№ 3582
гр. София, 09.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Петър Люб. Сантиров
Членове:Ивета Антонова
Йоана Кр. Кацарска
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20231100514299 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение от 07.06.2023 г., постановено по гр. д. № 23131/2022 г. по описа на СРС,
45-ти състав, са уважени предявените от „Агенция за събиране на вземания’’ ЕАД срещу В.
С. Б. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, обективно кумулативно съединени установителни искове
с правно основание чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД, и чл. 86 ЗЗД, за установяване съществуването
на вземания на ищеца спрямо ответника, както следва: за сумата в размер на 3947,13 лв.,
представляваща главница, дължима по Договор за кредит PLUS-15071333/26.07.2017 г.,
сключен между „БНП Париба Пърсънал Файненс С.А“, клон България и ответника – В. С.
Б., вземанията по който са прехвърлени в полза на ищеца – „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД с Приложение № 1/17.10.2018 г. към Рамков договор за цесия от 27.07.2017
г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
22.12.2021г. до окончателното изплащане на вземането, за сумата в размер на 395,15 лв. –
възнаградителна лихва по договора, за периода 01.12.2018 г. – 20.08.2019 г., както и за
сумата в размер на 420,07 лева, представляваща мораторна лихва, за периода от 01.12.2018 г.
до 21.12.2021 г. и за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК в производството по ч.гр.д. № 73266/2021 г. по описа на СРС,
45-ти с-в, като искът за договорна лихва е отхвърлен за разликата над 395,15 лв. до пълния
предявен размер от 790,31 лв., за периода от 19.03.2018 г. до м.11.2018 г.
С решението ответницата е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, сумата от 418,43 лв., представляваща разноски за производството пред СРС,
съразмерно на уважената част от исковете, както и сумата от 141,42 лв. – разноски в
заповедното производство по ч. гр. д. № 73266/2021 г. по описа на СРС, а ищцовото
дружество е осъдено да заплати на ответницата, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от
45,04лв., представляваща разноски по делото пред СРС, съразмерно на отхвърлената част от
исковете.
1
Срещу така постановеното решение в частта, с която предявените искове са уважени, е
постъпила въззивна жалба от ответницата В. С. Б., чрез пълномощника си – адв. Хр. Н., с
надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на
обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че уведомлението на длъжника
– необходим и задължителен атрибут при цесията, в случая е осъществено на 16.01.2020 г.,
като е неправилен изводът на първоинстанционния съд, че ищцата е надлежно уведомена,
съгласно чл. 99 ЗЗД, за настъпилата цесия. Счита, че е настъпила погасителна давност по
отношение на претендираната сума. Моли съда да отмени решението в обжалваната част.
Претендира разноски.
Въззиваемият ищец „Агенция за събиране на вземания’’ ЕАД , чрез пълномощника си –
юрк. И.Н., с надлежно учредена власт по делото, в законоустановения срок е подал отговор
на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения. Моли
съда да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира
разноски.
Първоинстанционното решение не е обжалвано от ищеца в частта, с която искът за
договорна лихва е отхвърлен за разликата над уважения размер от 395,15 лв. до пълния
предявен размер от 790,31 лева, за периода от 19.03.2018г. до м.11.2018г., поради което в тази
си част е влязло в законна сила.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна
по следните съображения:
Между страните по делото не съществува спор, а и от предствените по делото писмени
доказателства се установява наличието на сключен договор за кредит № PLUS-
15071333/26.07.2017 г., между „БНП Париба Пърсънал Файненс“ ЕАД, като кредитодател и
В. С. Б. – кредитополучател, по силата, на който кредитодателят е отпуснал на
кредитополучателят сума в размер на 5000,00 лв. Съгласно разпоредбите на договора,
заемателят се е задължил да върне кредита на 24 равни месечни погасителни вноски, в
размер на 315,34 лв. всяка, като падежът на първата погасителна вноска е 20.09.2017 г., а
падежът на последната погасителна вноска е 20.08.2019 г.
По отношение на оплакването, касаещо надлежното връчване на уведомлението за
извършената цесия между цедента „БНП Париба Пърсънал Файненс“ ЕАД и цесионера
„Агенция за събиране на вземания’’ ЕАД по силата на Рамков договор за продажба у
прехвърляне на вземания прехвърляне от 27.07.2017 г. и Приложение № 1 от 17.10.2018 г.
към него, следва да се отбележи, че този ефект е настъпил най късно с връчването на
исковата молба и приложенията към нея на длъжника. Това е така, тъй като към исковата
молба е било приложени уведомление, че вземането е прехвърлено, подписано от цесионера
(л. 36 от делото пред СРС), както и нотариално заверено пълномощно (л. 30 от делото на
СРС), по силата на което „Агенция за събиране на вземания’’ ЕАД е упълномощена от
цедента БНП Париба Пърсънал Файненс“ ЕАД да извършва уведомяването по чл. 99, ал. 3
ЗЗД. Смисълът на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД е максимално да бъде охранен
2
интересът на длъжника и да не се дава възможност на кредитора да злоупотребява с правата,
които получава чрез договора за цесия. В конкретния случай кредиторът е направил опит да
изпрати уведомление за сключения договор за цесия лично до длъжника на посочения в
договора за кредит адрес, приет и за адрес за кореспонденция (л. 36-37 от делото пред СРС).
Да се приеме в този случай, че длъжникът не е надлежно уведомен за извършената цесия,
означава, че му се дава възможност да черпи права от собственото си неправомерно
поведение, а кредиторът се поставя в невъзможност да реализира вземането си в рамките на
исковото производство, а това противоречи на принципа за равенство на страните пред
закона, закрепен в чл. 9 от ГПК. Настоящият състав намира, че доколкото в закона не е
предвидена специална форма за уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане, то е
допустимо уведомлението да се извърши от цесионера в качеството му на пълномощник на
цедента /в този смисъл е и разрешението дадено Решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр. д. №
5759/2014 г., ІІІ Г.О. на ВКС, Решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г., ІІ Т.О.
на ВКС/, което се споделя и от настоящия състав на съда. Получаването от длъжника на
уведомлението за извършената цесия в хода на исковото производство е факт, който е от
значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен при решаването на
делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК /в този смисъл Решение № 123
от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 78 от 09.07.2014 г. на
ВКС по т. д. №2352/2013 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 109 от 13.07.2016 г. на ВКС по т. д. №
1050/2015 г., I т. о., ТК, Решение № 126 от 30.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2042/2019 г., II т.
о., ТК/.
Поради изложеното по-горе съдът приема, че с връчване на исковата молба и
приложените към нея книжа, длъжникът следва да се счита за уведомен за извършената
цесия, което обстоятелство на основание на основание чл.235,ал.3 от ГПК съдът е
необходимо да вземе предвид при решаване на делото .
Относно наведеното във въззивната жалба възражение за изтекла погасителна
давност на задължението, каквото е направено своевременно и с отговора на исковата
молба, следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността тече
от момента, в който задължението е изискуемо. В конкретния случай ответницата е поела
задължение да внася анюитетни вноски, включващи главница и възнаградителна лихва за
погасяване на задължението по договора за заем. Оплакването, че вземането на ищеца е
погасено по давност е неоснователно, тъй като теченето на погасителната давност се
прекъсва не с предявяване на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, а с подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – в случая 22.12.2021 г. – арг. чл. 422, ал. 1 ГПК - „Искът за
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение”). Разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК съдържа фикция,
посредством която правните последици от настъпването на определен юридически факт се
прилагат към случай, в който такъв факт със сигурност не е настъпил. Този законодателен
подход се използва с оглед запазването или създаването на социална справедливост, когато е
оправдано (според законодателя) определени правни последици да настъпват в случаи, в
които правопораждащите ги юридически факти не са настъпили. Такъв е случаят с чл. 422,
ал. 1 ГПК. Моментът на подаване на исковата молба е известен, безспорно е, че той следва
момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Но
законодателят е преценил, че за дата на подаване на исковата молба ще се счита датата на
подаване на заявлението, макар да е очевидно, че двете дати не съвпадат. Разпоредбата цели
да предзапази интересите на кредитора от изтичането на погасителната давност за вземането
му. Съгласно пък Тълкувателно решение № 3 от 21.11.2024 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2023 г.,
при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с
различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за
възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта
на съответната вноска. Тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК е подадено на 22.12.2021 г. и доколкото първата погасителна вноска е била
изискуема на 20.09.2017 г., а последната на 20.08.2019 г., то се явява обоснован извода на
първоинстанционния съд, че петгодишната погасителна давност по чл. 110 ЗЗД не е била
изтекла по отношение на претендираната главница, нито три годишната – арг. чл. 111, б. „в“
ЗЗД по отношение на уважената част от иска за договорната лихва за периода от 01.12.2018
3
г. – 20.08.2019 г., както и по отношение на акцесорния иск за обезщетение за забава за
периода от 01.12.2018 г. до 21.12.2021 г.
Следва да се има предвид обаче, че видно от представения по делото Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити,
подписан от страните по процесния договор (л. 15 от делото пред СРС), нетната сума за
получаване по сметка възлиза на 4825,00 лв., като съгласно чл. 2, изр. 3 и 4 от договора,
кредитополучателят заплаща такса „ангажимент“ при усвояване на кредита, като кредиторът
удържа сумата от общия размер на кредита. Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК, във вр. т. 3 от
Решение на СЕС от 21.04.2016 г. по дело C‑377/14 Ernst Georg Radlinger, Helena Radlingerová
срещу FINWAY a.s., чл. 3, буква „л“ и чл. 10, пар. 2 от Директива 2008/48, както и точка I от
приложение I към тази директива трябва да се тълкуват в смисъл, че общият размер на
кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на разположение на
потребителя суми и поради това не включват тези, които заемодателят използва за
покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат
на потребителя. С оглед изложеното, реално отпуснатият размер на кредита в полза на
кредитополучателя не е 5000 лв., както е посочено в договора, а е 4825,00 лв., тъй като от
договорената сума при усвояването на кредита е удържана сумата в размер на 175,00 лв. –
такса „ангажимент“. Следователно размерът на дължимата от ответницата по процесния
договор главница, след приспадане на извършените плащания възлиза на 3772,13 лв., като за
разликата до пълния предявен размер от 3947,13 лв. искът се явява неоснователен.
Тъй като настоящият състав на съда достига до различни правни изводи, решението
следва да бъде отменено в обжалваната част, с която е уважен предявеният главен
положителен установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 99, ал.1 ЗЗД, вр.
чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 240 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане на ищеца спрямо
ответницата за разликата над сумата от 3772,13 лв. до пълния уважен размер от 3947,13 лв. –
главница, дължима по Договор за кредит PLUS-15071333/26.07.2017 г. Решението следва да
бъде отменено също и в частта, с която ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата
над 403,07 лв. до присъдените 418,43 лв., представляваща разноски за производството пред
СРС, съобразно уважената част от исковете, както и сумата над 136,23 лв. до присъдените
141,42 лв. – разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 73266/2021 г. по описа на
СРС. В останалата обжалвана част решението следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, в
полза на въззивницата – ответница следва да бъдат присъдени, сторените от нея съдебни
разноски пред настоящата съдебна инстанция в размер на сумата от 85,77 лв.,
представляващи разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство,
редуцирано поради прекомерност предвид ниската правна и фактическа сложност на делото
и с оглед своевременно направеното от пълномощника на жалбоподателя възражение по чл.
78, ал. 5 ГПК, до минималния размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004
г., както и сумата от още 19,92 лв., представляваща разноски при първоинстанционното
разглеждане на делото, съобразно отхвърлената част на исковете. На основание чл. 78, ал. 1,
вр. ал. 8 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК на въззиваемия – ищец следва да бъде присъдена сумата
в размер от 175,50 лв., представляващи разноски за държавна такса и за юрисконсултско
възнаграждение във въззивната инстанция.
С оглед на цената на иска въззивното решение по процесното гражданско дело –арг.
чл. 113, изр 2 ГПК не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК,
във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
4
ОТМЕНЯ Решение от 07.06.2023 г., постановено по гр. д. № 23131/2022 г. по описа на
СРС, 45-ти състав, в частта, с която е уважен предявеният от „Агенция за събиране на
вземания’’ ЕАД срещу В. С. Б. главен положителен установителен иск с правно основание
чл. 422 от ГПК, вр. чл. 99, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 240 от ЗЗД за установяване
съществуването на вземане на ищеца спрямо ответницата за разликата над сумата от 3772,13
лв. до уважения размер от 3947,13 лв., представляваща главница, дължима по Договор за
кредит PLUS-15071333/26.07.2017 г., сключен между „БНП Париба Пърсънал Файненс С.А“,
клон България и ответника – В. С. Б., вземанията по който са прехвърлени в полза на ищеца
– „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Приложение № 1/17.10.2018 г. към Рамков
договор за цесия от 27.07.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.12.2021г. до окончателното изплащане на вземането,
както и в частта, с която В. С. Б. е осъдена да заплати на „Агенция за събиране на
вземания’’ ЕАД разноски за производството пред СРС, съобразно уважената част от исковете
над сумата от 403,07 лв. до присъдените такива от 418,43 лв., както и разноски в
заповедното производство по ч. гр. д. № 73266/2021 г. по описа на СРС над сумата от 136,23
лв. до присъдените такива 141,42 лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Агенция за събиране на вземания’’ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление - гр. София, бул. „Петър Дертлиев“ № 25,
офис сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4, срещу В. С. Б., ЕГН **********, със съдебен адрес:
гр. София, ул. ****, партер – адв. Хр. Н., главен положителен установителен иск с правно
основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 99, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 240 от ЗЗД за
установяване съществуването на вземане на ищеца спрямо ответницата за разликата над
сумата от 3772,13 лв. до присъдената такава от 3947,13 лв., представляваща главница,
дължима по Договор за кредит PLUS-15071333/26.07.2017 г., сключен между „БНП Париба
Пърсънал Файненс С.А“, клон България и ответника – В. С. Б., вземанията по който са
прехвърлени в полза на ищеца – „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Приложение №
1/17.10.2018 г. към Рамков договор за цесия от 27.07.2017 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.12.2021г. до
окончателното изплащане на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 07.06.2023 г., постановено по гр. д. № 23131/2022 г. по
описа на СРС, 45-ти състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания’’ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление - гр. София, бул. „Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет. 2,
офис 4, да заплати на В. С. Б., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, ул. ****,
партер – адв. Хр. Н., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, сумата от 85,77 лв.,
представляваща разноски в производството пред СГС, както и сумата от още 19,92 лв.,
представляваща разноски при първоинстанционното разглеждане на делото, съобразно
отхвърлената част на исковете.
ОСЪЖДА В. С. Б., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, ул. ****, партер –
адв. Хр. Н., да заплати на „Агенция за събиране на вземания’’ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление - гр. София, бул. „Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда
„Лабиринт“, ет. 2, офис 4, на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК,
сумата от 88,95 лв., представляващи разноски във въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО в частта, с която искът за договорна лихва е отхвърлен за разликата
над уважения размер от 395,15 лв. до пълния предявен размер от 790,31 лева, за периода от
19.03.2018г. до м.11.2018г., е влязло в законна сила.
5
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6