РЕШЕНИЕ
№ 16
гр. гр.Мадан, 06.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на пети февруари през
две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Д. Ив. Стратиев
при участието на секретаря Милка Ас. Митева
като разгледа докладваното от Д. Ив. Стратиев Гражданско дело №
20245430100462 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба от А. Я. С. против
„***********" АД, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от
ГПК да бъде признато за установено, че Договор за потребителски кредит,
предоставен от разстояние с № *******/****** г., сключен между страните е
недействителен, поради неточно посоченото в него ГПР, или в условията на
евентуалност да бъде признато за установено, че клаузата неустойка при
непредоставяне на обезпечение (чл. 29, ал. 1, раздел „IX. Неустойки“) от
Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние с №
*******/***** г., сключен между страните, е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави.
В исковата молба се твърди, че на **** г. ищцата сключила с ответника
договор за кредит, предоставен от разстояние, при следните условия:
Главница – 950.00 лв.; Лихвен процент по кредита - 36%; Годишен процент на
разходите /ГПР/ - 42.58% ; Срок за погасяване – 8 месеца; Обща дължима сума
– 1105.62 лв.
Съгласно чл. 19 (1), раздел VI. ОБЕЗПЕЧЕНИЯ от Договора за заем
ищеца е следвало в срок до 3 (три) дни от сключване на договор за
потребителски кредит да осигури действието на трето физическо лице,
изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и
следващите от ЗЗД с и в полза на Кредитора, с което третото лице се
задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя
по настоящия договор, включително за погасяване на главница, лихви,
неустойки и други обезщетения, такси и други или предостави банкова
гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да
заплати на Кредитора всички задължения на Потребителя по настоящия
1
договор (главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в
срок от един работен ден, считано от датата на която банката е получила
писмено искане от страна на Кредитора за заплащането на тези задължения.
Срокът на валидност на банковата гаранция трябвало да бъде най-малко 30
(тридесет) дни след падежа на последната вноска. Съгласно (2) Третото лице
– поръчител, както и банковата гаранция, трябвало да отговарят на
изискванията посочени в ОУ и се одобряват от Кредитора. Одобрението се
извършва единствено по преценка на Кредитора. В чл. 29 (1) от Договора за
заем било описано, че в случай на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора
неустойка в размер на 0.9% (нула цяло и девет на сто) от стойността на
усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договорното обезпечение. Въпросната неустойка била включена в
погасителния план към Договора за заем и дължима заедно с погасителната
вноска за главница и лихва. В действителност общата сума, която ищеца
следвало да върне за използвания финансов ресурс не била описаната в
договора сума в размер на 1,105.62 лв, а значително по-голяма – 2,035.20 лв.
Ищецът не е успял да предостави обезпечение съгласно изискванията на
кредитора, за което е била начислена въпросната неустойка в общ размер на
929.58 лв. Твърди се, че въпросната неустойка е по същество скрита лихва,
маскирана като неустойка при практически невъзможни за изпълнение
условия, именувана неустойка за да не бъде включена в ГПР.
Сочи се, че договорът е недействителен, тъй като въпросната неустойка
следвало да бъде включена в ГПР и същият е в действителност неточно
посочен, което влече недействителността на договора за заем. Твърди се, че
клаузата уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на
обезпечение след сключването на договора е нищожна. Въпросното вземане,
макар и именувано „неустойка“ няма характер на такава, то е било изначало
уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я
като такава функции. Кредиторът го е именувал „неустойка“, за да заобиколи
ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения
не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Кредиторът си е гарантирал, че
ще получи това вземане като е създал прекомерни изисквания, предпоставки
за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители или на банкова
гаранция в тридневен срок. Това вземане е допълнителна и гарантирана за
Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита
под формата на неустойка. Предвидената „неустойка” не изпълнява
обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението
на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не
кореспондира с последици от неизпълнението, а се начислява като добавък
към погасителните вноски, следователно така, както е уговорена, неустойката
в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на
задължението за внасяне на договорените вноски. Сочи се, че неустойката е
уговорена, за да генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно
надвишаваща размера на допустимото от закона възнаграждение за тази
дейност. Нещо повече, от неосигуряването на поръчител, респ. на банкова
гаранция, кредиторът не може да претърпи вреди, чиято стойност да е по-
голяма от тази при пълно неизпълнение от страна на Кредитополучателя, а
2
при такова неизпълнение законодателят е определил горна граница на
санкцията в чл. 33 ЗПК – размерът на законната лихва.
Твърди се, че предвиждането в процесния договор, че кредиторът има
право на обезщетение по чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на
дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитава негов легитимен
интерес, а внася неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в
договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на
потребителя. Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при
неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо
дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя
изначално не притежава обезщетителна функция. На следващо място
неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността
и излиза извън присъщата й обезпечителна функция. При наличието на така
въведеното задължение за представяне на обезпечение следва да се приеме, че
кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за възможностите за
изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в
тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение
в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Твърди се че не може да се приеме,
че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на
кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция или
поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на
договора, а регламентираните изисквания към поръчителите са утежнени и
затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е
невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване на договора за
кредит, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и
равнопоставеност на страните. Ищеца счита, че с въпросната клауза се
заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря още
едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение
- недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Кумулирането на неустойка за забава с
мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна. По този начин неустойката се отклонява още повече от основните
си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за
кредитора. Заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за
потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя,
поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата
на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи
в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в
алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят
не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на
договор при общи условия, какъвто е настоящият. Такова разрешение е дадено
и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското
3
законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива
93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност
създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти
от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт. В случая може да се направи обоснован извод, че
договора е типов и изготвен при предварително посочени от кредитора
условия, включително клаузата за предоставяне обезпечение в договорите в
срок върху които потребителят не е могъл да влияе. Твърди се, че посочената
клауза за неустойка, следва да се счита за нищожна на основание чл. 26, ал. 1
от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително
завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми, като в подкрепа
на това се сочи съдебна практика.
Сочи се, че съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор за
кредит формално отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
доколкото в документите е налице посочване на лихвен процент, годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на
тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните
такива съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата
на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§1, т.1 от ДР на ЗПК - „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит. Твърди се, че в случая доколкото
предоставената главница по договора е в размер на 950.00 лв., а срокът за
връщането й е на 8 месечни вноски от по 254.40 лева, то общата дължима от
потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение в
размер от 2,035.20 лева не съответства на посочените размери на лихвения
процент /36%/ и на годишния процент на разходите /42.58%/. При това
положение е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че
годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва, а в случая размерът е в пъти над
допустимото.
Твърди се, че договорът за заем е недействителен на основание чл. 22
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не е посочен действителния
годишен процент на разходите. Посочването на по-нисък от действителния
4
ГПР представлява невярна информация с характер на заблуждаваща
търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от
ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4
ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. /такава е и константната съдебна практика на
съдилищата в страната по договори с това ответно дружество/. Сочи се, че
актуалната практика на СЕС по настоящия въпрос, а именно решение по дело
С- 714/22, с което е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да
се тълкува в смисъл, че разходите уговорени към договор за потребителски
кредит представляващи конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит попадат в обхвата на понятието "общи
разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и
на понятието "ГПР" по смисъла на посочения член 3, буква и) - какъвто е
настоящия случай. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Твърди се, че в Решение от
15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за
кредит на понисък от деиствителния ГПР, представлява невярна информация
относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена
в член 6, параграф 1, буква "г") от Директива 2005/29. След като посочването
на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе
решение за сделка, което в противен случаи не би взел, тази невярна
информация трябва да се окачестви като "заблуждаваща" търговска практика
на основание член 6, параграф 1 от тази Директива. По изложените
съображения моли за уважаване на иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, с който предявения иск се оспорва като неоснователен. Сочи, че на
*****година между „*****“ АД като кредитор и ищеца А. Я. С., като
Потребител по смисъла ЗПК бил сключен Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние с № ******, по силата на който кредиторът е
предоставил на ищеца заемна сума в размер на 950 лв., която сума същата е
била длъжна да върне заедно с дължимото възнаграждение за ползването и
съгласно Погасителен план. Договорът бил сключен от разстояние, като част
от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние организирана
от Кредитора и при спазване на изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. На същата
дата ответникът е предоставил на разположение на ищеца горепосочената
сума, съгласно изразеното от ищеца желание за изплащане в брой на каса на
Изипей. В настоящият случай сключването на договора било инициирано от
ищеца с попълване на електронна заявка за отпускане на кредит на сайта на
Дружеството. След одобрението на подадената Заявка от страна на „*****“
АД за отпускане на сумата посочена от ищеца на електронна поща посочена
от него в Заявката били изпратени автоматично проект на Договор за
потребителски кредит - кредитна линия сключен от разстояние № *****от
****** г. с приложение № 2 Погасителен план към него, Стандартен
5
Европейски Формуляр (СЕФ) и Общи условия (ОУ). Въпросните документи
съдържат предвидената в законите пред договорна информация за желаният
кредит, предоставена в ясен и четлив вид, на български език и при
съблюдаване на приложимите нормативни изисквания. В проекта на договора
за кредит и приложенията към него били посочени дължимите от ищеца суми,
заявеният размер на главницата, брой и размер на месечните вноски, падеж,
размер на лихвеният процент по кредита, ГПР, изискването за предоставяне
на обезпечение. След запознаване с всички условия във връзка с кредита на
****** година ищеца бил натиснал бутона „Подпис“, с което последният е
изразил и своето не двусмислено съгласие за сключване на Договора.
Сключването на договора във формата на електронен документ бил
съобразено изцяло със ЗЕДЕУУ, ЗПФУР, ЗПК и с всички други приложими
нормативни документи. Относно дължимата неустойка при не предоставяне
на обезпечение счита, че независимо, че такава неустойка не е начислявана и
събирана от дружеството, тази клауза била валидна и отговаряща на всички
изисквания на действащото законодателство. Неустойката представлявала
самостоятелно съглашение, което в случая е обективирано в един и същ
документ с договора за потребителски кредит. С оглед което счита, че по
отношение на нейната действителност, не се прилагат разпоредбите на ЗПК и
Директива 2008/48 , а общите условия на ЗЗД. В случая неустойката била
уговорена за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на
обезпечение, изпълнението не е обезпечено с други правни способи, а
нейният вид се определял в зависимост от това, дали заемателят по Договора
изпълнил в някакъв момент своето задължение. С оглед на което и размерът на
неустойката се определял като процент от заетата сума, като същата се
начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, а това зависило изцяло
от волята на заемателя. Видно от Договора неустойката се дължала
единствено за периода, в който заемателят реално не е предоставил
обезпечение, като ако такова бъде предоставено впоследствие - същата спира
да се начислява. Тоест причината за евентуалното начисляване на такава
неустойка би било единствено виновното поведение на ищеца. Така
договореният размер на неустойката, като определен процент съгласно чл. 46
ал. 1 от ОУ в размер на 0.9%, независимо, че в текста на Договор за
потребителски кредит е посочен вече изчисленият размер обхващащ целият
период на договора изпълнява предвидените в чл. 92 от ЗЗД цели и не
предвижда неоснователно разместване на блага. Неустойката освен
обезщетителна функция има и други функции - обезпечителна и санкционна,
като целта била да се стимулира изпълнението и превенира допускане на
неизпълнение. Нямало въведено законодателно изискване относно размера на
неустойката, като няма въведено ограничение на максималният размер, като
дори е прието че нейният размер може да бъде и по - голям от размерът на
главното задължение. Ответникът счита, че не е налице изначална
невъзможност да се осигури в уговореният в Договора срок поръчител, който
да отговаря на посочените изисквания. Ищецът бил запознат с условията на
Договора, преди същият да бъде сключен (с изпращането на първото
електронно съобщение и приложеният към него СЕФ, след което и с
изпращането на второто електронно съобщение), като същият не е бил длъжен
да сключва договора веднага, а е разполагал с възможността първо да открие
лице, което да отговаря на определените в Договора изисквания и което е
6
съгласно да бъде солидарно отговорно с него и след това да премине към
подписването му. Знаейки, че няма да може да изпълни задължението си
ищцовата страна действала недобросъвестно, като по този начин е нарушила
чл. 12 от ЗЗД, който гласи, че при воденето на преговори е сключването на
договори страните трябва да действат добросъвестно - в противен случай те
дължат обезщетение. По изложените съображения моли за отхвърляне на
иска.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Липсва спор между страните, а и от събраните по делото доказателства
се установява, че между ******* АД - кредитор и А. Я. С. - потребител бил
сключен Договор за потребителски кредит № ********/******* г., по силата
на който ****** АД предоставило на ищцата сумата от 950 лева, при следните
параметри: лихвен процент по кредита - 36,00%; ГПР: 42,58%; срок за
погасяване на кредита: 8 месеца, обща дължима сума 1105,62 лева. Уговорено
е обезпечение по договора, което следвало да бъде предоставено от
кредитополучателя в срок до 3 дни от сключване на договора, а именно:
поръчител или банкова гаранция, които да отговарят на изискванията
посочени в ОУ към договора и да бъдат одобрени от кредитодателя / чл. 19 от
Договора/. Съобразно чл. 20, ал. 2 от ОУ поръчителят трябва да отговаря на
следните допълнителни изисквания и да предостави следните документи:
минимален осигурителен доход в размер на 1500 лева, валидно трудово или
служебно правоотношение при последен работодател - минимум 6 месеца,
липса на записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н., да
не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банка или небанкова
финансова институция, да не е настоящ потребител на кредитора; да
представи служебна бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад,
считано от датата на предоставянето й пред кредитора. Съобразно чл. 22, ал. 1
от ОУ банковата гаранция следва да бъде издадена в полза на кредитора от
лицензирана банка със седалище в Р. Б. или от банка от трета държава,
лицензирана да извършва дейност на територията на Р. Б. чрез клон, или от
банка, лицензирана в държава-членка, която извършва дейност на територията
на Р. Б. директно или чрез клон при условията на взаимно признаване и
съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на
кредитора всички задължения на потребителя по договора за креди в срок от
един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено
искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на
валидност на банковата гаранция трябвало да е най-малко 30 дни след падежа
на последната вноска.
Съгласно чл. 29, ал. 1 от договора за потребителски кредит, в случай че
потребителят не изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение по
чл. 19 от договора, дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9% от
стойността на усвоената сума по кредита за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение. От погасителния план към договора
е видно, че общата дължима сума по кредита - главница, лихва и неустойка,
когато не е осигурена гаранция/поръчител възлиза на 2035,20 лева, а
погасителната вноска по договора с начислена неустойка възлиза на 254,40
лева, а общата сума на начислена неустойка 929,58 лева.
7
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя,
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Ответникът- кредитодател е небанкова финансова институция по смисъла на
чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване
на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4
ЗПК. Сключеният договор между страните по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон
ЗПК. Според чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба са релевирани основания за недействителност на
договора за потребителски кредит, свързани с изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК. С разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в
договора за потребителски кредит следва да се съдържа информация за
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите. В процесния случай, твърденията за
недействителност по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са неразривно свързани с клаузата
на чл. 29, ал. 1 от Договора за кредит, предвиждаща заплащането на неустойка
поради неизпълнение на задължението на заемополучателя за предоставяне на
обезпечение. Прочитът на съдържанието на посочената неустоечна клауза и
съпоставянето й с естеството на сключения договор за потребителски кредит,
налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито
възнаграждение за кредитора. Така въведените изисквания в чл. 20 и чл. 22 от
ОУ към договора за вида обезпечение по избор на заемателя, създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то
изцяло да се възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза от
договора въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него. Не
само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на
всички задължения на кредитополучателя по договора за заем до изтичане на
30 дни след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема, или
физическо лице- поръчител, отговарящ на многобройните, кумулативно
поставени изисквания към него, при положение, че кандидатства за отпускане
на кредит в размер от 950 лева. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за
които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се
8
обогати. От друга страна непредставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази
възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на
заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне
на условията по кредита. Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от
него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съгласно която ГПР не може да бъде по - висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет. Служебно изчислен от съда
посредством онлайн калкулатор при следните допускания- размер на
предоставената сума по договора 950 лева, обща сума за погасяване 2035,20
лева (с вкл. неустойка в общ размер на 929,58 лева), платима на осем месечни
вноски, действително приложимият ГПР по договора би надхвърлил
законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК към момента на
сключване на договора - ***** г. Още към момента на сключване на договора
и преди изтичане срока за предоставяне на обезпечение е определен размерът
на отделните компоненти, формиращи погасителната вноска, като размерът е
така изчислен, че месечната вноска за всеки един месец, включваща
дължимата неустойка, да бъде еднаква, а именно - 254,40 лева. Включена по
този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява
добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за
заемодателя. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за
неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и
като такова е следвало да бъде включено, както в лихвения процент по
договора, така и в годишния процент на разходите. Ето защо процесният
договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, тъй като
посочения в договора ГПР не отговаря на реално прилаганият между
страните, което води до недействителността на договора съобразно
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма, от една страна, е насочена към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне
на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите
на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид
предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. По
изложените по - горе съображения, съдът намира, предявения иск за
основателен, поради което следва да бъде признато за установено в
отношенията между страните, че процесния договор е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, поради нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Предвид
това е безпредметно обсъждането на останалите възражения на ищеца.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъде
присъдена сумата 50,00 лева платена държавна такса. В производството по
делото ищецът е представляван от адв. Д. Г. въз основа на сключен Договор за
правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение е
договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закон за адвокатурата. По
9
отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в
полза на пълномощника на ищеца съдът взе предвид изричните разяснения,
дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-
428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски
районен съд/, съобразно които установените размери на минималните
адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на
разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда.
Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат,
директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1
ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C-
438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267
ДФЕС от С. районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, §
1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Предвид посочените принципни съображения и като взе предвид
липсата на фактическа и правна сложност на делото, съдът намира, че на
основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. Г. следва да се
определи възнаграждение в размер от 400 лева. Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между А. Я. С., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. Р., обл. С., ул. „******“ №**, ап. ** и
******** АД, ЕИК ***** седалище и адрес на управление: гр. Ш., пл.
„******“ № ***, представлявано от изпълнителния директор С. Н. Т., че
сключеният между А. Я. С. и ******** АД Договор за потребителски кредит
№ ******* от ******** г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради
неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА ******* АД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление:
гр. Ш., пл. „*****“ № ***, представлявано от изпълнителния директор С. Н. Т.
да заплати на А. Я. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Р., обл. С., ул.
„********“ №**, ап. **, сумата от 50,00 (петдесет) лева - разноски за
10
заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА ******* АД, ЕИК ******* седалище и адрес на управление:
гр. Шумен, пл. „***** № ***, представлявано от изпълнителния директор С.
Н. Т. да заплати на адв. Д. Г., АК Л., служебен адрес: гр. Т., ул. „******, ет. *,
офис **, сумата от 400,00 (четиристотин) лева - адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд С. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Мадан: _______________________
11