Р Е Ш Е Н И Е №
31.05.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на втори март две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
10918 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
С решение № 154648 от 20.07.2020 г. по гр.д. № 65256/2019 г. Софийски
районен съд, 85 състав отхвърлил като неоснователни предявените от „С.В.” АД, ЕИК
*****, срещу А.А.О., ЕГН **********, искове по чл. 422 ГПК за установяване дължимостта
на сумата от 1 580.99 лв., представляваща потребена вода от длъжника за
аб. № ********** за периода от 08.06.2013 г. до 02.05.2019 г., ведно със
законна лихва от 03.07.2019 г. до изплащане на вземането, и мораторна лихва в
размер на 422.90 лв. за периода от 09.07.2013 г. до 02.05.2019 г., за които е
издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от 22.07.2019 г. по гр.д.
№ 38221/2019 г. на СРС, 85 състав; Отхвърлил молбата на ищеца за присъждане на
разноски в исковото и в заповедното производство, както и отхвърлил молбата на
ответницата за присъждане на разноски по делото.
С решение № 20206814 от 24.09.2020 г., постановено по същото дело, което не
е обжалвано от страните, на основание чл. 247 ГПК съдът допуснал поправка на
очевидна фактическа грешка в мотивите на решението си, както и на основание чл.
248 ГПК изменил решението в частта за разноските, като на основание чл. 38, ал.
2 ЗА осъдил ищеца да заплати на пълномощника на ответницата – адв. И.Г.Д.,
сумата 300 лв. – адвокатсто възнаграждение.
Срещу решението от 20.07.2020 г. е
подадена въззивна жалба от ищеца „С.В.” АД, който го обжалва изцяло с
оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и съществено
нарушение на съдопроизводствените правила. Районният съд неправилно приел, че по
делото не е доказано ответницата да е собственик или носител на ограничено
вещно право върху имот в сграда – етажна собственост. Не били обсъдени
събраните по делото доказателства, вкл. представената и неоспорена от
насрещната страна справка от АВ – Служба по вписванията - София, съгласно която
на 02.07.2014 г. ответницата дарила процесния имот, като си запазила вещното
право на ползване върху същия. Вземанията на ищеца били установени от приетите
и неоспорени СТЕ и ССЕ, поради което исковете били основателни и неправилно
били отхвърлени от районния съд. По тези и други съображения моли съда да
отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи
предявените искове. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави
евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на
претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна А.А.О. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Съображения
излага в молба от 22.02.2022 г. Претендира разноски за въззивното производство
съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо, но частично неправилно по
следните съображения:
Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 2 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за
присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и
канализационните системи (обн. ДВ бр. 88/08.10.2004 г.), потребители
на услугите В и К са собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на
строеж или право на ползване на жилища и нежилищни имоти в сгради - етажна
собственост. Според легалната дефиниция в § 1, т. 2 ДР на Закона за регулиране на водоснабдителните и
канализационните услуги (ЗРВКУ, обн. ДВ бр. 18/25.02.2005 г.),
„потребители“ са юридически или физически лица - собственици или ползватели на
съответните имоти, за които се предоставят В и К услуги, и юридически или
физически лица - собственици или ползватели на имоти в етажната собственост.
Съгласно чл. 6, ал. 1, т. 5 и чл. 11, ал. 7 ЗРВКУ, договорите
за предоставяне на В и К услуги на потребителите се сключват при общи условия,
одобрени от КЕВР. В и К операторите публикуват одобрените от
комисията общи условия на договорите за предоставяне на В и К
услуги най-малко в един централен и един местен ежедневник. Те влизат в сила в
едномесечен срок от публикуването им. В срок до 30 дни след влизането в сила
на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях,
имат право да внесат в съответния В и К оператор заявление, в което да предложат
различни условия. Предложените от потребителите и приети от В и К
операторите различни условия се отразяват в допълнителни писмени
споразумения – ал. 8 на чл. 11 ЗРВКУ.
В случая за доказване на твърдението си, че ответницата е потребител на В и
К услуги за процесния апартамент № 40, находящ се в гр. София, ж.к. „*****,
ищецът е представил справка по лице от АВ – Служба по вписванията – София за
периода 01.01.1992 г. – 15.10.2019 г., видно от която на 02.07.2014 г.
ответницата е дарила процесния имот, като си е запазила вещното право на
ползване върху същия. Съгласно нормативната уредба в Правилника за вписванията,
справката по лице – писмена или чрез отдалечен достъп, съдържа информация за
вписванията, отбелязванията и заличаванията по персонална партида. Противно на
поддържаното от въззиваемата в молбата й от 22.02.2022 г., с отговора на
исковата молба и в хода на първоинстанционното производство същата не е оспорила
верността на вписаните в справката обстоятелства, нито е ангажирала
доказателства за опровергаването им, поради което въззивният съд намира за
доказан факта, че в процесния период
ответницата е била собственик, а след 02.07.2014 г. – носител на вещно право на
ползване върху процесния имот. В качеството й на носител на вещното право на
ползване върху имота, ответницата се явява потребител на В и К услуги по
смисъла на ЗРВКУ и Наредба № 4/2004 г. и дължи цената на доставените в имота В
и К услуги.
Приложимите в процесния период публично известни общи условия на
договора – Общи условия за предоставяне на В и К услуги на потребителите от „С.в.“
АД, одобрени от КЕВР с решение № ОУ-064/17.07.2006 г., и Общи условия за
предоставяне на В и К услуги на потребителите от „С.в.“ АД, одобрени от КЕВР с
решение № ОУ-2 от 13.07.2016 г., са публикувани и влезли в сила, което е
общоизвестен, а и служебно известен на съда факт. Ответницата не е твърдяла да
е предложила специални условия и да е сключила допълнително споразумение с
ищеца, поради което съдържанието на облигационното правоотношение между
страните по доставка на В и К услуги се определя от ЗРВКУ, Наредба № 4/2004 г.
и действалите в процесния период общи условия.
Съгласно чл. 40 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г., услугите
В и К се заплащат по цени, определени по реда на ЗРВКУ, като при неспазване на сроковете за плащане на
изразходваното количество вода, определени в общите условия на договорите, се
заплаща законна лихва по реда на чл. 86, ал. 2 ЗЗД. Съгласно чл. 32 от същата наредба, услугите В и К се заплащат въз
основа на измереното количество изразходвана вода от водоснабдителната система
на оператора, отчетено чрез монтираните водомери на всяко водопроводно
отклонение. За сгради - етажна собственост или за водопроводно отклонение с
повече от един потребител изразходваното количество вода се заплаща въз основа
на измереното количество, отчетено по общия водомер на водопроводното
отклонение за определен период от време. Отчитането на водомерите се извършва,
като се прави първи отчет на общия водомер, а след това се отчитат
индивидуалните водомери. Отчитането на общия водомер се извършва в присъствието
на представител на потребителите. Датата и часът на отчитане на общия водомер и
на индивидуалните водомери се обявяват с писмено съобщение, поставено на
подходящо място в сградата, в срок не по-кратък от три работни дни преди деня
на отчитането. Отчетените данни се установяват чрез отбелязване в карнета,
заедно с датата на отчитане на общия водомер и на индивидуалните водомери и
подписа на потребителя или негов представител, освен в случаите на отчитане по електронен
път.
От приетото в първоинстанционното производство заключение
на СТЕ, което не е оспорено от страните по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК
се установява, че процесният имот е водоснабден, като доставяните в процесния
период В и К услуги са измервани с монтираните в имота 4 бр. водомери – въз
основа на отчет и самоотчет, с изключение на периода 12.03.2014 г. – 04.06.2014
г., когато са начислявани на база четирима живущи. Обемът на доставените услуги
за процесния период 08.06.2013 г. – 02.05.2019 г. е 784.215 куб. м на стойност
1 538.53 лв. Според приетото заключение на ССЕ, лихвата за забава за
периода 09.07.2013 г. – 02.05.2019 г. възлиза на 422.90 лв.
С оглед така установеното, въззивният съд следва да се
произнесе по своевременно релевираното от ответницата евентуално възражение за
погасяване по давност на част от вземанията на ищеца за главници и лихви.
Съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по
тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на водоснабдителните дружества
съставляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в”, пр. 3 ЗЗД и за
тях се прилага тригодишна погасителна давност. Задълженията на потребителите за
плащане стойността на доставените В и К услуги са за изпълнение на повтарящи се
парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, и чиито падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са
изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв
или различен размер. Относно задълженията за лихви приложима е също кратката
тригодишна погасителна давност – чл. 111, б. „в”, пр. 2 ЗЗД.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо а съгласно ал. 2 ако е уговорено, че вземането
става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало.
Според чл. 116, б. “б” ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск, а съгласно
чл. 422, ал. 1 ГПК, искът за съществуване на вземането се счита предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато
е спазен срокът по чл. 415 ГПК. От тази дата и докато трае съдебният процес
относно вземането, давност не тече – чл. 115, ал. 1, б. “ж” ЗЗД. Прекъсване на
погасителната давност може да настъпи само когато за определено притезание тя е
започнала да тече, но още не е изтекла.
В случая задълженията на ответницата за заплащане на стойността
на доставените В и К услуги са възникнали като срочни - те са били
дължими в 30-дневен срок след датата на фактуриране - чл. 31, ал. 2 от ОУ от
2006 г., респ. чл. 33, ал. 2 от ОУ от 2016 г.
Следователно към датата на подаване на заявлението - 03.07.2019 г., погасени
по давност са били всички вземания на ищеца с настъпил падеж към 03.07.2016 г.,
т.е. по фактурите, издадени до 02.06.2016 г. включително. При съобразяване на
заключенията на СТЕ и на ССЕ, на основание чл. 162 ГПК съдът приема, че
непогасените по давност вземания за главници за периода 03.06.2016 г. –
02.05.2019 г. са в размер на 795.37 лв., а непогасените по давност вземания за
лихви за периода 04.07.2016 г. – 02.05.2019 г. са в размер на 309.75 лв. До
тези размери исковете са основателни, а за разликите до пълните им предявени
размери са неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Крайните изводи на двете инстанции частично не съвпадат, поради
което обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която исковете са
отхвърлени до посочените размери и вместо това бъде постановено друго, с което исковете
се уважат до тези размери.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата следва да бъде
осъдена да заплати на ищеца разноски съразмерно с уважената част от исковете –
за заповедното производство в размер на 49.68 лв., и за първоинстанционното
производство – в размер на 343.66 лв. Въпреки изхода на спора, предвид
необжалването на решение № 20206814 от 24.09.2020 г. в частта му, имаща
характер на определение, с която първоинстанционното решение е изменено в
частта за разноските, това решение не е предмет на въззивна проверка и съдът
няма правомощие да го отмени.
По разноските за въззивното производство: С оглед изхода
на спора и изричните претенции, разноски за настоящата инстанция се следват на двете
страни.
Направените от въззивника разноски са в размер на 56.62
лв. – за държавна такса, а по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП
вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ въззивният съд,
съобразявайки извършените от юрисконсулт на въззивника процесуални действия,
определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв. Или, съразмерно с
уважената част, въззиваемата му дължи разноски за настоящата инстанция в размер
на 58.80 лв.
Доказано направените от въззиваемата разноски са в размер
на 400 лв. - адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно
удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие от
17.02.2022 г. Съобразно обжалваемия интерес от 2 003.89 лв., минималното
възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 370.27 лв.
Пред настоящата инстанция делото не е било усложнено от фактическа и/ли правна
страна, поради което въззивният съд намира възражението на въззивника за
прекомерност на възнаграждението за основателно, като същото следва да бъде намалено
на 380 лв. Или, съразмерно с отхвърлената част от жалбата, на въззиваемата
следва да се присъдят разноски в размер на 170.43 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 154648 от 20.07.2020 г., постановено по гр.д. № 65256/2019 г. на
Софийски районен съд, 85 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №
20206814 от 24.09.2020 г. в частта,
с която предявеният от „С.В.” АД, ЕИК *****, срещу А.А.О., ЕГН **********,
главен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД е
отхвърлен до размер от 795.37 лв. и за периода 03.06.2016 г. – 02.05.2019 г., както и в частта, с която предявеният акцесорен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД е отхвърлен до размер от 309.75 лв.
и за периода 04.07.2016 г. – 02.05.2019 г., както и в частта, с която е отхвърлено искане на ищеца за
присъждане на разноски, и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че А.А.О., ЕГН **********, с
адрес: ***, дължи на „С.В.” АД, ЕИК *****,
със седалище и адрес на управление:***, Бизнес Център Интерпред, бул.“*****, сумата
795.37 лв. – главница, представляваща
цена на доставени В и К услуги в периода 03.06.2016 г. – 02.05.2019 г. в имот
на адрес: гр. София, ж.к. „*****, ап. 40, заедно със законната лихва върху
главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 03.07.2019 г., до
окончателното плащане, както и дължи
сумата 309.75 лв., представляваща
лихва за забава в плащането на главницата за периода 04.07.2016 г. – 02.05.2019
г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по гр.д. № 38221/2019 г. на СРС, 85 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 154648 от 20.07.2020 г., постановено по гр.д. № 65256/2019 г. на
Софийски районен съд, 85 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №
20206814 от 24.09.2020 г. в останалата част.
ОСЪЖДА А.А.О., ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати на „С.В.” АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес
Център Интерпред, бул.“*****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 343.66 лв. – разноски за първоинстанционното производство, сумата 49.68 лв. – разноски за заповедното производство по гр.д. № 38221/2019 г.
на СРС, 85 състав, и сумата 58.80 лв. – разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА „С.В.” АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес
Център Интерпред, бул.“*****, да заплати
на А.А.О., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 170.43 лв., представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.