Р
Е Ш Е Н И Е
Номер ……………… Година 2020 Град Варна
Варненският окръжен съд
Наказателно отделение
На
единадесети юни Година две
хиляди и двадесета
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мая Нанкинска
ЧЛЕНОВЕ: Трайчо Атанасов
Красимир Гайдаров
Съдебен секретар : Родина Петкова
Прокурор : Ивелина Бухлева
като разгледа докладваното от съдия
Атанасов
ВНОХД № 444 по описа на съда за 2020
г.,
за да се произнесе взе предвид:
Предмет на въззивното производство е
присъда №297/ 11.12.2019 г. по НОХД № 738/19 г. на ВРС тринадесети
наказателен състав, с която подсъдимият Д.В.Д. е бил признат за виновен и
осъден по чл.343 ал.3 б.“А“ вр. ал.1 б.”Б” пр.2 вр. чл.55 ал.1 т.1 от НК на
“Лишаване от свобода” за срок от 6 /шест/ месеца изпълнението на което на осн.
чл. 66 ал.1 от НК е отложено с изпитателен срок от 3 /три/ години, както и
наказание “Лишаване от право да
управлява МПС” за срок от една година.
За да вземе това решение
първоинстанционният съд е приел в съответствие с внесеното обвинение, че
на 06.01.2018г. в гр. Варна подсъдимият
при управление на МПС е нарушил правилата за движение по пътищата и по
непредпазливост е причинил средна телесна повреда на Ц.Р.Д..
Въззивното производство е образувано
по жалба от защитника на подсъдимия в
първата инстанция – адвокат Д.Д. ***, с която се иска оправдаване на
подзащитният му по възведеното обвинение.
В допълнително изложение към въззивната жалба се развиват твърдения за
допуснати съществени нарушения на процесуални правила от страна на
първоинстанционния съд, както и за нарушение на материалния закон. В съдебно
заседание пред въззивната инстанция в пледоарията си по същество защитата
развива тезата си като сочи и допуснати от пострадалата нарушения по ЗДвП. В последната
си дума подсъдимият Д. заявява, че желае справедлива присъда.
Постъпила е и въззивна жалба от адв.П.В. *** в
качеството му на повереник на частния обвинител Ц.Д. с която се възразява срещу
извода на първоинстанционния съд да определи наказанието при условията на чл.55
ал.1 т.1 от НК. Счита се, че не са налични изключителни, или многобройни
смекчаващи отговорността обстоятелства които да обуславят приложението на
цитирания законов текст. В съдебно заседание пред въззивната инстанция частното
обвинение поддържа жалбата си.
Представителя на въззивната прокуратура
пледира за оправдаване на подсъдимия.
Окръжният съд намира, че и двете жалби за неоснователни.
От проведеното в първата инстанция
съдебно следствие се установяват накратко следните относими факти:
Подсъдимият Д.В.Д. е роден на ***г***, българин,
български гражданин, женен, с висше образование, неосъждан. Правоспособен водач
на МПС от 1987г..
На
06.01.2018г. в гр.Варна около 10,50 часа
подсъдимия управлявал л.а.“Фолксваген“ модел „Пасат“с рег № В 5482 ВН от
бул.“Съборни“ към ул.“Бачо Киро“. На кръстовището на бул.“Съборни“ с
бул.“Хр.Ботев“ спрял на червен светофар.
По същото
време пострадалата Ц.Д. вървяла заедно с приятелката си св.ВЕСЕЛИНА ТОДОРОВА по
ул.“Русе“ в посока „Синия пазар“ като на пресечката с ул.“Бачо Киро“ спрели
пред намиращата се пешеходна пътека заедно с неустановен по делото мъж и
започнали да се оглеждат за да пресекат. По същото време подс. Д. *** като
управлявал ППС със скорост от около 35 км/ч.Той видял от около 15 метра
стоящите на бордюра пред пешеходната пътека хора, но преценил, че няма да
тръгнат да пресичат и продължил движението си без да намалява скоростта. След
като от дясната и страна преминал автобус в посока центъра, св.Д. преценила, че
може да пресече и стъпила на пешеходната пътека. В този момент автомобила
управляван от подсъдимия се намирал на разстояние от 10,60 м. преди пешеходната
пътека. Д. предприел спиране, но предната дясна част на автомобила му ударила
пешеходката, която се намирала на 1,2 м. от десния по посока на движението на
автомобила бордюр. Тялото на пешеходката се завъртяло, качило се на капака след
което паднало на пътното платно пред автомобила. Скоростта на автомобила в
момента на удара била 30 км/ч.
Св.ТОДОРОВА и
пътуващия на предна дясна седалка на автомобил след подсъдимия св.МЕХМЕДОВ
оказали първа помощ на пострадалата, която се опитала да се изправи, но не
успяла тъй като левия и крак бил счупен в областта на подбедрицата.
От
заключението на назначената в хода на досъдебното производство СМЕ защитена от
вещото лице в с.з. се установява, че пострадалата Д. в резултат на ПТП е
получила многофрагментно счупване на лява подбедрица /тибия и фабула/ в
средна-долна трета, което обусловило трайно затруднение в движението на левия
долен крайник за период не по-малък от 4 – 4,5 месеца – средна телесна повреда
по смисъла на чл.129 ал.2 от НК.
В хода на
съдебното производство е била назначена и тричленна САТЕ от заключението на което
се установява, че подсъдимият Д., като водач на МПС е имал възможност да
възприеме пешеходната пътека на разстояние от 30 /тридесет/метра, а целите тела
на пешеходците от разстояние от 15 /петнадесет/ метра. Петнадесет метра е и
опасната зона за спиране на автомобила при движение със скорост от 35 км/ч.
Когато пешеходката е стъпила на пешеходната пътека автомобила се е намирал на
разстояние от 10,6 метра. Тези изводи са приети от ВРС и се кредитират като
компетентно дадени и от настоящия въззивен съдебен състав.
За да приеме
изложената фактическа обстановка за безспорно установена ВРС е обсъдил всички събрани в хода на делото
доказателства, въз основа на които е извел и правните си изводи.
При правилно изяснена фактическа
обстановка съдът е извел и верни правни изводи за осъществено от субективна и
обективна страна престъпление наказуемо по чл. 343 А ал.1 б.”А” пр.1 вр. чл.343
ал.1 б.”Б” пр.2 от НК
По
жалбата на защитата :
Първата група оплаквания на защитата са
свързани с нарушени процесуални правила
по реда на съдебното следствие, а именно отказа на ВРС да разгледа делото по
реда на Глава 27 от НПК – съкратено съдебно следствие пред първата инстанция
при условията на чл.371 т.2 от НПК.
Подобно оплакване е неоснователно.
Видно от протокола от разпоредително
заседание проведено на 03.04.2019г. – л.27 гръб и л.28 по делото след изявление
на защитата, че желае провеждането на съкратено съдебно следствие при условията
на чл.371 т.2 от НПК съдът е задал въпрос към подсъдимия дали признава изцяло
фактите изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и още девет
въпроса с които се е опитал да си изясни действителната вола на подсъдимия.
Доколкото не е получил удовлетворителен отговор освен продължителни
мълчания и едносрични отговори съдът е
счел, че няма валидно направено самопризнание на всички факти изложени в
обвинителния акт по реда на чл.371 т.2 от НПК. Подобен извод се споделя от
състава на ВОС. В цитираното в съдебния протокол ТР № 1/2009г. по т.д.
№1/2008г. на ВКС на РБ в т.1 съдът недвусмислено е посочил „Недопустимо е
провеждането на съкратено съдебно следствие, ако първостепенния съд констатира,
че изявлението на подсъдимия не отразява неговата валидно формирана вола, или
сочи само на частично самопризнание“. В случая очевидно е било колебанието на
подсъдимия как да постъпи и не би могло да се приеме, че има валидно направено
признание на фактите. Затова и отказа на съда да разгледа делото по реда на
Глава 27 от НПК, респективно да разкрие обективната истина по делото при
провеждане на пълноценно съдебно следствие е правилен, мотивиран в съответствие
с изискванията на т.1.2 от ТР №1 и не нарушава правата на подсъдимия.
Към тази група оплаквания следва да се
посочи и направеното искане за отвод на съда по което според защитата не е било
направено произнасяне както пише в НПК, а едва в следващо заседание съдът се е
произнесъл.
Макар, че определението на съда от с.з.
проведено на 17.04.2019г. с което се оставя искането на защитата за отвод на
председателя на състава без уважение да не подлежи на обжалване следва да се
отбележи, че това произнасяне е в унисон с ТР №1/2009г. на ВКС на РБ където
изрично е посочено, че „не е налице основание за отвеждане на състава на съда,
отхвърлил искане на подсъдимия за провеждане на съкратено съдебно следствие,
освен ако от съдържанието на отказа може да се счита, че съдът е изразил
предубеденост, или заинтересованост от изхода на делото съгласно чл.29 ал.2 НПК“. В мотивите изложени от ВРС не са налични данни за предубеденост, или
заинтересованост от изхода на делото. Обстоятелството, че се е произнесъл в
съдебно заседание, след получаване на молбата от защитата не представлява
нарушение на процесуални правила доколкото съдът не е събирал и проверявал
доказателства, преди да се произнесе в тайно съвещание в съответствие с
изискването на закона.
Не са налични и твърдените нарушения на
материалния закон.
Основно теза на защитата е, че
подсъдимия не е нарушил вменената му в обвинение разпоредба на чл.119 ал.1 от ЗДвП доколкото при стъпване на пострадалата на пешеходната пътека тя е попадала вече в опасната зона за
спиране. Акцентира се и, че пешеходката не е изпълнила задълженията си по
чл.32, чл.113 и чл.114 от ЗДвП.
Основен спорен момент в делото е кой е
момента в който подсъдимия като водач на МПС е следвало да предприеме действия
за да предотврати ПТП посредством намаляване на скоростта, или спиране –
момента в който е възникнала опасност за движението, или момента в който
пешеходката е стъпила на пешеходната пътека.
Отговора според състава на ВОС е, че
подсъдимия е следвало да предприеме действия за предотвратяване на настъпилия
престъпен резултат в момента на възникване на опасност за движението – а този
момент безспорно е времето през което подсъдимия е могъл да възприеме стоящите
и оглеждайки се пред пешеходната пътека граждани. Безспорно е установено по
делото, че разстоянието от което подсъдимия е могъл да възприеме стоящите пред
пешеходната пътека пешеходци е 15 метра. Съобразно установената му скорост за
движение – 35 км/ч. същият е могъл да спре в рамките на 15 метра – заключение
на тричленната СМЕ. Т.е в случай, че подсъдимия Д. бе предприел действия за
спиране своевременно в момента в който е възприел стоящите пред пешеходната
пътека лица то той би могъл да предотврати настъпването на ПТП.
Обстоятелството, че Д. е могъл да възприеме пешеходците от разстояние преди
стъпването на пострадалата Д. на пешеходната пътека се установява освен от
заключението на цитираната по-горе експертиза, така и от неговите обяснения
депозирани в съдебно заседание пред първата инстанция – л.40 по делото в които
посочва, че е видял двете пешеходки и това, че едната от тях се оглежда в
дясно.Тези два факта – стоящи на тротоара пред пешеходната пътека жени и
оглеждането на едната от тях според съда е било вече достатъчно основание за
водача да приеме, че пешеходците се готвят да навлязат на пътното платно и вече
е налична опасност за движението. А налична опасност за движението задължава
водачите на ППС веднага да намалят скоростта, или да спрат управляваното от тях
МПС съобразно разпоредбите в общата част на ЗДвП. Вместо обаче да стори
предписаните от закона действия подсъдимият е преценил, че няма да пресекат и е
продължил да управлява автомобила си. Неизпълнявайки това си задължение
подсъдимия сам се е поставил в невъзможност да изпълни задълженията си по
чл.119 ал.1 от ЗдвП в момента в който пешеходката е стъпила на пътното платно,
доколкото скоростта на автомобила му не е дала възможност да спре и да пропусне
пешеходката. Възприемане на варианта излаган от защитата, че едва при
навлизането на пешеходката на пешеходната пътека водача е следвало да реагира,
а не при възникване на опасността за движението – момента в който пешеходец се насочва
от банкета, или тротоара към платното за движение преди още да е стъпил на него
и с поведението си явно, или очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе
в платното за движение - цитат от ТР №
28/84г. на ОСНК, означава да се приеме, че ако пешеходката бе пресичала на
нерегламентирано място то за водача би било задължително за реагира още при
възникване на опасността за движението, но при пресичане на регламентирано
место – пешеходна пътека това му задължение възниква една при стъпване на пешеходката
на пешеходната пътека. Очевидно, че не това е целта на закона – да даде
завишена защита на пешеходците навлизащи на пътното платно на нерегламентирани
места, вместо на тези изпълняващи задълженията си по чл.113 от ЗдвП.
Задължението на водача по чл.119 ал.1
от ЗДвП възниква от момента на възприемане на пешеходеца като опасност за
движението /така в Решение №158/13.07.2012г. по н.д. № 364/12г. на 2-ро н.о. на
ВКС на РБ/.
Основателно е изложеното от защитата за
допуснато от пешеходката нарушение на разпоредбата на чл.113 ал.1 т.1 от ЗДвП
задължаваща пешеходците преди да навлязат на платното за движение да се
съобразят с приближаващите се пътни превозни средства. В случая пострадалата Д.
непосредствено преди да навлезе на
платното за движение не се е огледала наляво и не е възприела намиращия се в
близост – на 10,6 метра автомобил, като в тази насока въззивния съд констатира
съпричиняване на настъпилия престъпен резултат.
Неоснователно е изложеното във
въззивната жалба, че за да бъде правомерно движението на пешеходеца той следва
да спазва и забраните установени в чл.114 от ЗдвП – в частност да не навлиза
внезапно в платното за движение.
От събраните по делото гласни
доказателства – показанията на пострадалата Д., св. ТОДОРОВА и св.МЕХМЕДОВ се установява
че двете жени са стояли на тротоара пред
пешеходната пътека, оглеждали са се и навлизането на първата на пътното платно
не би могло да се приеме като внезапно, още повече че в разговор двете са
коментирали дали могат да пресекат с оглед на преминалия в дясно от тях в
посока Катедралата автобус.
Жалбата на защитата на подсъдимия като
неоснователна следва да бъде оставена без уважение.
По
жалбата на частният обвинител :
Във въззивната си жалба поддържана и
пред въззивния съд повереника на частния обвинител възразява срещу решението на
районния съд да наложи наказание на подсъдимия при условията на чл.55 ал.1 т.1
като счита, че не са налични условията на цитираната законова норма.
Първоинстанционния съд е наложил на
подсъдимия наказание “Лишаване от свобода” за срок от 6 /шест/ месеца,
изпълнението на което е отложил с изпитателен срок от 3 /три/ години.
За да наложи наказание при условията на
чл.55 ал.1 т.1 от НК ВРС е отчел чистото съдебно минало на подсъдимия Д.,
липсата на данни за извършвани противоправни деяния, както и невисоката му степен на обществена опасност.
Действително изложените от ВРС
обстоятелства довели до решението му нето са многобройни, нито сред тях има
такова, което да е изключително по своя характер. С оглед обаче и на констатираното от настоящия съдебен
състав съпричиняване на престъпния резултат и от действията на пострадалата
/което следва да се отчете като допълнително смекчаващо отговорността
обстоятелство/ ВОС счита, че проявената
снизходителност от ВРС е правилна и наказанието съответства както на степента
на обществена опасност на деянието и дееца, така и на целите на наказанието и
най-вече на тези на личната превенция.
От представената по делото справка за
нарушител – водач – л.58 по д.п. се установява, че подсъдимият е дългогодишен
водач на МПС – от 1987г., който е наказван само два пъти с глоба по фиш. Това
води съда до извода, че той не е рисков водач на МПС и лишаването му от право
на управление на МПС за срок от една година е достатъчно за да може той да си
направи изводи за стореното и за в бъдеще да съобразява поведението си като
водач с изискванията на ЗДвП.
По изложените съображения и предвид
липсата на служебно констатирани основания за отменяване на присъдата, на
основание чл.338 от НПК, съставът на Окръжния съд в гр. Варна, като въззивна
инстанция :
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
присъда №297/ 11.12.2019 г. по НОХД № 738/19 г. на ВРС тринадесети
наказателен състав
Решението не подлежи на касационна
проверка.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: