№ 853
гр. Бургас, 15.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Димитър П. Стоянов
при участието на секретаря РАДОСТИНА В. ТАВИТЯН
като разгледа докладваното от Димитър П. Стоянов Гражданско дело №
20242120108320 по описа за 2024 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.26, ал.1,
предл.1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК, вр. с чл.10, ал.1 и 2, чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Производството е образувано по искова молба на В. Д. С., ЕГН
**********, с адрес: гр. Б. ***, чрез адв. Б. Й., с която е предявен иск по чл.
26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 във вр. чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК, против ответника „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление гр. С., ***.
Ищецът сочи, че в качеството си на физическо лице, на което по силата
на сключения договор за потребителски кредит №1084753 от 01.06.2024 г. с
кредитора „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, има качеството на потребител по смисъла на
разпоредбата на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП, а ответникът се явявал търговец по
смисъла на пар.13, т.2 от ЗЗП.
Твърди, че на 01.06.2024 г. сключила с „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД договор за
потребителски кредит №1084753 с размер на кредита от 2000 лв., 3 броя
погасителни вноски с размер от 83, 33 лв. и 9 по 271, 03 лв. ГПР бил фиксиран
в размер от 62, 85 %, броя вноски били 12, бил уговорен фиксиран лихвен
процент от 50 %, като датата на първото плащане била 01.07.2024 г., а тази на
последното 02.06.2025 г. Общата сума за плащане била в размер на 2689, 26
лв. Било уговорено предоставянето на обезпечение – банкова гаранция или
поръчител, като в чл.18, ал.1 от договора било посочено, че в случай на
непредставяне на обезпечение в двудневен срок от сключване на договора или
предоставеното обезпечение не отговоря на условията, посочени в договора за
кредит, кредитополучателят дължал на кредитора неустойка в размер на 2509,
1
03 лв.
Счита, че не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, като
видно от данните било, че ГПР не включвал част от разходите по кредита, а
именно неустойката за непредоставяне на обезпечение по чл.6, ал.1 от
договора за кредит. Аргументира, че неустойката представлявала разход,
свързан с договора за потребителски кредит и следвало да бъде включена в
ГПР на кредита, като тя била изначално известна на кредитора. Така
формулираната неустойка излизала извън присъщите й функции и
представлявала скрито възнаграждение за кредитора, поради което следвало
да бъде включена в ГПР.
Сочи, че било налице нарушение, тъй като в договора кредиторът се
задоволил единствено с посочване на годишния фиксиран лихвен процент и
ГПР, но в абсолютни стойности без ясно разписана методика на формиране на
ГПР по кредита, кои компоненти точна били включени в него и как се
формирал същия като процент. Липсата на конкретизация относно начина, по
който бил формиран посочения ГПР водил до неяснота относно включените в
него компоненти, а това от своя страна било нарушение на основните
изисквания за сключване на договора по ясен и разбираем начин. Неясното
определяне на ГПР в договора било самостоятелно основание за
недействителност на договора, съгласно чл.22 от ЗПК. Било необходимо в ГПР
да бъдат описани всички разходи, които трябвало да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи.
Въвежда твърдения, че в потребителския договор с ищеца, клаузите не
били индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 от ЗЗП. Касаело се
до еднотипни договори за периодичен заем, върху чието съдържание
потребителят не можел да влияе и това би следвало да е служебно известно на
съда. Навежда подробни доводи, че клаузата за предоставяне на обезпечение е
нищожна, тъй като с нея се предвиждало обезщетение за неизпълнението на
едно акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което пряко не
произтичали вреди. Тази неустойка била разход по кредита и като такъв
следвало да бъде включен в ГПР.
Моли за приемане на установено, че сключеният между страните
Договор за потребителски кредит №1084753 от 01.06.2024 г. е нищожен
поради противоречие с разпоредбите на чл.10, ал.1 и 2, чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК. Представят се доказателства. Прави доказателствени искания.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът по делото депозира писмен
отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло предявения иск.
Аргументира се, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК.
На основание чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделна клауза не влечала до
недействителност на целия договор, доколкото същият би могъл да се прилага
и без нея. Настоящият случай бил именно такъв. Неустоечната клауза не била
част от съществените параметри на договора за кредит, като тя била
2
договорена, за да обезпечи изпълнението на акцесорното задължение на
заемателя.
Сочи, че действителността на клаузите на договора за кредит
произтичала от това, че същите са съобразени изцяло с всички изисквания на
ЗПК, регламентирани в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 от ЗПК, както
и с тези на ЗПФУР. В доказателства на твърденията си прилага Лог файл по
договор за паричен заем №1084753, който проследявал в хронологичен ред
всички настъпили събития в кредитното правоотношение.
Оспорва твърденията в исковата молба, че с клаузата за неустойка се
заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, а по отношение на формирането
на ГПР били спазени всички, закрепени в чл.11, ал.1, т.9 и 10 изисквания. При
нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от
68, 9 % и ГПР определен в процесния договор в размер на 62, 85 % било
видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти
размера на законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на
чл.19, ал.4 от ЗПК. Уговорената неустойка не следвало да бъде включвана в
ГПР. Кредиторът бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на
сключване на договора. От своя страна неустойката била проявление на
свободата на договаряне между страните, като в случая била уговорена като
плащане, в случай че кредиторът не осигури обезпечение на главното вземане
на кредитодателя след сключване на договора. По тези съображения било
изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в договора.
Оспорва твърденията, че неустойката представлявала възнаграждение.
Сочи, че при така формулираните клаузи и от съдържанието на договора
ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил
уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към
кредитодателя си при всички възможни хипотези на развитие на отношенията
им. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора,
за които потребителят бил наясно предварително, като имал възможността да
се откаже от договора без каквито и да било последици при сключването му.
Излага доводи, че оспорената неустойка била действителна. Дори
ищецът да не могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента си по
договора, който поема по силата на клаузата от договора, задължаващо го да
представи обезпечение по кредита, кредитополучателят разполагал с 14 дни, в
които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл.29 от ЗПК,
информация за която получил още със Стандартния европейски формуляр.
Чрез възможността за отказ от договора се гарантирали в най – пълна степен
правата на потребителя, в случай че последният решил, че сключил договор
при недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност била
удължаването на срока за предоставяне на обезпечение. Нямало как да се
твърди и противоречие на неустойката с добрите нрави.
Не била налице нито една от хипотезите по чл.143 от ЗЗП, като
едновременно с това клаузите били уговорени индивидуално с потребителя,
същите били ясно и точно описани, като давали на потребителя яснота и
3
предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към
търговеца. Тази яснота у ищеца била налице още към момента на сключване
на договора. Изключена била възможността потребителят да е неясно с
икономическите условия на договора, респективно да е налице нарушение на
разпоредбите на чл.143 и чл.146 от ЗЗП.
Сочи, че на самостоятелно основание всички изложени твърдения за
нищожност на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че в
периода 2023-2024 г. ищецът сключил общо седем договора, които съдържали
уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по
кредита. Излага в тази връзка доводи за недобросъвестност на ищеца, както и
до това, че е налице индивидуално договаряне. Настоящият договор следвало
да се тълкува в контекста на трайните отношения между страните, създадени
на базата на седемте договора за кредит, които съдържали една и съща
уговорка и предоставяне на идентични кредитни продукти при идентични
условия.
Моли да бъдат отхвърлени претенциите на ищцата като неоснователни.
Представя писмени доказателства. Претендират се разноски.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и
становищата на страните, приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото не е спорно, че ищецът е сключил договор за потребителски
кредит №1084753 на 01.06.2024 г. с „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД. По силата на
посочения договор, кредиторът се е задължил да предостави на
кредитополучателката сумата от 2000 лв. Уговореният срок на кредита бил 12
месеца.
Бил уговорен фиксиран лихвен процент в размер на 50 %, като и
посочен годишен процент на разходите в размер на 62, 85 %. В чл.3, ал.3 от
договора за кредит бил приложен погасителен план, видно от който
погасяването се извършвало на три вноски от по 83, 33 лв. и девет вноски от
по 271, 03 лв. Било предвидено и заплащането на неустойка в случай на
непредоставяне на обезпечение в размер на 351, 67 лв. за първите три месеца и
163, 97 лв. за следващите. Общо дължимата вноска по кредита била в размер
на 435, 00 лв.
В чл.3, ал.4 от договора било посочено, че размерът на ГПР бил
определен в съответствие с изискванията на чл.19, ал.2 от ЗПК, съгласно
формулата по Приложение №1 към ЗПК. При изчислението му били взети
предвид посочените в ал.2 параметри, в това число общите разходи по кредита
съгласно пар. 1, т.1 от ЗПК, а именно: възнаградителната лихва. Договореният
между страните ГПР не можел да бъде променян, освен по взаимно съгласие
между страните. В чл.30, ал.1 от приложимите Общи условия към договора,
било посочено, че ГПР изразява общите разходи по заема за заемополучателя,
настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от предоставения заем.
Той се определял индивидуално, за всеки отделен договор за заем. В ал.2 било
посочено, че ГПР на заема не може да бъде променян, освен при условията на
4
сключения договор или по допълнително взаимно писмено съгласие между
страните.
В чл.6, ал.1 от договора за кредит било посочено, че договорът за кредит
ще бъде обезпечен с едно от посочените в същата разпоредба обезпечения –
безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две лица, които
следва да отговорят на определени, посочени в тази ал.1 условия. В ал.2 било
посочено, че кредитополучателят следва да предостави посоченото в ал.1
обезпечение в срок до два дни от сключване на договора. В чл.18 от договора
било посочено, че ако не бъде предоставено договореното в чл.6 от договора
обезпечение в двудневен срок от сключването му или то не отговаря на
условията, посочени в договора, кредитополучателят дължи неустойка в
размер на 2509, 03 лв. В ал.3 било посочено, че неустойката по предходните
алинеи представлявала отделно вземане от главницата и лихвата, което се
дължало за неизпълнение на задължение по договора за потребителски кредит
и на основание чл.19, ал.3 от ЗПК същата не се включвала при изчисляване на
годишния процент на разходите.
Също така в чл. 33, ал. 1 от ОУ било уточнено, че страните могат да
уговорят предоставянето на някое от следните обезпечения: 1. Поръчителство
на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните
условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размера
на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители,
размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на
поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; -не са поръчители по
други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по
сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат
кредити към банки или финансови институции с класификация различна от
"Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно
справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания
от тях доход; 2. Предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от
лицензирана в БНБ търговска банка, за период, включващ от сключване на
договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна
вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два
пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената
главница и лихва.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ заемодателят си запазва правото еднолично
и без да се мотивира да прецени дали предложеното му обезпечение е годно
да обезпечи заема и да откаже сключване на договор за заем.
По делото е представен лог файл на процесния договор за
потребителски кредит. Представено е и попълнено искане за сключване на
договор за кредит с „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД от 31.07.2023 г.
По делото е прието неоспорено от страните заключение по съдебно –
счетоводна експертиза, съгласно което В. С. е внесла на пет вноски сумата от
873, 29 лв. Законната лихва в деня на подписване на потребителския кредит е
5
в размер на 13, 78 %. Съобразно приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК в
договорения размер на ГПР не било включено нищо друго освен
възнаградителната лихва. ГПР бил в размер на 63, 20 %, а в договора бил
посочен, че ГПР е 62, 85 %. Изчисленият размер на ГПР с добавена неустойка
бил в размер на 543, 48 %, като при това изчисление ГПР бил 39, 8 пъти по –
голям от размера на законната лихва.
Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка,
изхождайки от закона, съдът установи от правна страна следното:
За да бъде уважен предявеният иск, ищецът следва по пътя на пълното и
главно доказване да установи сключването на Договор за потребителски
кредит №1084753 от 01.06.2024 г.; че същият е нищожен, поради
противоречие със закона, по – конкретно визираните от ищцовата страна
разпоредби на ЗПК.
Съдът намира, че по делото е безспорно установено, че страните са
сключили договор за потребителски кредит № 1084753 от 01.06.2024 г.
Сключеният между страните договор има характеристиките на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 Закона за потребителския
кредит. Това е така поради обстоятелствата, че ответникът е физическо лице,
за което няма данни при сключването на процесния договор да е действало в
рамките на своята професионална или търговска дейност, а ищецът е
търговско дружество с предмет на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на
потребителски кредити, следователно, при сключването на договора ищецът е
действал в качеството на „търговец“, според легалната дефиниция, дадена в §
13, т. 2 ДР на ЗЗП, а ответникът има качеството на „потребител“, според
легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Поради изложеното, в настоящия
случай е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, изискваща от съда
служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния
договор.
Именно на база извършването на служебна проверка досежно наличието
на неравноправни клаузи в процесния договор, съдът установи, че не са
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Настоящият състав,
съобразявайки представените и приети по делото доказателства, приема, че
посоченият в договора за потребителски кредит годишен процент на разходите
в размер на 62, 85 % не отговаря на действителния такъв, доколкото в него не
са включени вземания, дължими от потребителя, които е следвало да бъдат
включени при определяне на коректния процент на годишния процент на
разходите. Това безспорно представлява заблуждаваща търговска практика.
Съгласно Решение на СЕС от 14.03.2024 г. по дело C‑714/22, член 3,
буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че
разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет
при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
6
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат
в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла
на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“
по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените
услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит.
В настоящия случай, след анализ на уговореното от страните в чл.18,
ал.1 и сл. от договора за потребителски кредит, както и чл.33, ал.1 и сл. от ОУ
към него, може да се нарави извод, че начисляването на сумата в общ размер
на 2509, 03 лв. на практика представлява скрито възнаграждение на
кредитора. Това е така, доколкото по този начин от страна на потребителя не
се изисква доказването на доход към момента на отпускане на заемната сума,
което безспорно му дава възможността да получи търсената от кредитора
сума, срещу заплащането на съответното за това възнаграждение, което
резонно впоследствие се включва в погасителния план. Видно е, че сумата в
размер на 2509, 03 лв. е включена в общо дължимата сума, посочена в
погасителния план. Установява се, че на практика договорът за потребителски
кредит не би бил сключен без начисляване на посочената сума. Аргумент за
това са и изключително кратките срокове за предоставяне на уговореното
„обезпечение“ – до два дни от сключването на договора. Прави впечатление
множеството изисквания, на които следва да отговарят поръчителите, които
евентуално ще бъдат осигурени като обезпечение по договора. И въпреки тези
изисквания, кредитодателят си запазва правото на свободна преценка относно
годността на предоставеното обезпечение. Предвид всичко изложено е видно,
че за да бъде отпуснат на практика процесния потребителски кредит, без
изискване доказването на наличие на доход, кредиторът обичайно и по
принцип събира допълнително възнаграждение или неустойка /без значение от
наименованието/. Тоест това представлява конструкция, която цели да
прикрие действителните разходи по този кредит. По тези причини, същата
сума следва да се включи в ГПР при неговото изчисляване, съгласно чл.19,
ал.3 от ЗПК /В същия смисъл и цитираното по – горе Решение на СЕС от
14.03.2024 г. по дело C‑714/22, както и съдебна практика на националните
съдилища – напр. Решение № 616 от 24.06.2022 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. №
182/2022 г./.
Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в евро и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. По тези съображения и предвид
изводите, че клаузата, предвиждаща неустойка следва да бъде съобразена при
определяне на ГПР, то при нейното включване безспорно би се стигнало да
размер на ГПР, който не отговаря на изискванията на закона.
По тези съображения, съдът намира, че на основание чл. 22 от ЗПК,
7
процесният договор за потребителски кредит е недействителен, поради
неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
По разноските:
При този изход на спора на ищеца следва да бъдат присъдени
направените от него разноски, които са в общ размер от 1137, 93 лв. Ищецът
по първоначалния иск е заплатил държавна такса в размер на 207, 93 лв.,
разноски за извършване на съдебно – счетоводна експертиза в размер на 400
лв., както и адвокатско възнаграждение в размер на 530 лв. Съдът намира, че
претендираното и действително заплатено адвокатско възнаграждение не е
прекомерно, като същото е съобразено с предвидените минимуми, установени
в Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатски
възнаграждение минимален размер.
Мотивиран от горното, Районен съд - Бургас
РЕШИ:
ПРИЕМА за установено по предявения иск от В. Д. С., ЕГН
**********, с адрес: гр. Б. ***, против „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление гр. С., ***, че сключеният между тях Договор
за потребителски кредит №1084753 от 01.06.2024 г. е нищожен на основание
чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 от ГПК „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД с
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., ***, ДА ЗАПЛАТИ на
В. Д. С., ЕГН **********, с адрес: гр. Б. ***, сумата от общо 1137, 93 лв.,
представляваща направените в исковото производство съдебно – деловодни
разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Бургас в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
8