Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260687 / 20,05,2021 г., гр. Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, VІІІ
граждански състав, в публично заседание на петнадесети март 2021 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА МАНДАЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕДЯЛКА СВИРКОВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретаря ЕЛЕНА
ДИМОВА
разгледа докладваното от съдия Свиркова
въззивно гражданско дело № 2683/2020 г. и прие следното:
Производство по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
Образувано по въззивна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД
– гр. София, ЕИК *********; против решение № 260156/27,08,2020 г., постановено
по гр. д. № 9331/2020 г. на РС Пловдив, ХIII гр.
състав В ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът да се признае за установено в
отношенията между страните, че П.А.Б. с ЕГН **********; дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ”
ЕООД – гр. София, ЕИК *********; сума, за които е издадена Заповед № 849/28,01,2019
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, постановена по ч. гр.
д. № 1408/2019 г. на РС Пловдив; ЗА РАЗЛИКАТА над установения с решението
размер от 800 лв. до размер от 1187,04 лв., представляваща договорно възнаграждение
в размер на 387,04 лв. по сключен между страните Договор за потребителски
кредит № **********.
С оплакване за незаконосъобразност на решението в
посочената част поради необоснованост и противоречие с материалния закон, от
съда се иска да го отмени в обжалваната част и вместо това да признае за
установена дължимостта на посочената възнаградителна лихва.
Ответникът П.А.Б. с ЕГН **********; чрез особения
си представител, изразява становище за неоснователност на жалбата и иска да бъде
потвърдено първоинстанционното решение.
След
преценка на събраните по делото доказателства във връзка със становищата на
страните, съдът приема следното:
Производството
е образувано по обективно съединени искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1
от ГПК във връзка с чл. 422, ал. 1 от ГПК. Предявени от „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК *********; против П.А.Б. с ЕГН **********.
От съда се иска да постанови решение, с което да
признае за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца суми, за които е
издадена Заповед № 849/28,01,2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК, постановена по ч. гр. д. № 1408/2019 г. на РС Пловдив;
представляващи задължения по сключен
между страните Договор за потребителски кредит № ***, както следва: сумата от
800 лв. – главница; сумата от 387,04 лв. – договорно възнаграждение; сумата от
960,24 лв. – възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги; ведно със
законната лихва върху главницата, считано от предявяване на заявлението по чл.
410 от ГПК.
Ответникът
оспорва дължимостта на сумите.
Видно
от приложеното ч. гр. д. № 1408/2019 г. по описа на РС Пловдив, за
вземанията си, посочени по-горе, ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на
парично задължение срещу ответника. Същата е връчена по реда на чл. 47 от ГПК и
на кредитора е указана възможността за предявяване на иск по реда на чл. 422 от ГПК. Исковата молба, по която е образувано производството по настоящото дело, е
предявена в срока по чл. 415 от ГПК. Изложеното обуславя допустимостта на
предявените установителни искове.
Пред
РС е представен сключеният между страните договор
за кредит, на който ищецът основава правата си.
Със същия ищецът е предоставил на ищеца „сума на
кредита“ – 800 лв., срещу което ответникът се е задължил да върне кредита на 24
погасителни вноски при годишен лихвен процент в размер на 41,17 % и ГПР в
размер на 49,90 %, като по този начин общата дължима сума по кредита е
уговорена на 1187,04 лв. (сбор от главницата – 800 лв., и
възнаграждението/лихвата – 387,04 лв.). Отделно от това ответникът се е
задължил да заплати „Възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги“ в
размер на 960,24 лв., също рназсрочено на месечни вноски, и по тозци начин
общото му задължение по договора е определено на 2147,28 лв. (сбор от дължимата
сума по кредите – 1187,04 лв., и възнаграждението за допълнителни услуги –
960,24 лв.) Договорът е сключен при общи условия (също представени по делото).
Предмет на въззивното производство е само спорът
относно дължимостта на договорното възнаграждение (посочено в договора като
„годишен лихвен процент“ – т. 4 от ОУ).
Правоотношенията между страните са такива между
търговец и потребител, поради което приложение намират нормите на ЗЗП и
ЗПК. В чл. 143, ал.1 от ЗЗП е посочено,
че неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда
на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. В случая е уговорена възнаградителна лихва
надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Доколкото потребителя е
по-слабата икономически страна, уговарянето на прекомерно високо възнаграждение
за предоставения заем / каквото се явява уговорената възнаградителна лихва/,
противоречи на принципа на добросъвестността и нарушава добрите нрави. Всяка
уговорка накърняваща добрите нрави, е нищожна, съгласно чл. 26 от ЗЗД. В тази насока е ориентирана и трайната съдебна
практика, съгласно която максималният размер на лихвата (била тя възнаградителна
или такава за забава) следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за
обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва, противоречи на
добрите нрави (в т. см. вж.: Р № 906/30.12.2004
г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о., Р № 378/18.05.2006 г. по гр. д. №
315/2005 г., II г. о., Р № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., II г. о.,
О № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., IV г.о.). Несъмнено следва да
бъде споделена застъпената от съдилищата теза, че допустимият размер на
договорната лихва гарантира добросъвестното упражняване на права и забраната за
неоснователно обогатяване, които са основополагащи принципи в уредбата на
гражданските правоотношения. Поради изложеното, уговореният в процесния договор
размер на дължимата лихва – 41,17%, надвишава трикратния размер на законната,
поради което се явява противоречащ на добрите нрави.
В допълнение: макар и във въззивната жалба да се
поддържа, че не се обжалва решението в частта, в която е призната за
недействителна клаузата за допълнителен пакет услуги, съдът намира, че същата
има отношение към действителността на целия договор. Доколкото тези разходи не
са включени в ГПР, то е налице некоректно посочване на реалните разходи по
кредита, с което потребителят е бил заблуден относно същите. Посоченият ГПК е
49,90%, но при включване и на тези допълнителни разходи, същият би надминал
установеният от закона максимален размер от 50%. Съгласно чл.19, ал. 5 от ЗПК, подобни клаузи са
нищожни.
При тези съображения, приложение намира нормата на
чл. 22 от ЗПК, тъй като са нарушени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
от ЗПК, поради което и сключеният между страните договор следва да се приеме за
недействителен. Правилно, при това положение, РС е приел за недължимо
претендираното договорно възнаграждение, поради което решението в обжалваната
му част следва да бъде потвърдено.
По
изложените съображения съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260156/27,08,2020 г., постановено по гр.
д. № 9331/2020 г. на РС Пловдив, ХIII гр. състав В ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът да се признае за установено в
отношенията между страните, че П.А.Б. с ЕГН **********; дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ”
ЕООД – гр. София, ЕИК *********; сума, за които е издадена Заповед №
849/28,01,2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК,
постановена по ч. гр. д. № 1408/2019 г. на РС Пловдив; ЗА РАЗЛИКАТА над установения с решението размер от 800 лв. до
размер от 1187,04 лв., представляваща договорно възнаграждение в размер на 387,04 лв. по сключен между
страните Договор за потребителски кредит № **********.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: