснено ме е, че следва да установи обичайното си пребиваване в РБ и всеки заявител декларира това обстоятелство писмено в декларация и за деклариране на неверни данни се носи наказателна отговорност. Извършена е справка в системата АИС – ГК, при която е установено за М., че за периода 29.04.2023г. – 29.04.2024г. има регистрирано влизане в РБ на 04.06.2023г. и последващо излизане от страната на 22.06.2023г.; следващо регистриране на влизане в страната е на 29.03.2024г. с лек автомобил Мерцедес с посочен рег. номер от Германия. Според справката – общият престой на лицето в страната за периода 29.03.2023г. – 29.04.2024г. е 49 дни /като се има предвид, че жалбоподателят е информирал лично, че ще отпътува на 29.04.2024г./. Вписано е, че М. потвърдил, че повечето време от последната календарна година е живял в Германия, но след консултация с адвокат държи да подаде документи за издаване на СУМПС. Същият ден жалбоподателят подал заявление с необходимия набор от документи, вкл. декларация по чл.13 т.6 от Наредба № I-157 от 1.10.2002г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина. В декларацията е декларирано, че е установил обичайното се пребиваване в РБ по см. на §6 т.46 ДР ЗДв.П. С позоваване на текста на чл.151 ал.5 ЗДв.П е посочено, че със справка в АИС – ГК е установено, че Т.М. е напуснал РБ на 29.04.2024г. в 22:26ч. през ГКПП Калотина с лек автомобил Мерцедес - с идентичен рег. номер на МПС, с което е влязъл в страната на 29.03.2024г. При проверката по заявлението е снето обяснение от П.М. – баща на Т.М., който потвърдил, че заявителят е негов син и от около пет години работи в Холандия, а живее в Германия. Идва си в България два или три пъти в годината, като не може да посочи колко време или дни е бил в България. С позоваване на § 6 т.46 ДР ЗДВ.П е посочено, че за периода 29.04.2023г. – 29.04.2024г. трудовите връзки на Т.М. са били в чужбина, като по негови данни там той пребивава заедно с приятелката си /лични връзки/. Във вр. с хипотезата от понятието „обичайно пребиваване“ – за обичайно пребиваване на лице, чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки и което вследствие на това последователно пребивава на различни места в две или повече държави членки, се смята мястото, където са личните му връзки, при условие, че лицето редовно се връща там – е посочено, че хипотезата е приложима в случай, когато освен, че личните му връзки следва да са в РБ, също така необходимо условие е лицето редовно да се връща в страната – тоест, да се прибира в България постоянно, системно. За периода 29.04.2023г. – 29.04.2024г. М. се е прибирал в България само два пъти, видно от справката за пътуване на лице.

1. В жалбата е посочено, че отказът е получен на 06.06.2024г. При представяне на преписката е потвърдено от административния орган, че писмото – отказ е доставено от Български пощи на оспорващото лица на 06.06.2024г. /л.15/. Жалбата е с вх. номер в АС – Пловдив от 11.06.2024г. Преписката не съдържа документът, с който е изпратено писмото – отказ, но заявените в жалбата данни за дата на получаване на акта са потвърдени от ответника. Предвид това следва, че жалбата е подадена в 14 дн.срок от адресат на неблагоприятен административен акт – отказ. Извън посоченото, в писменото уведомление – отказ не е посочен срок за обжалването му и орган, пред който може да се обжалва, при което е приложима нормата на чл.140 ал.1 АПК. Следва извод за допустимост на жалбата.

2. Оспореният административен акт е издаден във вр. със заявление на жалбоподателя вх.№ 5907/29.04.2024г. и въз основа на данни от извършена проверка в сектор Пътна полиция – Пловдив, обосновали извод, че към дата на подаване на документи за издаване на СУМПС – г-н М. не е имал установено обичайно пребиваване на територията на РБ и не отговаря на изискванията на чл.151 ал.5 ЗДв.П. Писменото уведомление съдържа позоваване на текста на чл.151 ал.5 ЗДв.П и на дефиницията за „обичайно пребиваване“ по см. на §6 т.46 ДР ЗДв.П. Предвид това следва да бъде прието, че писменото уведомление по същността си представлява отказ по подаденото заявление за издаване на СУМПС. В тази вр. при насрочване на делото на жалбоподателя е указана доказателствената тежест при отказ : „Когато се оспорва отказ за издаване на административен акт, оспорващият трябва да установи, че са били налице условията за издаването му.“ – чл.170 ал.2 АПК и възможност за представяне на доказателства в подкрепа на твърденията в жалбата.

Отказът е издаден от компетентен административен орган – Началник на сектор Пътна полиция при ОД МВР – Пловдив, в съответствие с чл.152 ЗДв.П и чл.4 ал.1 от Наредба № I-157 от 1.10.2002г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина – „Свидетелство за управление на МПС се издава от звената "Пътна полиция" при Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/ и областните дирекции на Министерството на вътрешните работи /ОДМВР/ според постоянния адрес на лицето.“. Не е налице хипотеза на заместване и конкретното длъжностно лице /Кр.Н./ заема длъжността Началник сектор Пътна полиция при ОД МВР – Пловдив от 12.10.2023г. /заповед – л.32/.

В случая административния орган се е позовал на данни от извършена проверка, като същите се съдържат в представената преписка по издаване на акта. Затова следва да бъде прието по отношение на мотивите за приложимо Тълкувателно решение № 16 от 31.III.1975г., ОСГК, съгласно което мотивите към административния акт могат да бъдат изложени и отделно от самия акт. Административният орган е приел според съдържанието на писмото – отказ, че във вр. с информацията от извършената проверка – към дата на подаване на заявлението за издаване на СУМПС, М. не е имал установено обичайно пребиваване на територията на РБ и не отговаря на изискванията на чл.151 ал.5 ЗДв.П.

3. Според данни от преписката и свидетелски показани в съдебното производство : Към заявление за издаване на СУМПС от 29.04.2024г. /л.17/ е приложена декларация от заявителя /л.18/, в която Т.М. е вписал, че във вр. с чл.151 ал.5 и ал.7 ЗДв.П – е установил обичайното си пребиваване в РБ по см. на § 6 т.46 ДР ЗДв.П на адрес – с. Строево, ул. Весела № 2. Представени са и удостоверение от 25.04.2024г. от ОПЛ със заключение – лицето отговаря на изискванията за физическа годност към водачите на МПС от категория В; свидетелство за основно образование; удостоверение от 18.04.2024г. за завършен курс по първа долекарска помощ при ПТП за водачи на МПС; справка за нарушител – водач.

В докладна записка относно Т.М., изготвена от ПИ В.Б. /л.25/ са отразени данни от явяването на Т.М. при посоченото длъжностно лице на 29.04.2024г. Както е посочено в становището на ответника по жалбата – М. обяснил, че живее в Германия и от време на време се прибира в България, което обстоятелство не е оспорено. Лицето посочило, че вечерта на 29.04.2024г. се прибира в Германия и му било разяснено какво означава обичайно пребиваване и коя е приложимата нормативна уредба. Според информация от справка в АИС – ГК е установено, че за периода от 29.04.2023г. до 29.04.2024г. – М. е влязъл в България на 04.06.2023г. и излязъл на 22.06.2023г., като следващото му влизане е на 29.03.2024г. /справка, л.26/ и във вр. с лично заявеното от него – е излязъл на 29.04.2024г., което обстоятелство е потвърдено и с проверка в системата. Тоест, установено е за 12 месеца - пребиваване на заявителя в страната 49 дни.

Предвид описаните данни, ПИ В.Б. в докладната е предложил извършване на допълнителна проверка по случая с цел – изясняване на обичайното пребиваване на лицето. В тази вр. Началникът на Пътна полиция – Пловдив е изискал от Началника на РУ – Труд – снемане на писмено обяснение от лицето, а при невъзможност – от негови близки, роднини, съседи, с цел – установяване на обичайното пребиваване на Т.М.. В писмено обяснение на П.М. от 17.05.2024г. – баща на жалбоподателя /л.29/ е вписано, че от около пет години синът му работи в Холандия, а живее в Германия. Идва си в България два или три пъти в годината, но не може да посочи колко време или дни е бил в България.

Тук следва да бъде отбелязано, че в жалбата и в писмените съображения по същество не е оспорена информацията от проверката за дни на пребиваване в периода от 12 месеца /29.04.2023г. – 29.04.2024г./. Подържано е, че личните връзки на жалбоподателя са с близките в България, където лицето се връща редовно – майка, баща, сестра и племеници, но без да е конкретизирано по колко пъти и за какъв период М. се връща, за да може твърдението да бъде проверено в хода на съдебното производство и да е възможен обективен извод за наличие или отсъствие на редовни посещения в България. В писмените съображения по същество се поддържа необходимост от събиране на достатъчно доказателства за личните връзки на жалбоподателя и редовното му връщане в България, без да са посочени конкретни обективни факти, които да бъдат съобразени при поизнасяне по същество.

Ведно с посоченото - за първи път в становище по същество се поддържа, че М. пребивава в Германия държава-членка за изпълнение на задача с определена продължителност – доказателства за което твърдение не са заявени, вкл. не са представени.

В следваща докладна са отразени сведенията на бащата на жалбоподателя /л.30/.

Майката на жалбоподателя в качеството на свидетел заяви, че желае да свидетелства /л.39, 40/ и посочи, че в годините Т.М. различно е посещавал България. Не бе уточнено за кои конкретно години или период са били посещенията, които не са индивидуализирани като времеви порядък на престой. Свидетелят посочи, че миналата година си е идвал един път, а тази година – три пъти. Второто твърдение не съответства на информацията от справка за пътуване на лице – български гражданин /л.26/, според която за 2024г. е регистрирано едно влизане на лицето и е установено излизане. По отношение заявеното обстоятелство – три пъти жалбоподателят си е идвал в България през 2024г. не са представени доказателства за транспорт, с който М. се е придвижил до България, като е налице неоспорена констатация за влизане и излизане с МПС за периода 29.03.2024г. – 29.04.2024г. Освен това, свидетелят не посочи дати или месеци на трите посещения на М. в България през 2024г. /тази година/. Майката на жалбоподателя заяви, че времето за престой в България е различно – някой път месец горе-долу, някой път и повече, но не бяха индивидуализирани конкретни месеци или дати. Посочено бе, че М. има близки в България – майка, баща, сестра, племеник и няма близки в чужбина.

Показанията на свидетеля са общи, като се съобрази, че лицето е майка на жалбоподателя, което обстоятелство предпоставя конкретика на данни. Освен това, сведенията за идване на М. в България тази година три пъти не съответства на информация от справка за пътуване на лице – български гражданин, което разколебава достоверността на показанията на свидетеля. В тази насока, не е заявено жалбоподателят да е идвал след месец 04.2024г. до м.09.2024г.

Бащата на жалбоподателя също не е посочил период на пребиваване в България за предходните пет години, като се има предвид и отсъствието на конкретна информация дори за 2023г. и 2024г.

4. При извършена проверка в сектор „Пътна полиция“ - Пловдив е установено за прието, че към датата на подаване на документите за издаване на свидетелство за управление на МПС – жалбоподателят не е имал установено обичайно пребиваване на територията на Република България и оспорващото лице не отговаря на изискванията на чл.151 ал.5 ЗДв.П. Съгласно чл. 151 ал. 5 ЗДв.П, СУМПС се издава на лица, които са установили обичайното си пребиваване в Република България, за което обстоятелство подписват декларация или представят доказателство, че се обучават във висше училище по чл. 17, ал. 1 от ЗВО или в училище по ЗПУО, или в професионален колеж в страната не по-малко от 6 месеца. Според § 6 т.46 РД ЗДв.П - „обичайно пребиваване“ в Република България е мястото, където дадено лице обикновено живее повече от 185 дни през последните 12 последователни месеца поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки - поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее. За обичайно пребиваване на лице, чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки и което в следствие на това последователно пребивава на различни места в две или повече държави членки, се смята мястото, където са личните му връзки, при условие че лицето редовно се връща там. Спазването на последното условие не е необходимо, ако лицето пребивава в дадена държава членка за изпълнение на задача с определена продължителност. Следването в университет или в друго учебно заведение не се смята за смяна на обичайно пребиваване.

При съпоставка между изискванията на закона по отношение - „обичайно пребиваване“ в Република България и доказателствата по делото се установи, че жалбоподателят не живее повече от 185 дни през последните 12 последователни месеца в РБ поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки - поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее. Както бе посочено, в жалбата и в писмените съображения по същество - не е оспорена информацията от проверката за дни на пребиваване за периода от 12 месеца /29.04.2023г. – 29.04.2024г./ - общо 49. Писмените сведения на бащата и свидетелските показания на майката на жалбоподателя не опровергават информацията от справката за пътуване на лице – български гражданин. Най -близките на оспорващото лице не поддържат конкретни факти и обстоятелства, които да бъдат проверени. В хода на проверката по заявлението изрично е предложена допълнителна проверка с цел – изясняване на обичайното пребиваване на лицето и бащата на М. не е подържал данни, които да насочат проверката към други лица или работодатели на М. в България. В хода на съдебното производство майката на жалбоподателя също не заяви факти и обстоятелства, които да обосноват извод за нарушение на чл.35 АПК в хода на административното производство.

Предвид изложеното, както и с оглед преценката на свидетелските показания на майката на жалбоподателя – не следва да бъде възприета и хипотезата от § 6, т.46 РД ЗДв.П в частта – „За обичайно пребиваване на лице, чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки и което в следствие на това последователно пребивава на различни места в две или повече държави членки, се смята мястото, където са личните му връзки, при условие че лицето редовно се връща там.“. В разглежданата хипотеза за предходните 5 години бащата на жалбоподателя е заявил идване в България „два или три пъти в годината“, което обстоятелство в рамките на 12 месеца /една година/ не би могло да бъде квалифицирано за редовно връщане по см. на цитираната разпоредба. Майката на жалбоподателят заяви като свидетел, че миналата година /2023г./ си е идвал един път, което не съответства на писмените сведения на бащата. Майката на оспорващото лица не конкретизира за предходните пет години, откогато М. живее в Германия според данните от бащата – колко пъти е посещавал България, тъй като посочи „Тодор М. в годините различно е посещавал Република България“. Тоест, във вр. с твърдението по същество за липсата на проверени от административния орган данни за посещения в България за предходните 5 години спрямо 2024г. – най-близките на жалбоподателя не са поддържали и не поддържат конкретни данни, които да бъдат проверени. Следователно, непредставянето на справки за пътуване на лице – български гражданин за предходни години спрямо 2024г. в конкретния случай не може да бъде възприето за съществен пропуск, довел до неизяснени факти от значение за случая.

Няма спор за наличие на лични връзки на М. в България, но родителите на оспорващото лица са имали възможността да заявят информация за сина си, която да ориентира към извод за редовно завръщане в страната на М., което не е направено. В тази вр. е изявлението на майката за идване в България миналата година само един път. Заявеното пък за тази година /2024г./ идване три пъти – не съответства на справката за пътуване с данни до края на м.04.2024г. и не бяха посочени следващи месеци по твърдението за още две посещения през тази година. В писмените съображения по същество се поддържа необходимост от събиране на достатъчно доказателства за личните връзки на жалбоподателя и редовното му връщане в България, без да са посочени конкретни обективни факти, които да бъдат съобразени при поизнасяне по същество. Следователно, отсъстват твърдения за конкретни обстоятелства, които не са проверени от административния орган.

В случая не за заявени обстоятелства в жалбата, както и от бащата в писмени сведения и от майката в качеството на свидетел, които обективно да доказват редовно връщане на М. в България, като например : търсене на жилище за покупка или изграждане на жилище; работа с цел покупка на жилище или друг недвижим имот; наличие на семейство, като съпругата живее в България или пътува с жалбоподателя при възможност за работа в чужбина и/или деца, при които поне 3 или 4 пъти жалбоподателят се връща, за да види; посещение на близки, поради необходимост от грижи за здравословното им състояние; др. /с позоваване на Решение № 8428/2024г. по д.№ 9811/2023г., ВАС, в което е прието връщане в България три или четири пъти/.

Съобрази се, че синоними на „редовно“ са – непрекъснато, постоянно, всекидневно, системно, като по отношение връщане в България обективно е необходимо доказване на поне три пъти за всяка година от пребиваване на лицето извън страната. Изискването свидетелството за управление на МПС да се издава и подновява /заменя/ от държавата-членка по обичайното пребиваване на лицата е регламентирано в чл. 7, § 1, б. "д" и § 3, б. "б" от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006г. относно свидетелствата за управление на превозни средства /Директива 2006/126/ЕО/. Това изискване е транспонирано в чл. 151 ал. 5 ЗДв.П. В чл. 12 от Директива 2006/126/ЕО е дадено определение на понятието "обичайно пребиваване". Това е мястото, където дадено лице обикновено живее повече от 185 дни през календарната година, поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки, поради лични връзки, които сочат на тясна обвързаност на лицето с мястото, където живее. Разпоредбата чл. 12 от Директива 2006/126/ЕО предвижда и друга хипотеза на обичайно пребиваване, в изпълнение на един от основните европейски принципи за свободно движение на хора и свобода на избор при упражняване правото на труд. Тази хипотеза обхваща случаите, когато трудовите връзки на лицето са на различно място от личните му връзки и вследствие на това то последователно пребивава на различни места в две или повече държави–членки. Тогава за обичайно пребиваване се счита мястото, където са личните му връзки, „при условие, че лицето редовно се връща там.“. Спазването на последното условие не е необходимо, ако лицето пребивава в дадена държава-членка за изпълнение на задача с определена продължителност. Следването в университет или друго учебно заведение не се счита за смяна на обичайно пребиваване. Следователно, личните връзки са приоритетни само при доказване на редовно връщане в страната, което не следва да се приеме, че е налице в случая. В тази вр. - адресната регистрация на лицата не е достатъчно условие, за да се направи извод за обичайното им пребиваване.

По отношение хипотезата – „Спазването на последното условие не е необходимо, ако лицето пребивава в дадена държава-членка за изпълнение на задача с определена продължителност.“, в писменото становище по същество е посочено, че М. пребивава в Германия държава членка за изпълнение на задача с определена продължителност, което обстоятелство не е поддържано в жабата и за което не е представено потвърждаващо го доказателство. Доказателствената тежест при оспорване на отказ е указана на жалбоподателя при насрочване на делото.

В допълнение се отбелязва, че настъпилата законодателна промяна касае изменение на разпоредбата на чл. 151 ал. 9 ЗДв.П /Обн., ДВ, бр. 65 от 28.07.2023 г./ - в сила от 01 август 2023г., а не чл.151 ал.5 ЗДв.П. Цитираното в жалбата съдебно решение съдържа констатации, каквито не следват от доказателствата по настоящото дело и са налице различни факти за оспорващите лица.

Мотивиран с изложеното , съдът

 

Р Е Ш И :

 

Отхвърля жалбата на Т. П. М., с. Строево, ул. Весела № 2, против отказ на Началник на сектор „Пътна полиция“ при ОД МВР – Пловдив по заявление вх.№ 5907/29.04.2024г. за издаване на СУМПС, обективиран в писмо УРИ № 103000-10558/03.06.2024г.

Решението може да се обжалва пред Върховния Административен Съд, в 14-дневен срок от съобщението до страните за постановяването му.