Решение по дело №920/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.

Делото е образувано въз основа на касационна жалба от директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна срещу решение № 387/21.03.2024 г. на Районен съд – Варна /ВРС/, постановено по АНД № 20243110200510/2024 г., с което е отменено наказателно постановление № 03-2300895/03.10.2023 г., издадено от Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна, с което за нарушение на чл. 140, ал. 4, т. 1 от Кодекса на труда КТ/, на основание чл. 416, ал. 5 вр. чл. 414, ал. 1 от КТ, на „Маджестик Груп БГ“ ЕООД е наложена имуществена санкция в размер на 2000 лева.

Релевират се доводи за незаконосъобразност на оспореното решение поради постановяването му в нарушение на закона – касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс /НПК/, вр. чл. 63в от ЗАНН. Оспорва се изводът на ВРС за издаването на наказателното постановление от некомпетентен административно-наказващ орган /АНО/. В тази насока за прави позоваване на норми от КТ и Устройствения правилник на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, както и на заповед № ЧР-714/03.10.2023 г., с която на П. М. М. – старши инспектор, за периода от 05.10.2023 г. до 12.10.2023 г. включително са възложени всички служебни задължения на длъжността директор на Д ИТ със седалище Варна. Отправя се искане за отмяна на съдебното решение и потвърждаване на издаденото наказателно постановление.

В съдебно заседание жалбата се поддържа изцяло чрез процесуален представител, който моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, като същевременно прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Ответникът – „Маджестик Груп БГ“ ЕООД, в съдебно заседание и в депозиран чрез представител по пълномощие отговор на касационната жалба оспорва същата и моли за нейното отхвърляне като неоснователна и за оставяне в сила на решението на ВРС. Претендира присъждане на разноски за две съдебни инстанции.

Представителят на контролиращата страна – ВОП, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Счита, че по делото не са налице доказателства, установяващи компетентността на органа, издал наказателното постановление.

Касационната жалба е подадена в предвидения за това преклузивен срок и при наличието на правен интерес, от страна в административно-наказателното производство, за която решението е неблагоприятно, и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима и се дължи нейното разглеждане по същество.

Обжалваното решение е валидно, като постановено в необходимата форма и от съдията, разгледал делото. Правният спор е подсъден на районния съд и местно подсъден на Районен съд – Варна като първа съдебна инстанция, а решението е постановено от едноличен съдебен състав, съгласно правилата на ЗАНН. Проверяваният съдебен акт е и допустим, тъй като съдът е бил надлежно сезиран с редовна и допустима жалба срещу подлежащ на обжалване акт на правораздаване.

Административен съд – Варна, като разгледа делото по реда на чл. 217 и следващите от АПК, прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, както и след извършената на основание чл. 218 от АПК служебна проверка за валидност, допустимост и съответствие на атакувания съдебен акт с материалния закон, и предвид посочените в касационната жалба пороци на решението, намира същата за НЕОСНОВАТЕЛНА.

С оспореното пред районния съд наказателно постановление „Маджестик Груп БГ“ ЕООД е санкционирано за нарушение на чл.140, ал. 4, т. 1 от КТ – за това, че в качеството на работодател е допуснало лицето Д. З. на длъжност „продавач-консултант“, която не е навършила 18-годишна възраст, да престира труд след 22:00 часа с работно време от 16:00 ч. до 23:00 часа.

Въз основа на събраните по делото доказателства ВРС приел от правна страна, че наказателното постановление е издадено от лице, което не разполага с административно-наказателна компетентност по КТ предвид липсата на доказателства за това, че П. М. е изпълнявала длъжността директор на Дирекция „Инспекция по труда“ Варна, както и че директорът на Дирекция „Инспекция по труда“ Варна е бил оправомощен от Изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, поради което счел, че наказателното постановление е незаконосъобразно и го е отменил.

Решението е правилно.

Съгласно чл. 416, ал. 5 от КТ наказателните постановления се издават от ръководителя на съответния орган по чл. 399, 400 и 401 или от оправомощени от него длъжностни лица съобразно ведомствената принадлежност на актосъставителите. На основание чл. 399 от КТ цялостният контрол за спазване на трудовото законодателство във всички отрасли и дейности, включително по изплащане на неизплатени трудови възнаграждения и обезщетения след прекратяване на трудовото правоотношение, се осъществява от Изпълнителната агенция „Главна инспекция по труда“ към министъра на труда и социалната политика. Анализът на цитираните правни норми сочи, че компетентност да издават наказателни постановления за допуснати нарушения на трудовото законодателство притежава изпълнителният директор на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, респ. оправомощени от него длъжностни лица от структурата на Агенцията.

Оспореното пред районния съд наказателно постановление № 03-2300895/03.10.2023 г. е издадено от П. М. М., за която е посочено, че заема длъжност директор на Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна в периода от 05.10.2023г. до 12.10.2023г. включително, съгласно заповед № ЧР-714/03.10.2023 година, издадена от главния секретар на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“.

Касационният съдебен състав напълно споделя изводите на ВРС, че по делото не са налице доказателства за делегирането от страна на компетентния орган по чл. 399 от КТ – изпълнителният директор на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, на правомощията по чл. 416, ал. 5 от КТ (издаване на наказателни постановления) на директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна, въпреки дадените от съда изрични указания на административно-наказващия орган в тази насока. Тоест, липсват данни за предоставяне на компетентност за издаване на наказателни постановления на посоченото като издател на процесния санкционен акт длъжностно лице от структурата на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ от определения в закона титуляр на това правомощие.

Правилна е констатацията на ВРС и за липса на доказателства, че към датата на издаване на наказателното постановление /03.10.2023 г./ П. М. е заемала длъжността директор на Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна. Такива не се съдържат нито в административно-наказателната преписка, нито са представени в хода на въззивното производство. Правомощията на М. като директор на Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна, респ. нейната компетентност да издава наказателни постановления, не се установява и от представената пред настоящата съдебна инстанция заповед № ЧР-714/03.10.2023 г. издадена от главния секретар на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, на основание чл. 84 от Закона за държавния служител, посочена като основание за издаване на процесното наказателно постановление. С тази заповед на П. М. М. – старши инспектор в отдел АИПО, Дирекция „Инспекция по труда“ със седалище Варна, е възложено да изпълнява всички служебни задължения на длъжността директор на същата дирекция със седалище Варна за периода от 05.10.2023 г. до 12.10.2023 г. включително, а процесното наказателно постановление е издадено на 03.10.2023 г., за която дата няма данни същата да е била оправомощена да изпълнява длъжността директор на Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна. Оправомощаването на М., освен че е за период, следващ датата на издаване на наказателното постановление, е направено и от некомпетентен орган – главният секретар на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, тъй като по аргумент от чл. 16, ал. 5 от Устройствения правилник на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ и чл. 84, ал. 1 и 2 от Закона за държавния служител компетентен да определи заместник при отсъствие на директора на дирекция „Инспекция по труда“ е изпълнителният директор на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, като не е предвидено делегиране на това правомощие от изпълнителния директор на друг служител от състава Агенцията.

Констатираната липса на компетентност на издателя на наказателното постановление правилно е възприета от решаващия състав на въззивния съд като съществен порок, обуславящ незаконосъобразност на оспорения пред него санкционен акт, поради което отменяйки същия, Районен съд – Варна е постановил правилно съдебно решение което следва да бъде оставено в сила.

За сторените в съдебното производство разноски от страна на наказаното дружество са представени единствено платежно нареждане за заплащане на сумата по банков път /л. 28/ и фактура /л. 29/, в която като основание е посочен договор за правна помощ и съдействие № 31/22.04.2024 г., но същият не е представен по делото.

Договорът за правна защита и съдействие, сключен между адвокат и страна по делото, е с характер на договор за поръчка по смисъла на чл. 280 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД/. С т. 1 от решението по т. д. № 6/2012 г. на ВКС е тълкувана хипотезата на наличен между страната и надлежно упълномощен адвокат писмен договор за правна защита и съдействие, в който размерът на адвокатското възнаграждение и начинът на плащане са договорени, като при плащане в брой приложеният към делото писмен договор има характер на разписка. Нито Законът за адвокатурата, нито друг нормативен акт изискват този договор да бъде в писмена форма, за да бъде действителен (да породи целените с него права и задължения). Принципната дължимост на това възнаграждение е законово регламентирана. В тази насока са напр.: Определение № 7892 от 29.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6617/2016 г., II о.; Определение № 163 от 13.06.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2266/2016 г., I г. о., ГК (" не установява изискване за писмена форма за действителност на договора за адвокатска услуга …"); Определение № 236 от 16.05.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1714/2016 г., IV г. о., ГК ("…съгласно ТР № 6/6.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, писмената форма не е за действителност, а за доказване, поради което липсва пречка в случая договорът да е сключен устно, като изпълнението му - валидно извършеното плащане на сумата да се установи с друг документ , напр. с платежното нареждане и фактура"); Определение № 731 от 9.10.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5256/2014 г., III г. о., ГК ("При договорът за правна помощ писмената форма не е такава за действителност, нито липсата на писмен договор между адвокат и клиент препятства упражняване на правото по чл. 36, ал. 2 от ЗА…") и др. Дори и да не е уговорено възнаграждение, то на основание чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата при липса на договор, по искане на адвоката, адвокатът от Европейския съюз или клиента, адвокатският съвет определя възнаграждение съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет.

В случая обаче, очевидно е налице както изрична договорка и писмено упълномощаване, така и изпълнение посредством така направеното плащане по банков път, за което е приложено извлечение, както и издадена фактура от 22.04.2024г. за сумата от 550 лева. С т. 1 от решението по т. д. № 6/2012 г. на ВКС е тълкувана хипотезата на наличен между страната и надлежно упълномощен адвокат писмен договор за правна защита и съдействие, в който размерът на адвокатското възнаграждение и начинът на плащане са договорени, като при плащане в брой приложеният към делото писмен договор има характер на разписка. Тоест, писмената форма на договора за правна защита и съдействие има значение, доколкото негова клауза играе ролята на разписка за плащане на дължимото адвокатско възнаграждение.

Поради гореизложеното, съдът счита, че следва в полза на наказаното дружество да бъде присъдено адвокатското възнаграждение в размер на 550 лева, което то е заплатило по банков път на адв. Р. Б. за процесуалното й представителство пред касационната инстанция, макар и да липсва писмен договор за правна защита и съдействие в касационната фаза на съдебното производство. Тези разноски трябва да бъдат възстановени от бюджета на юридическото лице: Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“.

Претенцията на „Маджестик груп БГ“ ЕООД за присъждане на разноски за въззивното производство е неоснователна, тъй като с оспореното решение районният съд е присъдил такива въз основа на приложения договор за правна защита и съдействие № 15/07.02.2024г. с посочена клауза за платено адвокатско възнаграждение в размер на 550 лева.

При този изход на правния спор претенцията на касационния жалбоподател за присъждане на разноски е неоснователна.

По изложените съображения, на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, вр. чл. 63в от ЗАНН, Шести касационен състав на Административен съд – Варна

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 387/21.03.2024 г. на Районен съд – Варна, постановено по АНД № 20243110200510/2024 година.

ОСЪЖДА Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ да заплати на „Маджестик Груп БГ“ ЕООД, гр. Варна, ЕИК *********, сумата от 550 (петстотин е петдесет) лева, представляваща адвокатско възнаграждение, платено в касационното производство.

Решението е окончателно.