Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 05.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на дванадесети февруари две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА
СИМЕОНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №7837 по описа на СГС за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца
А.Е.Л. срещу решение от 22.04.2020 г. по гр.д. №38469/2019 г. на Софийския
районен съд, 25 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателите
срещу „Т.С.“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК за недължимост на сумата от 1222,60 лв. - главница за неплатена топлинна
енергия за периода мес.07.2011 г. – мес.04.2013 г., за събирането на която е
образувано изпълнително дело №20158630403227 по описа на ЧСИ С.Х., въз основа
на изпълнителен лист от 16.07.2014 г., издаден въз основа на влязла в сила
заповед по чл.410 ГПК по гр.д. №14879/2014 г. по описа на СРС, 51 състав, като
ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалните и
процесуалните правила. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че
по процесното изп. дело са извършвани изпълнителни действия, довели до
прекъсване на погасителната давност. Поддържа, че процесното изп. дело е
прекратено по силата на закона на 19.10.2017 г. и считано от последното валидно
предприето изпълнително действие вземанията са погасени по давност. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи
предявеният иск за недължимост на процесното вземане. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД в срока за отговор по чл.263
ал.1 ГПК не взема становище по жалбата, в о.с.з. - оспорва същата.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013
г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното
решение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат по следните
съображения:
Първоинстанционният
съд е сезиран от А.Е.Л. с искова молба, с която срещу „Т.С.“ ЕАД е предявен отрицателен
установителен иск с правно основание чл.439 ал.1 ГПК за
признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 1222,60 лв.
- главница за доставена топлинна енергия за периода мес.07.2011 г. –
мес.04.2013 г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 16.07.2014 г. по
гр.д. №14879/2014 г. по описа на СРС, 51 състав, поради изтичане на
погасителната давност, тъй като взискателят не е поискал извършване на
изпълнителни действия в продължение на 2 г. и изпълнителното производство е
прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК.
Ответникът „Т.С.“ ЕАД
в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва предявения иск, като твърди, че
погасителната давност за процесното вземане не е изтекла.
СРС е сезиран с иск с
правно основание чл.439 ГПК, а не както СРС неправилно е посочил чл.124 ал.1 ГПК. Основанието на чл.270 ал.3 ГПК за обезсилване на решението на първоинстанционния съд обаче е налице само
при разгледан непредявен иск - когато в нарушение принципа на диспозитивното
начало в гражданския процес решаващият съд се е произнесъл извън определеният
от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита,
т.е. по предмет, за който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на
делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се позовава, тъй като
е разгледан иск на непредявено основание, но не и при неправилна правна
квалификация, каквато е налице в настоящия случай.
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на
длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия
въз основа на изпълнителното основание. Правно легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се явяват страните в изпълнителното производство, като
ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване изцяло или
частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът - взискател
в производството. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се
основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с
влязъл в сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното
дирене факти.
При
отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи съществуването
на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през
цялото развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на
ищеца за правен интерес от иска не се установят по
делото, то производството по тези искове е недопустимо и същото следва да се
прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална
предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за
наличието на такъв не се установят, то съдът следва да прекрати производството
без да се произнася по основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.
С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено на
основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК нова погасителна давност за вземането започва да тече от
датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително
действие. Според мотивите на същото тълкувателно решение
прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението чрез налагане на запор
или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране
или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и др. до постъпването на парични
суми от проданта или на плащания от трети задължени лица.
Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със
същото ТР е прието, че прекъсването на давността с
предявяването на иск и др. действия по чл.116 б.
„б“ ЗЗД и
прекъсването на давността с предприемането на
действия за принудително изпълнение по чл.116 б.
„в“ ЗЗД са
уредени по различен начин, че законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно давността в принудителното
изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на
прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването
на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение
по чл.116 б. „в“ ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай
настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността, нито
отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при изпълнителния процес давността се
прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с
извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.
Посочено е, че искането да бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността,
защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба
на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова
давност започва да тече с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение.
Със същото ТР е
прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на 2 години, изп. производство производство се прекратява на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, че прекратяването на изп. производство, поради т.нар. “перемпция”,
настъпва по силата на закона, а съдебният
изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване,
когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Прието
е, че без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това.
Прекратяването на изп. производство става по право, като новата давност
започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително
действие.
По делото е безспорно, че въз основа на изпълнителен лист
от 16.07.2014 г., издаден по гр.д. №14879/2014 г. по описа на СРС, 51 състав,
за вземане на ответника срещу ищеца в размер на сумата от 2427,04 лв. -
главница за доставена топлинна енергия, ведно със законната лихва от 20.03.2014
г. до изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 359,31 лв. за периода
31.08.2011 г. – 14.02.2014 г., както и за сумата от 279,32 лв. - разноски, на 01.10.2015
г., е било образувано процесното изп.д. №20158630403227 по описа на ЧСИ С.Х.,
копие от което е представено по делото.
От
представеното копие от процесното изп. дело се установява, че валидни
изпълнителни действия са извършвани от 22.10.2015
г. - налагането на запори върху банкови сметки длъжника в „Банка ДСК„ ЕАД и
„УниКредит Булбанк“ АД, до 05.12.2017 г. – постъпването на последното плащане
на част от сумите чрез наложените запори, както и на 30.01.2018 г. налагането
на запори върху банкови сметки длъжника в „Банка Пиреос България“ АД, „ЦКБ“ АД
и „Сибанк“ АД, и 01.02.2018 г. – налагането на възбрана върху недвижим имот на
длъжника, т.е. към датата на депозиране на исковата молба процесното изп. дело не е било прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК.
Съгласно
разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако
вземането е установено със съдебно решение. Заповедта за изпълнение
замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването и от
длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането
съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато
възражение не е подадено в срок, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е
налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането
в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази обаче
обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата
на чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила,
като се получава ефект, близък до СПН, тъй като единствената възможност за
оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК -
при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл
налице и съдебна практика /определение №480 от 19.07.2013 г. по ч.гр.д.
№2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС/. С изтичането на преклузивния срок за подаване
на възражение против заповедта се получава крайният ефект, а именно - на
окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането. Основанието за издаване на изпълнителен лист в хода на
същото по смисъла на чл.404 т.1 ГПК представлява т.нар. заповед за изпълнение,
която именно представлява онзи съдебен акт, чрез който се установява дали
вземането е спорно. По същността си правните последици на влязлата в сила
заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно
решение, доколкото последната има установително действие в отношенията между
страните. Заедно с това влязлата в сила заповед за изпълнение съставлява пречка
за оспорването на процесните вземания въз основа на обстоятелства, които са
били известни на длъжника или на доказателства, с които е разполагал или е
можел да се снабди, до изтичането на срока за възражение по чл.414 ГПК.
Наред с изложеното, в определение
№214/15.05.2018 г. на ВКС по ч.гр.д. №1528/2018 г., IV ГО, изрично е посочено,
че влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на присъдено нещо и
установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на
изтичането на срока за подаване на възражение. Следователно по действащия ГПК
няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за
изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл.117 ал.2 ЗЗД. В подобен смисъл
са и редица други актове на ВКС /определение №480/27.07.2010 г. на ВКС по ч.гр.д.
№221/2010 г., IV ГО, определение №443/30.07.2015 г. на ВКС по ч.т.д. №1366/2015
г., II ТО, определение №576/16.09.2015 г. на ВКС по ч.гр.д. №4647/2015 г., IV ГО,
определение №480/19.07.2013 г. на ВКС по ч.гр.д. №2566/2013 г., IV ГО/.
По
изложените съображения, съдът намира, че нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на процесните вземания,
противно на приетото от СРС, за които вземания е налице постановена на 27.03.2014
г. по гр.д. №14879/2014 г. по описа на СРС, 51 състав, заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК, а на 16.07.3014 г. е издаден и изпълнителен лист. Настоящият
съдебен състав намира, че процесната заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е
влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжникът в срока по
чл.414 ал.2 ГПК, доколкото по делото това обстоятелство е безспорно между
страните, респ. липсват твърдения и представени доказателства за подадено
възражение от длъжника по чл.414 ГПК.
При тези данни,
следва да се приеме, че 5-год. погасителна давност за процесното вземане не е изтекла, т.е. процесното вземане не е погасено по давност.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №75018/22.04.2020 г.,
постановено по гр.д. №38469/2019 г. по описа на СРС, ГО, 25 състав, но при правилна правна
квалификация на иска с правно основание чл.439 ГПК.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.