Разпореждане по дело №396/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 128 от 15.01.2014г., постановено по гр.д.№ 1299/2013г., Кърджалийският районен съд е отхвърлил предявеният от К. А. М. против Р. Т. М., Н. Д. Ч. и Д. М. А., иск по чл.45 от ЗЗД вр. с чл.53 от ЗЗД за сумата от 11 143,00 лв., представляваща обезщетение за непозволено увреждане за периода 11.10.2010г. до 28.05.2012г., като неоснователен, както и предявеният иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата 891,41 лв., представляваща обезщетение за забава върху сумата 11 143,00 лв. за периода от 11.10.2010г. до 28.05.2012г. С решението си съдът е осъдилР. Т. М. да заплати на К. А. М. сумата в размер на 11 143,00 лв., представляваща обезщетение по чл.236, ал.2 от ЗЗД за ползването през периода от 11.10.2010г. до 28.05.2012г. включително, на магазин №31, находящ се в Г., кв.В., бул.Х.Б., ведно със законната лихва от 30.05.2012г. до окончателното й изплащане, както и сумата 891,41 лв., представляваща обезщетение за забава за плащане на обезщетението по чл.236, ал.2 от ЗЗД за периода от 11.10.2010г. до 28.05.2012г. В полза на К. А. М., Н. Д. Ч. и Д. М. А. са присъдени разноски.

Недоволна от така постановеното решение е останала въззивницата Р. Т. М., която чрез своя представител по пълномощие, го обжалва в срок, в осъдителната му част и в частта му за разноски. Счита, че решението е неправилно –постановено в противоречие на събраните по делото доказателства, необосновано и при нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Твърди се, че неправилно съдът е приел за редовно предявен искът по чл.236, ал.2 от ЗЗД, тъй като в петитума на исковата молба нямало заявена претенция по чл.236, ал.2 от ЗЗД. Искът не бил предявен в надлежния писмен вид; в изготвения по делото доклад съдът не квалифицирал претенция на ищеца по посочения текст. Излагат се съображения и за това, че искът по чл.236, ал.1 от ЗЗД следва главния иск по чл.45 ЗЗД, и от изхода на главния иск се определял и изхода на акцесорния иск. Поради това въззивницата счита, че щом съдът се е произнесъл с отхвърлително решение по главния иск, то следвало да отхвърли и „акцесорния иск при условията на евентуалност”. При съединени искове била налице обусловеност на евентуалния иск от главния. Счита, че с предявяването на иск по чл.236, ал.2 от /вероятно се касае до техническа грешка при изписването на закона, и се има предвид ЗЗД/ ищецът желаел произнасяне от съда само, ако се докаже основателност на иска по чл.45 ЗЗД, което в настоящия случай не било така. Счита, че след като съдът е отхвърлил иска по чл.45 ЗЗД, то и искът по чл.236, ал.2 от ЗЗД се явявал неоснователен. Излага съображения и за това, че районният съд не бил преценил дали искът по чл.236, ал.2 от ЗЗД е предявен като евентуален, или е налице обективно съединяване на искове, в резултат на което постановил неправилно решение. Поради това решението следвало да бъде обезсилено като недопустимо, тъй като съдът се произнесъл по непредявен иск; алтернативно счита, че решението в обжалваната му част следва да бъде отменено. Излага доводи за това, че при хипотезата на правилно определена от съда правна квалификация на претенцията за обезщетение за ползването на имот по чл.236, ал.2 от ЗЗД, то обезщетение се дължало след прекратяване на наемния договор до освобождаването на имота, а съдът уважил исковата претенция за периода 11.10.2010г. до 28.05.2012г., което било различно „от срока, ревизиран в състава на чл.236, ал.2 от ЗЗД”. На последно място се излагат съображения за неправилност на атакуваното решение в частта му за разноски. Твърди се, че от приложения по делото договор за правна защита и съдействие не било видно, че хонорарът на пълномощника на ищеца е заплатен в пълен размер /в брой или по банков път/, и по делото не бил приложен списък на разноските по чл.80 ГПК. В нито едно от съдебните заседания ищецът не се представлявал от адвокат, поради което осъществената правна помощ била привидна и реално не била осъществена. Счита, че реално осъществената правна помощ се изразявала в процесуално представителство в течение на процеса, а исковата молба била подадена и подписана лично от ищеца, поради което правна помощ не била осъществявана дори при изготвянето й. По делото не били представени становище или писмена защита. Излага съображения и за прекомерност по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК. Счита, че съдът бил задължен при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца, да го изчисли към минималния размер, предвиден в Наредба №1/2009г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и че страната била длъжна да представи списък на разноските. Твърди, че неправилно при изчислението на разноските съдът не е съобразил изхода от предявения срещу нея иск по чл.45 ЗЗД. Счита решението за недопустимо и неправилно, поради което следва да бъде отменено в осъдителната му част и в частта му за разноските. Моли да се постанови решение, с което да се отмени атакуваното решение на първоинстанционния съд в осъдителната му част, включително и в частта за разноските, вместо което да се постанови друго, с което исковата претенция да бъде отхвърлена изцяло като неоснователна. Претендират се разноски за всички инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на жалбата от въззиваемия К. А. М., чрез представителя му по пълномощие, в който се излагат съображения за неоснователност на жÓлбата. Моли съда да потвърди решението на първоинстанционния съд. Претендира разноски.

Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, прие за установено следното:

Първоинстанционното решение се обжалва само в частта му, с която съдът е осъдилР. Т. М. да заплати на К. А. М. сумата в размер на 11 143,00 лв., представляваща обезщетение по чл.236, ал.2 от ЗЗД за ползването през периода от 11.10.2010г. до 28.05.2012г. включително, на магазин №31, находящ се в Г., кв.В., бул.Х.Б., ведно със законната лихва от 30.05.2012г. до окончателното й изплащане, както и сумата 891,41 лв., представляваща обезщетение за забава за плащане на обезщетението по чл.236, ал.2 от ЗЗД за периода от 11.10.2010г. до 28.05.2012г.; както и в частта за разноските. В останалата му част същото е влязло в сила, поради което тази инстанция дължи произнасяне само по висящия спор по чл.236, ал. от ЗЗД и акцесорните искове за лихви.

Атакуваното решение е валидно и допустимо, като не са налице основания за обявяването му за нищожно или обезсилването му като недопустимо. В тази връзка въззивният съд намира за напълно необосновани и недоказани изложените във въззивната жалба доводи, за произнасяне в атакуваното решение екс петитум по иск по чл.236, ал.2 от ЗЗД. Това е така, тъй като както в изложението на исковата молба, така и в петитума на същата ищецът е посочил изрично, че в случай че е налице виновно поведение само на ответницата Р. М., желае да му бъде присъдено обезщетение на основание чл.236, ал.2 от ЗЗД в размер на претендираните суми – главница, мораторна лихва и законна лихва, както и разноски. Или, съдът е сезиран с иск по чл.236, ал.2 от ЗЗД, предявен срещу отв. М., поради което е дължал произнасяне по него.

По основателността на иска, съдът съобрази следното:

Пред първоинстанционния съд е предявен иск от К. А. М. против Р. Т. М., с правно основание чл.236, ал.2 от ЗЗД, при условията на евентуалност. Ищецът претендира в случай, че съдът не уважи предявения от него против Р. Т. М., Н. Д. Ч. и Д. М. А., иск по чл.45 от ЗЗД вр. с чл.53 от ЗЗД за сумата от 11 143 лв. за периода 11.10.2011г. - 28.05.2012г., лихва за забавено плащане в общ размер на 891, 41 лева, и лихва от завеждането на иска до окончателното изплащане на главницата, алтернативно да осъди ответницата Р. Т. М. да му заплати обезщетение за ползването на недвижим имот - магазин № 31, находящ се в Г., кв.Възрожденци, бул. “Х.Б.”, със застроена площ 60 кв.м., в размер на претендираните суми. Следва да се посочи, че макар в исковата молба ищецът да е изписал, че предявява иска по чл. 236, ал.2 от ЗЗД алтернативно, то очевидно същият има предвид, че го предявява при условията на евентуалност, доколкото сам е определил, че желае осъждането на отв. М. по този текст от закона в случай, че е налице виновно поведение само на последната – т.е., ако не уважи иска с правно основание чл.45 от ЗЗД вр. с чл.53 от ЗЗД, предявен срещу тримата ответници. Тук следва да се отбележи, че евентуално е съединяването на искове, при което съдът дължи произнасяне само по главния иск, а по евентуалния – само при изход на делото по първия, който не е изгоден за предявилия го. Т.е., вторият е предявен под посоченото отрицателно условие, при сбъдването на което се дължи постановяване на решение и по него. При първоначалното обективно съединяване на искове, при което и двата иска са предявени от ищеца при условията на чл.210 ГПК, за да се постанови решение на съда по евентуалния иск, е необходимо главният да бъде отхвърлен. В обратния случай, ако той е бил уважен, целеният от ищеца резултат е постигнат, и евентуалният иск не се разглежда /т.15 от Тълкувателно решение №1 от 2000г. на ОСГК на ВКС/. Поради това, напълно неоснователни са твърденията, изложени във въззивната жалба относно липсата на предявен иск по чл.236, ал.2 от ЗЗД, както и че този иск бил акцесорен, следвал изхода по главния иск и по него съдът дължал произнасяне, в случай, че уважи първия иск – по чл.45 ЗЗД.

Безспорно е по делото, че ищецът се легитимира като собственик на процесния имот, представляващ магазин № 31, находящ се в Г., кв.В., бул. “Х.Б.”, със застроена площ 60 кв.м. Безспорно е също така, че между страните е съществувал наемен договор от 01.07.2008г., по силата на който К. А. М., в качеството на наемодател, отдава под наем на Р. Т. М., като наемател, този магазин, за периода от 1 юли до 31 юли 2008г., при наемна цена от 700лв. С нотариална покана от 18.08.2008г., връчена на Р. М. на 22.08.2008г., ищецът приканил ответницата да освободи имота.

Не се спори и по това, че К. М. е предявил срещу Р. М. иск, с правно основание чл.233, ал.1, изр.1 от ЗЗД, за връщане на наетата вещ – процесния магазин № 31, за което е образувано гр.д.№ 550/2008 г. по описа на Кърджалийския районен съд, по което е постановено влязло в сила решение от 17.04.2012г., с което Р. М. е осъдена да предаде държането на процесния магазин на К. М.. Въз основа на решението е издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително дело № 116/2012 г. по описа на ЧСИ Х. П. Това обстоятелство се установява и от представения и приет по делото протокол за въвод във владение на недвижим имот по изп.дело № 116/2012г., видно от който на 03.01.2013 г. ЧСИ е предал държането на магазин за хранителни стоки, находящ се в Г., кв.”В.”, бУ.Х. Б.” № *, на взискателя К. М.. Т.е., едва към тази дата – 03.01.2013г. държането на имота е предадено на ищеца, съответно, е прекъснато това на ответницата.

При така установеното от фактическа страна, искът с правно основание чл.236, ал.2 от ЗЗД се явява основателен и доказан, и като такъв следва да се уважи. При този изход по главния иск, основателен и доказан се явява и акцесорният иск по чл.86 ЗЗД за лихви, за претендирания от ищеца период и в претендирания от него размер, с оглед неоспореното от страните заключение на вещото лице, което се възприема и от съда изцяло, както и претенцията за законна лихва, считано от датата на предяваване на иска до окончателното изплащане на главницата.

Като е постановил съдебен акт в този смисъл, първоинстанционният съд е произнесъл съдебно решение, което следва да бъде потвърдено изцяло.

При този изход на делото, се следват деловодни разноски в полза на въззиваемия К. М., които следва да бъдат възложени в тежест на въззивницата М..

Във връзка с оплакването за разноски, следва да се отбележи, че твърденията на въззивницата за привидно осъществена правна помощ, липса на списък на разноски по чл.80 ГПК, и липса на данни за това дали адвокатският хонорар на пълномощника на ищеца е заплатен в пълен размер /в брой или по банков път/ са неоснователни и неподкрепени с доказателства. Напротив, всички приложени по делата договори за правна защита и съдействие на упълномощените от ищеца адвокати В. и З. съдържат отбелязване за размера на хонорара и плащането му в брой; както исковата молба, така и отговора на въззивната жалба са изготвени от пълномощниците на ищеца; приложени са списъци на разноските по чл.80 от ГПК. Впрочем, всички оплаквания за разноските, са неотносими в процеса по въззивното обжалване на решението, и подлежат на разглеждане по друг ред - този на чл.248 ГПК.

Досежно възраженията и на двете страни, направени в съдебно заседание на 19.09.2014г. за прекомерност на адвокатските възнаграждения в настоящата инстанция, съдът съобрази следното:

По възражението на А.З. – по делото не са представени доказателства за заплатено възнаграждение на А. Ч., като пълномощник на въззивницата М. за тази инстанция, поради което и искане за разноски на тази страна, за настоящата инстанция, съответно – за прекомерността им, не следва да се обсъжда.

По възражението на А.Ч. – в съдебно заседание на 19.09.2014г. А.З. представя договор за правна защита и съдействие /л.24/, с отбелязване в същия за договорено възнаграждение в размер на 2 600лв., платено в брой, за оказване на правна защита и съдействие за изготвяне на писмен отговор на въззивна жалба против решение, постановено по гр.д.№1299/2013г. по описа на КРС, консултации, защита и представителство пред ОС-Кърджали. Съдът като съобрази разпоредбата на пар.2 от допълнителните разпоредби на НАРЕДБА №1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и предвид направеното възражение по чл.78, ал.5 от ГПК, намира, че на въззиваемия следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на 1 782,06лв., представляващо двукратния размер на възнаграждението, следващо се по тази Наредба – съобразно разпоредбата на чл.7, ал.2, т.4 от същата.

Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 128 от 15.01.2014 г., постановено по гр.д. № 1299/2013г. по описа на Кърджалийския районен съд в атакуваната му част.

ОСЪЖДА Р. Т. М., с ЕГН *, да заплати на К. А. М., с ЕГН *, направените по делото разноски в размер на 1 782,06 лв.

Решението подлежи на касационно обжалване, при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, пред Върховния касационен съд на Република България в едномесечен срок от съобщението му на страните.

Председател: Членове:1. 2.