РЕШЕНИЕ
№ 333
гр. Пловдив, 16.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Въззивно гражданско дело №
20225300500218 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на Н. Р. Н., ЕГН
**********, чрез пълномощника й по делото адв. Д. Ф., против
Решение №262518 от 18.11.2021г., постановено по гр.д. №15213/2020г. по
описа на Районен съд- Пловдив, ХХ гр.с., в частта му, с която е бил
отхвърлен предявения от нея против „***********, иск за обявяване на
недействителността на договор за кредит „Бяла карта“ от 14.02.2020г.,
поради противоречие със закона- чл.11,ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. В
жалбата се излагат доводи за неправилност на решението в посочената
част, като се иска отмяната му и уважаване на исковата претенция за
прогласяване на недействителността на договора.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от ответната страна по
нея- „***********, чрез пълномощника й юрк. И*********, с който
същата се оспорва и се иска оставянето й без уважение.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
1
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен от ищцата Н. Р.
Н. против ответника „********** иск с правно основание чл. 22 от ЗПК
във връзка с чл.11, ал.1, т. 9 и т.10 от ЗПК за обявяване на
недействителността на сключения между страните договор за паричен заем
„Бяла карта“ от 14.02.2020г., поради нищожност на уговорената
възнаградителна лихва и некоректно посочване на лихвения процент и
годишния процент на разходите по кредита. В случай на отхвърляне на
посочената претенция ищцата е предявила при условията на евентуалност
искове за прогласяване на нищожността на клаузата на чл.20, ал.1 от
договора, предвиждаща неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение, поради противоречието й с добрите нрави,
неравноправност и заобикаляне на чл.33 от ЗПК, и на клаузите на чл.21,
ал.4 и ал.5 от договора, предвиждащи такси при забава на плащанията от
потребителя, поради противоречието им с разпоредбата на чл.33 от ЗПК. С
обжалваното решение съдът е отхвърлил главния иск за прогласяване на
цялостната недействителност на договора и е уважил евентуалните
искове за прогласяване на нищожност на клаузите на чл.20, ал.1 и чл.21,
ал.4 и ал.5 от договора. Така постановеното решение е било обжалвано
само от ищцата в частта му за отхвърляне на главния й иск.
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че
същото е валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно
разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена
правилността му по изложените във въззивната жалба доводи, като
въззивната инстанция се произнесе правния спор между страните.
От фактическа страна няма спор между страните, а и се установява
от писмените доказателства, че на 14.02.2020г. между ответника
2
„************“, като кредитодател, и ищцата Н. Р. Н., като
кредитополучател, е бил сключен договор за кредит „Бяла карта“, по
силата на който ответникът се е задължил да предостави на ищцата
револвиращ кредит с максимален размер от 700 лв., представляващ
разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна платежна
карта „Бяла карта“. Съгласно клаузата на чл.4, ал.1, т.2 и т.4 от договора
фиксираният годишен лихвен процент по заема е 43,2%, а годишният
процент на разходите е 45,9%. В чл.15 от договора е предвидено, че в
случай, че кредитополучателят не заплати текущото си задължение на
падежа съгласно условията на договора, същият се задължава в срок от
три дни да предостави на кредитодателя допълнително обезпечение
поръчител, който да отговаря на определени посочени в договора
условия. Съгласно чл.20 от договора в случай, че кредитодателят не
предостави допълнителното обезпечение в посочения в чл.15 срок
същият дължи на кредитодателя неустойка в размер на 10% от усвоената
и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за
настоящия месец.
Ищцата твърди, че клаузата за възнаградителна лихва по договора
е нищожна, тъй като с договорения процент в размер на 43,2% се
нарушават добрите нрави, същият не отговарял на действителния,
защото в него не била включена уговорената неустойка за неосигуряване
на обезпечение, с което са нарушени изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и
т.10 от ЗПК, и уговорената възнаградителна лихва била неравноправна.
Предвид нищожността на уговорената възнаградителна лихва счита, че
целият договор за кредит е нищожен. На следващо място излага
твърдения, че действително приложеният по кредита годишен процент на
разходите /ГПР/ бил различен от посочения в договора, тъй като в него
не била включена уговорената в чл.20 от договора неустойка, с което
кредиторът е заблудил потребителя и е заобиколил изискванията на
чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.1 и ал.2 от ЗПК. По така изложените
съображения счита уговорката за ГПР за неравноправна и противоречаща
на закона, което водело до нищожност на целия договор.
Неоснователен е доводът на ищцата, че така уговорената
възнаградителна лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави.
Размерът на същата /43,2% годишно/ според настоящия състав на съда е
3
нормално и справедливо възнаграждение за кредитора за предоставянето
на сумата с оглед поетия от него риск. Същият е съобразен с
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, предвиждаща, че годишният процент на
разходите по кредита не може да бъде по- висок от пет пъти от размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет. Действително е
налице съдебна практика, която няма задължителен характер /Решение
№906 от 30.12.2004г. на ВКС по гр.д.№1106/2003г., ІІ т.о., Решение
№378 от 18.05.2006г. на ВКС по гр.д.№315/2005г., ІІ г.о., Решение
№1270 от 09.01.2009г. на ВКС по гр.д.№5093/2007г., ІІ т.о./, според
която уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща два или три
пъти размера на законната лихва, противоречи на добрите нрави. Според
настоящия състав на съда обаче посочената съдебна практика следва да
се счита за изгубила значение след приемането на разпоредбата на чл.19,
ал.4 от ЗПК /в сила от 23.07.2014г./, която поставя изрични нормативни
ограничения за годишния процент на разходите по кредита, които
потребителят следва да заплаща, включващи и възнаградителната лихва.
Следва да се отчете и че обществените отношения, свързани с пазара
на кредитни услуги и с достъпа до него на различните правни субекти,
са значително променени, като на пазара на кредитни услуги вече
функционират кредитни институции, които са специализирани в
предоставянето на заеми по ускорена и опростена процедура и без
изискване за доказване на доход или имущество от страна на
заемополучателите или за предоставяне на обезпечение, което води до
повишаване на риска от непогасяване на заема и увеличава цената му.
Предвид горното съдебната практика следва да бъде актуализирана
спрямо развитието на обществените отношения и промените в
законодателството, като се приеме, че възнаградителна лихва в рамките
на ГПР, съобразен с чл.19, ал.4 от ЗПК, не противоречи на закона и
добрите нрави. Няма основания посочената клауза за възнаградителна
лихва да се приеме и за неравноправна, тъй като уговореният размер на
лихвата е съобразен с начина на отпускане на кредита и вида му, поради
което липсва значително неравновесие между правата и задълженията на
страните. Не е налице и твърдяната от ищцата неяснота в договора
относно цената на кредита, тъй като лихвеният процент, представляващ
4
възнаграждението на кредитора, е ясно посочен, поради което и
доводите в този смисъл, изложени в исковата молба и въззивната жалба,
не се споделят от настоящия състав на съда.
Неоснователни са и доводите за допуснати нарушения на
разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, тъй като в уговорената
възнаградителна лихва и в ГПР не били включени разходите за
заплащане на уговорената в чл.20, ал.1 от договора неустойка за
непредоставяне на обезпечение, поради което и посочените в договора
размери на лихвата и ГПР не отговаряли на действителните. Съгласно
чл.15 от договора задължението за кредитополучателя за предоставяне на
обезпечение възниква само при неизпълнение на текущо задължение на
падежа, поради което разходите за заплащане на неустойката при
неизпълнението му не могат да се приемат за част от възнаградителната
лихва, която представлява цената на кредита при точно изпълнение на
задължението за връщането му. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1
от ЗПК при изчисляване на ГПР не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора
за кредит, поради което посочените разходи правилно не са били
включени в ГПР. Следователно посочените в договора размери на лихвата
и ГПР, невключващи неустойката по чл.20, ал.1 от договора, са
действителните такива, дължими от потребителя при точно изпълнение на
задълженията му, поради което липсва заблуждаване на потребителя и
допуснато нарушение на разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК
или заобикалянето им, водещо до недействителност на договора за
кредит.
Предвид горното процесният договор за потребителски кредит не
се явява недействителен на посочените от ищцата основания, поради което
искът за прогласяване на недействителността му е неоснователен. Тъй
като първоинстанционният съд е стигнал до същите фактически и правни
изводи, то обжалваното решение следва да се потвърди, като на
основание чл.272 от ГПК се препрати и към мотивите му.
С оглед неоснователността на въззивната жалба жалбоподателката
следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемата страна
юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК в размер
5
на 100 лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №262518 от 18.11.2021г., постановено по гр.д.
№15213/2020г. по описа на Районен съд- Пловдив, ХХ гр.с., в частта му, с
която е бил отхвърлен предявеният от Н. Р. Н., ЕГН **********,
против „*************, иск за обявяване на недействителността на
договор за кредит „Бяла карта“ от 14.02.2020г., поради противоречие със
закона- чл.11,ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК.
В необжалваната му част решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА Н. Р. Н., ЕГН **********, да заплати на „**********,
сумата от 100 лв.- юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6