Р Е Ш
Е Н И
Е
№84/ 13.04.2020 г.
гр. Шумен
Шуменски
окръжен съд, в публичното заседание на двадесет и седми февруари, през две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: А.Карагьозян
Членове: 1.З.Иванова
2.С.Стефанова
при
секретаря Ж.Дучева, като разгледа докладваното от съдия Зара Иванова в.гр.д. №40 по описа за 2020 година, за да се произнесе
взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №357/30.10.2019г. по
гр.д.№876/2019г. НПРС е отхвърлил предявеният от Б.М.М., ЕГН ********** и З.Х.М.,
ЕГН ********** , съдебен адрес: *** иск
по чл.108 от ЗС за признаване за установено спрямо ответницика Н.Ш.М., ЕГН **********
, че са собственици на 1/ дворно място с площ от 1200 кв.м. (хиляда и двеста
квадратни метра), със застроени в него жилище, лятна кухня и навес с оградни
стени, находящо се в с. В., образуващо УПИ ХІІ-92 в кв. 17 по плана на с. В.,
при граници: улица, УПИ ХІV.92, ІХ-95, ХІІ-93 и 2/ празно дворно място с площ
от 1215кв.м. (хиляда двеста и петнадесет квадратни метра), находящо се в с. В.,
образуващо УПИ ХІV-92, в кв. 17, при граници: улица, УПИ ХV-91, ІІ-90, ІІІ-89,
ІХ-95 и ХІІІ-92, и да ги осъди да им предадат владението върху посочения имот .
Отхвърлена е и претенцията по чл.537, ал.2 от ГПК , за отмяна НА № 39, том , дело
№ /11.03.2015 г. на Нотариус с рег. № на нот.камара, , с който ответникът е
признат за собственик на процесния имот на основание наследство , дарение и давност. Ищците са
осъдени да заплатят на ответника извършените деловодни разноски в размер на 800
лева .
Недоволни от
постановеното решение са останали ищците които в срок са подали въззивна жалба
. Твърдят , че решението е неправилно, като са изложили конкретни съображения в
тази насока .
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор , в който оспорва жалбата. Счита, че обжалваното решение е правилно и моли да бъде потвърдено. Моли за присъждане на разноските извършени във въззивната инстанция.
Въззивната жалба е подадена в срок, редовна и процесуално допустима.
Съдът
констатира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което
и спора следва да се разгледа по същество.
Шуменският
окръжен съд, след като обсъди доводите изложени в жалбата, становищата на
страните, и прецени поотделно, и в съвкупност събраните по делото
доказателства, намери жалбата за неоснователна по следните съображения :
Производството
по гр.д.№876/2019г. по описа на НПРС е образувано въз основа на подадена от Б.М.М.
и З.Х.М., в която твърдят, че са
собственици на недвижими имоти – дворно място заедно с построените в него
жилищна сграда и стопански постройки с обща площ от 1790кв.м. по плана на с. В.,
общ. Н.К., обл. Ш., за което е отреден УПИ І – 245 в кв. 34 по действащия план
на селото към 1981 г., съгласно НА № 56, том , дело № /13.03.1981 г., като
имотът бил придобит от праводателите на първия ищец, по време на брака му, като
през 1982 г. бил застроен с ново жилище и стопански постройки. В този имот
ищците живели със семейството си. Ищците се изселили в РТурция след 1995 г.,
заедно с двете си деца, а дъщеря им останала в България и ищцата З.М. се
съгласила ответникът Н.Ш.М. да се грижи
за имота и поддържа, докато ги няма. Ответникът изразил желание да го купи, но
не разполагал със средства. Ищците твърдят, че през годините са се връщали в
имота, интересували са се и са предлагали на ответника да му го продадат, но
той отказвал, т.к не разполагал с пари. Между тях не е постигната договорка
нито за продажба, нито за дарение на имота в полза на ответника. В периода от
2005-2015 г. ищците редовно се връщали в България и отсядали в собствения си
имот, необезпокоявани от никого. Ответникът ги допускал в имотите, посрещал ги
е заедно с баща си в имотите и ги уверявал, че ще продължава да се грижи за
тях. През 2018 г. първият ищец отново се върнал в България и отишъл в дома си,
където бил допуснат от ответника, но след няколко дни узнал, че ответникът се
снабдил с НА за собственост на имота на свое име, което станало с НА № 39, дело
№ /11.03.2015 г. по описа на Нотариус с рег. № на НотК, в който имота бил
записан като: 1/ дворно място с площ от 1200 кв.м. със застроени в него жилище,
лятна кухня и навес с оградни стени, находящо се в с. В., образуващо УПИ ХІІ-92
в кв. 17 по плана на с. В., при граници: улица, УПИ ХІV.92, ІХ-95, ХІІ-93 и 2/
празно дворно място с площ от 1215кв.м., находящо се в с. В., образуващо УПИ
ХІV-92, в кв. 17, при граници: улица, УПИ ХV-91, ІІ-90, ІІІ-89, ІХ-95 и
ХІІІ-92.Ищците сочат, че ответникът не е придобил имотите, тяхна собственост
нито по възмезден, нито по безвъзмезден начин, т.к те не са му го продавали или
дарявали. Ответникът е бил държател на имотите, т.к със знанието и съгласието
на ищците ги е държал за тяхна сметка. В полза на ответникът не е изтекла
придобивната давност по чл. 79 от ЗС. Ищците сочат, че не са се дезинтересирали
от имотите си, имат регистриран постоянен и настоящ адрес в един от тях, а
ответникът към датата на придобиването им е имал различен адрес от този, на
който се намират имотите. Ищците сочат, че са лишени от владението на имотите
си, а ответникът ги владее без правно основание. Предвид на горното ищците
молят съда да постанови решение, с което да признае спрямо ответника, че са
собственици на 1/ дворно място с площ от 1200 кв.м. със застроени в него
жилище, лятна кухня и навес с оградни стени, находящо се в с. В., образуващо
УПИ ХІІ-92 в кв. 17 по плана на с. В., при граници: улица, УПИ ХІV.92, ІХ-95,
ХІІ-93 и имот празно дворно място с площ от 1215кв.м., находящо се в с. В.,
образуващо УПИ ХІV-92, в кв. 17, при граници: улица, УПИ ХV-91, ІІ-90, ІІІ-89,
ІХ-95 и ХІІІ-92, както и да го осъди да им предаде владението върху имотите.
Ищците искат на основание чл. 537, ал.2 от ГПК да се отмени издадения
нотариален акт за собственост по давностно владение в полза на ответника.
Ответникът,
в рамките на законоустановения срок по чл.131 от ГПК е представил писмен
отговор, с който сочи, че искът е допустим, но е неоснователен.В отговора е
посочено, че ищците напускайки България през 1995 г. са предали владението на
имота бащата на ответника Ш.М. Ю.. На 14.07.1995 г. ищцата З.А.М.,***, в
присъствието на свидетели е упълномощила Ш.Ю. да упражнява фактическата власт
върху недвижимия имот, представляващ къща, сайвант, както и застроено и
незастроено дворно място с площ от 2 500кв.м., находящ се в с. В., който
съгласно пълномощното бил уговорен между тях за покупко – продажба. От това
пълномощно се установявало, че ищцата е получила сумата от 40 000лв.,
останалата сума била уговорена в размер на 2 100 германски марки, за срок
от една година. Ответникът сочи, че сумата е предадена в указания срок на сина
на ищците в присъствието на свидетели. Общата сума, която ищците са получили за
имота е 140 000лв. Ответникът сочи, че от 1995 г. неговият наследодател е
придобил собствеността върху имота и го е владял до смъртта си през 2007 г.
След неговата смърт владението било продължено от неговата съпруга и синовете
му Н.М. и Ю. М.. Ответникът сочи, че през 2015 г. наследниците на Ш.Ю. са се
снабдили с констативен нотариален акт за собственост върху имота. Ответникът
сочи, че през целия период от 1995 г. имота се обитава от Д.Р.. Твърди, че
ответниците през годините не са идвали в имота, не са отсядали в него и не са
полагали грижи за него. Такива грижи са полагали Ш.Ю., неговата съпруга и
синовете им.
Предвид естеството на иска – по чл.108 от ЗС - за ревандикация на недвижим имот , първоинстанционният съд е
приел, че т.к. всяка от страните притежава документ за собственост са приложими постановките на Тълкувателно
решение №11/21.03.2013г. по т.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС, според които при оспорване на признатото с акта
(нотариалния акт по чл.587 ГПК ) право на собственост тежестта на доказване се
носи от оспорващата страна , без да намира приложение редът по чл.193 от ГПК.
При условие, че всяка от страните притежава титул удостоверяващ право на
собственост , тежестта на доказване се разпределя според общото правило по
чл.154 от ГПК – всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия
състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание . Поради
посоченото е приел, че ищците не са доказали, че е осъществен фактическият
състав на придобивното основание легитимиращи ги като собственици на имота. Районният
съд правилно е разпределил доказателствената тежест , като се е съобразил със
задължителните разяснения във визираното
тълкувателно решение. Въпреки, че ответникът не е оспорил изрично придобиването
на имота по давност от ищците , следва да се приеме, че е налице оспорване на
нотариалния акт на ищците, издадено по реда на чл.587 от ГПК. Този извод следва
от мотивите на Тълкувателно решение №11/21.03.2013г. по т.д.№11/2012г. на ОСГК
на ВКС, в което е прието, че
оспорването на нотариалния акт по чл.587 ГПК може да се изразява както в
доказването на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и
в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание
или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму
след издаването на акта. В случая, като претендира права противопоставими на
титуляра на акта , ответникът е оспорил нотариалния акт . Поради посоченото,
районният съд резонно е приел, че следва
да обсъди осъществени ли са елементите на фактическия състав на отразеното в
нотариалния акт на ищците придобивно основание . От друга страна въззивният съд
намира, че е извършил неправилна преценка на релевантните обстоятелства, в
резултат на което е достигнал до неправилен
правен извод , че ищците не са доказали , че са придобили имота по
давност . По делото не е спорно, а се доказва и от показанията на разпитаните
по искане на ищците свидетели Ю.О.и М.С., че през 1982г. ищецът Б.М.М., който към този момент е бил в брак
с ищцата З.Х.М.
е построил
къща в процесното дворно място , в която
живеел , т.е. осъществявал владение по смисъла на чл.68,ал.1 от ЗС . Една година по-рано е бил издаден НА № 56, том , дело № /1981 г. но
РС Нови пазар, с който е
признато , че ищецът Б.М.М.,
е собственик
на процесния имот, придобит по давност. Въззивният съд счита, че НПРС правилно
е приел, че от събраните доказателства
ищците са напуснали РБългария и трайно са се установили в РТурция през 1989г. ,
а не както е посочено в исковата молба през 1995г. До 1995г. когато в имота се настанил ответникът и
неговите родители , имотът бил необитаем . Отчитайки горното обстоятелство , в
обжалваното решение е прието, че през 1989г.
владението осъществяно от ищеца е прекъснато за повече от шест месеца , в
резултат на което течението на придобивната давност е прекъснато . Настоящият съдебен състав не споделя
становището, че с напускане на пределите на РБългария владението на ищците е прекъснато . В
съдебната практика ( Решение №191/27.04.2011г. по гр.д.№776/2010г. на ВКС , Решение
№ 17 от 19.02.2016 г. по гр. д. № 4335 / 2015 г. на Върховен касационен съд,
2-ро гр. отделение ) се приема , че владението по смисъла на чл.79,ал.1 от ЗС не
се изразява в непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху имота.
Фактическата власт върху имота може да се осъществява и чрез периодични
посещения в имота и представлява действие по осъществяване на владение по
смисъла на чл.79,ал.1 от ЗС, когато същите сочат намерение имотът да се счита
за свой. Освен това се приема, че е достатъчно владелецът във всеки момент
когато пожелае да може да реализира владелческата си власт. Без правно
значениее дали същият се е възползвал от тази възможност , щом спрямо имота не
са осъществявани действия от трети лица , създаващи съмнение в явността на
владението или водещи до прекъсването му. В случая, от гласните доказателства
се установява , че до 1995г. ищците периодично се завръщали в РБългария ,
„наглеждали” имота , от друга страна до посочената година никой друг не е ползвал имота и не е
предявявал някакви претенции . Предвид горното приема , че ищците за периода
от 1981г. до 1995г. са осъществявали
владение годно да ги направи собственици
. Въззивиният съд не споделя и становището на районния съд, че в исковата молба
не са заявени твърдения за придобиване правото на собственост от ищците , а
само такова касаещо праводателите на на
ищеца Б.М.М., Вярно е , че в обстоятелствената
част на исковата молба е налице известно противоречие , т.к. е посочено, че
имотът е придобит от праводателите на първия ищец , но с факта на издаване на НА № 56, том ,
дело № /1981 г. но РС Нови пазар, в който като собственик по давностно владение е
посочен ищецът Б.М.М., както твърденията за осъществено от
него и съпругата му владение до 1995г. , по същество е налице претенция за придобиване
на имота по давност от тях.
Независимо
от горното, съдът намира , че обжалваното решение е правилно, т.к. към датата
на подаване на исковата молба правото на собственост е погасено, т.к. е
придобито от ответника . Безспорно, през 1995г. ищците са предали фактическата
власт върху имота на Ш. Ю. - баща на ответника . Ищците твърдят, че
намерението и на двете страни е било посоченото лице да живее, да пази
и съхранява имота. За опровергаване на
тези твърдения ответникът е представил документ наименуван „Пълномощно „
съставен през 1995г. В него ищцата З.М.
е упълномощила Ш. Ю. да съхранява и пази недвижимия имот. Следващият абзац на
пълномощното предвижда , че имотът е уговорен за продажба , като е посочена и
продажната цена . Удостоверено е , че част от уговорената цена е платена ,
предвиден е и срока за изплащане на остатъка . Анализирайки текста на
„пълномощното” районният съд е достигнал до извод, че документът съдържа всички
елементи на предварителен договор . Какво е естеството на документа и какви
права и задължения поражда действително е релевантно с оглед възраженията на
страните . В съдебната практика трайно е установено становището , че когато
фактическата власт върху имот е предадена въз основа на предварителен договор ,
то тя изначално има характер на владение- упражняващият фактическата власт
държи имота за себе си, т.к. има увереността, че ще придобие имота за себе си .
Поради това, за придобиване на имота по давност, не е необходимо да се доказва
т.нар преобръщане на държането във владение, нито намерението за своене .Приема
се също , когато владението е предадено въз основа на изрична
уговорка по предварителен договор, не е необходимо да се доказва, че
владелецът е отблъсквал собствениците на имота - достатъчно е да се
установи само продължителността на владението , както по отношение на
обективния елемент, така и по отношение на намерението за
придобиване по давност . Въззивният съд
намира, че формулировката в „пълномощното” , посочваща , че е „уговорено за
продажба” , както и удостоверяването на факта, че част от уговорената продажна
цена е заплатена, може да се направи извод, че действителната воля на страните
е била за сключване на предварителен договор за продажба на имота. При този
извод , съдът приема , че бащата на ответника , както и майка му Д.Ю. са
установили владение продължило до 2007г. , когато Ш. Ю. е починал . Владението
е притежавало всички изискуеми елементи - явно,
необезпокоявано, трайно. В тази
връзка намира за недоказани твърденията на ищците , че след 1995г. са
посещавали периодично имота и са демонстрирали, че считат имота за свой .
Липсват и доказателства, че като собственици са предявявали искания към
ответника или неговия наследодател да поддържат имота и да правят необходимите
ремонти . Показанията на св.
Ю. О.и св. М.Б., разпитани
по искане на ищците са крайно
оскъдни и противоречиви и не са в
състояние да обусловят категоричен извод, че ищците са оспорвали владението .
От друга страна , според всички разпитани по искане на ответника , които имат
непосредствени наблюдения , ищците не са проявявали интерес към имота, при
пребиваванията си в РБългария отсядали в друг имот. От представените писмени
доказателства също се установява , че считано от 1995г., първоначално Ш. Ю. и
съпругата му Д.Ю. , а впоследствие и ответникът са заплащали всички задължения
за имота – данъци , вода, ток. По принцип тези обстоятелства не са достатъчни
да се направи извод за реализирано владение , но разгледано в съвкупност с
изложените по-горе обстоятелства
разкрива както обективното , така и субективното отношение на владелците
. Поради всичко посочено по-горе съдът счита, че наследодателят на ищеца ,
неговия баща Ш. Ю. , както и майка му Д.Ю. , за периода от 1995г. до 2007 г. са
осъществявали владение , годно да ги направи собственици по давностно владение .
Наследодателят Ш. Ю. преди смъртта си не
се е позовал на давността , което обаче съобразно възприетото в т.3 от Тълкувателно решение № 4 от
17.12.2012 г. по тълк. д. № 4 / 2012 г. на Върховен касационен съд, ОСГК не е пречка неговите права да се признаят на ответника като негов
наследник в съдебен процес по спор за
собственост. Именно с оглед горната
възможност ответникът се е снабдил с НА № 39, том , дело
№ /11.03.2015 г. на Нотариус с рег. № на нот.камара, , с който е признат за
собственик по наследство и давност , който документ според съда отразява
действителното правно положение .
Предвид
изложеното съдът намира, че обжалваното решение правилно , поради което следва
да бъде потвърдено.
С оглед
изхода от правния спор и на основание чл.78, ал.3 от ГПК , жалбоподателите
следва да заплатят на въззиваемата страна сумата 800 лева – деловодни разноски
във въззивното производство .
Водим от горното и на основание чл. 272 от ГПК, Шуменският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №357/30.10.2019г. постановено по гр.д.№876/2019г. по описа на НПРС
ОСЪЖДА Б.М.М., ЕГН ********** и З.Х.М., ЕГН ********** да заплатят на Н.Ш.М., ЕГН ********** сумата 800 (осемстотин) лева – деловодни разноски извършени във въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва, пред ВКС, в 1-месечен срок от връчването му
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.