№ 15032
гр. София, 01.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 57 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ
при участието на секретаря ВЕСЕЛА М. МАРИНОВА
като разгледа докладваното от МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ Гражданско дело №
20231110119726 по описа за 2023 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове от „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД във вр. чл. 9 ЗПК във
вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземания на ищеца по
отношение на ответника за сумата от 2820,39 лв., главница по Договор за предоставяне на
потребителски кредит PLUS – 17510820 от 06.12.2019 г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД, вземането по който е прехвърлено на ищеца по силата на Договор за
прехвърляне на парични вземания от 27.04.2022 г. и Приложение № 1 към същия, ведно със
законна лихва от 22.12.2022 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на
2451,01 лв. за периода от 01.01.2020 г. до 01.08.2021 г., както и сумата от 851,59 лв. -
обезщетение за забава, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д. № 70355/2022 г. по описа на СРС, 57 с-в. Ищецът претендира и
сторените разноски по делото.
Ищецът „ЕОС МАТРИКС” ЕООД твърди, че по силата на Договор за предоставяне на
потребителски кредит PLUS – 17510820 от 06.12.2019, „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
ЕАД е предоставил на ответника М. Й. Занева - Тодорова заемна сума, като същата се е
задължила да я върне съобразно погасителен план към договора, ведно с уговорената
възнаградителна лихва. Твърди, че крайният срок за погасяване на задълженията по
договора е 01.07.2024 г. Твърди, че на 27.04.2022 г. между него и „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД е подписан Договор за прехвърляне на парични вземания от 27.04.2022 г. и
Приложение № 1 към същия, с предмет вземания, сред които и това към ответника. Прилага
уведомление за извършената цесия към исковата молба. За събиране на вземанията ищецът
подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, по което
1
било образувано ч.гр.д. № 70355/22 г. по описа на СРС, 57 с-в. Ответникът възразил в срока
по чл. 414 ГПК, поради което са предявени настоящите искове. Ето защо, моли съда да
постанови решение, с което да уважи предявените искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от М. Й. Занева -
Тодорова чрез адв. А. П., с който предявените искове се оспорват по основание и размер.
Наведено е възражение за давност. Сочи се, че клаузите за такса и неустойка са
неравноправни, възразява се срещу лихвения процент. В писмената си защита сочи, че
ответникът не е надлежно уведомен за сключения договор за цесия. Поради изложеното се
иска отхвърляне на ищцовите претенции изцяло.
Съдът обсъди доводите на страните и като прецени събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
За да бъде уважен предявеният иск ищецът при условията на пълно и главно
доказване следва да установи кумулативното наличие на следните материално правни
предпоставки: 1. съществуване на действително задължение на ответника към цедента –
основание, вид, размер; 2. Действителен договор за цесия, с който цедентът прехвърля на
цесионера /ответника/ вземането по т.1; 3. Уведомяване на длъжника за извършената цесия.
Относно наличието на действителен договор за цесия и съобщаването на
цесията на длъжника.
По делото е представен договор за цесия между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
ЕАД и „Еос Матрикс“ ЕООД от дата 27.04.2022 г., ведно с Приложение № 1 към същия,
съгласно който договор „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД прехвърля на „Еос Матрикс“
ЕООД вземания по договори за кредит, включително и процесното вземане.
Съгласно нормата на чл. 99 и чл. 100 от, ал.1, пр.3 от ЗЗД кредиторът може да
прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не
допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор привилегиите,
обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е
уговорено противното. Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника
прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които
установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне.
Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то
бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Ако прехвърлянето е възмездно,
кредиторът отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето. Той не
отговаря за платежоспособността на длъжника, освен ако се е задължил за това, и то само до
2
размера на онова, което е получил срещу прехвърленото.
За да е действителен, договорът за цесия винаги предполага съществуващо
вземане, произтичащо от друго правно основание, което трябва да е определено или
определяемо. Неопределяемостта на прехвърлените вземания води до недействителност на
цесията поради недействителност на продажбата, на основание на която тя е извършена, т.е
поради липса на предмет - чл. 26, ал. 2 ЗЗД /Решение № 32 от 9.09.2010 г. на ВКС по т. д. №
438/2009 г., II т. о., ТК/.
По делото е представено извлечение от Приложение № 1 към договора, в което
фигурира номера на кредита, името и размера на задължението на ответника - стр. 35 от
делото.
Предвид горното, съдът приема, че ищецът има активна материална легитимация,
произтичаща от договор за прехвърляне на вземания от 27.04.2022 г., но до размера посочен
именно в приложението по процесния договор за кредит между ответника и цедента.
Цесията е проявила своето действие съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД по отношение на
длъжника с получаването на уведомително писмо, приложено към исковата молба.
Налице е и изрично упълномощаване на цесионера от страна на цедента да съобщи на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането. Допустимо е по силата на принципа на
свободата на договаряне съгласно чл. 9 ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ да
упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши съобщението до длъжника като негов
пълномощник. В този случай представителната власт възниква по волята на
представлявания - цедента, съгласно разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, като обемът й се определя
според това, което упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД. Упълномощаването не
противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Още повече връчване на
уведомлението за цесията в хода на исковото производство, в това число с исковата молба,
има действие спрямо длъжника /решение № 114/07.09.2016 г. по т. дело № 362/2015 г. на
ВКС, II т.о./.
Също така константната съдебна практика приема, че възражението за неуведомяване
за извършената цесия би могло да се релевира успешно само и единствено, когато същото е
съпроводено с твърдение за плащане към цедента, каквото в случая не е наведено.
Относно съществуване на действително вземане в полза на „Еос Матрикс“ ЕООД
спрямо ответника.
3
Договорът за потребителски кредит е формален /изискуемата форма за
действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/; реален или консенсуален, в зависимост от
това дали той се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с
постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК,;
възмезден и комутативен, като за заемодателят възниква притезателното право да иска от
заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Тази двустранна сделка е
възмездна, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в
себе си разходите, които потребителят се е задължил да заплати във връзка с предоставяне
на кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Възнаградителната
лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което длъжникът на пари
или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предоставени
за разпореждане.
В настоящият случай е представен писмен договор за потребителски паричен кредит
от 06.12.2019 г., сключен между ответника в качеството му на кредитополучател и ищеца в
качеството на кредитор. Съгласно текста на същия ищецът предоставя на ответника в
качеството му на кредитополучател сумата 10 000 лв. Уговорено е общия размер на всички
задължения - 16 838,25 лв., платими на 55 погасителни вноски. Първото дължимо месечно
задължение е уговорено, че е с падеж 01.01.2020 г., а крайният падеж на договора –
01.07.2024 г. В т.1 от условията по договора е посочено изрично, че кредитът се усвоява по
лична банкова сметка на длъжника, а видно от заключението по ССчЕ, което съдът цени като
обективно и компетентно, сумата от 9650 лв. е усвоена от ответника именно по посочения в
договора начин /лична сметка на ответника в „Централна кооперативна банка“ АД/ т.е.
налице е реалното предаване на сумата от 9650 лв. Относно разликата от 350 лв., която е
удържана от кредитора за такса ангажимент, съдът приема, че не е налице реално предаване.
Представеният частен диспозитивен документ - договор за заем е подписан от
страните, липсва оспорване и проведено доказване на неговата неавтентичност, поради
което и обвързва страните от направените от тях насрещни волеизявления и произтичащите
от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.
Следователно между страните /кредитора и кредитополучателя/ е налице
облигационно правоотношение по договор за паричен заем /потребителски кредит/ до
размера на предадената главница от 9650 лв.
Правоотношенията между страните по спора се уреждат от норми от императивен
порядък, които са установени в публичен /обществен/ интерес с оглед целта на закона - да
осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на
кредиторите при предоставянето на потребителски кредит /чл. 2 ЗПК/.
Съдът следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или
4
отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се
касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по
смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално
уговорени – арг. чл.146, ал. 1 ЗЗП./ в този см. т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
При извършена служебна проверка на договора съдът констатира, че ГПР е изчислен
неправилно, тъй като към него не е била включена такса ангажимент и застрахователна
премия.
В случая, формално определения в договора размер на ГПР – 16,93 % и не надвишава
пет пъти размера на законната лихва. Същевременно от посоченото в процесния договор е
видно, че освен заплащането на 13,99 % възнаградителна лихва, е предвидено и заплащането
на такса ангажимент – 350 лв., както и на застрахователна премия в размер на 3261,50 лв.,
при което се получава обща сума за плащане от 16838,25 лв. При това положение реално
размерът на ГПР е 30,38 %, съгласно изготвената ССчЕ.
На първо място е уговорена т.нар. „такса за ангажимент“ в размер на 350 лв.
Единствено предвидено в чл. 2 от договора за тази такса е, че кредитополучателят заплаща
такса ангажимент, посочена в съответното поле, срещу което кредиторът сключва договор
при фиксиран лихвен процент по смисъла на § 1, т. 5 ЗПК, при съдържащите се в този
документ условия, размери и срокове. Таксата се заплаща от кредитополучателя при
усвояване на кредита, като кредиторът удържа сумата посочена в поле „Такса ангажимент“
от общия размер на кредита. Въпреки горното неясна остава причината за плащане и
съответно, предвиждане на т.нар. „такса ангажимент“. Ако се приеме, че такава се дължи за
сключване на договора при фиксиран лихвен процент, каквато и без това е обичайната
практиката при бързите кредити, на потребителя не би се предоставило нищо допълнително
като услуга или условие срещу платената такса. Още повече би могло да се счете с оглед
формулировката на тази клауза, че същата предвижда такса, свързана с усвояване на
кредита. Такава уговорка, обаче, би била нищожна поради противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Също така при сключване на договор при фиксиран лихвен процент, рискът за
заемодателя се отчита чрез уговорен по-висок размер на лихвата. Недопустимо е рискът да
се обезпечава и чрез предвиждане на отделна такса, в случая „такса ангажимент“. Съгласно
чл. 10а, ал. 3 ЗПК кредиторът не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за
едно и също действие. В случая дефакто кредиторът веднъж е отчел риска от невръщане на
сумата по кредита при уговаряне на лихвения процент, като втори път го отчита чрез
таксата ангажимент. По този начин таксата всъщност представлява повторна такава,
обезпечаваща един и същи риск за заемодателя, който един път е бил взет предвид,
съответно обезпечен, при определяне размера на лихвения процент. Ето защо тази клауза би
5
била нищожна и поради противоречие с чл. 10а, ал. 3 ЗПК.
Най-малкото такава такса се дължи като условие за усвояването на паричната сума,
както е видно от самите клаузи на договора, поради което следва тази сума да бъде включена
в годишния процент на разходите/арг. от т. 1 от § 1 от ДР на ЗПК/, както и да не бъде
считана за част от отпуснатата по кредита главница.
На следващо място относно застраховка „защита на плащанията“ съдът намира
следното:
По отношение на застраховка "Защита на плащанията" в условията по договора е
посочено единствено, че сумата за същата ще бъде платена директно на застрахователя
посочен в застрахователния сертификат и че посочената сума в поле „Застрахователна
премия“ е разделена на равен брой вноски, съответстващи на посочения брой вноски и е
част от всяка месечна погасителна вноска, но по делото няма приложен документ, от който
ясно да се вижда по какъв начин точно е разсрочена сумата за застраховка. На база
лаконичната уредба в договора на застраховка "Защита на плащанията", съдът стига до
извода, че разпоредбитите, които я регламентират са приложими за всички
кредитополучатели, сключили договор за кредит с ищеца. Тук следва отново да се посочи, че
с тази клауза кредиторът цели да прехвърли финансовия риск от неизвършването проверка
на кредитоспособността на заемателя върху него чрез заплащане на допълнително
възнаграждение за застраховка, което е недопустимо.
Съвкупната преценка на посочените обстоятелства води до извода, че сключването на
договор за застраховка представлява задължително условие за получаването на кредита. Ето
защо, заплащането на застрахователната премия е следвало да бъде включено в ГПР /арг. от
т. 1 от § 1 от ДР на ЗПК/, което не е сторено.
Така се приема например в Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. №
578/2022 г., III г. о, съгласно което „В случая получаването на кредита при предлаганите
условия/т. 2 от условията по договора/ включва заплащането на застрахователна премия за
покупка на застраховка "Защита на плащанията". Следователно застрахователната премия
представлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в
договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК.“, така
е прието и в Определение № 50401 от 28.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1124/2022 г., II т. о.;
Определение № 50056 от 30.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 632/2022 г., I т. о., ТК и др.
Действително след формираната съдебна практика дружеството-заемодател е
изключило част от условията по договорите си за кредит, застраховки и формуляр за
преддоговорна информация, на които са се основали съдилищата, за да приемат, че
сключването на застраховка е задължително условие за получаване на кредита. Липсата на
част от тези клаузи, обаче, не означава, че дружеството фактически не продължава да го
налага. В действителност на съда е служебно известно от множество други идентични
6
казуси, че то продължава да изисква сключването на застрахователни договори при
отпускане на кредити.
С оглед горното при подобно некоректно посочване в договора на ГПР, без да са
включени разходите за допълнителни услуги –в конкретния случай застраховка „Защита на
плащанията“, се нарушава разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица на
нарушението на въпросната разпоредба е недействителност на договора на осн. чл. 22 ЗПК и
дължимост единствено на чистата сума по кредита на осн. чл. 23 ЗПК.
Ето защо съдът намира, че към настоящия момент с оглед нищожността на договора
ответникът дължи общата сума по кредита в размер на 9650 лв.
Ищецът претендира единствено главница по месечни вноски за периода от 01.01.2020 г.
до 01.08.2021 г. в размер на 2820,39 лв. Главниците по вноските за този период, видно от
таблица на стр. 3 от ССчЕ, са в общ размер на 2822,40 лв. От експертизата се извежда, че за
периода длъжникът е заплатил суми в общ размер от 1784,60 лв. Като се отнесат тези
плащания само към действително дължимите главници за периода остава дължима сумата от
1037,80 лв., до която следва да се уважи искът.
Съответно, тъй като договорната лихва също не е част от чистата сума по кредита,
искът с правна квалификация чл. 240, ал. 2 ЗЗД следва да се отхвърли, като неоснователен.
Относно иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД.
Обезщетението за несвоевременно изпълнение на парично задължение има акцесорен
характер и възниква от момента на изпадане на длъжника в забава по отношение на
главното му задължение.
Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал.2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение,
какъвто е и даденият казус, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от
кредитора. В хипотезата на чл. 23 ГПК, която е проявление на принципа заложен в чл. 59,
ал.1 ЗЗД, вземането е изискуемо от деня на разместване на благата, тъй като
неоснователността на преминаване на благата съществува при самото преминаване, а не в
някой последващ момент, като същото не е обвързано със срок, поради което съгласно чл.
69, ал.1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Вземането за обезщетение
за мораторна лихва при този състав, както и при общия на неоснователно обогатяване,
възниква от деня на забавата на длъжника, която при липсата на определен срок настъпва
след покана на кредитора. Поканата за заплащане на обезщетение има значение за
определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи
обезщетение по чл. 86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху сумата, с която
неоснователно се е обогатил /в посочения смисъл е и задължителната съдебна практика,
обективирана в решение № 394/27.11.2015 г. по гр.д.№ 3 034/2015 г. на ВКС, IV ГО; решение
№ 218/29. 12.2015 г. по гр.д.№ 7310/2014 г. на ВКС, I ГО; решение № 48/10.09.2012 г. по т.д.
№ 237/ 2011 г. на ВКС, II ТО; решение № 706/30.12.2010 г. по гр.д.№ 1769/2009 г. на ВКС, III
ГО; решение № 113/29.08.2012 г. по т.д.№ 396/2011 г. на ВКС, II ТО, постановени по реда на
чл. 290 ГПК и др./
7
По делото липсва покана за плащане, която да е била редовно връчена на длъжника.
Същият би могъл да се счита за уведомен единствено при получаване на съобщението,
удостоверено с подпис при връчване или връчването му по реда на чл. 47 ГПК чрез
залепване от оправомощен орган –ЧСИ или нотариус.
Ето защо съдът намира, че длъжникът не е бил надлежно уведомен за отправената
покана, след която същият да е изпаднал в забава. По тези съображения съдът счита, че
следва да отхвърли исковете за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната
лихва в размер на 851,59 лв. за периода 01.01.2020 г. – 22.12.2022 г.
По разноските:
Цена на предявения иск: 6 123 лв.; Уважен размер: 1 037,80 лв.; Отхвърлена част:
5085,20 лв.
Разноски на ищеца:
В заповедно производство: ДТ– 122,46 лв.; адвокатско възнаграждение – 180 лв. и в
исковото производство: ДТ – 138,40 лв.; Депозит за съдебно-счетоводна експертиза – 350 лв.
или общо 790,86 лв. Следва да се посочи, че в исковото производство не е бил представен
договор за правна помощ, нито доказателства за плащане по него, поради което не се следва
да се присъжда адвокатско възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК с оглед уважената част от исковете на ищеца се
дължат разноски по делото в размер на 134,04 лв.
Разноски на ответника: Заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лв.,
което не подлежи на намаляване като се отчита правната и фактическа сложност на делото,
както и че същото е близко до минималния размер, изчислен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2
Наредба № 1 МРАВ от 912,30 лв.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК с оглед отхвърлената част от исковете на ответника се
дължат разноски по делото в размер на 830,51 лв.
Така мотивиран, съдът,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422 от ГПК спрямо М. Й. ЗАНЕВА -
ТОДОРОВА с ЕГН: ********** и с адрес: гр. София, ул. „Лазар Михайлов“ № 48Б, вх. А,
ет. 5, ап. 14, че дължи заплащането на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Малинова долина, ул. „Рачо Петков –
Казанджията“ № 4-6, и със съдебен адрес: гр. София, бул. „Александър Малинов” № 51, ет.
1, офис 19Б, на сумите по заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
8
по ч.гр.д. № 70355/2022 г. по описа на СРС, ІІ г.о., 57-ми състав, както следва:
- на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата от 1037,80 лв.,
представляваща част от главница по договор за потребителски кредит от 06.12.2019 г.,
дължима за периода от 01.01.2020 г. до 01.08.2021 г., ведно със законна лихва от 22.12.2022 г.
до изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 1037,80 лв. до пълния
предявен размер от 2 820,39 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Малинова долина, ул. „Рачо Петков –
Казанджията“ № 4-6, и със съдебен адрес: гр. София, бул. „Александър Малинов” № 51, ет.
1, офис 19Б, искове за признаване за установено спрямо М. Й. ЗАНЕВА - ТОДОРОВА с
ЕГН: ********** и с адрес: гр. София, ул. „Лазар Михайлов“ № 48Б, вх. А, ет. 5, ап. 14, че
дължи заплащането на сумите по заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК по ч.гр.д. № 70355/2022 г. по описа на СРС, ІІ г.о., 57-ми състав, както следва:
-на основание чл.240 ал.2 от ЗЗД сумата от 2 451,02 лв. представляваща договорна
лихва за периода 01.01.2020 г. до 01.08.2021 г.;
-на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.33 ал.1 от ЗПК сумата от 851,59 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размера на законната лихва върху главницата за
периода от 01.01.2020 г. до 22.12.2022 г.;
ОСЪЖДА М. Й. ЗАНЕВА - ТОДОРОВА с ЕГН: ********** и с адрес: гр. София, ул.
„Лазар Михайлов“ № 48Б, вх. А, ет. 5, ап. 14, ДА ЗАПЛАТИ на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД с
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Малинова долина, ул.
„Рачо Петков – Казанджията“ № 4-6, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 134,04 лв.,
разноски по делото.
ОСЪЖДА „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Малинова долина, ул. „Рачо Петков – Казанджията“ № 4-6, ДА
ЗАПЛАТИ на М. Й. ЗАНЕВА - ТОДОРОВА с ЕГН: ********** и с адрес: гр. София, ул.
„Лазар Михайлов“ № 48Б, вх. А, ет. 5, ап. 14, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от
830,51 лв., разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред Софийски градски съд.
9
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10