Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 30.08.2018 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесет и първи май през две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
МАРИЯ БОГДАНОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 1102 по
описа за 2018г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 26.07.2016г., постановено по гр. дело № 5291/2016г.
по описа на СРС, ГО, 85 с-в, са уважени предявените от М.А.Б. и Н.В.Б. срещу „У.Б.“
АД искове, както следва: иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД
за връщане на сумата от 4 487 швейцарски франка представляваща надплатена
сума за периода от 05.11.2010г. – 05.11.2015г. по договор за банков ипотечен
кредит № 9/08.08.2006г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане и иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 80 швейцарски франка –
обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва за периода от
11.11.2015г. до 21.11.2015г. Със същото решение е отхвърлен предявеният от М.А.Б.
и Н.В.Б. срещу „У.Б.“ АД иск с правно основание чл. 26 от ЗЗД за прогласяване
нищожност поради неравноправност на клаузите на чл. 3.12.7, ал. 2 от Общите
условия от 2005г. „У.Б.“ АД и на чл. 3.09.8.б. от Общите условия от 2006г. на „У.Б.“
АД.
Срещу решението, в частта, в която са уважени
предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника
„У.Б.“ АД. Жалбоподателят поддържа оплаквания за неправилност на
първоинстанционното решение поради допуснати съществени нарушения на
процесуалния закон, довели до необоснованост на формираните изводи. Конкретно
излага съображения, че районният съд не се е произнесъл по направеното
възражение за липса на активна процесуална легитимация на ищцата Н.Б.. Поддържа
релевираните възражения, че тя не е платец по договора и няма вземане срещу
ответника на заявеното в исковата молба основание. В жалбата се твърди също, че
районният съд не е обсъдил подписаните между страните анекси, към всеки един от
които е подписан и погасителен план. В тях е договорена непроменяема възнаградителна
лихва от 7, 739 % без компоненти, вкл. без т.нар. „премия“. По този начин
лихвата била фиксирана за целия срок на договора при погасителна вноска от 277,
90 шв. франка. В тази връзка се позовава на заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, съгласно което няма разлика между действително платените лихви и
тези, посочени в погасителните планове. Счита, че уговарянето на фиксирана
лихва осигурява на страните „пределна яснота и определеност на престацията, по
която страните са постигнали съгласие“, поради което не е налице хипотеза на
неоснователно платени в полза на банката суми.
Ответниците по жалбата М.А.Б. и Н.В.Б. изразяват
становище за неоснователност на въззивната жалба по подробно изложени
съображения, че банката е прибавила към годишния лихвен процент нов, непосочен
в сключения договор за кредит компонент, наречен „премия“. Считат, че в хода на
производството е безспорно установено, че плащането на този нов компонент е
извършено при начална липса на основание, доколкото кредитополучателите не са
изразявали съгласие за дължимост на суми на това основание.
Срещу решението, в частта, в която е отхвърлен
предявеният иск с правно основание чл. 26 от ЗЗД, е подадена в
законоустановения срок /съображения за този извод са посочени в определението
на въззивния съд от 02.02.2018г., постановено по реда на чл. 267 от ГПК/
въззивна жалба от ищците М.А.Б. и Н.В.Б., в която не са изложени конкретни
оплаквания срещу правилността на първоинстанционния съдебен акт.
Насрещната страна - „У.Б.“ АД оспорва въззивната жалба
като неоснователна.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от М.А.Б. и Н.В.Б.
с искова молба, с която срещу „У.Б.“ АД е бил предявен иск за заплащане на
сумата 4 487 швейцарски франка представляваща надплатена сума за периода
от 05.11.2010г. – 05.11.2015г. по договор за банков ипотечен кредит №
9/08.08.2006г, както и иск за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 3.12.7,
ал. 2 от Общите условия от 2005г. и на клаузата на чл. 3.09.8.б. от Общите
условия от 2006г. на „У.Б.“ АД. В исковата молба се твърди, че по силата на
посочения договор на ищците бил отпуснат кредит в размер на 36 000
швейцарски франка с краен срок за погасяване на задължението до 05.08.2031г.
Уговорен бил променлив годишен лихвен процент, образуван от сбора на базовия
лихвен процент /БЛП/ на банката плюс надбавка, като към момента на подписване
на договора БЛП е в размер на 6, 62 %. Твърди се, че обслужвайки редовно
кредита си, те констатирали, че с месечните вноски по кредита банката покривала
лихвата, а главницата оставала почти непроменена. В тази връзка поискали от
ответното дружество разяснения за начина, по който се формирали месечните
погасителни вноски. Ищците получили отговор, в който банката се позовава на
разпоредбите на Общите условия от 2005г. – чл. 3.12..7, ал. 2, съгласно която кредитодателят
има право едностранно да увеличава определената към БЛП надбавка с размера на
увеличените разходи по ликвидността. В исковата молба са релевирани доводи, че
посочената клауза е неясна и неразбираема, не конкретизира каква по вид
ликвидност визира, както и коя надбавка от БЛП подлежи на увеличение и с каква
стойност. Считат, че чрез тази клауза се възлага допълнително задължение на
кредитополучателя по прикрит, недобросъвестен и извън изрично уговореното в
договора по неблагоприятен начин в нарушение на разпоредбата на чл. 147 от ЗЗП.
С неясната клауза за едностранно увеличение на лихвения процент се установявала
неоправдана привилегия единствено за ответното дружество. Отделно от това, в
отговора на банката било посочено, че при определяне на годишния лихвен процент
се формирал нов компонент – „премия“ в процентни пунктове, каквато никога не
била уговаряна между страните и не съществувала в общите условия. По този начин
се стигало до неправомерно увеличаване на годишния лихвен процент, респективно
размера на дължимите месечни вноски по кредита. В резултат на тези неправомерни
действия ответникът е получил за исковия период при начална липса на основание
претендираната с исковата молба сума. Прави се искане за прогласяване нищожност
на неравноправните клаузи при фактически твърдения за осъществяване на
хипотезите на чл. 143, т. 10 и т. 12 от ЗЗП - чл. 3.12.7, ал. 2 от Общите
условия от 2005г. и чл. 3.09.8.б. от Общите условия от 2006г.
За да постанови обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел, че оспорените клаузи от Общите условия на
договора не са индивидуално уговорени, но не са неравноправни поради наличие на
изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП. В мотивите е посочено, че предвидената
в процесните клаузи възможност за банката едностранно да увеличава договорения
годишен лихвен процент, съставляваща цената на предоставяната финансова услуга,
и да променя погасителния план, е обусловена от обективни факти на финансовия
пазар, попадащи извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги
и са обусловени от обективни фактори на финансовия пазар. Освен това е
посочено, че банката е спазила задължението си по чл. 58, ал. 1, т. 2 от ЗКИ и
е запознала в писмена форма своите клиенти, с условията при които може да
променя лихвата до пълното погасяване на кредита. По тези съображения
първоинстанционният съд е формирал извод, че оспорените клаузи са действителни
и са породили предвидените в тях правни последици, поради което иска за
прогласяване на тяхната нищожност е отхвърлен. Независимо от изложеното,
предявеният иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД е уважен при мотиви, че при
определяне на лихвените нива банката е променила лихвата по кредита, прибавяйки
нов компонент - т.нар. „премия“. Ответното дружество не е установило на какво
основание е станало това, какъв е размерът на премията, както и начина на
нейното формиране, нито е доказало, че между страните била постигната уговорка
за дължимост на парични суми на това основание.
По делото е представен договор за банков ипотечен
кредит № 9/08.08.2006г., с който „У.Б.“ АД е отпуснала на кредитополучателя М.А.Б.
банков кредит в размер на 36 000
швейцарски франка за покупка на жилище. Солидарен длъжник по договора е и Н.В.Б.,
като кредитополучателят и солидарният длъжник поели задължение да погасяват
отпуснатия кредит на месечни погасителни вноски, дължими за периода от 05.09.2007г.
до 05.08.2031г. Според т. 9.2 от договора, след
изтичане на уговорения между страните гратисен период, т.е. считано от
05.08.2007г., солидарните длъжници се задължили да заплащат на банката лихва,
определена на база променлив в хода на изпълнението на договора годишен лихвен
процент, образуван от сбора на БЛП на банката плюс надбавка в размер на -0, 336
процентни пункта. Към момента на подписване на договора БЛП за швейцарски
франкове е в размер на 6, 62 %. С анекс № 1 от 31.07.2014г. към договор за
ипотечен кредит на физическо лице № 9/08.08.2006г., страните променили крайния
срок за погасяване на кредита от 05.08.2031г. на 05.05.2024г. Във връзка с
промяната на крайния срок на ползване на кредита страните приели и нов погасителен
план с променен размер на месечните погасителни вноски. На 12.09.2014г.
бил подписан анекс № 2 към договор за
ипотечен кредит на физическо лице № 9/08.08.2006г., съгласно който крайният
срок за погасяване на кредита се променя от 05.08.2031г. на 05.12.2022г. Във
връзка с промяната на крайния срок на ползване на кредита страните приели и нов
погасителен план с променен размер на месечните погасителни вноски.
Между страните не се спори, че при сключване на
процесния договор ответникът е предал на ищците представените към исковата
молба – Общи бизнес условия на банката от 2005г., приложими спрямо всички
договорни правоотношения на банката и отделните клиенти. Съгласно чл. 3.12.7.
от Общите условия на банката от 2005г., надбавките/отстъпките към базовите лихвени
проценти по кредитни продукти се определят съобразно риска по конкретния вид
кредитен продукт и изискванията за конкурентно способност на банката. Дължимата
от клиента годишна лихва по ползвания кредит се формира от сбора от БЛП за
съответната валута на кредита и определената надбавка в процентни пункта.
Според чл. 3.12.7, ал. 2 от същите Общи условия, в случай че разходите по
ликвидността при 10-годишно финансиране се увеличават в сравнение с размера им
към датата на сключване на договора за кредит, банката има право едностранно да
увеличава първоначално определената над базовия лихвен процент надбавка с
размера на увеличените разходи. Всяка последваща промяна в надбавката се
извършва на основание последното извършено по реда на настоящата разпоредба
изменение.
Представени са и Общи Бизнес условия на банката в сила
от 01.09.2006г., приложими за всички договорни правоотношения на банката и
отделните клиенти, приети от УС на банката с Протокол № 21 от 28.04.2004г. и
допълнени с решение на УС по протокол № 29 от 10.08.2006г. Според чл. 3.09.,
ал. 8, б. а от Общите условия, надбавките/отстъпките
към базовите лихвени проценти по кредитни продукти се определят съобразно риска
по конкретния вид кредитен продукт и изискванията за конкурентно способност на
банката. Дължимата от клиента годишна лихва по ползвания кредит се формира от
сбора от БЛП за съответната валута на кредита и определената надбавка в
процентни пункта. Според чл. 3.09. ал. 8, б. „б“, от същите Общи условия, в случай че разходите
по ликвидността при 10-годишно финансиране се увеличават в сравнение с размера
им към датата на сключване на договора за кредит, банката има право едностранно
да увеличава първоначално определената над базовия лихвен процент надбавка с
размера на увеличените разходи. Всяка последваща промяна в надбавката се
извършва на основание последното извършено по реда на настоящата разпоредба
изменение.
В производството пред СРС са изслушани и приети заключения
на основна и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, които следва да се
кредитират като обосновани, пълни и ясни.
В заключенията е посочено, че съгласно решение на УС на банката №
38/14.10.2008г., БЛП /базов лихвен процент/ се определя като сбор от приложимия
към периода на олихвяване лихвен индекс /в случая LIBOR за CHF/ и премия, определена по размер от 0 до + 200
базови пункта, според стойността на кредитния ресурс на кредитните пазари.
Тази премия е варирала от 1.00000 до 3.00000 през различните периоди. Годишният
лихвен процент, който реално е начислен и приложен от банката за определяне на
дължимите вноски за лихва по кредита за същия период и неговите компоненти
варира в границите от 6, 88000 % до 8, 09400 %. В компонентите, формиращи
базисния лихвен процент в последния случай /за реално приложения от банката годишен
лихвен процент/ се включва и „премия“, добавяна с решение на УС на банката, с
които са добавени допълнителни премии, от които е видно, че размерът на тази
премия за периода 13.11.2008г. – 08.03.2009г. е бил 1 %; за периода 09.03.2009г.
– 14.06.2009г. е бил 2 %; за периода 15.06.2009г.
– 07.04.2015г. е бил 3 %. Посочено е още, че действително платените
възнаградителни лихви за процесния период /от 05.11.2010г. до 05.11.2015г./ са
в размер на 11 699 швейцарски франка, които съответстват на дължимите лихви
съобразно погасителния план.
Съгласно заключението по допълнителната
съдебно-счетоводна експертиза, платените от ищеца лихви, съответстващи на
компонента „премия“ като част от БЛП на банката за периода от 05.11.2010г. до
05.11.2015г., са в размер на 4 516, 73 швейцарски франка.
Представен е препис-извлечение от протокол №
38/14.10.2008 г. на Управителния съвет на „У.Б.“ АД, с което е взето решение
цената на всеки банков кредит да се определя като сбор от променлив Базов
лихвен процент /БЛП/, формиран от приложимия към периода на олихвяването договорен
лихвен индекс /Софибор, Юробор, Либор/ и премия, определяна по
размер от нула базови пункта до плюс 200 базови пункта според стойността на
кредитния ресурс на кредитните пазари, към който БЛП се прибавя фиксирана
договорена надбавка, отчитаща оценката на финансовото състояние на клиента,
вида, срока на кредита, обезпеченията и други обстоятелства, отчитащи
кредитоспособността на кредитоискателя и произтичащия от нея кредитен риск. Посочено
е още, че за всеки ползван кредит банката начислява, а кредитополучателят
заплаща годишна лихва /цена на кредита/ като общ лихвен процент и размер равен
на действащия и прилаган от банката към датата на начисляването базов лихвен
процент, определен в съответствие с правилата, приети от УС по т. 1, плюс
надбавка, установена по размер в договора за кредит.
С протокол № 9/26.02.2009 г. на УС е взето решение за
повишаване на премията като компонент на БЛП от 1 % на 2 % за кредитите на
физически лица, отпуснати в евро и швейцарски франкове, считано от 09.03.2009г.,
след предварително уведомяване на клиентите.
С протокол № 25/05.06.2009г. на УС е взето решение за
повишаване на премията като компонент на БЛП със 100 базисни пункта за
кредитите на физически лица с FlexCube индекси,
вкл. Юробор, отпуснати в лева, евро, щатски долара и швейцарски франкове,
считано от втората половина на м. юни 2009 г.
Други доказателства не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка съдът
намира от правна страна следното:
По предявените искове с правно основание чл. 26, ал.
1, предл. 1-во от ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузи от Общите условия
на банаката поради неравноправност:
Подадената въззивна жалба
срещу решението на СРС в частта по предявените искове с правно основание чл. 26
от ЗЗД е бланкетна и не съдържа конкретни оплаквания срещу правилността на
първоинстанционното решение. Според тълкуването на чл. 269 от ГПК, дадено в т.
1 на Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълкувателно дело №
1/2013г. на ОСГТК на ВКС, при проверка на правилността на първоинстанционното
решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори
ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, тъй като
ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на
фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на
установените факти под приложимата материалноправна норма. И доколкото
основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност
не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури
приложението на императивен материален закон, установен в обществен интерес.
Ако първоинстанционният съд не е определил правилно приложимата
материалноправна норма, въззивният съд е длъжен да стори това, дори въззивната
жалба да не съдържа подобно оплакване.
В аспекта на изложеното,
макар подадената въззивна жалба срещу решението на СРС по иска с правно
основание чл. 26 от ЗЗД да е бланкетна, въззивният съд следва да извърши
проверка не само за неговата валидност и допустимост, но и дали
първоинстанционният съд правилно е подвел твърдените от страните факти под
приложимата правна норма. Съгласно
практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в няколко решения, постановени
по преюдициални запитвания на различни национални съдилища по тълкуване на чл.
6, § 1 от Директива 93/13/Е. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори /дело С-397/11, E. J. срещу A. M. H. Zrt., дело С-472/11, B.P. B.
Zrt срещу Cs.C. и V. C., дело С-488/11, D. F. A. B. и K. de M.G.срещу J. BV и
други/, националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер
на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или
фактически обстоятелства. При преценка, че клаузата е неравноправна, той не я
прилага, освен ако потребителят се противопостави на това. Националният съд,
който констатира неравноправния характер на договорна клауза, е длъжен, без да
чака потребителят да направи искане, да изведе всички последици, произтичащи
според националното право от това заключение, за да се увери, че потребителят
не е обвързан от тази клауза. Принципът на състезателност изисква националният
съд, който е констатирал служебно неравноправния характер на договорна клауза,
да уведоми за това страните по спора и да им даде възможност да обсъдят този
въпрос при условията на състезателност по предвидения от националните
процесуални разпоредби ред. Съгласно § 13а, т. 9 ДР на З. със Закона за защита
на потребителите разпоредбите на Директива 93/13/Е. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори са въведени в националното ни
законодателство, поради което тълкуването на съответните правни норми от
националното законодателство следва да бъде извършвано в съответствие с
даденото от С. тълкуване на относимите разпоредби от посочената Директива
93/13/Е.
По въпроса дали съдът следи служебно за нищожност на клаузи в договор за кредит
поради неравноправност е даден отговор и в трайната практика на ВКС,
обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 23/07.07.2016г.
по т. д. № 3686/2014г. на ВКС, І ТО и решение № 232/05.01.2017г. по т. д. №
2416/2015г. на ВКС, ІІ ТО.
Между страните не се спори, а това се установява и от
доказателствата, че между тях и понастоящем съществува валидно облигационно
отношение, произтичащо от процесния договор за ипотечен кредит № 9/08.08.2006г.,
с който ответната „У.Б.“ АД е отпуснала на кредитополучателя М.А.Б. кредит в
размер на 36 000 швейцарски франка за покупка на жилище, който той и солидарният
длъжник Н.В.Б. са се задължили да върнат чрез заплащане на месечни вноски,
дължими за периода от 05.09.2007г. до 05.12.2022г., включващи и дължимата лихва
по т. 9 от договора.
Процесният договор попада под приложното поле на
Закона за защита на потребителите, доколкото ищците отговарят на дефиницията за
„потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП, а ответникът – на дефиницията за
„търговец“ по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП, като липсва предвидено в този закон
основание за неприложимост. В ЗЗП е установена принципна забрана на
неравноправните клаузи в договор, сключен с потребител, които са прогласени за
нищожни, освен ако са индивидуално уговорени – чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Според чл.
146, ал. 2 ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им,
особено в случаите на договор при общи условия, а тежестта за доказване, че дадена клауза е индивидуално уговорена е
на търговеца – ал. 4 на чл. 146 ЗЗП.
Настоящият съдебен състав споделя практиката на ВКС,
намерила израз в решение № 95/13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г. на ВКС, ІІ ТО,
с което е даден отговор на въпроса може ли договор за жилищен и ипотечен кредит
да представлява сделка, имаща за предмет финансови инструменти, чиято цена е
свързана с измененията на лихвения процент на финансовия пазар. Прието, е че договорът
за банков кредит определен в чл.
430, ал. 1 ТЗ, е основен вид банкова сделка, разновидност на договора за
заем за потребление по чл. 240 ЗЗД, с предмет предаване на парични суми и акцентни кредити с точно
определена в договора цел - предпоставка за самото му съществуване, условия и
срок. Посочени са и характерните белези на договора за банков кредит и правната
му характеристика на двустранен каузален, възмезден, консенсуален и формален
договор с легално определените в чл. 3 от
Закона за пазарите на финансови инструменти /ДВ, бр. 52/2007г./,
финансовите инструменти, възприети по същия начин и в § 1,
т. 2 от ДР на Закона за публично предлагане на ценни книжа /ДВ бр. 114/99
г./ и в т.
50, б. "а" - б.
"д" на чл. 3 от Регламент/ЕС/ № 575/2013 г. на ЕП и на Съвета.
Тези белези на договора дават основание да се приеме, че договорът за жилищен
ипотечен кредит не е сделка, имаща за предмет финансови инструменти. В
решението на ВКС е възприет и допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното, а
именно - както отделните видове банкова дейност, осъществявана от кредитна
институция - банка, според разграничението им в чл.
2, ал. 1 и ал.
2 от Закона за кредитните институции /ДВ бр. 59/2006 г./ така и предметния
обхват на Закона за
пазарите на финансови инструменти, в който изчерпателно са регламентирани
финансовите инструменти и техния пазар. По тези съображения настоящият съдебен
състав не споделя изводите на СРС, че в случая е налице изключението,
регламентирано в чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, при мотиви, че процесният договор за банков кредит е сделка,
сключена с потребител, имаща за предмет финансови инструменти, чиято цена е
свързана с измененията на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън
контрола на доставчика на финансовата услуга.
По въпроса дали при договори за кредит с променлив
лихвен процент, методиката на банката кредитор за определяне на БЛП е извън
договорното съдържание и ако е извън него спазено ли е изискването за ясни и
разбираеми клаузи, както и липсата на предоставена методика на потребителя за
извършване на уговореното право на промяна на БЛП по клаузите на договора водят
ли до бланкетност на уговорените условия в Общите условия и дали извършената промяна в
посока увеличение на БЛП не е в този смисъл непредвидено в договора основание,
е формирана практика на ВКС, която се споделя от настоящия съдебен състав. В
решение № 51 от 04.04.2016г. по т.д. № 504/2015г. на ВКС, ІІ, решение № 424 от
02.12.2015г. по гр. д. № 1899/2015 г. на IV ГО и решение № 7 от 22.04.2015г. по
гр.д. № 4452/2014г. на ВКС, ІІІ ГО, е прието, че основният критерий за
приложимост на изключението по чл.
144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни
причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са
породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавния регулатор. Само
тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за
недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза,
съдържаща се в чл.
143, ал. 1 от ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и
едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да се прецени, обаче, дали
конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване общия
принцип, въведен с чл.
143, ал. 1 от ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен
начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна
информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената,
за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин.
С чл.
58, ал. 1, т. 2 ЗКИ е въведено изискване условията на банката да уреждат
метода за изчисляване на лихвата, предвид възмездния характер на договора за
банков кредит, както и условията, при които може да се променя последната до
пълното погасяване задължението на кредитополучателя. По силата на тази
разпоредба изрично задължение на банката-кредитодател
е в условията, при които предоставя на потребителя - кредитополучател
конкретния банков продукт, да се съдържат кумулативно два елемента – методиката
/метод/ за изчисляване на съответната лихва и предпоставките за нейната промяна
през времетраене на договор. Освен това, методът на изчисляване на съответния
лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна
процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на
всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/ или индикатори. Поради това
и предвид правната характеристика на договора за кредит, безспорна е и
необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на
формиране възнаграждението на кредитодателя, т. е относно конкретната формула
за определяне възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на
този вид банкова сделка. Следователно методиката за изчисление на лихвата,
респ. БЛП, също се явява елемент от договора за кредит, което само по себе си
изключва възможността същият да бъде едностранно променян от кредитодателя след
сключване на кредитния договор, независимо дали се касае до фиксиран лихвен
процент или до променлив такъв /решение № 95
от 13.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 240/2015 г., II ТО/. Когато потребителят не
е получил предварително достатъчно конкретна информация, как кредитодателят
може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, за да
може на свой ред да реагира по най- уместния начин, както и когато
методологията, създадена от банката-кредитор, като нейни вътрешни правила не са
част от кредитния договор, последният не може да се счита за добросъвестен по
смисъла на общата дефиниция за неравноправната клауза по чл. 143
ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.
144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП.
В задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело С-472/10, е прието, че "националната юрисдикция следва да прецени с оглед на чл. 3, параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с потребители, с която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали, предвид съдържащите се в ОУД с потребителски клаузи, сред които е и спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите ОУД, съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора".
Всяко
"основателно съображение" по смисъла на горепосоченото решение
представлява всяко обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните
по договора, което е било уговорено или установено преди сключване на
потребителския договор и което обективно води до увеличаване на цената на
стоката или услугата.
В конкретния случай от събраните по делото
доказателства се установи, че страните по процесния договор са потребител и
доставчик на финансови услуги по см. на §
13, т. 1 и т.
2 от ДР на ЗЗП. Безспорно се установи също, че като предварителни и
едностранно формулирани от кредитора клаузите на Общите условия за сключване на
съответния вид кредитен договор, относими за неопределен период от време и
неопределен кръг правни субекти, не са индивидуално уговорени. Тази им
характеристика на неиндивидуално определена уговорка не се променя от факта, че
по силата на писменото им приемане от кредитополучателя, те стават неразделна част
от конкретния договор за жилищен и ипотечен кредит, но като договорни клаузи
Общите условия също трябва да отговарят на нормативните изисквания, установени
в чл.
143 ЗЗП и в чл.
20, ал. 1 ЗЗП. Съгласно нормата на чл.
143, ал. 1 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, при определените неизчерпателно
посочени от законодателя хипотези, между които - предвидената от търговеца
възможност да променя едностранно условията по договора въз основа на
непредвидено в него основание. По силата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите с потребител са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Клаузите, които не са уговорени
индивидуално са дефинитивно определени в чл.
146, ал. 2 ЗЗП, като с чл. 144
ЗЗП. са посочени изключенията към които хипотезите на чл.
143, ал. 1, т. 7, т.
10 и т.
12 З. са неприложими.
Сумите, дължими за лихви и таксата за
управление, представляват цената на заетите парични средства. Разпоредбата на чл. 143
от ЗЗП обявява, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като законодателят установява
различни хипотези, без изброяването да е изчерпателно. Според т. 10 от
цитираната норма неравноправна е тази клауза в потребителски договор, която
позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание, а съгласно т. 12 –
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител е тази, която предвижда цената да се определя при получаването на
стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца или
доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да
се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена
в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, като приложението на тези норми е изключено в случаите,
установени в чл.
144, ал. 2 и ал.
3 от ЗЗП. Конкретно според нормата на чл. 143, ал. 3, т. 1 от ЗПП
законодателят е предвидил изключение от това правило за сделките с ценни книжа,
финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с
колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги. Основният критерий за приложимостта на
изключението е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не
зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от
въздействието на свободния пазар и/или държавен регулатор. Тогава търговецът
/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по
смисъла на общата дефиниция на неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143 от ЗПП, тъй като увеличението на престацията не зависи от неговата воля. За да се
прецени дали клаузите отговорят на този критерий за изключение от общия принцип,
те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин /чл. 147, ал. 1 от ЗПП/. Потребителят следва да получи достатъчно конкретна информация как
търговецът може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да
реагира по най-уместния начин. Съдът не следва да допълва неравноправните
клаузи с цел да отстрани порока. При съмнение обаче съдът има право да тълкува
тези клаузи по благоприятен за потребителя начин, във връзка с всички клаузи на
договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата /чл. 145, ал. 1 от
ЗЗП/.
От съдържанието на нормата на чл. 3.12.7, ал. 2 от
Общите условия от 2005г. и чл. 3.09.8.б. „б4“ от Общите условия от 2006г. е видно,
че е договорена възможност кредиторът едностранно да променя /увеличава/
първоначално определената над базовия лихвен процент надбавка с размера на
увеличените разходи. Действително, в посочените разпоредби се съдържат
определени предпоставки, при наличието на които банката-кредитор има право да
променя едностранно базовия лихвен процент, както и че така изброените в
сочената разпоредба условия са свързани с фактори, чиито изменения не зависят
от доставчика на финансови услуги, доколкото са породени от въздействието на
свободния пазар и/или от действия на държавен регулатор, т. е. обосновани са
обективно. Следва да се има предвид обаче, че в тези норми не се съдържа ясно и
разбираемо за потребителя описание на начина, по който предвид настъпилите
изменения в съответния финансов индекс, респ. валутен курс и др., ще се формира
новият базов лихвен процент. Липсата на такава конкретна методика или формула
/математически алгоритъм/, определящ трайно съотношението между изменението и
изброените пазарни лихвени индекси създава възможност при наличие на
предвидените в договора и/или общите условия изменения на променливата
компонента, банката - кредитор произволно да променя размера на лихвите по
кредита. В този смисъл, и доколкото определянето на надбавката към базовия
лихвен процент се извършва въз основа на методика на кредитодателя - част от
вътрешните му правила, която не е публично известна и достъпна, нито е станала
достояние на кредитополучателя по конкретния договор, то сочените клаузи са
неравнопоставени по см. на чл.
143, ал. 1, т. 10 ЗЗП - допускат търговецът или доставчикът едностранно да
промени условията на договора, въз основа на непредвидено в него основание. Релевираните
във въззивното производство доводи от страна на ответното дружество, че между
страните е уговорен фиксиран лихвен процент от 7, 739 % /в сключените два броя
анекси към договора за кредит/, в който плащането на „премия“ не е предвидено,
са неоснователни. От заключението на допълнителната съдебно-счетоводна
експертиза се установи, че в начислените от банката и платени от ищеца лихви,
се включва надбавка „премия“ в БЛП на банката, определена по реда на чл.
3.12.7, ал. 2 от Общите условия от 2005г. и приетата вътрешна методология на
банката.
С оглед изложеното и при отсъствие на доказателства за
наличие на основание за прилагане на изключенията по чл. 144
ЗЗП, оспорените от ищците клаузи на ОУ на ответната банка, въз основа на
които последната, след м.10.2008г., в качеството си на кредитодател едностранно
е променила годишния лихвен процент, като неравноправни са нищожни.
СГС приема, че не е налице фактическият
състав на изключението по чл.
144, ал. 2, т. 1 ЗЗП: 1/. доставчикът на финансовата услуга да е поел
задължението да уведоми другата страна за извършените без предизвестие
едностранни промени в лихвения процент в 7-дневен срок и 2/. другата страна по
договора да има право незабавно да го прекрати. И това е така, доколкото
втората от посочените предпоставки не е уговорена - в процесния договор и
Общите условия към него липсва клауза, която предоставя такава възможност на
потребителя. Същите предвиждат единствено възможност за кредитополучателите да
изплатят предсрочно дълга по кредита - изцяло или частично /а едностранното
прекратяване на договора поради промяна в условия на сключване не е равнозначно
на прекратяване поради предсрочното му изпълнение/. На следващо място, правото
на потребителя едностранно да прекрати договора съгласно чл.
144, ал. 2, т. 1 ЗЗП налага прекратяването на договорната връзка да може да
се упражни свободно, т.е. без за потребителя да се пораждат насрещни неблагоприятни
последици, като заплащане на допълнителни такси, лихви, комисионни и т.н.,
каквато именно такса в частност е предвидена в чл. 7 от процесния договор.
Освен това, кредитодателят, чиято е доказателствената
тежест да установи, при условията на пълно и главно доказване, конкретните
обективни фактори, които са довели до увеличаване на лихвения процент, не е
доказал в процеса причинната връзка между съответните промени на кредитните и
финансови пазари и реалната необходимост от изменения на лихвения процент по
конкретния договор за жилищен и ипотечен кредит, както и че увеличението на
лихвения процент е адекватно /симетрично/ на изменението на съответните
показатели, които се включват в същия.
По тези съображения се налага извод, че предявеният
иск е основателен. Като е достигнал до други правни изводи, първоинстанционният
съд е постановил неправилно решение в посочената част, което следва да бъде
отменено и вместо него да се постанови друго, с което иска по чл. 26 от ЗЗД да
се уважи.
По иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД
Изложените в исковата молба фактически обстоятелства
са за неоснователно обогатяване. Според ищците, ответната банка е получила без
основание процесната сума /разлика в размера на месечните вноски за процесния
период/, тъй като за исковия период банката едностранно е включила при
формирането на годишния лихвен процент и допълнителна „премия“ /надбавка с
размера на увеличените разходи по ликвидността/. На практика ищците се
позовават на изначална липса на основание, която е специфичен белег на фактическия
състав на неоснователното обогатяване, установен в чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Поради това и спорните главни права следва да се
квалифицират именно по посочения законов текст.
По исковете по чл.
55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на "получаване без основание" обикновено
са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно
фактическия състав на чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при
начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго /типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен
това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената
ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.
Съгласно правилото на чл.
154, ал. 1 ГПК в тежест на ищците е било да установят при условията на
пълно и главно доказване факта на плащането на процесната сума, а ответникът -
да докаже, че е налице основание за получаването, съответно задържане на
полученото.
СГС приема, че по делото е несъмнено установено, че
между страните бил сключен договор за банков кредит, чиято регламентация се
съдържа в разпоредбите на чл. 430
- чл.
432 ТЗ. Същият е формален /в закона е предвидена форма за действителност -
писмена - чл.
430, ал. 3 ТЗ/, срочен, двустранен, възмезден и консенсуален /договора се
счита за сключен от момента на постигане на съгласието/.
За банката - кредитор няма друго задължение освен да
отпусне уговорената парична сума, като срещу това задължение кредитополучателят
има няколко насрещни задължения, а именно: да върне главницата, заедно с
уговорената лихва по кредита; да използва кредита по предназначение; да даде на
банката необходимите сведения във връзка със сключването и изпълнението на
договора и да даде обезпечение.
При предявения иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в тежест на
ответника е да установи, че тази сума е получена от него при наличие на правно
основание /валидно задължение за плащането й от страна на ищците/. Ответникът
твърди, че такова основание представляват клаузите на чл. 3.12.7, ал. 2 от
Общите условия от 2005г. и чл. 3.09.8.б. от Общите условия от 2006г. на „У.Б.“
АД. Посочените клаузи са приети за нищожни по предявения в настоящото производство
иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД. Нищожните клаузи не
пораждат правни последици и следователно не обвързват страните по сделката.
Извършеното изменение на лихвата по процесния договор за банков ипотечен кредит
- платена от кредитополучателя цена за използваните в процесния период пари на
кредитодателя, не може да произведе действие. Поради това банката-ответник е
получила без основание, сумите, формирани въз основа на посочения в оспорените
клаузи от Общите условия механизъм, конкретно изчислени в заключението на
изслушаната допълнителна съдебно-счетоводна експертиза. Налице са елементите от
фактическия състав на чл.
55, ал. 1 ЗЗД и затова кредитодателят дължи връщането им обратно до размер
на сумата от 4 487 швейцарски франка.
По въпроса за активната материална легитимация на
ищците:
Получената от банката без основание сума подлежи на
връщане съобразно чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Сумата подлежи на връщане на лицето, от което
е получена. По делото не е спорно обстоятелството, че вноските по кредита са
били изплащани /внасяни/ по банкова сметка, *** М.А.Б., в която са били внасяни
необходимите за това суми. Титулярството на сметката определя и лицето, което
се явява юридически платец на сумите и което има право да получи неоснователно
събраните суми. Това е така, защото с внасянето на сумите по тази сметка те
стават притежание на титуляра на сметката – ищецът М.Б., а отношенията на
последния с реалните вносители на сумите /ако те са различни лица и конкретно –
при внасяне на парични средства от другия ищец/ не са предмет на настоящото
дело и са ирелевантни по отношение на претенцията по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Няма
основание за активна солидарност между двамата ищци, в какъвто смисъл следва да
се приеме, че е направено уточнението на петитума на исковата молба във
въззивното производство /т.е. всеки ищец претендира цялата сума/. Подобна
солидарност е възможна само при изрична уговорка с длъжника на процесното
вземане по чл. 55, ал. 1 ЗЗД /банката/, каквато уговорка липсва /за разлика от
пасивната солидарност, активната не може да произтича от закона, тъй като не е
предвидена, но няма пречка да се уговори съобразно принципа за свобода на
договаряне/. Отговорността за получилия сумата без основание е до размера на
обедняването само спрямо конкретното лице, което е дало нещо без основание, но
не и спрямо други лица. При отричане на твърдяна от ищците активна солидарност,
съдът следва да разгледа претенциите в условията на разделност, като се
произнесе по претенцията на всеки един от ищците за целия размер на спорното
вземане, т.е. в случая съдът следва да се произнесе по претенцията на всеки
един от ищците за главница в размер на 4 487 швейцарски франка и за
обезщетение за забава в размер на 80 швейцарски франка. Ето защо искът на М.Б.
се явява изцяло основателен, заедно със законната лихва от подаване на исковата
молба до окончателното изплащане. Исковата претенция, заявена от Н.В.Б. е
неоснователна и подлежи на отхвърляне за пълния заявен размер – както по
отношение на главницата, така и по отношение на претендираното вземане за
обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва.
По отношение на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
С оглед липсата на конкретни доводи срещу правилността на обжалваното решението в частта по предявения от М.Б.
иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва, както и липсата на нарушение
на императивни норми на материалния закон,
настоящият съдебен състав не може да формира други фактически изводи
относно правнорелевантните факти,
относими към основателността на акцесорното вземане. Въззивният съд може да приеме
определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване
за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част, каквото в настоящия случай липсва. Предметът на
въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив, по
отношение на разглеждане на спора по същество е очертан в случая само от посоченото в жалбата (недопустимо е
оплакванията в жалбата да се разширяват извън срока за обжалване) и приложимите към
спорния предмет императивни материалноправни норми. Ето защо в решаващата си
дейност въззивният съд изхожда от фактическите положения, установени от
първоинстанционния съд, като препраща към мотивите на обжалваното
решение
относно приетото за установено от фактическа страна досежно периода /от датата на поканата до ответното
дружество за връщане на получените при начална липса на основание суми –
11.11.2015г. до датата на предявяване на исковата молба/ и размера на дължимото
обезщетение за забава, определен по реда на чл. 162 от ГПК.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски за
въззивното производство имат М.Б. и Н.Б., чиято въззивна жалба е уважена в
цялост, поради което в тяхна полза следва да се присъди сумата от общо 740
лева, от които 40 лева за държавна такса и 700 лева възнаграждение за
адвокатска защита и съдействие.
Ответното дружество също претендира разноски и такива
се дължат с оглед частичното уважаване на въззивната жалба. Ето защо Н.Б.
/исковата претенцията по чл. 55 от ЗЗД на същата е отхвърлена/ следва да бъде
осъдена да заплати сумата от 83, 52 лева за държавна такса.
С оглед изхода на спора, първоинстанционното решение
следва да се отмени и в частта, в която М.Б. е осъден да заплати на „У.Б.“ АД
съдебни разноски в размер на 365, 50 лева /1/2 от 731 лева/.
По
депозираната частна жалба срещу определението от 28.09.2016г., постановено по
реда на чл. 248 от ГПК:
Частната жалба е подадена от надлежна страна и в
законоустановения срок, поради което се явява процесуално допустима.
С обжалваното определение първоинстанционният съд е
оставил без уважение искането на ищците за изменение на постановеното решение в
частта му за разноските, чрез намаляване на размера на присъдените в полза на ответното
дружество съдебни разноски за адвокатско възнаграждение.
Настоящият съдебен състав счита, че жалбоподателят М.Б.
няма правен интерес от обжалване на
определението на СРС, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, поради следните
съображения:
С настоящото въззивно решение съдът отменя първоинстанционното
решение в обжалваната от М.Б. част, включително и в частта за присъдените в
това производство в полза на ответното дружество съдебни разноски. Ето защо
разглеждането на частната въззивна жалба, подадена от М.Б. срещу допълнителното
определение по чл. 248 от ГПК е безпредметно, а за жалбоподателя е отпаднал
правния интерес от обжалване, доколкото въпросът за разноските, дължими на ответника,
е обусловен от изхода на делото по материално правния спор. След като решението
на СРС се отменя в обжалваната от М.Б. част, включително и в частта, в която са
присъдени разноски в полза на ответното дружество, търсената защита срещу
отказа да се измени същото решение по реда на чл. 248 от ГПК /чрез намаляване
размера на присъдените разноски/ по същество е дадена, поради което частната
жалба следва да се остави без разглеждане, а производството в тази част да бъде
прекратено.
Частната въззивна жалба на Н.Б. срещу определението на
СРС от 28.09.2016г. е неоснователна. Същата дължи съдебни разноски на ответника
съразмерно на отхвърлената част от исковете /по чл. 55 от ЗЗД и по чл. 86, ал.
1 от ЗЗД/, които възлизат на сумата от 365, 50 лева – възнаграждение за
адвокатска защита и съдействие, представляващо ½ от платеното в полза на
един адвокат възнаграждение по договор за правна защита и съдействие. Ето защо
не са налице предпоставки за отмяна на обжалваното определение в частта относно
присъдените в тежест на Н.Б. съдебни разноски.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението
от 26.07.2016г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение от
02.03.2017г., постановено по гр.д. № 5291/2016г. на Софийския районен съд, ГО,
85 състав, в следните части: в
частта, в която е отхвърлен предявеният от М.А.Б. и Н.В.Б. срещу „У.Б.“ АД иск
с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за прогласяване нищожност
на клаузите на чл. 3.12.7, ал. 2 от Общите условия от 2005г. и
чл. 3.09.8.б. от Общите условия от 2006г.; в
частта, в която е уважен предявеният от Н.В.Б. иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата
от 4 487 швейцарски франка; в частта, в която е уважен предявеният
от Н.В.Б. иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от
80 швейцарски франка, както и в частта, в която М.А.Б. е осъден да заплати на „У.Б.“ АД
съдебни разноски за първоинстанционното производство в размер на 365,
50 лева и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от М.А.Б.,
ЕГН ********** и Н.В.Б., ЕГН **********, и двамата с адрес *** срещу „У.Б.“ АД,
с ЕИК*********, седалище и адрес на управление ***, пл. „*********№ 7 искове, че на осн. чл.
143, т.10 и т.12
от ЗЗП клаузите на чл. 3.12.7, ал. 2 от
Общите бизнес условия от 2005г. на „У.Б.“ АД и на чл. 3.09.08.б. „б“ от Общите бизнес
условия от 2006г. на „У.Б.“ АД, неразделна част от договор за ипотечен кредит №
9/08.08.2006г., са неравноправни и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, вр. 146, ал. 1 от ЗЗП прогласява нищожността на същите клаузи.
ОТХВЪРЛЯ обективно кумулативно съединените искове, предявени от
Н.В.Б., ЕГН **********, адрес *** срещу
„У.Б.“ АД, с ЕИК*********, седалище и адрес на управление ***, пл. „*********както
следва: иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на сумата
от 4 487 швейцарски франка като получена при начална липса на основание
през периода от 05.11.2010г. до 05.11.2015г. по договор за ипотечен
кредит № 9/08.08.2006г., ведно със законната лихва от 29.01.2016г. до
окончателното изплащане и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 80 швейцарски франка – обезщетение за забава в размер на
законната мораторна лихва за периода от 11.11.2015г. до 21.11.2015г.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 26.07.2016г., поправено по реда на чл.
247 от ГПК с решение от 02.03.2017г., постановено по гр.д. № 5291/2016г. на
Софийския районен съд, ГО, 85 състав, в останалата част, в която „У.Б.“ АД, с ЕИК*********, седалище и адрес
на управление ***, пл. „*********№ 7 е осъден да върне на М.А.Б., ЕГН ********** на основание чл. 55,
ал. 1 от ЗЗД сумата от 4 487 швейцарски франка - получена при начална
липса на основание през периода от 05.11.2010г. до 05.11.2015г. по договор
за ипотечен кредит № 9/08.08.2006г., ведно със законната лихва от 29.01.2016г.
до окончателното изплащане и да заплати по иск с правно основание чл. 86, ал. 1
от ЗЗД сумата от 80 швейцарски франка – обезщетение за забава в размер на
законната мораторна лихва за периода от 11.11.2015г. до 21.11.2015г.
ОСТАВЯ БЕЗ
РАЗГЛЕЖДАНЕ частната въззивна жалба
на М.А.Б., ЕГН ********** срещу
определението от 28.09.2016г., постановено по гр.д. № 5291/2016г. по описа на
СРС, ГО, 85 състав, в частта, в която е оставено без уважение искането на ищеца
М.А.Б. с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на постановеното решение от 26.07.2016г. в частта му за присъдените
в полза на „У.Б.“ АД, с ЕИК********* разноски
в първоинстанционното производство до размер на сумата от 365, 50 лева и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в
тази част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната въззивна жалба на Н.В.Б., ЕГН ********** срещу определението от 28.09.2016г., постановено
по гр.д. № 5291/2016г. по описа на СРС, ГО, 85 състав, в частта, в която е
оставено без уважение искането на ищеца Н.В.Б. с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на постановеното решение от 26.07.2016г. в частта му за присъдените
в полза на „У.Б.“ АД, с ЕИК********* разноски
в първоинстанционното производство до размер на сумата от 365, 50 лева.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, с ЕИК*********,
седалище и адрес на управление ***, пл. „*********№ 7 да заплати на М.А.Б., ЕГН ********** и Н.В.Б.,
ЕГН **********, и двамата с адрес ***, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 740 /седемстотин и четиридесет/ лева – съдебни разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА Н.В.Б., ЕГН **********,
с адрес *** да заплати на „У.Б.“ АД, с ЕИК*********, седалище и адрес на управление ***, пл. „*********№
7 на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 83, 52 /осемдесет и три лева и 52 ст./ лева – съдебни разноски
за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на
чл. 280, ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.