Р Е Ш Е Н И Е
260132
гр. Пазарджик, 17.12.2020 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
Пазарджишкият
окръжен съд, гражданска
колегия, в открито
заседание на десети декември……..…..….…………………………
през две хиляди и двадесета година...............................
в състав:
Председател:
КРАСИМИР НЕНЧЕВ
Членове:
АЛБЕНА ПАЛОВА
МАРИАНА ДИМИТРОВА
при секретаря
Галина Младенова..........…… .и в присъствието на
прокурор……….…................…….
като разгледа докладваното от
окръжен съдия
Албена Палова………...в. гр. дело № 765 по описа
за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение № 444/13.04.2020 г., постановено по
гр.д. № 2218/2019 г. Пазарджишкият районен съд е приел за установено по отношение на
Д.П.П., ЕГН-**********,***, че
„Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД -
гр. София, бул.“Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4,
чрез юрисконсулт Б. има валидно и изискуемо вземане срещу него в размер на главница в размер на 16 332.65 лева; договорена лихва в размер на 1538.55
лева, за периода от 06.10.2017 година до 01.11.2018 година и обезщетение за забава в размер на 1573.73 лева за периода от 14.10.2017
година до 30.05.2019 година, ведно със законната лихва върху главницата
–считано от 31.05.2019 година до окончателното й изплащане като Отхвърлил е
иска за сумата до размера на 16 769,23 лв. - главница по договора; за сумата до
размера на 3 948,27 лв. - договорна /възнаградителна/ лихва и за сумата до
размера от 1 564,20 лв. - лихва /обезщетение/ за забава.
Осъдил е Д.П.П. да заплати на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД разноски по делото в размер 1330 лева и за заповедното
производство по ч.гр.дело № 4448/2018 година по описа на ПРС сумата от 432
лева.
Против така постановеното решение в законния срок е постъпила въззивна жалба от особения представител адв.Д.К. с адрес ***, офис 6, с изложени оплаквания за незаконосъобразност. В жалбата се твърди, че неправилно районният съд бил приел, че до длъжника е достигнало изявлението за извършената цесия, тъй като изпратените до П. известия не са получени от него, а на електронната му поща не били изпратени никакви съобщения. Неправилен бил изводът на съда, че претендираните суми били индивидуализирани в съответствие с разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 и 12 от ЗПК, тъй като не ставало ясно какво се включва във всяка месечна вноска. Независимо от това дали лихвеният процент е фиксиран или не, в договора за кредит следвало да бъдат посочени условията за прилагането му, а това в случая не било направено. Неправилно районният съд бил приел също така, че шрифтът на договора не е по-малък от 12. Представеното приложение към договора за цесия било със заличена информация и освен задължението на ответника, липсвали данни за другите цедирани задължения, поради което не можело да се направи извод за изразената от страните по договора за цесия воля. Искането е обжалваното решение да бъде отменено, вместо което да бъде постановено ново, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.
В законния
срок е постъпил писмен отговор от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с искане
решението на районния съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Изложени са съображения за неоснователност на оплакванията, изложени в жалбата
и се прави искане за присъждане на разноски за тази инстанция в размер на 400
лв., от които 100 лв. юрисконсултско възнаграждение и 300 лв. разноски за
възнаграждение на особен представител на жалбоподателя.
Окръжният съд след като се
запозна с твърденията, изложени във въззивната жалба, като обсъди и анализира
събраните по делото доказателства и при спазване разпоредбата на чл.235 от ГПК,
прие за установено следното:
В исковата си молба против Д.П.П.
ищецът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е твърдял, че на 18.04.2018 г. било подписано Приложение № 1
към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от дата 27.07.2017 г.,
на основание чл. 99 от ЗЗД, между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, ЕИК
*********, и „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, по силата на
който вземането, произтичащо от договор за потребителски кредит № PLUS-13178110
от 22.04.2016 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и Д.П.П. било
прехвърлено в полза на „Агенция за събиране на вземания” ООД, ЕИК *********,
изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички
лихви. Договорът за кредит съдържал изрична клауза, която уреждала правото на
кредитора да прехвърля вземането си в полза на трети лица. Длъжникът бил
уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за извършената продажба на вземането
от страна на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД с уведомително писмо, изпратено
с известие за доставяне.
Приложение № 1,
представляващо неразделна част от договора за прехвърляне на вземания, било
представено само с данните на длъжника Д.П.П., тъй като данните на останалите
длъжници били защитени съгласно Закона за защита на личните данни /Чл. 2, ал.
2, т. 2, 3, 5, във вр. с чл. 23, ал. 1, 2, 3, във вр. с чл. 26, ал. 2 от ЗЗЛД/.
Твърди се, че
съгласно договора за цесия от 27.07.2017 г. „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД в качеството си на цесионер се е задължила от името на цедента да изпраща
уведомления за извършената цесия до длъжниците. Ищцовото дружество имало
изрично пълномощно от цедента „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон
България", в качеството му на универсален правоприемник на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД за уведомяване на длъжниците по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД.
В изпълнение на
изискванията на закона на ответника било изпратено по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД уведомление за извършената цесия от страна на „БНП Париба Пърсънъл Файненс
С.А., клон България", съответно c изх. № УПЦ-П-БНП/PLUS- 13178110 от
12.09.2018 г., с известие за доставяне чрез Български пощи ЕАД. Пратката
останала непотърсена от длъжника.
На 16.10.2018
г. повторно било изпратено уведомление за извършената цесия, както и за
настъпилата предсрочна изискуемост, от страна на „БНП Париба Пърсънъл Файненс
С.А., Франция" в качеството си на универсален правоприемник на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕА с изх. № УПЦ-С-БНП/PLUS- 13178110 от 15.10.2018 г., а на
14.05.2019 г. било изпратено за пореден път уведомително писмо с изх. №
УПЦ-С-БНП/PLUS- 13178110 от 14.05.2019 г. за извършената цесия, както и за
настъпилата предсрочна изискуемост. Отново не били получени от ответника.
Към исковата
молба са представени копие от уведомлението за извършената цесия, ведно с
уведомлението за настъпилата предсрочна изискуемост от страна на "БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А., Франция" чрез клона му в България в
качеството му на универсален правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД
чрез „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с изх. № УПЦ-С-БНП/PLUS- 13178110 от
14.05.2019 г., с искане да бъдат връчени на ответника заедно с исковата молба и
приложенията към нея, в случай че последният оспори действията във връзка с
уведомяването му за станалата продажба на вземания, както и за настъпилата
предсрочна изискуемост.
Относно
уведомяването за извършената цесия ищецът се позовава на постановените от ВКС
на основание чл. 290 и 291 от ГПК решение № 3/16.04.14 г. пот. д. № 1711/2013
г. на I ТО и решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/09 год. на II ТО,
съгласно които ако към исковата молба по иск на цесионера е приложено
уведомление на цедента до длъжника за извършената цесия, същото уведомление,
достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата молба, съставлява
надлежно съобщаване за цесията съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, прехвърлянето
на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД и
същото следва да бъде съобразено от съда като факт от значение за спорното
право по смисъла на чл.235, ал.3 ГПК. Уведомлението по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД било предвидено в полза на длъжника с цел да го предпази от двойното
плащане на едно и също задължение. Длъжникът можел да възрази за липсата на
уведомяване за извършена цесия, само ако едновременно с това твърди, че вече е
изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента
на уведомлението. С оглед на което фактът кога и на кого било връчено
уведомлението за прехвърленото вземане не било от значение за основателността
на иска, след като по делото безспорно се установи, че претендираното с
исковата молба задължение не е погасено. В тази насока били и определение №
987/18.07.2011 г. на ВКС по гр.дело 867/2011 г., IV ГО и решение №173/15.04.2004г.
на ВКС по гр.дело 788/2013г., ТК.
Относно
автоматичното настъпване на предсрочната изискуемост на цялото задължение,
включващо неплатената главница, както и възнаградителни лихви в исковата си
молба ищецът е твърдял, че съгласно чл. 5 от Условия към договора за кредит при
просрочване на две или повече месечни вноски, считано от падежната дата на
втората непогасена вноска, вземането на кредитора ставало предсрочно изискуемо
в целия му размер, включително всички определени от този договор надбавки ведно
с дължимото обезщетение за забава и всички разноски за събиране на вземането,
без да било необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпване на
предсрочната изискуемост. С подписването на договора страните били договорили
дължимостта на пълния размер на възнаградителната лихва независимо от
автоматичното настъпване на предсрочната изискуемост на вземането, предвид
което със заявлението за издаване на заповед за изпълнение се претендирала
неплатената главница, както в целия й остатъчен размер, така и размерът на
действителния остатък между начислената възнаградителна лихва при подписване на
договора и платената възнаградителна лихва до датата на входиране на
заявлението в съда, като в настоящия случай ищецът се позовава на постановеното
по реда на чл.290 от ГПК решение № 99/01.02.2013 г. на ВКС по т.д.№ 610/2011 г,
I т.о, ТК.
В случая следвало
да се има предвид, че мотивите към т. 18 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014
г. по тълк. дело № 4/2013 г., които макар и да разрешавали сходна хипотеза, не
били приложими в конкретния случай, тъй като цитираният тълкувателен акт
разглеждал вземане, произтичащо от договор за банков кредит, а предсрочната му
изискуемост настъпвала с неплащането или при настъпване на съответни
обстоятелства едва след като банката била упражнила правото си да направи
кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката -
кредитор по реда на чл. 418 във вр. с чл. 417 т. 2 от ГПК и чл. 60 ал. 2 от
Закона за кредитните институции. Дружество, предоставило кредита, предмет на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение към датата на отпускане на
кредита, се категоризирало като небанкова финансова институция по смисъла на
чл. 3, ал. 1 от Закона за кредитните институции, която посочената разпоредба
дефинира като лице, различно от кредитна институция/банка/ и инвестиционен
посредник, чиято основна дейност била извършване на една или повече от
дейностите: 1./ по чл. 2, ал. 2, т. 1, 2, 6 - 13 от ЗКИ; 2./ придобиване на
участия в кредитна институция или в друга финансова институция; 3./ отпускане
на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. За разлика от кредитните институции /банките/,
финансовите такива могжели да осъществяват ограничен обем банкови дейности,
което оправдавало и нормативното разрешение същите да не подлежат на
лицензионен режим и дейността им да се урежда с подзаконов акт - Наредба № 26
от 23.04.2009 г. за финансовите институции /обн., ДВ, бр. 36 от 15.05.2009 г./,
издадена от БНБ. Стопанската активност на финансовите институции не била
подчинена на Закона за кредитните институции и респективно неговият чл. 60, ал.
2 се явявал неприложим за тях. Правната рамка на сключваните от финансовите
институции договори за кредит обхващала нормите за заема за потребление в
Закона за задълженията и договорите и тези на действащия Закон за потребителския
кредит, като извън нея оставали относимите към банковото кредитиране разпоредби
на чл. 430 - чл. 432 от ТЗ. Това становище било застъпено в постановеното по
реда на чл.290 от ГПК Решение № 99/01.02.2013 г.на ВКС по т.д.№ 610/2011 г.,1
ТО, ТК, съгласно което в случаите, когато заемът е предоставен от небанкова
финансова институция, клаузата, включена в договор за заем за потребление, за
предсрочна изискуемост, при настъпването на определени условия и свързана с
неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума, не противоречала на
свободата на договаряне по чл.9 от ЗЗД, като с тази уговорка длъжникът изгубвал
преимуществото на срока и последиците за него били аналогични на изгубването на
това преимущество по чл.71 от ЗЗД. Повече от това, в този случай настъпвала
предсрочна изискуемост и на непадежиралите към този момент анюитетни вноски,
включително в частта им за възнаградителни лихви и такси. Правната рамка на
сключваните от небанкови субекти от категорията на ищцовото дружество договори
за кредит обхващал нормите на заема за потребление в ЗЗД и тези на Закона за
потребителския кредит, като извън нея оставали относимите към банковото
кредитиране разпоредби на чл.430-432 от ТЗ. Поради неприложимост на чл.60, ал.2
от ЗКИ в отношенията на небанковите кредитодатели с техните клиенти липсвала
нормативна опора за настъпване последиците на автоматичната предсрочна
изискуемост да се въвеждат допълнителни преюдициални условия извън договорно
утвърдените, поради което механичната аналогия с трактовката на т.18 от ТР № 4/18.06.2014
г. на ВКС по т.д.№ 4/2013 г., ОСГТК, не следвало да се допуска. Настъпването на
предсрочната изискуемост по право с изтичане на определения от страните в
договора срок, без да било необходимо никакво допълнително волеизявление или
уведомление от кредитора до длъжника, било споделено от ВКС в Определение
№748/12.11.2013 г. по ч. т. д. №3559/2013 г. на II ТО, което се приемало и от
PC-Ямбол в Решение № 825/ 20.12.2018 г. по гр. д. № 1547/2018 г. по описа на
същия съд. Същото становище било възприето в практиката и на други съдилища по
отношение настъпване на предсрочна изискуемост за небанковите финансови
институции - Решение № 59 от 16.02.2016 г. по в. гр. д. № 1425/2015 г. на ОС -
Велико Търново, Определение № 4586 от 14.10.2015 г. по в. гр. д. № 824/2015 г.
на ОС- Благоевград.
Ищецът е
твърдял, че процесното вземане произтичало от подписания на 22.04.2016 г.
договор за потребителски кредит с № PLUS-13178110 при спазване разпоредбите на
Закона за потребителския кредит. Редът и условията, при които Кредиторът бил
отпуснал кредит на Кредитополучателя се уреждали от Договора за потребителски
кредит. Размерът на предоставения с този договор кредит бил равен на сумата,
посочена в поле „Общ размер на кредита“, а именно 20 000,00 лв. Страните били
постигнали съгласие да бъде сключена застраховка на плащанията, при която
застраховката да бъде платена директно на застрахователния агент „Директ
Сървисис“ ЕАД, като застрахователната премия, която била в размер на 5 400,00
лв. била разделена на равен брой вноски, съответстващи на посочения брой вноски
в поле „Брой погасителни вноски“, част от всяка месечна погасителна вноска,
посочена в поле „месечна погасителна вноска“ и съгласно погасителния план на
договора за заем била включена в размера на договорната лихва. С подписването
на договора за кредит Кредитополучателят се бил съгласил да заплати на
Кредитора и такса ангажимент, която била в размер на 700,00 лв., срещу която
Кредиторът фиксирал лихвения процент за срока на договора при съдържащите се в
този документ условия, размери и срокове. Таксата се заплащала от
Кредитополучателя при усвояване на кредита, като Кредиторът удържал сумата,
посочена в поле „Такса ангажимент“ от общия размер на кредита.
Предоставянето
на посочената по-горе сума съставлявала изпълнение на задължението на Кредитора
да предостави заема и създавала задължение за Кредитополучателя да заплати на
Кредитора погасителни вноски, указани по размер в поле „месечна погасителна
вноска“ и брой в поле „брой погасителни вноски“. Погасителните вноски по
предходното изречение съставлявали изплащане на главницата по кредита, ведно с
надбавка, покриваща разноските на Кредитора по подготовка и обслужване на
кредита и определена добавка, съставляваща печалбата на Кредитора, като
лихвения процент бил фиксиран за срока на договора и бил посочен в него, при
което общата стойност на плащанията по кредита била договорена в размер на
31932,00 лв. Така, договорната лихва по кредита била уговорена от страните в
размер на 11932,00лв.
На основание
сключения между страните договор Кредитополучателят се бил задължил да върне
сумата по кредита в срок до 50.05.2022 г., на 72 броя равни месечни погасителни
вноски, всяка от които по 443,50 лв., при първа погасителна вноска 05.06.2016
г. съгласно погасителен план посочен в договора за кредит, в който бил посочен
падежът на всяка отделна погасителна вноска.
Крайният срок
за издължаване на всички задължения по кредита бил 05.05.2022 г. /дата на
последна погасителна вноска съгласно погасителен план, неразделна част от договора
за кредит/, но предвид обстоятелството, че Кредитополучателят не изпълнявал в
срок задължението си за плащане на погасителните вноски, кредиторът приел, че
по отношение на вземанията е настъпила предсрочна изискуемост. Съгласно чл. 5
от Условия към договора за кредит, при просрочване на две или повече месечни
вноски, считано от падежната дата на втората непогасена вноска, вземането на
Кредитора ставало предсрочно изискуемо в целия му размер, включително всички
определени от този договор надбавки ведно с дължимото обезщетение за забава и
всички разноски за събиране на вземането, без да е необходимо изпращане на
съобщение от Кредитора за настъпване на предсрочната изискуемост. В конкретния
случай, поради допусната от страна на Кредитополучателя забава за плащане в
срок на две месечни погасителни вноски била настъпила предсрочна изискуемост,
считано от 05.08.2018 г., която дата представлявала падежът на двадесет и седма
погасителна вноска.
Кредитополучателят
бил уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост с уведомително писмо,
изпратено с известие за доставяне.
Съгласно
условия към договора за потребителски кредит при забава в плащането на една или
повече месечни погасителни вноски Кредитополучателят дължал обезщетение за
забава в размер на действащата законна лихва върху всяка забавена вноска. На
длъжника била начислена лихва за забава за периода от 06.08.2018 г. /денят,
следващ датата на настъпване на предсрочната изискуемост/ до датата на подаване
на заявлението в съда, която била в общ размер на 1564,20 лева.
Ищецът е
твърдял още, че длъжникът не бил заплатил изцяло дължимия паричен заем към
Дружеството. Сумата, която била погасена до момента, била в размер на 11214,50 лв.,
като с нея били платени, както следва: договорна лихва - 7983,73 лв., главница -
3230,77лв.
Предвид
изложеното за Агенция за събиране на вземания ЕАД възниквал правен интерес да
предяви вземането си по съдебен ред, с оглед на което е депозирала заявление за
издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 410 от ГПК
срещу Д.П. ***, съгласно което претендирал от ответника в качеството му на
кредитополучател по договор за потребителски кредит № PLUS-13178110, сключен на
22.04.2016 г., да заплати: главница - 16769,23 лева, възнаградителна лихва -
3948,27 лева, начислена за периода от 05.07.2018 г. до 05.05.2022 г., и
обезщетение за забава - 1564,20 лева, начислено за периода от 06.08.2018 г. до
датата на подаване на заявлението в съда или сума в общ размер на 22281,70
лева, както и законна лихва за забава от датата на депозиране на заявлението в
съда до окончателното изплащане на задължението.
В съответствие
с трайната практика на съдилищата с настоящата искова молба ищецът заявява, че
уведомява ответника за предсрочната изискуемост на кредита му за сумите,
формиращи претенцията по евентуалния осъдителен иск.
Искането е да
бъде постановено решение, по силата на който да бъде признато за установено, че
Д.П.П., ЕГН **********, с адрес: ***, като кредитополучател по договор за
потребителски кредит № PLUS-13178110, сключен на 22.04.2016 г., дължи на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК ********* следните суми, присъдени
с издадената срещу него Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК по ч. гр. д. № 4448/2018 г. на Районен съд - Пазарджик, ГО, а именно:
-16 769,23 лв.
/шестнадесет хиляди и седемстотин шестдесет и девет лева и 23 стотинки/ -
главница по
договора:
-3 948,27 лв.
/три хиляди и деветстотин четиридесет и осем лева и 27 стотинки/ - договорна
/възнаградителна/ лихва, начислена за периода от 05.07.2018 г. /падеж на първа
неплатена погасителна вноска/до 05.05.2022 г. /падеж на последна погасителна
вноска/;
-1 564,20 лв.
/хиляда и петстотин шестдесет и четири лева и 20 стотинки/ - лихва
/обезщетение/ за забава, дължима за периода от 06.08.2018 г. до датата на
подаване на заявлението в съда;
-законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на Заявлението за
издаване на Заповед за изпълнение и Изпълнителен лист до окончателно погасяване
на дълга.
Направено е
искана - в условията на евентуалност, в случай че съдът не уважи кумулативно
предявените обективно съединени положителни установителни искове, съдът да
постанови решение, с което да осъди Д.П.П., ЕГН **********, с адрес: ***, като
кредитополучател по договор за потребителски кредит № PLUS-13178110, сключен на
22.04.2016 г., да плати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК
********* следните неизплатени по процесния договор суми, а именно:
-16 769,23 лв.
/шестнадесет хиляди и седемстотин шестдесет и девет лева и 23 стотинки/ -
главница по договора;
-3 948,27 лв.
/три хиляди и деветстотин четиридесет и осем лева и 27 стотинки/ - договорна
/възнаградителна/ лихва, начислена за периода от 05.07.2018 г. /падеж на първа
неплатена погасителна вноска/ до 05.05.2022 г. /падеж на последна погасителна
вноска/;
-2 493,98 лв.
две хиляди четиристотин деветдесет и три лева и 98 стотинки/ - лихва
/обезщетение/ за забава, дължима за периода от 06.08.2018 г. до датата на
предявяване на настоящия иск в съда;
-законната
лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на настоящия иск до
окончателно погасяване на дълга.
В срока по чл.
131 от ГПК по делото е постъпил писмен отговор на исковата молба от Д.П.П., чрез
особения представител адвокат Д.К., в който се че счита предявените искове за
процесуално допустими като предявени в срока, по чл. 415, ал.1 от ГПК. Счита
обаче същите за неоснователни, тъй като не били доказани по основание и размер.
Облигационната връзка между страните във връзка със сключения между тях на
22.04.2016 г. писмен срочен договор за кредит била безспорен факт. В случая било
недоказано твърдението на ищеца за настъпила на 05.08.2018 г. предсрочна
изискуемост. Волята на кредитора, независимо че в конкретния случай същият се
позовавал на чл.5 от Условията, за обявяване на предсрочната изискуемост
следвало да достигне до длъжника, което обстоятелство в случая счита, че не
било налице, поради което т. 5. от общите условия на договора не пораждат
действие между страните/ т. 18 от 4/2013-2013-ОСГТК па ВКС/. Такова
първоначално изявление на ищеца за обявяване предсрочната изискуемост не било
направено в заповедното и/или в исковото производство, не се представяли
доказателства в тази посока, поради което установителните искове били
неоснователни и следвало да бъдат отхвърлени.
На следващо
място в исковата молба се претендирали лихви, но не било посочено на кое
основание от договора се позовавал ищецът, което от своя страна ограничавало
правото на защита на ответника. Неясна оставала методика на изчисляване на
лихвите, което противоречало на чл. 146 във вр. чл. 143. ал.1. т.3. т. 10 т. 12
и т.18. ЗЗП. Ответникът е твърдял, че претендираните суми били изчислени въз
основа на неравноправни клаузи в договора за кредит. Неравноправна била тази
клауза в договора, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и
едновременно с това била неясна или двусмислена и увреждала или целяла и
създавала значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, което в крайна сметка можело да доведе до увреждането на
последния, какъвто бил и настоящия случай по отношение на г-н П..
Съгласно
изискванията, въведени с разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 11 и 12 ЗПК,
договорът за потребителски кредит трябвало да съдържа информация за условията
за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването, като погасителният план следвало да посочва дължимите плащания и
сроковете и условията за извършването на тези плащания, да съдържа разбивка на
всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент, и когато било приложимо, допълнителните
разходи; когато лихвеният процент не бил фиксиран или когато допълнителните
разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния
план се посочвало ясно, че информацията, съдържаща се в плана, била валидна
само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи
съгласно договора за кредит. В случая ищецът бил направил бегъл опит да приведе
договорите съгласно закона, като към същите сложи раздел Погасителен план, но
той далеч не отговарял на нужните изкисвания.
В отговора се
твърди, че съгласно чл. 22 ЗПК вр. чл. 11. ал. 1. т. 9 ЗПК договор за
потребителски кредит бил недействителен, ако не били посочени приложимият
лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в договора било
посочено, че лихвеният процент бил фиксиран - 9.67% фиксирана лихва годишно и
11.54 % ГПР. Липсвала обаче разпоредба за условията за прилагането им. Липсвало
уточнение за базата, върху която се начислявал лихвения процент - дали върху целия размер на кредита
или върху остатъчната главница. Не ставало ясно как бил разпределен лихвеният
процент във времето - върху цялата дължима главница или било съобразно
поетапното й намаляване. Оттук не ставало ясно как била формирана
възнаградителната лихва и защо възлизала на претендирания размер. Ответникът е
възразил против изчислената като възнаградителна лихва от 3 948.27 лв. за
периода от 05.07.2018 г. до 05.05.2022 г., тъй като било неправилно да бъде начислявана
и събирана лихва за бъдещ период. Принципно при фиксирана лихва не се прилагало
изискването за предоставяне информация за последователността на разпределяне на
вноските между различните неизплатени суми, но това изискване било относимо към
чл. 11. ал. 1. т. 11 ЗПК, а не към чл. 11, ал. 1. т. 9 ЗПК. Без значение било дали
лихвеният процент бил фиксиран или променлив, следвало в договора за кредит да
са посочени условията (начините) за прилагането му или поне от цялостното
съдържание на договора и погасителния план към него да можело непротиворечиво и
без съмнение да се изведе какъв бил начинът на начисляване на лихвения процент
съобразно главницата по договора. Това изискване не било изпълнено. В договора
бил посочен единствено размерът на лихвения процент. Никъде в договора не било
отбелязано и какъв бил общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителната лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да можело
да се направи проверка при какви условия (начини) бил приложен лихвеният
процент и дали същият отговарял на посочения от кредитодателя фиксиран размер.
Твърди се още,
че за да бъдело прието, че съответни уговорки в договора по своята правна
същност представляват погасителен план, следвало освен да са ясни размерът на
съответните плащания и срока за това, да е изложена и разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на главница, лихва, изчислена на
базата на лихвения процент, и когато било приложимо, допълнителните разходи. В
настоящия случай липсвало разбиване по пера на задължението на
кредитополучателя, от което да било ясно в каква част представлявала главница,
лихви и допълнителни разходи по кредита, респ. липсвало информация, показваща с
всяка отделна вноска каква част от задължението за главница, лихви и
допълнителни разходи се погасявало. Не ставало ясно как се формирала сумата от
443.50 лв., съставляваща размер на месечна погасителна вноска. Задължението за
това произтичало от ЗПК и кредиторът бил длъжен да направи разбивка не само на
целия размер на предоставения паричен заем, а и на всяка една отделна
погасителна вноска.
С оглед изложеното
счита, че процесният договор за потребителски кредит бил сключен в нарушение на
изискванията на чл. 11. ал. 1,т. 11 и 12 ЗПК, тъй като нямал изискуемото по
закон съдържание, поради което била налице пълна недействителност (нищожност)
на договора - арг. чл. 22 ЗПК.
Безспорно било
и че длъжникът П. бил изначално лишен от възможността да направи преценка за
сключване на договора при подписването му, за добросъвестността на по-силния
икономически субект - Банката и за това дали не се уврежда по-слабият субект, в
случая длъжникът. Не на последно място счита, че договорът бил недействителен,
тъй като не отговарял на чл. 10. ал. 1 ЗПК, като всички елементи на договора следвало
да се представт с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в
два екземпляра - по един за всяка от страните по договора “
Моли предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Установява се от доказателствата по
делото, че на 22.04.2016 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и Д.П.П. е
сключен договор за паричен кредит, по силата на който дружеството в качеството
му на кредитор е заело на П. в качеството му на заемател сумата от 20 000 лева
срещу задължението на последния да върне заетата сума за срок до 05.05.2022
година, на 72 броя погасителни вноски, всяка в размер на 443.50 лева. Страните
са договорили още застрахователна премия в размер на 5400 лева, такса
ангажимент в размер на 700 лева; годишен процент на разходите в размер на
11,54%; лихвен процент от 9,67% или общият размер на задължението договорен от
страните е 31 932 лева. Към договора
е приложен погасителен план с посочване на падежна дата и размер на всяка погасителната
вноска. Следва да се посочи, че вноските са анюитетни, равни по размер. Страните
са уговорили изрично и клауза, съгласно която при забава на една или повече
месечни погасителни вноски кредитополучателят дължал обезщетение за забава в
размер на действащата законна лихва за периода на забавата върху всяка забавена
погасителна вноска, ведно с направените разходи по събиране на вземането /за
телекомуникационни услуги, напомнителни писма и/или други действия/, извършени
по преценка на кредитора. При просрочване на две или повече месечни вноски, считано
от падежната дата на втората непогасена вноска, вземането на кредитора става
предсрочно изискуемо в целия му размер, включително всички определени от този
договор надбавки, ведно с дължимото
обезщетение за забава и всички разноски за събиране на вземането без да
е необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпването на
предсрочната изискуемост. Неразделна част от договора е и Сертификат PLUS13178110 от който е видно, че лицето Д.П.П. е застраховано лице по пакет „Защита на
плащанията“ и „Злополука“. Установява се още, че на 27.07.2017 година е сключен
договор за покупко-продажба на вземания /цесия/, по силата на който „БНП ПАРИБА
ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС“ ЕАД, в качеството му на продавач продава и прехвърля на
„Агенция за събиране на вземания“АД в качеството му на купувач вземанията
посочени в приложение № 1 срещу определена от страните по договора покупната
цена. Съгласно клаузите на този договор купувачът приема прехвърлените вземания
и встъпва като кредитор по тях на датата на прехвърлянето. Видно от приетото
Приложение продавачът е продал и прехвърлил на ищеца по делото вземането си
срещу Д.П.П., за което е издадено и писмено потвърждение от 18.04.2018 година.
Издадено е било и пълномощно, с което настоящият ищец е бил упълномощен да
уведоми всички длъжници, съгласно разпоредбата на чл.99, ал.3 от ЗЗД за
сключения Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземанията от 27.07.2017
година и в тази връзка до ответника са били изпратени уведомителни писма за
извършеното прехвърляне на вземането /цесия/, с дата 12.09.2018 г. на посочения
в договора адрес, но известието за доставяне е върнато на 15.10.2018 г. с
отметка „непотърсено“. Изпратено е второ уведомително писмо със същото
съдържание до длъжника Д.П.П. с дата 15.10.2018 г., като отново е върнато с
отметка „лицето в чужбина“. Изпратено е и трето уведомително писмо за извършено
прехвърляне на вземания до длъжника П. с дата 14.05.2019 година, но обратната
разписка за доставяне е върната с отметка –„няма връзка с получател“.
По делото е приложено ч. гр. дело № 4448/2018
година по описа на Пазарджишкия районен съд, от което се установява, че същото
е образувано по заявление на “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД гр.София за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу Д.П. *** за парично
вземане в размер на 16 769.23 лева – главница; договорна лихва в размер на
3 948.27 лева, за периода от 05.07.2018 година до 05.05.2022 година; обезщетение
за забава в размер на 1 564.20 лева за периода от 06.08.2018 година до
подаване на заявлението, ведно със законната лихва върху главницата – считано
от 01.11.2018 година до окончателното й изплащане и съдебно-деловодни разноски
в размерна д.т и възнаграждение на юрисконсулт. Въз основа на подаденото
заявление е издадена заповед № 2456 от 05.11.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, с която се разпорежда длъжникът Д.П. *** да
заплати на заявителя сумата от 16 769.23 лева – главница; договорена лихва
в размер на 3 948.27 лева, за периода от 05.07.2018 година до 05.05.2022
година; обезщетение за забава в размер на 1564.20 лева за периода от 06.08.2018
година до подаване на заявлението, ведно със законната лихва върху главницата –
считано от 01.11.2018 година до окончателното й изплащане и съдебно-деловодни
разноски, в това число д.т в размер на 445.63 лева и възнаграждение на
юрисконсулт в размер на 75 лева. Заповедта е връчена на длъжника при условията
на чл.47,ал.5 от ГПК.
За изясняване на спора от фактическа
страна пред районния съд е назначена и изслушана икономическа експертиза, от
заключението на която се установява, че на 23.04.2016 г. по банковата сметка на
Д.П. е бил извършен банков превод от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ на сумата от
18743.07 лева въз основа на сключения договор. Към 05.10.2018 г. по договора не
били погасени: главница с падежирали вноски в размер на 2 986.49 лева и
13 346.16 лева – непадежирала главница; 1448.93 лева - възнаградитена
лихва. Установено е още, че за периода 05.07.2018 година до 05.10.2018 година
има падежирала и неплатена възнаградителна лихва в размер на 450.99 лева. Към
01.11.2018 година не е погасена главница в размер на 16 332.65 лева;
възнаградителна лихва в размер на 1538.55 лева за периода 06.10.2017 година до
01.11.2018 година, като за периода 05.07.2018 година до 01.11.2018 година
падежиралата и неплатена възнаградителна лихва е в размер на 540.61 лева. Към
01.11.2018 година не са погасени 289.90 лева - обезщетение за забава /мораторна
лихва/ за периода 24.10.2017 година до 01.11.2018 година и мораторна лихва в
размер на 120.60 лева за периода от 06.08.2018 година до 01.11.2018 година. В
заключението се сочи още, че към 30.05.2019 година е незаплатена сумата от
1573.73 лева – обезщетение за забава /мораторна лихва/ за периода от 24.10.2017
година до 30.05.2019 година и мораторна лихва в размер на 1404.43 лева за
периода от 06.08.2018 година до 30.05.2019 година.
Въз основа на така приетото за
установено от фактическа страна съдът намира обжалваното решение за валидно и
допустимо, тъй като не страда от пороци, обосноваващи неговата нищожност или
недопустимост.
Разгледана по същество въззивната жала
е неоснователна по следните съображения:
Въззивният съд приема за безспорно
установено по делото, че на 22.04.2016 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ и
ответника е сключен договор за кредит № PLUS-13178110 със съдържащите се в него уговорки. Няма спор между
страните и че договорът е цедиран с договор за цесия от дата 27.07.2017 г., на
основание чл. 99 от ЗЗД, сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, ЕИК
*********, и „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, по силата на
който вземането, произтичащо от договор за потребителски кредит № PLUS-13178110
от 22.04.2016 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и Д.П.П. е прехвърлено
в полза на „Агенция за събиране на вземания” ООД, ЕИК *********, изцяло с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви.
Пред районният съд ответникът чрез назначения
му особен представител е твърдял, че настъпването на предсрочната изискуемост
не е доказана, тъй като уведомление в подобен смисъл не е достигнало до
знанието на длъжника, но във въззивната жалба това възражение не се поддържа,
поради което следва да се приеме за безспорно и че поради неплащане на две
последователни парични вноски е настъпила автоматично и предсрочна изискуемост.
Пред въззивния съд жалбоподателят поддържа на първо място, че уведомлението за извършената цесия не е достигнало до знанието на длъжника, тъй като изпратените три броя уведомления не са получени от него и на второ място се поддържат възраженията за недействителност на договора поради това, че липсвала информация за прилагането на договорения лихвен процент, липсвала разбивка на месечните вноски и не било ясно какво съдържат, както и че договорът не е изготвен на шрифт, не по-малък от 12. По всички останали спорни въпроси пред районния съд същият е дал отговор в своето решение и по тях спорът пред въззивния съд не е поддържан.
Неоснователно
е възражението, че до знанието на жалбоподателя не е достигнала информацията за
сключения договор за цесия. Още с исковата си молба ищецът е поискал в случай,
че съдът не приеме, че длъжникът е уведомен за цесия, заедно с исковата молба
да му бъде връчено изрично уведомление и с получаването на ИМ, ведно с всички
приложения да се счита, че уведомлението по чл.99, ал.3 от ЗЗД е достигнало до
знанието на длъжника П.. Връчвайки на особения представител преписи от ИМ,
ведно с всички приложения, в това число и уведомлението по чл.99, ал.3 от ЗЗД,
съдът е приел, че длъжникът е надлежно уведомен и цесията е породила действие
съгласно чл.99, ал.4 от ЗЗД. Този извод е правилен. ВКС трайно и последователно
приема в своята практика, че договорът за цесия поражда действие по отношение
на длъжника, ако с исковата молба е надлежно
връчен препис от уведомлението по чл.99, ал.3 от ЗЗД и от този момент се
пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. В конкретния случай
съдът е връчил препис от ИМ, ведно с всички приложения, вкл. и уведомлението по
чл.99, ал.3 от ЗЗД, на особения представител, а той от своя страна е депозирал
писмен отговор, в който е направил всички допустими от закона възражения по
действителността на сключения договор, поради което следва да се приеме, че
длъжникът е надлежно уведомен. Районният съд е изложил и подробни съображения
за това защо връчването на уведомление по чл.99, ал.3 от ЗЗД на особен
представител е надлежно и поражда действие съгласно чл.99, ал.4 от ЗЗД.
Неоснователно е възражението, че на особения представител не могат да бъдат връчени надлежно книжа, в които се съдържа уведомление за сключен договор за цесия, изходящо от новия длъжник по изрично възлагане от стария длъжник въз основа на изрично пълномощно в този смисъл. На съдебния състав е известна практиката, формирана предимно от решения на районните съдилища, съгласно която при наличието на връчване на уведомление за извършена цесия, извършено на особен представител, назначен по реда на чл.47, ал.6 от ГПК, то не може да породи действие на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД. В съответствие с това разбиране е и решение № 74/27.07.2017 г., постановено по в.т.д. № 154/2017 г. по описа на Бургаския апелативен съд, което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 567/18.09.2018 г. по дело № 3153/2017 г. по описа на ВКС, като мотивите на решението на БАС почти дословно се възпроизвеждат във всички решения на районните съдилища. Следва да се отбележи обаче, че в изложението към касационната жалба срещу това решение не е формулиран единствено относимият в случая въпрос дали представлява надлежно съобщаване на длъжника уведомление за цесията, изхождащо от цедента, приложено към исковата молба на цесионера, връчено на особен представител, назначен при условията на чл.47, ал.6 от ГПК, поради което и ВКС не се е занимал с този съществен за изхода на спора въпрос.
В Решение № 198/18.01.2019 г.,
постановено по т.д. № 193/2018 г. обаче ВКС приема, че в хипотезата на осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит,
в исковата молба по който е обективирано изявление на банката-ищец, че
упражнява правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем
поради осъществяване на предвидените в договора или закона предпоставки, връчването на особения представител
представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник. В мотивите
на своето решение ВКС приема, че на осн. чл. 47, ал. 6 ГПК при изпълнение на предпоставките по чл. 47 ГПК,
ал.1-5 с оглед охрана интересите на ответника на последния се назначава особен
представител. Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако
е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с
факта на връчване правни последици. ВКС сочи, че следва да се има предвид, че
последователно в практиката на ВКС /Решение № 148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т.о.,
Решение № 25/03.05.2017 г. по гр.д. № 60208/2016 г. на ВКС, II г.о.
и др./ се застъпва становище, че банката, ако не е уговорено друго, може да
избере начин за връчване на горепосоченото изявление на длъжника, вкл. и чрез
нотариална покана и той ще е редовно осъществен, ако е била проведена процедура
по чл. 50 ЗННД
вр. чл. 47 ГПК,
ал.1-5 – отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК
се удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени, т.е. и
без да е необходимо назначаване на особен представител в нотариалното
производство. В този смисъл настоящият съдебен състав се е произнасял
многократно и по други сходни казуси и очевидно районният съд се е съобразил с
практиката на Пазарджишкия окръжен съд, която еднозначно приема това
разрешение.
Неоснователно е възражението, че в
договора липсва информация за това как се прилага определеният в договора
лихвен процент. Лихвеният процент в сключения между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и Д.П.П. договор
за кредит е непроменлив и е договорен фиксиран размер от 9,67%. Изискване за
посочване отделно на главницата и лихвата в рамките на отделната погасителна
вноска е въведено с разпоредбата на чл.11, ал.1, т.12 ЗПК. В тази разпоредба е
предвидено,че ако кредитополучатлят погаси главница по срочен договор за кредит
той има правото да получи нов погасителен план, съдържащ разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата, изчислена
на базата на лихвения процент. Относно погасителния план при сключването на
договора за срочен кредит важат изискванията в чл. 11, ал.1, т.11 от закона,
според които той трябва да съдържа информация за размера, броя, периодичността
и датите на плащане на погасителните вноски. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК съдържа и изискване да се посочи последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, но само когато договорът предвижда
прилагането на различни лихвени проценти през срока на договора. Това изискване
не се отнася до заемите с фиксиран лихвен процент, какъвто е настоящия. Цялата
дължима информация по този въпрос се съдържа в договора, поради което правилно
съдът е приел, че договорът не е недействителен на основание чл.11, ал.1, т.11
от ЗПК.
Неоснователно е и възражението, че договорът е изготвен на шрифт, по-малък
от 12. Текстът на договора е ясен и с достатъчно едър шрифт, който може да бъде
спокойно разчетен, без да е необходимо да се ползват помощни средства и без да
създава извънредни трудности и неудобства на длъжника. Извън формалното
посочване на този порок, доказателства в подкрепа на това твърдение не са
представени, поради което съдът намира и това възражение за неоснователно.
При липсата на други оплаквания следва да се приеме, че решението на районния съд е правилно и следва да бъде потвърдено. По всички останали въпроси, по които въззивният съд не е взел отношение в настоящото решение, препраща към мотивите на районния съд и на основание чл.272 от ГПК се присъединява към тях.
С оглед
изхода на спора в полза на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД следва да
бъдат присъдени разноски за тази инстанция в размер на 400 лв., от които 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение и 300 лв. разноски за възнаграждение на особен
представител на жалбоподателя.
На особения представител следва да бъде заплатено възнаграждение в размер на 300 лв., внесено от ответника по жалбата по сметка на Пазарджишкия окръжен съд.
Тъй като ответникът по въззивната жалба е търговец по занятие, следва да се приеме, че настоящият спор е търговски и тъй като нито един от обективно съединените искове не е с цена над 20 000 лв., съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК настоящото решение се явява окончателно и няма да подлежи на касационно обжалване.
Като взе предвид гореизложеното, Пазарджишкият окръжен съд
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 444/13.04.2020 г., постановено по гр.д. № 2218/2019 г. по описа на Пазарджишкият районен съд.
ОСЪЖДА Д.П.П., ЕГН
**********,***, да заплати на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД - гр. София, бул.“Д-р Петър Дертлиев“ №
25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, чрез юрисконсулт Г.Т.Г., деловодни
разноски за тази инстанция в размер на
400 лв., от които 100 лв. юрисконсултско възнаграждение и 300 лв. разноски
за възнаграждение на особен представител на жалбоподателя.
На особения представител адв.Д.К. ***, офис 6, да бъде заплатено възнаграждение в размер на 300 лв., внесено от ответника по жалбата по сметка на Пазарджишкия окръжен съд.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: