Решение по дело №1301/2024 на Административен съд - Пазарджик

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 27, ал. 3 и ал. 5 от Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП).

Образувано е по жалба на А. С. С., [ЕГН], подадена чрез адв. Т. В., срещу Заповед № 03-160-РД/2/ от 07.01.2021 год. на Директора на Областна Дирекция на Държавен фонд „Земеделие“ – Пловдив (ОД на ДФЗ – Пловдив), с която е изискано от жалбоподателя да възстанови полученото първо плащане и му е отказано изплащане на второ плащане по Договор № 13/112/01266 от 15.05.2009 год., в размер на 48892,00 лева, по Мярка 112 „Създаване на стопанства на млади фермери“ от Програмата за развитие на селските райони 2007-2013 год. и договорът е прекратен едностранно.

В жалбата се излагат доводи за нищожност на оспорения акт. Претендират се разноски по делото, съобразно представен списък по чл. 80 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК.

Ответникът - Директорът на Областна Дирекция на Държавен фонд „Земеделие“ – Пловдив, чрез юрисконсулт Н. и юрисконсулт К., излагат доводи за неоснователност на жалбата и молят за отхвърлянето й. Претендират присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Правят възражение за прекомерност на размера на адвокатския хонорар на жалбоподателя.

Съдът намира, че жалбата е подадена от активно легитимирано лице, адресат на оспорената заповед, с която за него се създават неблагоприятни последици, т.е. налице е правен интерес от предявеното обжалване. Жалбата е насочена срещу заповед, издадена от органите на ДФ „Земеделие“ по чл. 26, ал.1, т.3 и чл. 33 от Наредба № 9 от 03.04.2008 год. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка „Създаване стопанства на млади фермери“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 – 2013 год., която съгласно Тълкувателно решение № 8 от 11.12.2015 год. на ОСС на Върховния административен съд по тълкувателно дело № 1 от 2015 год. представлява индивидуален административен акт и подлежи на съдебен контрол по реда на АПК. С жалбата е направено само искане за обявяване нищожността на процесната заповед. Предвид разпоредбата на чл. 149, ал. 5 от АПК искането за обявяване на нищожност не е ограничено със срок. Предвид това жалбата е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна по следните съображения:

Предмет на настоящия правен спор е единствено и само валидността на индивидуалния административен акт с оглед възраженията на жалбоподателя за нищожност.

От събраните по делото писмени доказателства се установява, че между ДФ „Земеделие“ и жалбоподателя като ползвател е сключен Договор № 13/112/01266 от 15.05.2009 год., в размер на 48892,00 лева, по Мярка 112 „Създаване на стопанства на млади фермери“ от Програмата за развитие на селските райони 2007-2013 год. на основание чл. 21, ал. 2 от Наредба № 9 от 03.04.2008 год. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка „Създаване стопанства на млади фермери“ по Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 – 2013 год., която се изплаща на два етапа.

С процесната заповед е изискано възстановяването на цялата сума на полученото първо плащане и му е отказано изплащане на второ плащане по Договор № 13/112/01266 от 15.05.2009 год., в размер на 48892,00 лева, по Мярка 112 „Създаване на стопанства на млади фермери“ от Програмата за развитие на селските райони 2007-2013 год. и договорът е прекратен едностранно.

Предвид, че съдебното производство е досежно нищожността на оспорената заповед съдът намира за ненужно да описва фактите от административното производство в цялост.

В действащото законодателство няма легална дефиниция на понятието нищожен административен акт. Регламентирани са критериите, които обуславят незаконосъобразност на административния акт, а именно: липса на компетентност, неспазване на определената форма, съществени нарушения на административнопроизводствените правила, противоречие с материалноправни разпоредби и несъответствие с целта на закона (чл. 146 от АПК). Нищожността е такъв порок, който прави административния акт напълно недействителен, непроизвеждащ правни последици, а само създава привидност за настъпването им. В правната теорията са установени критерии, кога един порок води до нищожност и кога същият води до унищожаемост. На първо място липсата на компетентност винаги е основание за нищожност на акта, без значение дали тя е материална или териториална. На следващо място неспазване на определената в закона формата е порок на акта водещ до нищожността му и то само тогава, когато е толкова сериозен, че практически се приравнява на липса на форма. Нарушаването на административнопроизводствените правила обикновено води до унищожаемост, освен ако нарушаването на тези правила е довело до липса на волеизявление и на това основание-до нищожност. Нарушенията на материалния закон касаят правилността на административния акт, а не неговата валидност, поради което нищожен би бил на посоченото основание само този акт, който изцяло е лишен от законова опора, т. е. не е издаден на основание нито една правна норма и същевременно засяга по отрицателен начин своя адресат. Само пълната липса на условията или предпоставките, предвидени в приложимата материалноправна норма, и липсата на каквото и да е основание и изобщо на възможност за който и да е орган да издаде акт с това съдържание би довело до нищожност.

Относно материалната компетентност на издателя на оспорената заповед съдът намира следното:

В Заповед № 03-160-РД/2/ от 07.01.2021 год. на Директора на ОД на ДФЗ – Пловдив е посочено, че се издава на Заповед № 03-РД/1404 от 23.07.2015 год. на Изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“. Последната е издадена на основание чл. 20а, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 от ЗПЗП, чл. 11, ал. 1 и ал. 2 и чл. 43 и 44 от Устройствения правилник на ДФЗ и с нея са делегирани правомощия на директорите на областните дирекции на ДФЗ, в съответствие с териториалната им компетентност, да вземат решения и да издават заповеди за отказ от финансиране, както и да прекратяват/развалят договори при наличието на основанията, предвидени в Наредба № 14 от 28 май 2015 год. за прилагане на подмярка 6.1 „Стартова помощ за млади земеделски стопани“ от мярка 6 „Развитие на стопанства и предприятия“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014-2020 год., както и да преразглеждат издадените заповеди при условията на чл. 91, ал. 1 от АПК.

В разглеждания случай Заповед № 03-160-РД/2/ от 07.01.2021 год. на Директора на ОД на ДФЗ – Пловдив е издадена във връзка с подпомагане по Мярка 112 „Създаване на стопанства на млади фермери“ от Програмата за развитие на селските райони 2007 - 2013 год. по реда на Наредба № 9 от 3.04.2008 год. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери“ по Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 - 2013 год. (Наредба № 9). Макар подмярка 6. 1 по Наредба № 14 да е продължение на мярка 112 по Наредба № 9 (§ 2 от Наредба № 14 във вр. с чл. 3 от Регламент (ЕС) № 1310/2013 год.), се касае за различни мерки по различни програмни периоди. Ето защо, Заповед № 03-РД/1404 от 23.07.2015 год. на Изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“ удостоверява ненадлежно делегиране на властнически правомощия по издаване на актове от категорията на оспорения.

Предвид изложеното се обосновава изводът за нищожност на оспорената заповед като издадена от некомпетентен орган. За Директора на ОД на ДФЗ не е налице изрично делегиране на правомощия от Изпълнителния директор на ДФЗ да издава актове, от кръга на процесния. Следователно оспорената заповед е издадена от материално некомпетентен орган, поради което следва да се обяви нищожността й. В този смисъл е Решение № 12041 от 25.11.2021 год. по адм. дело № 7379 от 2021 год. по описа на Върховния административен съд, четвърто отделение.

С оглед изход на спора в полза на жалбоподателя следва да се присъдят разноски за настоящото съдебно производство. Същите са заявени до приключване на устните прения и са обективирни в списък по чл. 80 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК (л. 50 от делото), в общ размер на 1010,00 лева, от които 10,00 лева – държавна такса и 1000,00 лева – заплатено адвокатско възнаграждение. В чл. 8, ал. 2, т. 7 от Наредба № 1 от 9.07.2004 год. за възнаграждения за адвокатска работа е предвидено, че за дела по Закона за подпомагане на земеделските производители минималното адвокатско възнаграждение е в размер на 800,00 лева. Предвид възражението на ответника за прекомерност на заявения адвокатски хонорар на жалбоподателя съдът намира, че спорът по делото не е с правна и фактическа сложност, както и че процесуалният представител на оспорващия не е извършил процесуална активност в хода на съдебното производство, поради което разноските следва да се редуцират в размер на 800,00 лева – адвокатско възнаграждение и 10,00 лева – държавна такса, в общ размер на 810,00 лева. Тази сума следва да се възложи в тежест на ответната страна.

Воден от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. първо от АПК, Административен съд Пазарджик, VІІ – и състав,

 

Р Е Ш И:

 

ОБЯВЯВА нищожността Заповед № 03-160-РД/2/ от 07.01.2021 год. на Директора на Областна Дирекция на Държавен фонд „Земеделие“ – Пловдив, с която е изискано от А. С. С. да възстанови полученото първо плащане и му е отказано изплащане на второ плащане по Договор № 13/112/01266 от 15.05.2009 год., в размер на 48892,00 лева, по Мярка 112 „Създаване на стопанства на млади фермери“ от Програмата за развитие на селските райони 2007-2013 год. и договорът е прекратен едностранно.

ОСЪЖДА Областна Дирекция на Държавен фонд „Земеделие“ – Пловдив да заплати на А. С. С., [ЕГН], с адрес: ***, [улица], ***, ***, сумата от 810,00 (осемстотин и десет)лева, представляваща съдебно-деловодни разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му.

На основание чл. 138, ал. 3 АПК препис от решението да се изпрати на страните по реда на чл. 137 АПК.