Р Е Ш Е Н И E
№
В ИМЕТО НА НАРОДА
гр.Плевен,………………г.
Плевенски окръжен съд, гражданско отделение , в публичното заседание на десети октомври през
двехиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА
ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ
КУНЧЕВА
МЕТОДИ
ЗДРАВКОВ
при секретаря
Анелия Докузова като разгледа докладваното от ЧЛЕН СЪДИЯ
ПАНОВА възз.гр. дело № 625 по описа на Плевенски окръжен съд за 2019 г и за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. От ГПК .
С
решение № 990 от 30.05.2019г по гр. дело
№ 8157/2018г по описа на РС – Плевен
състав на същия съд е ПРИЗНАЛ ЗА УСТАНОВЕНО, на
основание чл..422, вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр.
чл. 430, ал.1 от ТЗ, вр.чл.79, ал.1 и чл. 86, ал.1 от ЗЗД,
ЧЕ Д.П.С.,
ЕГН **********, с постоянен адрес ***, ДЪЛЖИ НА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр. София, район Витоша, ул***, представлявано от П.Н.Д. и Д.Б.Ш., сумата от
2390,85лв.- главница, сумата от 499,56лв.—договорна лихва, за
периода 29.12.2016-15.01.2018г. вкл., сумата от 277,80лв.- мораторна лихва за
периода 29.12.2016-22.03.2018г вкл., въз основа на заявление- договор за
издаване на кредитна карта MasterCard от 05.02.2016г, за които суми има
издадена заповед за незабавно изпълнение №1501/04.04.2018г.
по ч. гр.д.№ 2355/2018г по описа на ПлРС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на заявлението по чл. 417 от ГПК -02.04.2018г, до окончателното й
изплащане.
Срещу така постановеното
решение въззивна жалба е
постъпила от Д.П.С. чрез особен
представител адв. Е.Й. като се възразява ,че уведомлението за обявяване на предсрочна
изискуемост не е редовно връчено, тъй като не е изпълнена разпоредбата на чл.
47 ал.1 от ГПК. Възразява се, че са нищожни като неравноправни клаузите за
размера на възнаградителната лихва и ГПР по договора като се цитира текста на
чл. 143 и 146 от ЗЗП. Претендира се отмяна на атакуваното решение и отхвърляне
на исковете.
Въззиваемата страна оспорва
жалбата като неоснователна и претендира потвърждаване на решеинето на РС –
Плевен.
Въззивният
съд, като обсъди оплакванията в жалбата,взе предвид направените доводи, прецени
събраните доказателства и се съобрази
със законовите изисквания, намира за установено следното:
ЖАЛБАТА Е ДОПУСТИМА, НО Е
НЕОСНОВАТЕЛНА
СПОРНИТЕ
въпроси касаят наличието на
облигационно отношение между страните, наличието на неравноправни клаузи в договора, нищожност на
същите и наличието на изискуеми задължения, нехният вид и размер
Районен съд –
Плевен е приел,
че е било безспорно по делото издаването на заповед за незабавно изпълнение №
1501/04.04.2018г. по ч. гр.д.№ 2355/2018г по описа на ПлРС, вречена по реда на
чл. 47, ал.5 от ГПК. В указаният от съда срок по чл. 415, ал.1, т.2 от ГПК, е
предявен процесния установителен иск,
поради което същият е допустим.
По делото се
установява също, според РС, че въз
основа на заявление- договор, от 01.02.2016г., от страна на отв. Д. С., до
ищеца, е сключен договор за издаване на
кредитна карта
MasterCard, и Общи условия към него, по силата на който картодържателят има
възможността да извършва плащания и платежни нареждания, посочени в чл. 5 от
ОУ. Съобразно чл. 1.2.3 от ОУ, понятието „заявление- договор за издаване на
кредитна карта”, съставлява договор между Банката и картодържателя, по силата
на който, Банката издава кредитна карта и обслужва операциите, извършвани
посредством нея, и въз основа на който договор, Банката предоставя на
картодържателя револвиращ потребителски кредит под формата на кредитен лимит;
посочено е също, че договорът е безсрочен. В чл.5,1 от ОУ се установява също,
че договорът се счита за сключен на датата и мястото на подписването му от
страна на Банката- в случая като дата на
сключване съдът приема отбелязаната върху заявлението- договор дата 05.02.2016г. По делото се установява също,според
РС, че Общите условия са подписани от
страна на кредитополучателя, което съобразно чл. 11, ал.2 от ЗПК, е единствено
релевантно по делото, за да имат същите действие спрямо процесния договор за
кредит, и като условие за действителност
на същия- чл. 22 от ЗПК. По делото се установява също, че към ОУ е налице
действащо Приложение №1, касаещо таксите по отпуснатите кредити; в същото е
установена такса от 45лв.- за разглеждане заявлението за отпускане на кредит,
годишни такси обслужване, такси за теглене на суми в брой и по друг начин. В
приложението е уговорено също, че минималната месечна вноска е в размер на 3%
от общо дължимата сума, но не по- малко от 15 лв., ГПР-при покупки, теглен на
пари в брой и при превод чрез ePay- 18,9% и обезщетение за забава- ОЛП на БНБ +10пункта. По делото се
установява също, че Приложение №1 е подписано от страна на ответника С..
По делото се
установява също, според РС, че до ответника е изпратено уведомление за
настъпване на предсрочна изискуемост, в което е посочено, че към 15.11.2017г,
същата дължи сума от 3225,74лв, от която сума от 2511,01лв- главница и 714,73лв.-
лихва. С уведомлението, на длъжника е предоставен 7-мо дневен срок за
доброволно изпълнение на задължението. Установява се също, че уведомлението е
връчено чрез Нотариус С. И., по реда на чл.47, ал.1 от ГПК, срещу разписка
№12/23.11.2017г, на 15.01.2018г. Видно от съдържанието на разписката, според
РС, се установява факта, че Нотариус И. е направила справка в НБД население
за регистрираният постоянен и настоящ
адрес на адресата на поканата /длъжник/, обстоятелството, че служител на
нотариалната кантора е посетил адреса на 24.11.2017г, на 16.12.2017г. /събота/
и на 29.12.2017г., факта на залепяне на уведомление на адреса на ответника на
29.12.2017г., на вратата на входа, поради липса на достъп до апартамента на
адресата и факта, че в двуседмичния срок адресата Д.С. не е явила, за да получи
книжата. По отношение на направеното от страна на особеният представител на ответника
възражение, че нотариалната покана е
връчена при нарушение на процедурата по чл. 47, ал.1 и сл. от ГПК, тъй като не
се установява Нотариусът да търсил страната по месторабота, съдът е приел, че същото е неоснователно, поради
следните съображения: Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1 от ЗННД нотариусът е лице, на което държавата възлага извършване на предвидените в
законите нотариални действия, а съгласно чл.569 ГПК връчването на нотариална
покана е нотариално удостоверяване, за което се извършва нотариално
производство. Съгласно нормата на чл.50 от ЗННД, Нотариусът може да
възложи на определен служител в нотариалната кантора, да връчва съобщения и
книжа при условията и по реда на чл.37 -58 от ГПК. Съдът е приел, че приложената по делото покана на
нотариуса, е връчена при спазване изискванията на чл.50 от ЗННД вр.чл.47, ал.1
и ал.2 на ГПК, като е удостоверена извършената справка в НБД Население относно
постоянния и настоящ адрес на длъжника, който съвпада с посочения в договора за
кредит и с адреса по служебно изготвената адресна справка. Служителят от
нотариалната кантора е извършил трикратно посещение на адреса на 24.11.2017г,
на 16.12.2017г./
събота/ и на 29.12.2017г., различни часове, и в един почивен. С изменение на
разпоредбата на чл. 47 от ГПК,
с ДВ, бр.86/2017 г., и въвеждане изискването за връчване по месторабота, обаче, не са въведени изменения на
съответните разпоредби на чл. 19 от ЗННД, както и на чл. 74, ал.1,
т.4 от ДОПК, които да дават възможност на нотариусите за достъп до
данни представляващи данъчна и осигурителна информация. Налице е разминаване,
според РС, между вменените с
разпоредбата на чл. 47, ал.3
от ГПК задължения за издирване на местоработата
на адресатите и липсата на предоставени правомощия на нотариусите за достъп до
тази информация по реда на чл. 74 от ДОПК, като противоречащите си разпоредби са в нормативни актове от
един и същи ранг. С оглед констатираното противоречие и липсата на разписани
правила за достъп до осигурителна информация, нотариусите не могат да прилагат
разпоредбата на чл. 47, ал.5
от ГПК, когато не е извършено връчване до длъжника по месторабота, стига такава да е съществувала към
същия момент. По делото безспорно се установява, според РС, съобразно
изготвената от съда справка за декларирани трудови договори, че на името на
отв. С. няма нито един деклариран трудов
договор. На основание изложеното, съдът
е приел, че е налице редовно връчване на уведомлението за настъпване на
предсрочна изискуемост на задължението по процесния договор, на посочената по-
горе дата-15.01.2018г., предхождаща датата на
заявлението по чл. 417 от ГПК.
По делото
е била изслушана и приета ССЕ, от заключението по която се установява следното,
според РС: при проверка в счетоводството на ищеца ВЛ е установило, че за
процесния период 02.03.2016-02.12.2016г, от сметката са усвоени общо 2580лв, погасени са 189,15лв. от
главницата, като остатъкът от невъзстановения кредитен лимит е в размер на
2390,85лв. ВЛ е дало в табличен вид
усвоените суми и датите на
извършените тегления, както и извършените плащания. ВЛ е установило, че
последното плащане е извършено на 01.12.2016г, като общо погасеното по
кредитната карта –като такси, лихви и главница, е в размер на 607 лв. ВЛ е
установило, че след посочената дата- 01.12.2016г- ответникът е изтеглил още
една сума от 20лв., след което плащанията са преустановени. ВЛ е установило, че
ответникът е изпаднал в просрочие, считано от 29.12.2016г. ВЛ е установило
също, че за периода 10.03.2016г. - 08.12.2017г,
е начислена договорна лихва, в размер на 784,66лв., от която платена е
сумата от 285,10лв., с неизплатен
остатък от 499,56лв. ВЛ е установило също, че е начислена лихва за забава, за
периода 29.12.2016-22.03.2018г, в размер
на 277,80лв. ВЛ е установило също, че за периода 02.12.2016-22.11.2017г,
ответникът има общо неплатени такси по договора в размер на 138,16лв- дадени в
табличен вид. По делото няма претенция за установяване дължимостта на такси по
договора. В заключение ВЛ е посочило, че общия размер на задължението по
договора за кредит, до датата на
заявлението по чл. 417 от ГПК, е в общ размер на 3306,37лв., от която
2390,85лв.- главница, 499,56лв.—договорна лихва за периода
29.12.2016-15.01.2018г. вкл., 277,80лв.- мораторна лихва за периода
29.12.2016-22.03.2018., като ВЛ е посочило, че падежа на първата просрочена
вноска е 29.12.2016г. При изслушване на ВЛ в с.з., същото е посочило, че отв. С. многократно е теглила
сума, в общ размер на 2580лв, като неплатената главница от 2390,85лв., е част от кредитния лимит, който
е ползвала. ВЛ посочва, че начислената и претендирана договорна лихва е до датата на
обявяване на предсрочната изискуемост.
Съдът е приел, че по делото се установи
съществуването на валиден договор за кредит /кредитна карта MasterCard/, под
формата на револвиращ такъв, по който отв. Д. С.- като кредитополучател, е
усвоявала парични суми, до уговорения кредитен лимит от 2400лв., както и факта,
че до м. октомври. 2016г, същата е заплащала дължимите месечни вноски. Съдът е приел, че процесния договор за банков
кредит, е сключен в писмена форма- като форма за действителност, по арг. чл. 430, ал.3 от ТЗ и
с подписването му са възникнали права и
задължения за страните по него. По делото се установява също,според РС, факта на
изпращане на уведомление до длъжника- кредитополучател, за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем, редовно връчено по реда на чл. 47, ал.1 от ГПК,
на 15.01.2018г., както и факта, че са били налице предпоставките за това,
визирани в чл.20,2 от ОУ към Договора- при неплащане на минималните месечни
вноски по две последователни месечни извлечения. Видно от заключението на
ВЛ, същото е установило неплащането на
месечните вноски с падежи 29.12.2016 и 29.01.2017г. Безспорно по делото се установява,
според РС, факта, че Общите условия към договора за
кредитна карта, са подписани от страна на кредитополучателя. Уговорен е бил лихвен процент от 18,9%, което не е в
нарушение на нормата на чл. 19, ал.5 от ЗПК, и клаузата се явява
валидна и действителна. Съобразно цитираната норма, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, към датата на сключването му
законовата лихва е била 10,00% /основния лихвен процент на БНБ и 10 пункта/, а
петкратния размер се явява 50,00%.
Годишният процент на разходите включва общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи – лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит- чл. 19, ал.1 от ЗПК. По делото не се установява
също,според РС, за срока на договора,
респ. до обявяване на предсрочната му изискуемост, да е налице едностранно
изменение на лихвения процент по кредита. Съдът е приел също , че в предмета на настоящето дело не е включена
сумата от 138,16лв. – такси, по издадената заповед за незабавно изпълнение,
поради което възраженията на ответника, касаещи тази сума, не следва да бъдат
обсъждани. По делото се установява също,
според РС, съобразно заключението на ВЛ,
и размерът на претенцията на ищеца.
На основание гореизложеното, съдът е приел, че
предявеният иск с правно основание чл..422, вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр чл. 430, ал.1 от ТЗ, вр.чл.79, ал.1 и чл. 86, ал.1 от ЗЗД, е основателен и следва да бъде уважен, като бъде признато за установено спрямо отв. Д.С., че същата дължи на ищеца сумата от
2390,85лв.- главница, 499,56лв.—договорна лихва за периода 29.12.2016-15.01.2018г.
вкл., 277,80лв.- мораторна лихва за периода 29.12.2016-22.03.2018г вкл., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на заявлението по чл.
417 от ГПК, дължими въз основа на заявление- договор за издаване на кредитна
карта MasterCard от 05.02.2016г.
С оглед изхода на делото, според РС, следва
отв. С. да бъде осъдена да заплати на ищеца направените по делото разноски,
съобразно представеният списък по чл. 80 от ГПК, като съобрази направеното от
особеният представител на ответника възражение за прекомерност на адв.
възнаграждение, по реда на чл. 78, ал.5 от ГПК. Съдът е приел, че направеното възражение за прекомерност е основателно и следва да
бъде уважено, като бъде определено
възнаграждение от 451,77лв., на основание чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба №1 за
минималните размери на адв. възнаграждения. Следва, според РС, в полза на ищеца да бъде присъдена сума от
1158,90лв , в настоящето исково
производство, включваща държавна такса, адв възнаграждение, разноски за
особен представител и за ВЛ.
Следва, според РС, в полза на ищеца да бъдат присъдени
направените по заповедното производство разноски, съразмерно на частта от вземането, за която е
предявен настоящия установителен иск, и също при съобразяване на възражението
за прекомерност на адв. възнаграждение, по реда на чл. 78, ал.5 от ГПК. В
случая претендираното адв. възнаграждение от 414,87лв., следва да бъде
редуцирано до размера от 345,72лв.,
съобразно чл. 7, ал.7 от Наредба №1 за минималните размери на адв. възнаграждения,
съобразно която размерът на възнаграждението в производството по издаване на
заповед за изпълнение, се определя по правилата на ал.2, на база на половината от стойността на
претендираните суми. Следва в полза на ищеца да бъде присъдена общо сумата от
392лв.
Следва, според РС, издадената заповед за незабавно изпълнение №1501/04.04.2018г.
по ч. гр.д.№ 2355/2018г по описа на ПлРС, да бъде обезсилена, на основание чл.
415, ал.2 от ГПК, за сумата от 138,16лв.- такси, за периода 29.12.2016-22.03.2018г.
Решението на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно
РС - Плевен
е изложил пространни мотиви
за изводите си, които се споделят
от въззивния съд и не следва да се преповтарят във вида, в който са изложени.
Подробни са мотивите на първоинстанционния съд досежно уведомяването на
длъжницата за предсрочната изискуемост, същите са в съответствие със събраните
по делото доказателства и оплакванията в този смисъл са неоснователни като
връчването е ставало по посочения в договора адрес. Неоснователни са
оплакванията във въззивната жалба за наличието на неравноправни клаузи в
договора досежно възнаградителната лихва, за което са изложени мотиви от
първоинстанционния съд, които са в съответствие със законовите разпоредби. Не
са налице някои от условията на чл. 143 от ЗЗП, както и не са налице клаузи, които да
водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Пред въззивната инстанция не
са представени доказателства при съобразяване на разпоредбата на чл. 266 от ГПК, които да водят до изводи, различни от тези на Пл РС.
Предвид гореизложеното
следва да потвърди атакуваното решение.
Разноски от въззиваемата страна са
претендирани с отговора на въззивната жалба, но по делото липсват
доказателства да са направени такива.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕ № № 990
от 30.05.2019г по гр. дело № 8157/2018г на
Районен съд – Плевен КАТО ЗАКОНОСЪОБРАЗНО
И ПРАВИЛНО
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване