РЕШЕНИЕ
№ 242
гр. Плевен, 25.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Силвия Г. И.
при участието на секретаря НАТАЛИЯ СТ. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от Силвия Г. И. Гражданско дело №
20244430102704 по описа за 2024 година
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Пред РС-Плевен е постъпила искова молба от „АДЕССО КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр. ***,
общ. ***, бул. „***“ №*** представлявано от Л.В.Л., чрез адв. Г. Д. от САК,
против Д. И. П., ЕГН **********, от гр. Плевен, жк. „***“, бл. ***, вх.***, с
правно основание чл. 422, ал.1 ГПК.
Твърди се, че по Запис на заповед, издаден на 04.01.2023 г. в гр. Плевен,
ответницата се е задължила да заплати безусловно на „Адессо Кредит
България" ЕООД, или на негова заповед, сумата от 781 /седемстотин
осемдесет и един/ лева, платима при предявяване на записа за плащане.
Твърди се, че една година след издаването на записа, а именно - на
04.01.2024 г., ищецът предявил записа на заповед за плащане на ответницата,
но същата не изплатила на дружеството исканата сума.
Ищецът твърди, че до момента, въпреки многократните му искания и
след предявяването на записа за плащане, ответницата не е изплатила
дължимата сума.
1
Сочи, че за дружеството възникнал правен интерес от подаване на
молба за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист,
въз основа на издадения от ответницата в полза на „Адессо Кредит България"
ЕООД запис на заповед, съгласно чл. 418, ал. 1 от ГПК.
В тази връзка сочи, че е образувано ч. гр. дело № 1164/2024 г. по описа
на Районен съд - Плевен, като е издадена Заповед № 763 за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 05.03.2024 г. и
изпълнителен лист за вземането на „Адессо Кредит България" ЕООД по
горепосочения запис на заповед за сумата от 781 лева, ведно със законната
лихва върху тази сума-главница, считано от 28.02.2024 г. /датата на подаване
на заявлението по чл. 417 от ГПК/, до окончателното изплащане на вземането,
както и за сумите от 25 лева за държавна такса и от 260 /двеста и шестдесет/
лева за юрисконсултско възнаграждение.
Ищецът сочи, че след подадено възражение в срок от длъжника, и в
едномесечен срок от съобщението, след дадените указания с разпореждане по
ч.гр. дело № 1164/2024 г. по описа на Районен съд – Плевен, ищецът е
предявил настоящия иск за установяване на вземането си.
Изложени са съображения, че приложеният към заявлението на
дружеството за издаване на заповед за изпълнение писмен документ по чл. 417
ГПК - запис на заповед, е редовен от външна страна /издаден от посочения в
него издател и съдържащ всички изискуеми реквизити/ и е подписан от
ответницата, и в този си вид е надлежно и достатъчно доказателство за
съществуването на инкорпорираното в него вземане срещу ответницата.
Отправено е искане, да бъде постановено решение, с което Съдът да
признае за установено спрямо ответницата, че същата дължи на ищеца
„Адессо Кредит България" ЕООД сумата от 781 /седемстотин осемдесет и
един/ лева, представляваща парично вземане по Запис на заповед, издаден от
ответницата в полза на дружеството на 04.01.2023 г. в гр. Плевен, с падеж на
паричното задължение - на предявяване, предявен за плащане на 04.01.2024 г.,
ведно със законната лихва за забава върху горната сума - главница, считано от
28.02.2024 г. /датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК/ до
окончателното изплащане на вземането, както и сумите от 25 /двадесет и пет/
лева за внесена държавна такса, и от 260 /двеста и шестдесет/ лева за
юрисконсултско възнаграждение, за които суми е издадена Заповед № 763 за
2
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от
05.03.2024 г. по ч.гр.д. № 1164/2024 г. на Районен съд - Плевен, със
съответните от това последици и присъждане на направените разноски в
настоящото, и в заповедното производство.
С исковата молба са направени доказателствени искания, претендират се
разноски.
В срока по чл.131 ГПК, ответницата Д. П., редовно уведомена, е подала
писмен отговор чрез *** „Д. М.", представлявано от адв. Д. М. М..
Излагат се доводи, че искът е процесуално допустим, но неоснователен.
Ответницата твърди, че е налице каузално отношение между страните,
което е повод за издаване на процесната запис на заповед - между страните на
04.01.2023г. е сключен договор за потребителски кредит, изпълнението на
който обезпечава издадената запис на заповед. По същия договор ответницата
Д. П. твърди, че е заплатила дължимата главница и лихва.
Релевира възражение за нищожност на целия договор за потребителски
кредит.
Излага доводи, че макар формално договорът за паричен заем да
покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Посочва, че
тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите,
тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Излага аргументи, че като не е оповестил
действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което
обосновава извод за недействителност на целия договор за паричен заем на
основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10
и 11 от ЗПК
Ответницата посочва, че по нищожен договор се дължи връщане само на
чистата главница, за която твърди, че вече е заплатила на ищеца.
3
Направени са доказателствени искания, претендират се разноски.
В открито съдебно заседание ищецът не се представлява.
В открито съдебно заседание, ответникът не се явява, не се
представлява. С молби взема становище по хода на делото. Поддържа
отговора на искова молба. Моли исковата претенция да бъде отхвърлена.
Съдът, след като се съобрази със становищата на страните и събраните
по делото доказателства, прие за установено от фактическа страна следното:
По делото е предявен иск с правно основание чл.422 вр.чл.415 от ГПК
вр. вр. чл. 535 ТЗ вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, с предмет - признаване за установено
по отношение на ответника на вземането, претендирано от ищеца.
От приложеното ч.гр.д. №1164/2024 г. по описа на РС-Плевен се
установява, че същото е образувано на 28.02.2024г. въз основа на депозирано
от ищеца срещу ответника заявление на основание чл.417 от ГПК. Издадена е
Заповед № 763 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 ГПК от 05.03.2024 г. за сумата от 781 /седемстотин осемдесет и
един/ лева, представляваща парично вземане по Запис на заповед, и
изпълнителен лист. След подадено възражение от Д. П., по реда на чл. 414
ГПК, на заявителя са дадени указания по чл.415, ал.1 от ГПК да предяви иск.
С Определение №3896 от 19.09.2024г. Съдът е задължил ищеца
„АДЕССО КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, в едноседмичен срок от
съобщението, да представи по делото договор за потребителски кредит от
04.01.2023г. На ищеца „АДЕССО КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, е указано на
основание чл. 190, ал. 2 от ГПК, че непредставянето на документите се
преценява с оглед чл. 161 от ГПК. Ответникът не е представил договора за
кредит, поради което Съдът приема за доказани фактите, относно които
страната е създала пречки за събиране на доказателства.
От постъпилата справка от БНБ Вх. № 29388/28.10.2024г. е видно, че
между страните е сключен процесния договор от 04.01.2023г., с главница 500
лева, като ответникът прави уточнение, че номера на договора е ***.
По делото е изслушано заключението по допусната съдебно-счетоводна
експертиза, което Съдът възприема като обективно, обосновано, компетентно
и безпристрастно. Съгласно заключението, ответникът Д. И. П. по Договор за
паричен заем № *** от 04.01.2023 г. е платила общо 554,54 лева, от които
неустойка в размер на 166,96 лева, лихва 46,51 лева и главница 341,07 лева.
4
Вещото лице е представило и в табличен вид заплатените суми. Дадено е
заключение, че по параметри при отпускане на Договор за паричен заем № ***
от 04.01.2023г. при общ размер на кредита 500 лева, за срок 11 двуседмични
вноски, годишна фиксирана лихва 40.00%, анюитетни (равни) вноски, обща
сума за погасяване 551,43 лева, от която лихва 51,43 лева, годишният процент
на разходите е 48.75%. Съгласно заключението, по Договор за паричен заем №
*** от 04.01.2023 г., начислената неустойка е 229,57 лева, която не е включена
в изчисления ГПР.
Вещото лице дава заключение, че при параметри на отпуснатия заем:
общ размер на кредита 500 лева;
срок 11 двуседмични вноски;
годишна фиксирана лихва 40.00%;
анюитетни (равни) вноски; '
размер на месечна вноска 71 лева;
обща сума за погасяване 781 лева, от която лихва 51,43 лева,
неустойка 229,57 лева и главница 500 лева;
годишният процент на разходите е: 696.06%.
Съгласно заключението, по Договор за паричен заем № *** от
04.01.2023 г. на Д. И. П. е отпусната сумата от 500 лева, платени в брой с
разходен касов ордер. Посочено е в заключението, че по Договор за паричен
заем № *** от 04.01.2023 г. на Д. И. П. е начислена сума за главница в размер
на 500 лева, сума за лихви в размер 51,43 лева и неустойка по чл.4, ал.2 от
договора в размер на 229,57 лева.
Дадено е заключение, че Д. И. П., ЕГН: ********** е платила общо
554,54 лева, от които неустойка в размер на 166,96 лева, лихва 46,51 лева и
главница 341,07 лева.
Вещото лице дава заключение, че Д. И. П. по Договор за паричен заем №
*** от 04.01.2023 г. дължи неплатена главница 158,93 лева, неплатени лихви
4,92 лева, неплатена неустойка 62,61 лева и общо дължима сума 226,46 лева.
По параметри при отпускане на Договор за паричен заем № *** от
04.01.2023г., при общ размер на кредита 500 лева, за срок 11 двуседмични
вноски, годишна фиксирана лихва 40.00%, анюитетни (равни) вноски, обща
сума за погасяване 551,43 лева, от която лихва 51,43 лева, годишният процент
на разходите е 48.75%.
Съгласно експертизата, по Договор за паричен заем № *** от 04.01.2023
г. начислената неустойка е 229,57 лева, която не е включена в изчисления ГПР,
като при включването й годишният процент на разходите ще възлезе на
696.06%.
Не са начислявани такси и разноски по договора, извън посочената вече
5
неустойка.
При така установеното от фактическа страна, Съдът прави следните
правни изводи:
В производството в съответствие с правилата за разпределение на
доказателствената тежест, ищецът следва да докаже наличието на валидна
запис на заповед и настъпването на изискуемостта на сумата по записа на
заповед; ответникът следва да докаже е да докаже, че е изпълнил
задължението си за плащане на сумата по издадената запис на заповед. С
оглед въведеното от самия ответник каузално правоотношение, във връзка с
което е заявено оспорване от ответника, в тежест на ответника е да докаже и
елементите на твърдения договор за заем и изпълнението, както и твърдените
обстоятелства, на които основава възраженията си за нищожност на договора
за потребителски кредит; че е сключил договор за потребителски кредит, част
от съдържанието на който е оспорената клауза; че оспорената клауза е
нищожна, поради противоречие със закона, както и че е неравноправна по
смисъла на ЗПК.
Съдът е указал на страните доказателствената тежест в производството с
определението по чл.140 от ГПК. Със същото Определение №3896 от
19.09.2024г. Съдът е задължил ищеца „АДЕССО КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, в едноседмичен срок от съобщението, да представи по делото
договор за потребителски кредит от 04.01.2023г. На ищеца „АДЕССО
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, е указано на основание чл. 190, ал. 2 от ГПК,
че непредставянето на документите се преценява с оглед чл. 161 от ГПК.
Ответникът не е представил договора за кредит, поради което Съдът приема за
доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на
доказателства.
Категорична и постоянна е практиката на ВКС, че при наличие на
безспорни данни, че записът на заповед като абстрактна сделка обезпечава
изпълнението на друго каузално правоотношение между ищеца кредитор и
ответника длъжник, в производството по чл.422 ГПК за установяване
вземането на кредитора, следва да бъдат събрани доказателства и да се
изследва въпроса както за действителността/недействителността на
менителничния ефект, така и за каузалната сделка, за чието обезпечение е
издаден записът на заповед.В този смисъл е решение на ВКС№159 от
15.12.2011г.,постановено т.д.№1048/2010г.; решение № 149 от 05.11.2010г.по
6
т.д.№49/2010г.; решение на ВКС №105 от 13.07.2012г.по т.д.№546/2011г.,
постановени по реда на чл.290 ГПК. Недействителното каузално
правоотношение препятства както възникването на поетите с конкретната
сделка права и задължения, така и на поетите със записа на заповед
менителнични права и задължения. Същевременно погасяването на паричното
задължение по каузалната сделка, обезпечено със запис на заповед, ще има за
последица и погасяване на абстрактното задължение, обективирано в
съдържанието на записа на заповед.
Въз основа на събраните писмени доказателства, включително
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, Съдът приема за доказани
твърденията на ответника, че между „Адессо Кредит България" ЕООД и
ответника е налице облигационна връзка, възникнала по силата на сключен
между тях Договор за паричен заем № *** от 04.01.2023г., по силата на който
на ответника, като потребител, е предоставен кредит в размер на 500 лева, със
срок на кредита - 11 месечни погасителни вноски, годишна фиксирана лихва
40.00%, анюитетни (равни) вноски, обща сума за погасяване 551,43 лева.
В тази връзка от приетото заключение по съдебно-счетоводната
експертиза, настоящият съд намира за установен по делото и факта, че
кредитът е усвоен.
Съдът намира, че гореописаният договор, сключен между страните на
04.01.2023г. установява наличието на валидно каузално правоотношение-
договор за заем по силата на който ищецът е предоставил на ответника в заем
сумата от 500 лева главница.
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение, предоставяне на заемната сума в размер на 500 лева, следва
да се прецени дали този договор е действителен както с оглед направените
възражения на процесуалния представител на ответника, така и в изпълнение
на служебните задължения за преценка на действителността на договор /или
клаузи от него/, сключен с потребител.
Съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно чл.22 от ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20, и ал.2,
и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл.22 от ЗПК - недействителност на договора за
7
потребителски кредит, като последиците са уредени в чл.23 от ЗПК -
отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Доколкото се касае за императивни разпоредби, нарушението на които влече
нищожност на целия договор за потребителски кредит и тъй като самия
ответник чрез процесуалния си представител е релевирал възражения за
нищожност в тази връзка, Съдът следва служебно да провери съответствието
на договора със същите. Това е така, защото ответникът има качеството
потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на Закона за защита на
потребителите, според който потребител е всяко физическо лице, което
придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване
на търговска или професионална дейност.
В случая, с отпускането на кредит в размер на 500 лева в полза на
ответника като физическо лице, му е предоставена „финансова услуга“ по
смисъла на §13, т.12 от ДР на ЗЗП. Като потребител, ответникът разполага със
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които Съдът следи служебно. По отношение задължението на националния
съд да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори, следва в допълнение на гореказаното
да се добави, че е налице категорично установена съдебна практика /например
Решение №23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №3686/2014 г., I т.о./, която
задължава първоинстанционния и въззивния съд да следят служебно за
наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят,
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на
договора са нищожни /т.1 и т.3 от Тълкувателно решение №1/09,12,2013 г. по
тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение №384/02,11,2011 г. на ВКС по
гр.д. №1450/2010 г., I г.о. и определение №751/17,08,2010 г. на ВКС по гр.д.
№2022/2009 г., I г.о. /. В този смисъл е и чл.24 от ЗПК, която разпоредба, във
връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл.143 - 148 от ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни - чл.26, ал.1, пр.1
и пр.2 от ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
съгласно Тълкувателно решение №1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. №1/2020 г.,
ОСГТК, и с разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди
изрично задължение на Съда да следи служебно за нищожността по чл.146,
ал.1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори Съдът има и в заповедното
производство. При установяването на такава клауза, на основание чл.411, ал.2,
т.3 от ГПК, Съдът отказва издаването на заповед за изпълнение.
8
Съдът, счита, че процесният договор за кредит е нищожен на следните
самостоятелни основания:
Нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК сочи, че договорът трябва да
съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. От
систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл.19, ал.1 и Приложение №1
към ЗПК се достига до извода, че годишният процент на разходите следва да
бъде посочен в договора за потребителски кредит като числова стойност,
както и следва да бъде посочен начина на неговото формиране, т. е. какво се
включва в годишния процент на разходите. Тази величина се посочва съгласно
решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело №С290/19 г. с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Окръжен съд Търнава,
Словакия. Това разбиране трябва да се тълкува в смисъл, че не се допуска в
договор за потребителски кредит годишният процент на разходите да бъде
посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон между минимална и
максимална ставка. Посочените изисквания на закона да се посочат взетите
предвид допускания при изчисляване на ГПР не са самоцелни, необходимо е
на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация
за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи,
като в този смисъл е и изискването на чл.10, параграф 1, б.“ж“ от Директива
2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за изчисляването на
този процент. В процесния договор ГПР е определен в размер на 48,75%, като
съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, показателите,
включени при формиране на ГПР са главница и лихва.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Поради
липсата на яснота относно начина, по който е формиран посочения ГПР, се
препятства възможността на потребителя да прецени дали да сключи договора
за кредит при определените условия за връщане на заетата сума и обуславя
9
нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем за потребителя начин /чл.10, ал.1 от ЗПК/. Поради това, че не са
посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, не е
спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен съгласно чл.22 от ЗПК, поради което и съгласно
разпоредбата на чл.23 от ЗПК кредитополучателят дължи чистата стойност на
кредита, но не и лихва или други разходи по кредита. Тази разпоредба от една
страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга - към
стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите
при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс
между интересите и на двете страни. В случая липсва ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора по смисъла на чл.11, т.10 от ЗПК, което
не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора, предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти на защита.
Тук следва да се отбележи, че съгласно заключението на вещото лице,
при определяне на ГПР, ако се приеме стойност на кредита 500 лева и освен
възнаградителната лихва се включи и неустойката, която неминуемо е било
предварително ясно, че ще бъде начислена, се получава ГПР от 696,06%, а в
договора е посочен ГПР 48,75%. ГПР от 606,06% многократно надвишава
допустимия от 50 %.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита,
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл.6, §1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски
практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно
да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би
взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на
чл.4, §1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в
неговата цялост. Съгласно така посочената разпоредба договорът следва да
съдържа ГПР не само като краен израз в цифрово изражение в процент, но и
да посочва взетите предвид допускания, използвани при неговото изчисляване
по определения в Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК начин - което
приложение съдържа формулите за изчисляване, общите положения и
допълнителните допускания, на база които се извършва изчисляването, като се
вземат предвид задължителните за потребителя разходи по кредита. Тази
императивна досежно съдържанието на договора правна норма е нарушена,
което е самостоятелно основание за недействителност на целия договор.
Освен това, във връзка с изложеното е нарушена и императивната норма на
чл.10, ал.1 във връзка с възведеното от нея изискване договорът да е написан
10
по ясен и разбираем начин досежно всички негови съществени елементи -
също самостоятелно основание за недействителност. Липсата на каквато и да
е яснота за начина по който е формиран ГПР прави невъзможна и преценката
дали той е действителния такъв, съответно дали общата, дължима от
потребителя сума е действително в посочения размер.
Отделно от дотук изложеното, Съдът счита, че в конкретния случай
уговорената в процесния договор неустойка е разход по кредита, който следва
да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите, но
отделно от главницата - като допълнителен разход - чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК
поради следното: съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи - лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони и други, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит, тоест годишният процент на разходите включва
лихвеният процент по кредита, както и всички останали разходи, които следва
да бъдат заплатени към момента на сключване на договора или в бъдеще.
Следователно се налага извода, че неустойката е следвало да бъде включена в
годишният процент на разходите по кредита. Този извод следва и от
обстоятелството, че в случая неустойката представлява част от месечната
погасителна вноска по кредита. В Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10
на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6,
параграф 1, буква „г“ от Директива 2005/29. След като посочването на такъв
ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва
да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6,
параграф 1 от тази директива. Това от своя страна означава, че клаузата за
общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна
по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост. Установяването на
нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от
елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13
компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер
на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит,
като тази констатация не се отразява непосредствено на преценката за
действителността на сключения договор за кредит, от гледна точка на член 6,
параграф 1 от Директива 93/13.
Плащането на неустойката обаче не е отразено като разход при
формирането на оповестения ГПР от 48,75% въпреки, че е включена в общия
дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл.19, ал.1 от ЗПК. При отчитането този
несъмнен разход, не към главницата, действителният ГПР би бил значително
завишен – 696,06%, многократно повече от 50%, което означава, че
11
процесният договор е в противоречие и с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Според същата, която предвижда, че годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, т. е. повече от 50 %, а според
чл.19, ал.5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4
размери, се считат за нищожни/, съгласно приетото и неоспорено от страните
заключение на съдебно-счетоводната експертиза, което Съдът възприема като
пълно и обективно. При това положение и въз основа на съвкупната преценка
на всяка от уговорките настоящият съдебен състав счита, че макар формално
процесният договор да покрива изискуеми реквизити по чл.11, ал.1 от ЗПК,
вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т.10 -
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето - чл.22 от ЗПК. В този смисъл като не е
оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази
хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва и/или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на
чл.23 от ЗПК /така определение №531/10.06.2022 г. на ВКС по гр.д.
№2589/2021 г., III г. о., Решение №359/21.03.2023 г. на Пловдивски окръжен
съд по в.т.д.№81/2023 г., Решение №195/08.03.2022 г. на Бургаски окръжен съд
по в.гр.д. №118/2022 г., Решение №71/04.07.2022 г. на Русенски окръжен съд
по в.т.д.№126/2022 г., Решение №1748/05.07.2022 г. на Софийски градски съд
по в.гр.д.№10210/2021 г./.
В чл.23 от ЗПК е предвидено, че когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по него. Тази
разпоредба е императивна и урежда последиците от сключен недействителен
договор за потребителски кредит, като следва да бъде съобразена и приложена
от Съда, независимо, че кредиторът не се е позовал на нея в заявлението.
Действително по този въпрос е съществувало колебание в практиката на
съдилищата, което е преодоляно с постановени решения на ВКС - вж. решение
№ 50174/26,10,2022 г. на ВКС по гр.д. № 3855/2021 г., IV г. о. по правния
въпрос, по който касационното обжалване е допуснато: допустимо ли е
предявен по реда на чл.422 от ГПК иск да бъде уважен на основание чл.23 от
ЗПК до размера на чистата стойност на кредитите, при положение, че съдът е
12
достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл.22 от
ЗПК, е даден положителен отговор. Аргументите са, че при недействителност
на договора, съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Ако тази недействителност се установи в производството по чл.422 от ГПК,
Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 от ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Това следва от характеристиката на договора и задължението за
периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл.55 от ЗЗД, то би се
достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл.23 от ЗПК в специалния ЗПК.
Разрешението, че при установена в хода на исковото производство по
чл.422 от ГПК недействителност на договор за потребителски кредит,
съгласно чл.23 от ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване
на дължимата чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за
чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл.55 от ЗЗД, е
споделено и в решение №60186/28,11,2022 г. на ВКС по т.д. №1023/2020 г., I
т.о., както и в решение №50259/12,01,2023 г. на ВКС по гр.д. №3620/2021 г., III
г.о.
С оглед всичко гореизложено, Съдът приема, че процесният договор е
недействителен на основание чл.22, вр.с чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и
чл.10а от ЗПК. Съгласно чл.23 от ЗПК, в случай че договорът потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Следователно, в настоящия случай, ответникът дължи на ищеца само
непогасената главница по договора.
Следователно ответникът Д. П. дължи на ищеца „АДЕССО КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД сумата от 158,93 лева главница, която съгласно приетото и
неоспорено заключение на съдебно-счетоводната експертиза, е останала
неизплатена по договора.
При това положение настоящият съдебен състав намира, че предявения
установителен иск следва да бъде уважен, но само до размера от 158,93 лева
главница, а останалата част от претенцията- за разликата до 781 лева, следва
да бъдат отхвърлена като неоснователна.
13
По разноските:
Ищецът „АДЕССО КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *** е направил
разноски в исковото производство за държавна такса в размер на 25 лева, от
които ответникът Д. П. следва да бъде осъдена да му заплати на осн. чл. 78,
ал.1 ГПК разноски в общ размер на 5,08 лева, съразмерно с частта от
вземането, която се установи, че съществува. С исковата молба са
претендирани разноски в исковото производство, като е представено
адвокатско пълномощно на адв. Г. Д. САК, в което никъде не е вписана
договорена и платена сума за адвокатско възнаграждение. Такава сума не се и
претендира, като липсва и списък на разноски. Поради гореизложеното и
липса на доказателства за уговорено и изплатено възнаграждение, не следва
да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение на ищеца „АДЕССО
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД.
При този изход на делото, с оглед задължителното тълкуване на закона,
дадено в т.12 от Тълкувателно решение №4/2013 от 18.06.2014 г. по
тълкувателно дело №4/2013 г. по описа на ВКС, ОСГТК, Съдът, който
разглежда иска по чл.415, ал.1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени в заповедното производство, като съобразно изхода
на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство. С оглед изхода на спора, ответникът Д. П. дължи
на ищеца за адвокатско възнаграждение, на основание чл.78, ал.1 от ГП
разноски за заповедното производство по ч.гр.д. №1164/2024г. по описа на РС-
Плевен в размер на общо 285 лева.
Съобразно изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК, ищецът
„АДЕССО КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *** следва да бъде осъден да
заплати на ответника Д. П. направените от нея разноски в настоящото
производство за съдебно-счетоводна експертиза, съдебно удостоверение в
общ размер на 203,10 лева, съразмерно с частта от вземането, която се
установи, че съществува.
Съдът намира, че за уважаването на искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на
основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА е достатъчно да е представен договор за
правна защита и съдействие, сключен между страна в процеса и адвокат-
пълномощник, в който да е записано изрично, че адвокатът ще оказва
безплатна правна помощ и съдействие на страна по делото–физическо лице,
което се намира в затруднено материално положение, както и да е направено
искане за присъждането на такова възнаграждение. Съдът няма задължение по
закон да проверява дали страната е материално затруднена, за да може да
уговаря с адвоката пълномощник на същата, безплатна адвокатска правна
помощ и съдействие по чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, доколкото се касае за вътрешни
14
отношения между представител и представляван. При уговорено адвокатско
възнаграждение между представител и представляван, което е заплатено от
представлявания, разходите се присъждат в полза на страната-упълномощила
адвоката по делото, а при осъществена безплатна адвокатска защита и
съдействие на материално затруднено физическо лице-страна в
производството, разноските се присъждат на адвоката / както е в настоящия
случай/, тоест и в двата случая се дължи адвокатски хонорар предвид изхода
на делото.
В полза на процесуалния представител на ответника следва да се
присъдят разноски за предоставената безплатна правна помощ в минималния
размер по Наредба №1/2004, при съобразяване, че адвокатското дружество е
регистрирано по ЗЗДС. Същевременно, ищецът не е направил възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищцовата страна до
момента на приключване на съдебното дирене. В полза на *** „Д. М.“ гр.
София, вписано в регистър БУЛСТАТ под № ***, фирмено дело №***г. по
описа на Софийски градски съд следва да се присъди сума от 480 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната по производството
безплатна правна помощ, която ищецът „АДЕССО КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК *** следва да бъде осъден да заплати.
Воден от горното, Съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено на основание чл.422 вр.чл.415 от ГПК вр.
чл.535 ТЗ вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, че Д. И. П., ЕГН **********, от гр. Плевен,
жк. „***“, бл. ***, вх.***, ДЪЛЖИ на „АДЕССО КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр. ***, общ. ***, бул.
„***“ №*** представлявано от Л.В.Л., сумата 158,93 лева главница по Запис
на заповед, издаден на 04.01.2023 г. в гр. Плевен, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от
ГПК в Съда – 28.02.2024 г., до окончателното изплащане на сумата, която
представлява част от сумата, за която е издадена Заповед № 763 за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от
05.03.2024 г. по ч.гр.д.№1164/2024 г. по описа на РС-Плевен, като за
разликата до пълния претендиран размер главница от 781 лева,
ОТХВЪРЛЯ иска КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК, Д. И. П., ЕГН **********,
от гр. Плевен, жк. „***“, бл. ***, вх.***, ДА ЗАПЛАТИ на „АДЕССО
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление
15
гр. ***, общ. ***, бул. „***“ №*** представлявано от Л.В.Л., направените в
исковото производство съдебни разноски в общ размер на 5,08 лева,
съразмерно с частта от вземането, която се установи, че съществува.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК, Д. И. П., ЕГН **********,
от гр. Плевен, жк. „***“, бл. ***, вх.***, ДА ЗАПЛАТИ на „АДЕССО
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление
гр. ***, общ. ***, бул. „***“ №*** представлявано от Л. В. Л., направените в
заповедното производство по ч.гр.д. №1164/2024г. по описа на РС-Плевен
разноски в общ размер на 285 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал. 3 от ГПК , „АДЕССО КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр. ***,
общ. ***, бул. „***“ №*** представлявано от Л. В. Л., ДА ЗАПЛАТИ на Д. И.
П., ЕГН **********, от гр. Плевен, жк. „***“, бл. ***, вх.***, направените
разноски за адвокатско възнаграждение размер на 203,10 лева, съразмерно с
частта от вземането, която се установи, че съществува.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА, „АДЕССО
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление
гр. ***, общ. ***, бул. „***“ №*** представлявано от Л.В.Л. ДА ЗАПЛАТИ н
а *** „Д. М.“ гр. София, вписано в регистър БУЛСТАТ под № ***, фирмено
дело №***г. по описа на Софийски градски съд, представлявано от *** Д. М.
М. от САК, адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева за оказаната по
производството безплатна правна помощ.
Решението подлежи на обжалване пред ОС-Плевен в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
16