Р Е Ш Е Н И
Е № 261656
гр. Пловдив, 07.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, XV- ти граждански състав, в
публично заседание на първи март две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при секретаря Катя Янева, като разгледа докладваното
от съдията гр.д. № 3460 по описа за 2020
г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид следното:
Ищцата Е.С.С. е предявила срещу „Б. СТ“
ЕООД обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал .1 ЗЗД, с които се претендира ответникът да бъде осъден да
заплати на ищцата следните суми: 1620
лева, представляваща обезщетение за неизплатен годишен отпуск в размер от
81 дни за периода 02.11.2015 г. до 18.11.2019 г., формиран, както следва: 3
работни дни за 2015г.; за 2016 г. - 20 работни дни; за 2017 г. – 20 работни
дни; за 2018 г. – 20 работни дни и за времето от 01.01.2019 г. до 18.11.2019 г.
– 18 работни дни, както и обезщетение за забава върху главницата в размер на 46.35 лева, дължимо за периода
18.11.2019 г. – 27.02.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда ( 28.02.2020г. ) до
окончателното й изплащане (горепосочените суми са описани съобразно допълнение
към искова молба- л. 17 от делото ).
Ищцата твърди, че е полагала труд при
ответното дружество по силата на Трудов договор № ******г., който бил прекратен
по силата на Заповед № ******г., считано от ****** г. на основание чл. 328 ал.1
т.1 КТ. Посочва, че не и е било разрешено ползването на платен годишен отпуск
за процесния период, предвид което е следвало към датата на прекратяване на
трудовото правоотношение да й бъде изплатено обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск в размер от 81 дни. След прекратяване на трудовото
правоотношение, от ответника било отказано изплащането на платения годишен
отпуск. С допълнение към исковата молба, неразделна част от същата, ищцата е
уточнила броят на дните за неизползван платен годишен отпуск, които претендира,
както следва: за времето от 02.11.2015 г. до 31.12.2015 г. – 3 работни дни, за
2016 г. - 20 работни дни, за 2017 г. – 20 работни дни, за 2018 г. – 20 работни
дни и за времето от 01.01.2019 г. до 18.11.2019 г. – 18 работни дни.
Поради изложеното, моли съдът да
постанови решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата
горепосочените суми. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил
отговор на исковата молба от „Б. СТ“ ЕООД. От ответника се навеждат
съображения, че правото на ползване на платения годишен отпуск или част от
него, ако не е ползван след изтичане на две години от края на годината, за
която се полага, се погасява по давност. Посочва, че ищцата е имала възможност
за ползване на платения годишен отпуск, както и да иска неговото отлагане след
писмено поискване, каквото не е направено от нейна страна. Досежно периодът
2018 г. – 2019 г. се посочва, че ищцата не е могла да ползва платения годишен
отпуск поради ползвания от нея отпуск за отглеждане на дете, като същата е
следвало да постъпи отново на работа на 10.10.2019 г., но с работодателя са
имали устна уговорка същата да използва платения си годишен отпуск за периода.
Поради изложеното излага съображения за неоснователност на претенцията на
ищцата. Досежно претенцията за заплащане на обезщетение за забава се оспорва,
че същото не се дължи, доколкото не се дължи и главното вземане. По изложените
съображения моли предявените искове да бъдат отхвърлени.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, счита
за установено следното от фактическа страна:
По делото не съществува спор, а и се
изяснява от приобщените доказателствени материали, че между страните е възникнало
трудово правоотношение по силата на трудов договор № ******г. Считано от ***** г.,
трудовото правоотношение е прекратено, за което е издадена Заповед № ******г. В
посочената заповед, от ищцата е изпълнен текста „80 дни 1600 лв.“. Между
страните не съществува спор, че ищцата сама е изписала този текст и че същият
не е фигурирал в заповедта към момента на издаването й от работодателя. Предвид
това, съдът не цени отразеното „80 дни 1600лв“ като извънсъдебно признание на
факт от страна на ответника.
По делото е приета и Заповед № ******г.
/ л. 44/, в която е отбелязано, че трудовото правоотношение между страните се
прекратява по взаимно съгласие, считано от ***** г. В посочената заповед е
отразено, че на работника следва да бъде изплатена сума в размер от 1424, 35
лв. като обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер от 78 дни.
Посочената заповед носи подписа на работодателя, но не е подписана от ищцата,
като нейното доказателствено значение ще бъде коментирано от съдебния състав в
правната част от настоящото изложение.
По делото е прието уведомително писмо от
***** г. / л. 47/, с което управителят на ответното дружество отправя
уведомление до наемодателя на ползвания от ответника обект, че желае да
прекрати наемното правоотношение, считано от ****** г. Съдът не кредитира
цитираното уведомително писмо, доколкото същото не носи релевантна за настоящия
процес информация. Само по себе си, уведомлението произтичащо от едната от
страните по договора за наем не означава, че същият е бил прекратен. Допълнително,
дори и да е прекратен договорът, то липсват каквито и да било данни за датата, от
която това правоотношение е било преустановено. Нещо повече – дори и да се
приеме, че договорът за наем на обекта, в който е работила ищцата е прекратен,
то това не би могло само по себе си да наложи извода, че ищцата не е полагала
труд в друг обект на работодателя и след определена дата е ползвала платен отпуск
( каквито твърдения излага ответната страна ).
От показанията на св. В. / л. 55/ се
установява, че е брат на ищцата. Сочи, че за периода от 2015г. до 2019г. ищцата
е работила при ответното дружество. Изтъква, че ищцата често се е прибирала
видимо изнервена и е споделяла, че поводът за тази тревожност е фактът, че
работодателят не й позволява да си вземе платен годишен отпуск. Свидетелят е
категоричен, че за периода от 2015г. до 2019г. неговата сестра не е ползвала
платен годишен отпуск.
Съдът кредитира изложеното от свидетеля,
като счита поднесената от него информация за обективна и логически последователна.
От приетото по делото заключение по
изготвената ССчЕ / л. 63- 64/ се установява, че за периода от 02.11.2015г. до
18.11.2019г., при 80 дни платен годишен отпуск, обезщетението дължимо на ищцата
възлиза на сума в размер от 1262, 07 лв.
В приетата по делото допълнителна ССчЕ /
л. 76- 78/, вещото лице е отразило, че за периода 03.11.2015г.- 18.11.2019г.
полагащите се на ищцата дни платен годишен отпуск са 81, формирани както
следва: за 2015г.- 3 дни; за 2016г.- 20 дни, за 2017г.- 20 дни., за 2018г.- 20дни.
и за периода от 01.01.2019г. до 18.11.2019г.- 18 дни. Вещото лице е посочило
,че общо дължимото обезщетение за 81 дни неизползван платен годишен отпуск
възлиза на сума в размер от 1277, 86 лв. В своето допълнително заключение,
вещото лице е разпределило дължимото обезщетение по години, съобразно
неизползваните дни, както следва: за 2015г. се дължат 47, 33 лв.; за 2016г.-
315, 52 лв.; за 2017г.- 315, 52 лв.; за 2018г.- 315, 52 лв. и за 2019г.- 283,
97 лв.
Съдът кредитира допълнителното
заключение на вещото лице, доколкото в същото ясно и точно са посочени дните
неизползван от ищцата отпуск за всяка една календарна година в процесния
период, като е отразена и съответно дължимата сума за неизползваните дни.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, счита за установено от правна
страна следното:
Ищцата претендира, че за периода от 02.11.2015г. до
18.11.2019г. следва да й бъде изплатено обезщетение за неползван платен годишен
отпуск от 80 дни, което възлиза на сума в размер от 1620 лв. Съобразно
допълнителното заключение на вещото лице по изготвената ССчЕ, за процесния
период на ищцата се полагат 81 дни платен годишен отпуск. По делото не бяха
ангажирани доказателства същият да е ползван, не се представиха и информационни
източници, от които да се установява отлагане на неговото ползване ( съобразно
чл. 176 КТ ).
Спорът между страните се концентира върху
обстоятелството дали вземането за обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ е погасено
по давност за неползвания от ищцата платен годишен отпуск за 2015, 2016г и
2017г. ( в която насока е релевирано и изрично възражение от страна на
ответника ). В тази връзка, ищецът поддържа, че с издаването на Заповед № ******г.
/ л. 44/, ищцовото дружество е осъществило извънсъдебно признание на вземането
за 78 дни неизползван платен годишен отпуск в размер от 1424, 35 лв.
Съобразно нормата на чл. 224, ал. 1 КТ, при
прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на
парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност. Съгласно
чл. 176а, ал. 1 КТ, когато платеният годишен отпуск или част от него не е ползван до изтичане на две години от
края на годината, за която се полага, независимо от причините за това,
правото на ползването му се погасява по давност. В конкретния случай, ищцата не
е поискала отлагане на своя платен годишен отпуск за 2015г. и 2016г., поради
което правото й на ползване, съответно правото й да получи обезщетение за него е погасено по давност ( тоест, към
момента на подаване на исковата молба, тя би могла да търси обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск единствено за календарните 2017г, 2018г. и
2019г. ), по следните съображения:
Както вече бе посочено, в конкретния случай, правото
за ползване на платен годишен отпуск се погасява с изтичането на две години
от края на годината, за която се полага, тъй
като ищцата не е поискала отлагане на ползването му. Двугодишният период се
подчинява на общите правила на погасителната давност, което означава, че същата
може да бъде спирана и/ или прекъсвана. В настоящия случай, ищецът твърди, че с
издаването на Заповед № ******г. / л. 46/, макар и същата да е подписана
единствено от работодателя, но не и от работника, то е извършено извънсъдебно
признание на дълга, с което съобразно нормата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД давността
е прекъсната. Посоченият довод на ищеца е частично основателен. Самата заповед,
макар и да не е относима към момента на прекратяване на трудовото
правоотношение и основанието за прекратяването му (доколкото не носи подпис на
работника), то е подписана от работодателя и на основание чл. 175 ГПК
представлява извънсъдебно признание на факт. Следва да се изтъкне принципното положение,
че давност може да бъде прекъсната с признаване на вземането, само ако бъде
направено до изтичане на давностния срок ( изрично
в тази насока – Решение № 186/
19.06.2013г. по гр.д. № 927/ 2012г., по описа на ВКС, IV- то г.о- „Признанието на вземането като основание за
прекъсване на давността може да бъде направено само до изтичане на давностния
срок“). В случая, към момента на
издаване на заповедта от работодателя- 10.10.2019г., правото да се ползва
платен годишен отпуск е погасено за календарните 2015г. и 2016г., поради което
и съобразно разясненията по –горе, ответникът не би могъл да прекъсне давността
с признание на вземането. Не е погасено правото да се ползва отпуск за 2017г.
обаче, тъй като давността се отброява от края на годината, за която се полага
платеният отпуск ( арг. чл. 176а, ал. 1 КТ ). Тоест, възможността да се ползва
платеният годишен отпуск за 2017г би се погасил едва в края на 2019г.
Същевременно, заповедта е издадена на 10.10.2019г., поради което работодателят
е признал правото за 2017г. и е прекъсната давността. Що се касае до правото на
отпуск за календарните 2018г. и 2019г., то явно е, че към момента на
прекратяване на трудовия договор по силата на Заповед № ******г., правото да се
ползва не е било погасено по давност. Предвид гореизложеното, съдът счита, че
ищцата има право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер
от 58 дни за периода от 01.01.2017г. до 18.11.2019г., който съобразно
изчисленията на вещото лице в допълнителната ССчЕ възлиза на сума в размер от 915, 01 лв.
Съдът не счита за основателно възражението на
ответника, че през 2018г. и 2019г. ищцата и ответното дружество са постигнали
договореност, работникът да ползва своя платен годишен отпуск. Доказателства в
тази насока не бяха представени, като следва да се посочи, че Кодексът на труда
въвежда ред за ползването на отпуските, включващ изискване за писмена молба на
работника и заповед на работодателя (чл. 173, ал. 1 КТ ). Тоест, след като по
делото не са представени молби адресирани до работодателя за ползване на платен
годишен отпуск и заповеди, с които се разрешава ползването му, то не може да се
приеме, че работникът е ползвал такъв ( в
тази връзка- Решение № 325 от
25.06.1998 г. по гр.д. № 1254/1997 година на III- то г.о. на
ВКС; Решение № 914/ 26.11.2009г. по гр.д. № 4336/ 2008г.по описа на ВКС, IV- то г.о. ).
Ирелевантен е и доводът, че на 26.05.2018г., ответното дружество е отправило
уведомление до наемодателя, че желае да бъде прекратен договорът за наем на
обекта, в който е полагала труд ищцата. Както бе коментирано и по –горе, само
по себе си уведомлението / л. 47/ не налага извод, нито за факта, че договорът
е прекратен, нито се изяснява от коя дата е твърдяното прекратяване на
правоотношението, нито обосновава извод, че ищцата е ползвала отпуск.
Предвид гореизложеното, по иска с правно основание чл.
224, ал. 1 КТ ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищцата
сума в размер от 915, 01 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск от 58 дни за периода 01.01.2017г.- 18.11.2019г., като за
разликата от тази величина до пълния претендиран размер от 1620 лв. и за
периода от 02.11.2015г. до 31.12.2016г. искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен. Върху сумата от 915, 01 лв. следва да се присъди и законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда / 28.02.2020г./
до окончателното й изплащане.
По
претенцията с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Върху главницата от 915. 01 лв. следва да се присъди
мораторна лихва за периода 18.11.2019 г. – 27.02.2020г., която възлиза на сума
размер от 25, 93 лв., като за разликата от тази величина до пълния претендиран
размер от 46, 35 лв., искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде
отхвърлен като неоснователен.
По
предварителното изпълнение на решението:
Разпоредбата на чл. 242 ал. 1 от ГПК предвижда
постановяване на предварително изпълнение на решението, когато се присъжда
издръжка, възнаграждение и обезщетение за работа. Законодателят не е изброил
конкретно кои обезщетения за работа подлежат на предварително изпълнение,
поради което следва да се приеме, че такива са всички вземания с характер на
обезщетение, които възникват за работника във връзка с изпълнението на неговите
трудови функции и работния процес. Вземанията по чл. 242 ал. 1 от ГПК, за които
е предвидено предварително изпълнение, са от категория, обезпечаваща посрещане
на ежедневни нужди, свързани с нормалното съществуване на индивида. Именно
предвид това, процесуалният закон разписва, че съдът допуска служебно предварително
изпълнение на решението и това принудително изпълнение не може да бъде спряно
дори и при представено обезпечение за взискателя /Определение № 9 от 2011 г. по ч.гр. д.№ 658/2010 г., Г.К., ІV ГО на ВКС/.
Съобразно гореизложеното, то следва да се допусне предварително изпълнение на
решението в частта, с която в полза на ищцата е присъдено обезщетение по чл.
224, ал. 1 КТ.
По
разноските:
При този изход на спора и на основание
чл. 78 ал. 1 ГПК, ищецът има право да бъде възмезден за сторените разноски в
настоящото производство. Ищцата е сторила разноски за процесуално
представителство в размер от 350 лв. /договор за правна защита и съдействие- л.
79/, като съобразно уважената част от исковете, ответното дружество следва да й
заплати сума в размер от 197, 63 лв.
Съобразно изхода на спора и на основание
чл. 78 ал. 3 ГПК в полза на ответника също се поражда право да бъде възмезден
за сторените разноски в настоящото производство. Съобразно отхвърлената част от
исковите претенции, на ответника се следват разноски в размер от 174, 13 лв.
Доколкото ищецът е освободен от
заплащане на такси и разноски в производството, следва на основание чл. 78 ал. 6 ГПК, вр. чл. 3 Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по
ГПК, ответникът да бъде осъден да заплати сума в размер на 134, 70 лева, представляваща дължима държавна
такса върху уважените искове в настоящото производство и разноски за
изготвената първоначална ССчЕ.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Б. СТ“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на Е.С.С., ЕГН ********** следните суми: на основание чл. 224, ал. 1 КТ сума в размер на 915, 01 лв., представляваща обезщетение за 58 дни неизползван платен годишен
отпуск за периода 01.01.2017г.- 18.11.2019г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване
на исковата молба в съда /28.02.2020г./ до окончателното й погасяване; на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер от 25, 93 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
18.11.2019 г. до 27.02.2020г. върху дължимото обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск, като ОТХВЪРЛЯ иска с
правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за разликата от 915, 01 лв. до пълния
претендиран размер от 1620 лв. и за периода 02.11.2015г.- 31.12.2016г., както и
иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата от 25, 93 лв. до пълния
претендиран размер от 46, 35 лв., като неоснователни.
ОСЪЖДА „Б. СТ“ ЕООД,
ЕИК ********* да заплати на Е.С.С.,
ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер от 197, 63 лв., представляваща сторени разноски в рамките на настоящото
производство, съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА Е.С.С., ЕГН **********
да заплати на „Б. СТ“ ЕООД, ЕИК *********
на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер от 174, 13 лв., представляваща
сторени разноски в рамките на настоящото производство, съобразно отхвърлената
част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Б. СТ“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати в
полза на Държавата- бюджет на съдебната власт, по сметка на РС- Пловдив сума в
размер от 134, 70 лева, представляваща дължима държавна такса и разноски в
производството.
ПОСТАНОВЯВА
на основание чл. 242, ал. 1 ГПК предварително изпълнение на решението досежно
присъдената сума за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок, считано от
връчването му на страните.
Частта
на решението, с която е допуснато предварително изпълнение, на основание чл. 244 ГПК, подлежи на обжалване с частна жалба пред Окръжен съд- Пловдив в седмичен
срок, считано от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/ Николай Голчев
Вярно с оригинала!
КЯ